Втори дял

ЛАВИНАТА

ТАЙНАТА

Блага Димитрова

web | Лавина

Рад прегръща лавината, сякаш отдавна я е зовял и очаквал.

Затваря очи с една бледна усмивка.

Потъва дълбоко в себе си.

Залинелият спомен се раззеленява наново.

Среща без пътека

От снежния пашкул излита една бяла пеперуда. Лети в рехава пролетна сянка. Тишината никне и расте, разклонява се до свода заедно с дърветата. Планината отново намира своята зелена младост.

Една девойка върви по лъкатушна пътечка. Забелязва бялата пеперуда. Спомня си поверието, че трябва да си намисли нещо, щом съзре първа пролетна пеперуда. Спира се и я проследява с очи. Прошепва като заклинание:

- Да срещна някого!

Втурва се и настига тайфата си. Вървят сред самотни дебри. Росица все се озърта в очакване да се изпълни пророчеството на бялата пеперуда. Никой. Вековни стволовати мури. Едно гигантско дърво просича в сенките пряк път към слънцето. Да срещнеш дърво - каква щастлива среща за човека! Но девойката е още твърде млада, за да разбира това.

- Май загубихме пътеката! - казва един от излетниците.

- Загубени сме! - се изплашва приятелката на Росица.

- Да се върнем! - предлага друг.

Спират се в нерешителност. Ни следа от пътеката. Тишината става още по-непроходима.

Зачуват се стъпки. Ланската шума шушне под нечий енергичен вървеж. Росица трепва в предчувствие. Предсказанието на бялата пеперуда!

Строен момък слиза направо от височината, без пътека, без заобикаляне. Може би впечатлението за стройността му иде от стволовете на дърветата, между които се появява той. Гол до кръста, със заметнат пуловер на раменете. Превързал е ръкавите през шията и подмишницата си в нехаен възел.

Погледът му се натъква долу на групата като на препятствие. Непознатият се спуща по отвъден скат. Девойката изтръпва: ще се разминат!

Един от излетниците се провиква:

- Къде е пътят за Тодорин връх?

Рад се отбива неохотно. С видимо усилие на волята се спира на разстояние.

- Отклонили сте се! - полуобръща се с мъка и сочи с лявата ръка някак изтежко: - Ще хванете напряко оня рид, за да прекосите пътеката, тя ще ви изведе!

Росица го наблюдава внимателно. Саможивец. Усмивката й търси повод, за да се появи, и като не го намира, пак се появява. Но той отминава тази лъчиста горска находка.

Тя не откъсва очи от него. Забелязва нещо не съвсем в ред към рамото му.

- Да не сте си наранили ръката? - запитва тя.

- Малко е счупена! - отвръща той спокойно и забързва надолу.

Едва сега всички виждат, че едното му рамо е неестествено изкривено. Росица гледа след него смаяна, с отлята усмивка. Внезапно се обръща към спътниците си:

- Ще ида да видя що за човек е тоя!

И се спуща надолу след него, без да изчака реакцията им.

- Почакайте! - вика тя към ранения.

Рад със свръхнапрежение се полуобръща. Хвърля й един сприхав поглед. Девойката го настига.

- Ще ви придружа! - заявява тя безпрекословно.

Той се смръщва от състраданието й:

- Бъдете спокойна, няма да сбъркам пътя!

Тя му подава лакътя си:

- Облегнете се на мен!

-Приемам не за друго, а защото на хубаво момиче не се отказва!

Слънчева невеста

Рад потъва и се сгушва на сигурност в снега. Сега никой не може да го откъсне от спомена.

Излет в планината през есента. Росица и Рад не са усетили как са се сближили. Двамата търсят сгода да се отделят от другите.

Ние, групата, подпомагаме това, правейки се, че не забелязваме нищо. А ние всичко знаем. Държим тази любов да се осъществи непременно. Избухливият Рад има нужда от укротяване чрез нежност. Росица е тъкмо подходяща: слънчево същество.

Поетът, самотен, както винаги, вървешком дрънка на китарата все същата мелодия, речитативно монотонна. Сега той е влюбен в Росица, както и в Зорка. Поетска съдба: да се вживява в чуждата любов.

"Любимото лице не се запомня - макар и да гогледаш часове.

Дали защото се впечатва в тебе така дълбоко, че през теб излиза и се излъчва някъде отвъд?

Или защото, гледайки в него дълго, все искаш в погледа му да откриеш как ти се отразяваш там и търсиш в него собственото си лице?"

Уединени, Росица и Рад заглъбват навътре в тлеещите сенки. Златен листопад. Всеки лист отнася впечатана една лятна усмивка на слънцето.

Поетът си мисли: Зорка чрез планината стигна до истинската любов. Росица чрез любовта проникна истински в планината. Всички пътища рано или късно водят все до сърцевината на природата. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Рад откъсва златист стрък трева и започва да го увива край пръста си. Росица го предизвиква със серпантинен смях:

- Все си намръщен!

Той изплита халка от тревицата и я нанизва на тънкия пръст на момичето. Прошепва в ухото й:

- Моя...

Смехът на Росица го омотава в звънливи серпантини:

- Венчалната халка от сламка!

Целуват се и потъват в дълбочините на листопада. По раменете им слитат и кацат още топли листа.

- Каква жена ще ми станеш, като си такава непослушна! - я гълчи Рад.

- Че защо да съм непослушна?

Той мълчи. Шепот на падащо есенно листо.

- Не искаш да те уча на алпинизъм!

Един лъч през листата я уцелва в зеницата. Окото й блести кехлибарено. Росица му противоречи със смях:

- Стига едно въже в къщата!

Рад се начумерва още повече. Повтаря й думите на Деян:

- Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред тебе, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият - ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидена от никого!

Смехът на Росица се изскубва от съветите му. Девойката тичешком настига другите. От нея лъха на още прясна прегръдка, на още неугасена целувка по устните.

Деян, старият ерген, се потапя в своя самотен размисъл - изтърван живот е неговият. Поетът дрънка с китарата. Той няма чувството, че е изтървал нещо от света. Вживява се в безброй чужди съдби и не усеща, че няма собствен живот. Напротив, струва му се непоносима мисълта да бъде затворен в единочката на някаква своя съдба, па макар и най-богатата с приключения и вълнения. Каква бедност! Да се ограничиш с възможностите на един вариант. Той е щастлив с поетската си участ да се чувствува безброен, безграничен, неизчерпаем.

Мащерката не е толкова невинна, колкото изглежда

Росица безгрижно нагазва боса из слънчеви вирчета. Там трепка отражението на листата като пернати птици, слитащи към дъното. Тя се прехвърля от камък на камък по реката. Плиска си с пълни шепи слънчева вода на лицето.

Скулпторът се възхищава:

- Златното момиче!

Все някой друг от групата трябва да отвори очите на мъжа.

Едва сега Рад забелязва: вярно! Момичето е в бледоруса гама: очи, коса, вегди, мигли - почти безцветни. Прозрачна кожа. В безслънчев ден по улицата няма да й обърнеш внимание. Сякаш цветовете й са угасени. Но достатъчно е да попадне в слънчев сноп, за да изгрее нейната багра. Прозрачната й кожа става лъчиста. Косата й лумва като пламтяща факла. Тънките дъги на веждите й заблестяват. Миглите й запърхват като пчелни крилца. В дълбочините на зениците й се смее един кехлибарен лъч. И в смеха й звънтят лъчи.

- Слънчева невеста! - казва Поетът.

- Само че слънцето й много намръщено! - подхвърля Присмехулникът по посока на Рад.

В отговор Рад още повече се начумерва. Асен намира повод да си теоретизира. Казва на Дара тихо, изпитливо:

- Някои жени се влюбват в навъсен облак. Привлича ги, зареден с електричество. Атавизъм. Навярно пробужда женския инстинкт за покорство под гърма.

Дара възразява с цяло тяло:

- Тъкмо обратният инстинкт на жената: да подчини гърма и да го опитоми в послушен, верен пес.

Бранко се обръща към Росица закачливо:

- Нещо много си весела!

Росица не отбива намека, а го унищожава с откровеност:

- Това ми е най-щастливият ден!

При внезапни пориви на вятъра от гористите склонове се спущат сухи пороища от жълти листа.

Росица се стрелва по една стръмнина надолу, сякаш за нея не важат законите на тежестта.

- Мащерка! Вятърът дъхти на мащерка! - възкликва девойката и набира китка в шепа.

Росица се увлича и се смъква още по-надолу по сипестия склон. Този ден тя не стъпва на земята. Факелът на косата й се раздухва от вятъра и пламти на слънцето.

- Внимавай! - се провиква Рад.

И викът му е намръщен. Девойката предизвиква своя облак. Тя безгрижно подрипва от камък на камък и размахва дъхавия букет.

Рад се устремява след нея, спущайки се косо по склона.

- Колко мащерка! - ахва тя и протяга ръка към едно бухнало снопче мащерка, изникнала от самите скали, полюшвана от вятъра.

Камъкът, на който е стъпила Росица, се откъртва. Момичето се вкопчва с ръка в мащерката, но тя се изскубва. Росица полетява надолу. Рад се юрва стремглаво след нея, без да гледа къде стъпва, обезумял от безсилието си да й помогне.

Нежното й тяло се въргаля по сипея като по стъргало. Подхвърляна от камък на камък, тя се строполява от огромна височина долу в дерето. Китка мащерка се разпилява по сухите камъни. Смърт в полет. Смъртолет.

Рад стои надвесен над тази пустота. Сипеят се рони с парещ шепот надолу. Най-грозната смърт дъхти на мащерка.

Лице срещу лице с бездната. Едно бързо обземащо го умопомрачение. Сякаш е надзърнал в самия кладенец на тъмните сили.

Мълчаливецът

Запомняме го с мълчанието му.

Рад е ударен от шок. Той, сприхавият, все намръщеният, сега получава обратни реакции на спокойствие и ведро лице.

Започва да обикаля планините като отшелник. Онемял.

Мълчи, защото има толкова неща да говори със себе си. Поетът се мъчи да дешифрира вътрешния монолог на Мълчаливеца:

Лоши сме с тия, които обичаме.

Кой е виновен?

Любовта е невинна винаги, каквото и да ни донесе, където и да ни изведе.

Има разрушителни сили вътре в нас.

Някакво заслепение, когато обичаме, някакво слънчево затъмнение.

Както глухарите, губим самозащита.

Тъкмо тогава връхлитат тъмните сили в образ на дъхава, най-невинна мащерка.

Рад с трескав поглед кръстосва стръмнините. Щом надуши мащерков аромат, носен от вятъра, се спуща да изкоренява дъхавата билка до стръкче. Сякаш бърза да спаси някого. И разговаря мълком със себе си.

Поетът се мъчи да проникне до фикс-идеята на Мълчаливеца:

Трябва да се изтръгва из корена всичко, което подмамва с благодушие, всичко, което упива с кротко ухание, всичко, което обещава успокоение, всичко, което приспива тревогата.

То ни подвежда към пропастта!

Счува му се, че ехото на нечий смях му противоречи. Рад продължава с мълчание да предупреждава за опасността.

Тъкмо бяхме се поуспокоили, че раната на Рад е позарасла, Бранко се изпуща с недосетливостта на младостта:

- Есен е вече... Мащерката мирише силно.

- Млъкни! - прави му знак Асен да не споменава тази дума.

Но Рад е чул. Скача и хуква да я изскубва настървен.

Ние се мъчим да изкореним думата "мащерка" от разговорите си. Това табу прави езика на групата интимен, затворен, наситен с тайно очарование. Чужд човек не може да проникне в магията на груповия език. Общата грижа за другаря ни свързва с особена близост, ухаеща на мащерка. Може би най-здравата спойка на групата е нещастието на един от нас. То прави колектива ни необходим, загрижен за някого, озарен от взаимопомощ. Придава по-възвишено значение на групата ни. Издига я в собствените ни очи.

Мисълта за клетия ни другар ни довежда до умиление: ах, колко сме добри всички ние!

Мълчанието на Рад звучи като вик за помощ.

Това мълчание е химнът на нашата група.

Бялата пропаст

Сипей от сняг се рони със студен шепот надолу.

Рад потъва във вечна бяла нощ.

Най-после! Отдавна е очаквал края.

Направил е всичко, което е било по силите му. Изкоренил е всички мащерки по пътя си. Но какво може един човек пред необятния свят, пълен с измамлива кротост и с подвеждащи ухания?

Бялото цвете на снега няма аромат.

С какво ни подмами тогава?

Липсата на съпротива превръща умирането на Рад в приспиване, както и животът му без Росица е бил тежко спане - две сънни състояния, от които отсъствуват животът и смъртта.

Лавината го хвърля долу в обятията на годеницата му.

Бяла пропаст - сън без сънища.

НЕЛЕПИЦАТА

Размяна на местата

Никифор, последният в редицата, пръв забелязва лавината.

Той е предвидил злополуката! Той я е очаквал!

В първия миг почти възликува.

Но веднага е замотан в снежната центрофуга. Всички мълнийно разменят местата си. Първите стават последни, последните - първи.

Никифор се е чувствувал оневинен чрез мястото, което заема: последен. А сега е извъртян на първо място.

Лавината го преобръща, изправя и възкачва на водаческия пост, натоварва го с цялата тежест на снежния потоп.

Но той по навик знае: стоиш ли изправен, с вдигната глава, ти ставаш мишена. И той се навежда и сгушва в сигурността вътре в снега. В мелницата на лавината всичко се смесва: глава и крайници, чело на групата и опашка.

Той отчаяно търси земята, да се хване за нея, да стъпи здраво. Няма я земята. Изпод нозете му кой я измъкна?

Дори някой да би казал на амбициозния Никифор, да би отлепил клепачите му от снега и да би извикал в ушите му, затъпкани със сняг:

- Погледни поне веднаж истината в очите! Това е сравнително малка лавинка! Да се вдигнеш в цял ръст, да се опънеш на пръсти, да просреш ръка, и ще стигнеш тавана й. При това, ти попадна в най-плиткия й плавник!

Как? Той би побеснял от ярост. Никой не би могъл да го разубеди, че лавината не е гигантска, тъкмо по мярка на амбициите му.

Не му нарушавайте поне тази последна илюзия!

Голямото и малкото

Поетът търси формулата на характера на Никифор:

Твоята провинциална страст е Голямото.

Цял живот те разяжда съжаление: в малка страна си роден, с малък простор.

Малки са тук планините за тебе, малки са най-високите им върхове, малки са най-върлите им стръмнини, малки възможности да се издигнеш.

Малка е даже лавината, малка, но ще затрупа и тебе, и твоята голяма амбиция.

Безсмислието има някакъв смисъл също

Никифор попада в каменоломня. Отвред го удрят ледени чукове с едно нелепо припомняне:

- Не съм си продължил трамвайната карта! - настръхва той от ужас.

Шибащи го образи: старата трамвайна карта, изтрита от носене, с изтеклия срок. Контрольор в трамвая:

- Другарю, глоба! Слизай! Срокът ти е изтекъл!

Никифор шари из джоба си за два лева. Трябва да скочи в движение. Все още държи разтворена трамвайната карта. Датата му се набива в очите, едра, с крещящо зелено мастило.

Скок от трамвая. Насрещен вятър. Лавината го прегазва. Удар след удар, образ след образ.

Дара му се надсмива отмъстително:

- Това ли ти е дисциплината, да не си продължиш трамвайната карта!

Никифор се свива в снега презглава, да се скрие от присмеха на групата, който е по-опасен за него и от лавината.

Но гласът на Присмехулника се провира с лисича гъвкавост до него:

- Ти, дето все оправяш другите, себе си не си оправил!

Асен го обвинява:

- Подозираш всички нас, а сам си бил с нередовна карта!

Никифор не може да мръдне, хванат на местопрестъплението.

- Една неизправност води до друга, по-голяма! - му припомня Водачът, биейки го с неговите камъни по неговата глава.

Точно тези думи Никифор повтаряше на другите, докато той бе водач. Запокитва далече трамвайната карта. Иска да се освободи от тази натраплива нелепица. Мъчи се да се съсредоточи в методична борба с лавината, тъй както подобава на опитен бивш водач.

Но го засипва лавина от трамвайни карти.

Дали няма някакъв скрит смисъл в тази безсмислица? Защо тъкмо фанатикът на дисциплината е направил един дребен пропуск, изплувващ сега из дълбините на подсъзнанието?

Лавината затрупва едрото и дребното, смисъла и безсмислието, края и началото, обръща ги, разменя местата им, смила ги.

Всичко изчезва.

Пръстите на Никифор шарят в снега за помощ и срещат други пръсти. Може би тия на Водача. Но пръстите им не се виждат и се разминават слепи, вкочанени, станали съставка на снега.

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.