Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

ДВЕТЕ СЪЩНОСТИ НА ВЯТЪРА

Къде е вятърът?

Блага Димитрова

web | Лавина

Зиморничавият с всадена глава в плещите единствен не забелязва лавината. Нажежен сняг го бръска в очите, като вятър от пожарище.

Винаги, когато зъзне, той си пее - така преодолява тракането на зъбите. Сега по стар навик си пее наум, за да не заспи и да не го вкочани бялата смърт. И заглушава настъпването на лавината.

Брулещ сняг.

Чуди се къде да скрие лицето си. Да би могъл да обърне кожата си наопаки, цял да се превърти навътре като ръкав. Струва му се, че бузата му е ожулена от железен вятър.

Няма нищо по-противно от този мразовит вятър.

Вдън земя да се пъхне, за да се затули! Вдишва зимния вятър и го издишва стоплен от гърдите си, а целият ветров мраз остава натрупан в него. Нагълтал се е с пластове фучащ студ.

Целият му гръден кош е пронизан от вятъра, който е проникнал вътре, свири в дихателната тръба като в комин, кръстосва гърдите му, продухва и най-затулените ъгли на душата му.

Само едно помни: трябва да върви, да не спира.

Изведнаж изгубва вятъра. Какво става?

Разбира, че е вътре в снега, заключен отвсякъде. Застоял снежен въздух.

Вместо облекчение - липсва му вятърът!

Като втулка на чучур снегът затъква дихателната струйка. Запушен е изворът на живота.

Къде е вятърът?

 

Памет, зашита в кожата

Зиморничавият започва да рови из спомените си, търсейки вятъра. Той е възприемал шумовете, багрите и ритмиката на света чрез уязвимата си, винаги настръхнала кожа. И сега си спомня с осезание. Светкавични картини затрептяват на тази негова свръхчувствителна мембрана.

Групата алпинисти се къпем в рилско езеро през лятото. Зиморничавият вижда изумрудния му цвят с едно наежване на кожата. Телата ни се стрелкат с делфинска гъвкавост в прозрачните води.

И тънката Дара като змиорка се вие, цяла в седефени люспи от вълни. Движението разкрива дискретната й красота, сякаш смъква перде пред очите ни.

Треперкото на брега се сили да преодолее настръхването си и да скочи в езерото. И не може. Едно подвикване го блъсва във водата. Това е Присмехулникът, разбира се. Гласът му, мокър и свеж, е избликнал из дълбочините, където се гмурка. Сякаш самите вълни, рибки и камъчета по дъното се подиграват на Зиморничавия с този присмехулен, порязващ глас, отразен от водната повърхност.

- Като те е страх от студа, защо се напъхваш в него?

- Тъкмо за това! - отвръща Зиморничавият и се хвърля в ледената вода като срещу стар, личен враг, преследващ го цял живот.

Искри от пръски се разлитат. За миг цялата му кожа от върха на темето до петите сякаш е одрана. Той остава по червена, обжегната от студен огън втора кожа, още по-чувствителна от първата. Тази жива рана усеща всяка тръпка на езерото, всеки звънък резонанс на водата, всяка ивица от променливите бои и нюанси, която си носи своя едва доловима разлика в температурата. Струва му се, че с кожа разбира сигналния език на рибите.

Вълните на езерото се превръщат в снежни дипли, които го давят. Пръските - в снежни прашинки, които го задушават, запушвайки порите на кожата му. Струва му се, че с кожа разбира зърнестия шифър на снега.

Зиморничавият вика сам на себе си:

- Преодоляването на първия миг, това е всичко!

И се мъчи да плува в снега срещу течението на лавината.

- Не първата, а втората стъпка решава всичко! - възразява опитният стар алпинист Деян в спомените му.

- Няма време за втора стъпка! - ахва удавникът в лавината.

 

Вторият

Гордостта на Зиморничавия е, че е бил винаги втори на свръзката.

- Успехът на едно изкачване зависи до голяма степен от втория! - ги е учил Деян.

Малцина са се вслушвали в това. Всеки иска да бъде първи. Оттам произтичат паданията от скалите, забавянето, връщането от сред път, тъпченето на едно място. Никой не е съгласен да бъде по-назад.

Човекът още не е дорасъл да бъде втори.

Зиморничавият, единствен в групата, с радост започна като втори на свръзката и си остана до края такъв. Често се е налагало да мине напред. Той се е подчинявал на необходимостта да бъде първи, но без да се увлича. И пак с готовност се е отдръпвал да даде преднина на друг.

Какво щастие да бъдеш втори! първият се катери нагоре, упован в тебе. Ти си се закрепил здраво на скалата и го осигуряваш. По трептенията на въжето следиш стъпките му. Не се разсейваш ни за миг. Не виждаш природните прелести. Цял си погълнат от голямата си отговорност. Свит в усойната сянка на скалната гънка, ти си все нащрек. А първият се катери вече високо към върховете, огрени от слънцето. Оглежда се, зашеметен от просторите. Той е със свободни, сигурни движения, понеже ти здраво държиш въжето. То се изхлъзва равномерно през дланите ти, сгорещявайки ги. На тази нишка крепиш живота на своя другар. Тя е общата вена, по която тече кръвта на двама ви. При всяко опъване на въжето, замираш със спрян дъх. Изведнаж то отскача, ще изхвръкне. Впиваш цялата си воля в ръцете, да врежеш въжето в живо месо, да не го изпуснеш. Сякаш стискаш мълния. Огън сече дланите ти. Ще издържи ли това въже тежестта на падащото тяло? Няма ли да се скъса общата вена, по която тече кръвта на двама ви? Постепенно мълнията се укротява в ръцете ти. Внимателно възстановяваш равновесието на увисналото тяло, превърнато в махало на часовник, което отмерва мъчителните секунди. Изтегляш въжето. Животът на косъм. Ти го спаси.

Дружбата на двамата е вързана завинаги с това въже. Скулпторът не би направил такива рисковани катерения по заледените скали зиме, ако не бе Зиморничавият втори на свръзката. Най-добрият приятел, готов винаги да го следва вярно и неуклонно по стъпките.

Въжето се мотае пред него, спъва движенията му, но той чувствува една вътрешна лекота - той е втори. Без него първият не би бил пръв.

 

Не настъпвай въжето

Животът виси на едно въже между двамата.

Сам на въжето - това е бесилка. Смърт.

Двама на въжето - това е свръзка. Живот.

Първото правило при алпинизма е: Не настъпвай въжето!

Връзката между два живота, опъната над пропаст, е въжето. И най-вълче озъбени скали не могат да я съсекат. И най-бързо наточен бръснач на вятъра не може да я пререже. И най-твърда обковка на снега и на леда не може да я прекърши.

Въжето, здраво стиснато от една ръка и протегнато до друга ръка, скрепило с възел една гръд и свързано с друга гръд, е опората на човека между земята и небето. То е отпуснато свободно, за да не спъва движенията. Само когато е напълно свободна връзката между двама, е здрава и животворна.

Не настъпвай въжето! Ненакърнената опора е сигурна. Никой чужд отдолу, от ниското, не може да скъси въжето, нито да го опъне, нито да го среже. Само един от двамата горе, ако го настъпи - нехайно, слепешком, с груб крак. Безотговорно.

Не настъпвай въжето! Не забравяй това основно правило! Настъпиш ли въжето - тази артерия, по която тече кръвта на живота между двама, - става смъртно опасно.

Настъпената връзка се превръща н пречка, в спънка, в примка. Ти ставаш спънат кон. Орел, завързан на кол.

Настъпеното въже се превръща в змия, която те ухапва за петата. За ахилесовата пета.

Не можеш да продължиш да се качваш нагоре. Не можеш да предаваш сигнали по настъпената жица. Не можеш да приемаш шифъра по тази единствена свързочна нишка.

Увисваш сам, глух, сляп, сакат между земята и небето.

Настъпеното въже е край за двамата. Единият, тъкмо направил върховно усилие за едно изнасяне на тялото нагоре, за да се издигне над собствената си глава, разчитайки на другаря си, изведнаж полита дръпнат надолу в бездната. Вторият, небрежният или умореният , или невежият, който е турил крак върху въжето, сякаш е настъпил мина - взривно отскача и се понася след първия. Настъпеното въже тегли и двамата към дъното.

Не настъпвай въжето! Какво ли минава със светкавична скорост през съзнанието на падащите? "Хвани се за въжето! Няма за какво друго да се държиш освен за въжето между двамата! А то е настъпено! Няма за какво да се уловиш в цялата вселена, щом другарят ти е настъпил връзката между вас. Падам! Падам! Край..."

Не настъпвай въжето! Не настъпвай жилавата връзка между двама, поели рисковано изкачване. Така настъпваш единствената възможност за движение напред, за помощ, за спасение, за полет, за съществуване.

Ако ще настъпваш въжето, ако не можеш да пълзиш иначе, освен да настъпваш въжето, слез долу в ниското! Там можеш да газиш връзката между своите, можеш да спъваш, да стягаш примката, да заплиташ възлите - там долу в усойните осийни дупки, в тъмните прилепски пещери, в змийските гнезда...

Но горе, високо над скалите, на открито, под сурови ветрове и навъсени облаци, не настъпвай въжето! То ще се превърне в мълния, която ще те порази!

Помни едно, не настъпвай въжето! Все едно че сгазваш с крак ръката, която се протяга към тебе за подкрепа. Все едно че потъпкваш една добра, искрена, спасителна дума, отпратена към тебе в най-нужния момент. Все едно че стъпваш с цялата си тежест върху гърдите на другаря и му отнемаш диханието.

А върхът е тъй близко, цял окъпан в синева и слънце.

Не настъпвай доверието!

 

И Зиморничавият прави своето откритие

Представя си как изплава жив и читав от лавината.

Целият е ожулен от нажеженото стъргало на снега, целият е в язви от обгаряния. Ръцете му са затъпкани с тампони сняг. Вятърът отвън го подема, продухва запушените му пори, отваря му язвите.

Той си поема дълбоко въздух. Болка е всеки дъх. Болка и блаженство. Диша през раните си.

Вижда с изранена кожа: топла светлинка в далечината. Упътващо прозорче. То му показва пътеката към хижата. От пътеката полъхва предугаждаща се топлина. Разстоянието до хижата е няколкостотин ледени тръпки.

Спуща се да тича, за да съкрати тръпките. Крайниците му са вкочанени. Едва ги заставя да се движат. Наближава, наближава мястото, където грееше прозорчето. Задъхан от изнемога.

Дефилето с този закоравял вятър няма край.

Огнецът се отдалечава, отнасяйки топлинката на мигащото прозорче, на запалената камина, на говора на събраните другари в тесен кръг край нея, на синкавия дим, виещ се от лулата на пазача и на комина, на песента, запята тихо и унесено от младите гласове.

В снежната пещера, образувана вътре в лавината, е леден задух. Зиморничавият е сякаш първият човек. Самотен, гол пещерен човек. Беззащитен срещу стихиите. Облечен в тънката си собствена кожа. Трескаво шари с пръст по стените на своята пещера. Драска, като че рисува с мъчителен копнеж. Примитивни рисунки с нокът. Слънце с лъчи. Едно човече с разперени ръце да хване слънцето. С неистови конвулсии пръстът се мъчи да пробие ледената стена и да се провре навън - поне с върха си да усети вятъра.

Поема си не дъх, а сняг. Той има видение с кожа:

Единият му пръст с последно свръхусилие се промушва, търсейки пролука навън. Усеща режещия бръснач на вятъра. От това познава в каква посока е открито. По лицето му се разлива върховно облекчение. Вятър! Поема си жадно дъх с върха на пръста си.

 

Два вятъра

Кожата ти си спомня с изтръпване.

Спущаш се от билото на Стара планина по южния склон. Всяка твоя фибра е пронизана от северния вятър. Цял си се свил, стегнал, като че искаш да затвориш порите на кожата си. Но вятърът напира отвред, нахлува вътре в тебе., шари из кръвта ти, просмуква се в костния ти мозък. Струва ти се, че гръбначният ти стълб свири като тромпет.

При една рязка чупка на пътеката става нещо неправдоподобно. Отдолу, право от върлата урва, се надига срещу ти южният вятър. Цял се разтапяш от тая мигновена топла въздишка. Ожесточеният северняк и още плахият южняк се вкопчват за миг в тебе. Ти ставаш кръстовище на две противоположни стихии.

Севернякът се разярява. Връхлита отгоре ти, отблъсква нежния южняк и го сгромолясва в пропастта. Още по-злобно се вгризва с ледени зъби до костите ти.

Но в тебе вече се е промъкнал един топъл полъх на надеждица. Вървиш с по-бодра крачка. Очакваш с полуоткрехнати пори. Едва загатната усмивка отключва устните ти.

Севернякът нахълтва през тези неблагоразумни отворчета, претършува всички скрити кътчета на съществото ти, погва зъзнещата надежда и я притиска нейде до самите стени на сърцето. После омаломощена я изгонва далече, зад девет баира.

Безнадежден, изигран, вървиш по стръмнината. Още по-студено ти става. Кожата ти се наежва срещу всеки нов опит за измама. Подозрение се загнездва в сърцето ти. Цял се заключваш. Вече няма да се излъжеш.

Ето пак! От ходилата ти нагоре плъпва топла струя. Халюцинираш ли? Не е възможно южнякът да намери пролука да се провре под самите плющящи криле на своя противник.

Отново севернякът, освирепял, се устремява със съскане върху тебе. Този път южнякът не се отдръпва. Той се е вкопчил в ходилата ти като в ронещ се бряг. По кръвообращението ти се разлива трепет от любовно докосване.

Севернякът те огъва, иска да те повали, да те разкъса. Но твоите стъпки са стоплени. Няма да спреш, няма да отстъпиш.

Колкото повече се спущаш по стръмнината, толкова по-високо се плискат топлите вълни: до глезените, до коленете, до бедрата. Южнякът набира мощ, става широк, мускулест, необорим.

Ти си кръстопът на два вятъра: северния и южния. Те се боричкат в тебе, въртят те на разни страни, пресукват те, задушават те и отпущат лукаво, за да ти дадат възможност да избереш единия от тях и да раздухаш свадата помежду им още повече.

Според прищевките на наклона надделява ту единият, ту другият. По нанагорнището те подхваща севернякът, по меките склонове те прегръща южнякът. Там, където топлият има надмощие, студеният от време на време отрезвява челото ти. Умората от дългия и стръмен път те кара да оцениш и двата: сгряващия прилив на единия по запотената ти кожа, разхлаждащия повей на другия по пламналото ти лице.

И отново лумва яростта им след краткотрайното отпущане.

Вътре в тебе се сблъскват вледеняващи тръпки с тръпки на съживителна топлота. Ти си едновременно скован от студ и разтопен от нежност. Смръщен и усмихнат. Нехаен и нащрек.

Северният се мята върху плещите ти, впива нокти и те сдавя за врата, превива гръбнака ти. Южният отдолу те изправя, влива топла пара в гръдта ти, надува платната на надеждите и те понася към презморски видения.

Ти си се родил в страна, където се развихря двуборството между северняка и южняка. Балканът минава точно през сърцето ти. Двата неусмирими вятъра са се вкопчили за косите на смърт и на живот в тебе.

Ти си ветровита кръстоска на Севера и Юга.

Няма да стихнат в тебе двете противоположни стихии.

 

Проглеждане през порите на кожата

Зиморничавият, който не можеше да понася същия този планински вкочаняващ вятър, криеше се от него, проклинаше го в яката си, пееше, за да го заглуши, сега се стреми с отчаяна ярост към него като към висше благо.

Представя си как допреди миг е вървял под бича му и завижда сам на себе си. Каква наслада е било, а той не го е разбирал. Сега открива опиянението на това да усещаш, че ти е студено - значи още си топъл, още си жив, още дишаш, още се противопоставяш на абсолютния мраз.

Студеният вятър не сковава, а съживява. Той предизвиква съпротива. Заставя те да събереш цялата си собствена грейка, да движиш непрестанно пръстите на ръцете и краката, за да ускориш кръвообращението. Кара те да разклаждаш волята си. Той цял те мобилизира да се опънеш на мраза чрез движение и вътрешен огън. Борбата със студа сгорещява.

Зиморничавият не бе знаел досега, не бе и помислял, че студеният вятър може да се усеща така насъщен, че мразът може не само да граби, но и да дава.

Как е страдал от своята зиморничава кожа! А сега разбира: ако човек вместо гола, уязвима кожа - имаше мечи кожух или броня на костенурка, съвсем друг би бил неговият свят. Свят без нюанси. Свят без звучаща клавиатура. Въздухът би бил без движение. Водата без докосване. Слънцето без ласка. Любовта без трепет. Колкото по-чувствителна и по-наранима кожа - толкова по-богат регистър на човешката душа.

Заслужава си за това откритие да замръзнеш.

С последни спазми се опитва да се провре натам, където пръстът му си представя, че усеща парещото докосване на вятъра. Но всяко движение предизвиква ново затрупване, ново отдалечаване от желаната мразовита и съживяваща прегръдка на вятъра...

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.