Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

ШЕГИТЕ НА СНЕГА

Присмехулникът попада в клопката

Блага Димитрова

web | Лавина

Снегът си отмъщава за всички лоши шеги.

Небето слиза със свистене надолу, преобръща се и се разбива на късчета в очите му.

Присмехулникът пада във всички посоки.

Лавината, гледана наопаки - връх е там, където би трябвало да бъде пропаст.

Той губи ориентация.

Вдига пикела да го забие в земята, а го забива в небето.

Снегът си прави шеги с него: смъква му обущата и чорапите, забучва го с главата надолу.

Младежът търси опора, вкопчва се с нокти в рукналия порой. Спуща се като с шейна върху темето си. Преобръща се. Заедно с него се преобръща и всичко наоколо.

Светкавично си спомня правилата за борба с лавини - той, който се подиграваше с всички правила.

Деян го учи някога:

- Плюй, за да откриеш накъде пада плюнката!

Присмехулникът тогава го апострофира:

- Отвес от времето на първобитния комунизъм!

Сега отчаяно търси къде е горе и долу, къде е земя и небе, къде е твърда почва и въздух. Търси земното притегляне като ориентир в рухващия свят.

Плюнката му пада точно на лицето.

Следователно земята е откъм темето му, а небето над ходилата му.

Както е преобърнат надолу с главата, започва неистово да рови снега с крака.

С глава се мъчи да пробие земята и да излезе на простор.

Накъде да излезе?

 

Проглеждане

Не може да си отлепи очите от снега.

Така някога в детството един по-голям хлапак му заби главата в морето: да привиква да гледа под вода. Очите го боляха от морето, бръкнало в тях. Лютяха, сълзяха, смъдяха. Струваше му се, че е изплакал цялото море с големи, солени сълзи и че се дави в собствената си сълза-море. Но липсата на въздух го застави да си отвори очите, въпреки страшния воден натиск. И за миг забрави разяждащата болка и страха. За пръв път видя скритите копринени дипли на пясъка по дъното, слънчевата мрежа, пълна с миди и водорасли, и най-удивителното: синьозеления цвят на пръскани лозови листа в дълбочините и безбройните нюанси на воднисто-лъчево-зелено към повърхността, където въздухът и водата се целуват.

Сега някой закачлив малчуган му е забил главата в лавината: да погледне под снега.

Сили се да отлепи гипсираните си клепачи.

Нажежен сняг бръква в очите му.

Бели очни ябълки от сняг.

Наднича в бялата пропаст, от чийто ръб е блъснат надолу.

Ето я лавината! Вижда я в един миг. Бял, твърд вятър. Твърд ураган, искрящ от безбройните нюанси на снега. Белотата е разложена на своите съставки от всички цветове на дъгата. Снегът е студен, стипчив, зърнест, сякаш с кристалчета сол.

Вижда белия ден на вечната нощ в снега.

И е ослепен от тази многоцветна светлина.

Забил глава, шари с ръце, търси очите си в снега.

Проглежда със слух.

Антената на радиостанцията стърчи над снега и тъкмо в тоя миг се чува сигналът. Или така му се струва? Време за сеанс.

Под прихлупеното бяло небе на снега ехти глухо:

- Тук база! Чуваш ли ме, Орловец? Обади се! Тук база! Преминавам на приемане!Две боси ходила се размахват като две слепи ръце към тежкото небе на снега.

Присмехулникът чува сигнала или иска да го чуе, но не може да отговори.

Мълчанието му вика в настъпилата неестествена тишина.

 

Бяло мълчание

Като дете някога със зяпнала уста ловеше сняг, но в мига, в който го докоснеше с език, снежинката изчезваше стопена, оставяйки му блудкав вкус на дъждовна капка. Същият блудкав вкус имаше в устата му всяка несполучлива шега.

Сега постига детската си мечта: лапна сняг, който си остава сняг, не се разтопява веднага, не се превръща в друго - нито във вода, нито в зърнеста каша. Остава си неизменен сняг.

И това го поразява повече от удара на лавината.

Никой не познава вкуса на снега.

Той сега го знае. Студен и твърд като желязо. Вкусът на смъртта.

Устните, езикът, небцето му се втвърдяват и се превръща в сняг.

Колцина могат да се похвалят, че са постигнали детската си мечта?

Иска на себе си да каже една шега - последната.

Вика безмълвно:

- Ел-Зет 23. Чуваш ли ме, база? Тук Сняг!

Навъсен смях.

Все пак се отличава от снега: присмива се над себе си.

 

Смехът

Стихията на смеха е най-голямото чудо.

Човекът може всичко да загуби по пътя: младост, здраве, сила, вяра, памет, име. Запази ли смеха си, той остава човек.

Къде е изворчето на смеха? Колкото и да го търсиш, не можеш да го уловиш.

Поводът може да е съвсем нищожен. А понякога и без повод отскача кресчендото на смеха. После се питаш за какво толкова си се смял. И не можеш да разгатнеш собствения си смях.

Смехът е заложен в самия ти генетичен код. Там, където е живецът на човешкото съществуване.

Смехът е твоята родова отлика.

Смехът е вътрешната свобода на човека.

Никаква потискаща сила не може да го запуши. Смехът избликва непресушим, неудържим, дръзновен.

Смехът е самоотбрана срещу враждебните сили.

Чрез смеха надмогваш всичко, което стои над тебе, което е неизмеримо по-силно от тебе. Единственото ти надмощие.

Може да си най-тъжният човек. Смехът не е характер, а неосъзната философия. Самоутвърждаване.

Може да си в най-тежка безизходица. Смехът напира извътре и повдига товара ти. Дори колкото по-трудно е битието ти, толкова по-буйно клокочи твоят смях, за да възстанови вътрешното ти равновесие.

Колкото си по-унизен, толкова по-експлозивно избухва смехът ти, сякаш от само себе си, за да защити достойнството ти.

А в човешката група смехът е още по-насъщен.

Никой и нищо не може да го спре. Той изригва тъкмо в най-неочаквания миг, за да облекчи дишането и да ободри стъпките.

По изблиците на смеха се мери здравето на колектива. Сковани усмивки, потиснат смях, забранени шеги - това са симптоми на болест.

Но смехът винаги намира пролуки, за да се разрази още по-напорист според натиска.

Смехът е вътрешен саморегулатор на групата срещу наложени отвън регулации.

Освобождение е смехът.

 

Закъсняло остроумие

Поетът се вживява в смъртта на Присмехулника. И изведнаж му хрумва един образ за лавината.

- Епилепсия на бяла мечка.

Единствен проблясък на остроумие, смешнико! И то не твое, а подсказано!

Поетът, умирайки с твоята смърт, съчинява последното ти бяло бълнуване:

 

Скороговорки без свяст

Бяла болко, дроби добре дробене.
Пукнат камен под пекнат кладен.
Буйна кобила в бяла колиба.
Бяла буля валя бурило.
Блъска, лъска, близка, бляска.
Ливна, лавна, лумна лавина.
Бръсна, блъсна, блясна, бясна.
Буря, боря се с бора,
бера бурен, събаря ме буря,
бос, бяс, без, бъз,
бяло, било, було, наболо,
бял бик, бял бук, бяг.
Вила-самовила лавина,
лови лудо-младо, превива,
поломи, преломи, свила сила.
Лавино, вино руйно.
Лъв, лов, любов,
лю-ля-ли-ле,
л-л-л...

 

Еднопосочна връзка

Чрез слуха последното видение на Присмехулника радист:

Базата. Радиопост на планинската спасителна служба.

Радистът предава:

- Ел-Зет 23. Орловец! Чуваш ли ме?

Вратата се отваря поривисто. Вътре нахлува заедно с вятъра Деян. Запъхтян от бързане, сам превърнат във вятър.

Радистът се обръща.

- Деяне! Тъкмо навреме! Орловец не отговаря!

Сега започва да се спуща бавната лавина върху Деян.

Онази, мигновената лавина в планината изглежда сладък сън на дете пред тази непресекваща, тежка, набираща все по-дълбоки пластове вина.

Лавина - вина.

Деян прилепя ухо към апарата с отчаяна надежда:

- Момчета! Ей, чувате ли?

Никой не отговаря. Деян стои, засипан извътре от лавина.

Прииждат все нови и нови мразовити тласъци:

Когато си обучавал младежите, когато си бил строг спрямо тях, когато си ги уличавал в небрежност, когато си ги похвалвал, когато си бил тяхна опора - това имало ли е някакво вътрешно покритие, или не е значело нищо? Дали всичко, каквото си вършил ти, техният учител и приятел, е било при някакви изгодни за тебе условия, или независимо от външни и вътрешни двигатели, честно и безкористно? Дали не си обичал само себе си в тях? Дали не си изпитвал себе си чрез тях? Дали може да се разчита на тебе, или трябва сам да се зачеркнеш?

Радистът още веднаж натиска прекъсвача:

- Ел-Зет 23. Орловец!

- Чувате ли, момчета? - вика Деян, сякаш може с крясък да проникне до ушите, затъкнати с памука на снега.

Глас като лъч прекосява снежната тъмнина.

Полузадушени, затрупаните го чуват и за миг се събуждат от последните си съновидения.

Присмехулникът размахва безпомощно нозе, удря с тях по ниския таван на снега.

Водачът се вслушва сред белия пушек.

Суеверният отваря очи, стреснат от упойката в бялата болница.

Димо с плувни движения се изтласква нагоре.

Радистът в базата казва:

- Връзката е еднопосочна!

Деян се съвзема, обнадежден:

- Значи, те ни чуват! - Започва да вика в апарата: - Момчета, дръжте се! Тук е Деян! Чувате ли ме?

Никакъв отговор от снега.

Художникът се размърдва с нечовешко усилие, сякаш се разкаменява някаква скулптурна фигура.

Дара отново започва да се боричка със снежната мраморна плоча.

Бранко с юмрук пробива белия зид на килията си.

Деян се обръща към затрупаните отдалече:

- Обадете се! Дайте някакъв знак! Тук Деян! Ако нещо се е случило, дръжте се! Момчета! Тръгваме към Зъба! Аз водя спасителната група!

Гласът му ечи над бялата пустиня.

Безответен сняг.

Струва ни се, че някъде се надига снежна вълна, разпенва се бял гребен. Признак на живот под снега.

Но това е вятърът, който навремени префучава и завърта снежна пушилка.

Вятърът - единственото движение сред мъртвилото.

 

Бавната лавина

Поетът се измъква от снежната си кожа и за миг се вмъква в живата кожа на Деян и на всички като него, оцелели с цената на едно отстъпление.

Невидима, неотклонима над тебе се спуща безшумно една пълзяща лавина, наречена Гузна съвест.

Разяждащи угризения. Зъбат, леднозърнест сняг.

От тази лавина не можеш избяга нито в сън, нито в смърт.

Тя само те дави и гази, тя само на тлеещ мраз безспир те прогаря извътре, но буден и жив те държи.

Пред тази безкрайна лавина разбираш великата милост на мигновения гръм от истинската, планинска лавина, за най-чистите отредена.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.