Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

ЗАПАЗВАНЕ НА ЛЮБОВТА ЗАВИНАГИ ЧРЕЗ ЗАМРАЗЯВАНЕ

И след последния дъх

Блага Димитрова

web | Лавина

Асен светкавично осъзнава:

Имам още едно мигновение. Имам още време!

Нямам дъх. Още мисля. А това е повече от всичко.

Макар и без дъх, ще направя нещо. Не зная какво точно ще бъде то. Но непременно ще направя!

Отдавна вътрешно се подготвям за това.

Ще направя нещо, дори нищо да не мога да направя, пак ще направя нещо!

Всичко губя, нищо не ми остава, и пак ще трябва да направя от това нищо - нещо!

Аз ще се изявя чрез нищото, което ще направя.

- Още мисля - значи всичко мога да направя!

 

Един свободен човек

Асен, попаднал в снежния капан, излиза най-после от собствения си вътрешен капан и в миговете преди смъртта си е свободен.

Негов идеал е било абсолютното изтръгване от инерцията на вярата, на заблудите. Цял живот си е изработвал имунитет срещу всякакъв вид митове. Считал се е безкомпромисно невярващ.

Но бедата е била, че все още до този последен миг му е било необходимо да вярва в нещо, по-висше от него.

Вярвал е по вроден инстинкт в хармонията, в уравновесената структура на света. Обяснявал си е, че дисонансът иде от него, че грешката е негова, че разрухата се гнезди вътре в него.

Сега и този последен мит се сгромолясва заедно с лавината.

Нищо по-ужасно от това да бъдеш без вяра, сам, с необятна свобода.

Пълна безопорност.

 

Последната опора

Асен продължава съществованието си няколко мига още чрез интензивно разсъждаване. За него да живееш - това е да мислиш.

Мисълта му се устремява към своя антипод.

Дара. Нейната остра, винаги противопоставяща му се мисъл предизвиква неговите възражения, намагнитва цялата му мислеща същност.

Нейният опак характер стимулира самоутвърждаването на неговия особняшки характер.

Противоречието. Най-сетне се добра до нещо. Единствената опора, на която се крепи битието.

Равновесието чрез противоположности.

Сам стигна до истината.

Може хиляди преди тебе да са я намерили. Но когато ти платиш истината с цената на своя живот - тя не е повторение, тя е първооткритие.

Ти пречупваш истината през себе си и тя носи някаква нова, твоя багра, нов оттенък, който я прави нова за света.

Истината няма едно-единствено, вечно лице. Тя непрестанно се ражда наново и се явява с лицето на своя носител.

 

Отложена среща

Дара и Асен, затормозени от интелигентност, все са отлагали своята среща. Няма за кога повече да я отлагат.

Сега бързат да я осъществят на единствения достъпен им терен - в мислите.

Отношенията им от самото начало до края си остават един непримирим диалог.

Двамата са изправени един срещу друг - два полюса на една същност: непримиримост. Свързани чрез несъгласието. Винаги в напрежение.

През тях минава разтърсващият ток на живота - противоречието.

Защо са отказали на влечението си един към друг?

Дали от страх пред този ток, който може да ги впепели?

Или от по-големия страх - сливането да не изглади ръбовете, да не заличи противоположностите, да не си заприличат един на друг постепенно.

Боязън да не унищожат живеца на всичко - противоречието.

Ако пък го запазят - как се понася битът с постоянни стълкновения?

Не са имали смелост пред живота - пред тази бавна лавина, която неусетно стрива трепета, затрупва порива, погубва чувствата, изравнява различията.

Сега пред смъртта се освобождават от страха пред живота.

До последния си дъх не са се осмелявали да изживеят любовта. Сега без дъх я изживяват...

 

Двузначност

Всеки един от двамата се въплътява в другия и едновременно е себе си.

- Ти ли си? - пита всеки един от тях другия.

- Да и не! - отвръща всеки с двузначна усмивка.

- Искаш ли да бъдем двама?

- Да и не.

Искам да бъдем тъй близко-далече, както в пространствата двойна променлива звезда.

Вкопчани с тайнствен ключ на притегляне, тези две звезди неотменно кръжат една покрай друга.

А помежду им светлинни години ги разделят с вечности мрак и ги свързват с вечен магнит.

Самоизключващи се взаимно, самосъзнаващи се наново и така безспир.

Светлината, която излъчват такива двойни менливи звезди, трепка в безкрая с единна двузначност:

- Да и Не!

 

Любов - борба

Асен иска да подкрепи Дара в последните секунди пред смъртта, но не може да я унижи с никаква утеха освен с ирония:

- Щом си получила този подарък да видиш света, трябва да си готова за всякаква загуба!

Дара му крясва с наслоено от отдавна раздразнение:

- Само философствуваш, а не предприемаш нищо!

Асен й признава:

- Да не предприемаш нищо в любовта е най-изразителното действие за този, който разбира.

- Ти ме ликвидира! - го подиграва тя по своя маниер.

- Стига ми това, че те срещнах! - казва Асен.

- Все едно, че не си ме срещнал, щом не поиска нищо от мене! - го упреква тя.

- Какво мога да искам от другия, когато самият аз съм непостоянна сянка - все се мести, отмества, не може да си намери истинското място и форма. Все се мени. Какво да искам? Другият до мене да е непроменлив спрямо моето местене или да се върти според моето въртене, или и двамата да спрем собственото си движение, за да се нагодим един към друг?

- Защо не си намери едно кротко момиче да бъде сянка на твоята сянка?

- Ти си единствената за мене. Създаваш ми напрежение. В мига, в който престанеш да ми се опъваш, ще убиеш трепета.

- Аз съм много слаба. Опърничавостта ми е броня, за да скрия слабостта си. В мига, в който сложа глава на рамото ти, ще се разтопя като снежинка.

- Може би тъкмо това ме е спирало. Винаги по-силният подчинява по-слабия, обезличава го и го превръща в свое повторение. А човек не може да бъде влюбен в собственото си отражение. И отново започва да търси силния партньор. И цикълът се повтаря до безкрайност.

- Признай си, че си се боял да не би да стане обратното: аз да те подчиня на своята воля! - го дразни Дара.

- То е все същото.

- Ти си аутсайдер и в любовта, и в живота. Само в смъртта си не можеш да останеш страничен наблюдател.

Веднаж в живота си и най-незаангажираният участвува всецяло - при смъртта си.

 

Спокойствие

Поетът се вживява в гибелта на Асен посвоему. Той така е видял и разгатнал образа на Философа, а може би му е приписал онова, което липсва на самия него:

Не обещавам нищо, не настоявам, не чакам задъхано.

Не хлопам по махалото на часовника: "Отрони този час за мене!"

Оттеглям се в тишина.

Изчаквам да се утаи в мене мракът, за да се избистря в светлина, прозрачна и сдържана, и възвишено спокойна.

Тогава да пропусна свободно през себе си целия свят.

И едва-едва да го пречупя като лъч, преминал през Рилско око, достигнал дъното, където камъчетата се броят така отчетливо, без да обещавам, че ще го преродя.

Без да обещавам нищо.

 

Отчуждение

Чертите на Асен обаче не омекват успокоени в снега, както си ги представя Поетът, а се изопват в по-голямо напрежение, стават още по-упорити и целенасочени с изострен подбрадник. Това не е гипсова смъртна маска, която изразява последното отдъхване, а снежна маска на крайното усилие, сякаш той сега е достигнал връхната точка на своето мисловно съсредоточаване, както Скулпторът - на своето творческо отприщване.

Иска да разгатне първопричината за собственото си отчуждение от групата.

Всъщност Асен пръв се е преселил в планината. Службата му на икономист в едно столично търговско предприятие е повод за още по-силно оттласване към планината. Групата на алпинистите е неговият дом.

Той се е отчуждил от външния свят, заживял е интензивно само в атмосферата на групата, чувствувайки в нея като в капка вода отразени гравитоните, магнитните пояси, противоречията на съвременния свят.

И в същото време е отдалечен, неприлягащ към мерките на груповия живот. Защо?

Сега в звездния прах на снега му проблясва.

Грешката му е, че е изпреварил груповото мислене.

С какво толкова го е изпреварил? Колективното мислене е ясно, опростено до лозунг, приложно. То е по-бавно зреещо във времето, проверявано в практиката. Асен влива в групата друг вид мисъл: многопосочна, двусмислена, търсеща въпроси, а не готови отговори. Той запълва липсата ни от разсъждения, мисловни игри, сложни плетеници, съмнения, парадокси, хипотези, оборвания цялата онази мисловна тревога, която прави човека странно същество. А ето че още по-странното същество НИЕ изисква от Асен самостоятелно мислене и в същото време се наежва враждебно към него. За да не ни дразни, той се затваря в себе си, но с това още повече ни дразни. Просто е отишъл крачка по-напред в своето развитие от движението на групата. А групата не прощава това.

Една от най-трагичните форми на отчуждението - да изпревариш своите.

По закона на контраста - тъкмо той, отчужденият от групата, е най-привързан към колективния модел на съществование.

Както бездомникът бленува за дом, така отчужденият жадува за бъде приобщен към групата. Той стои отвън, зъзне, и сърцето му хлопа по заключената врата.

 

Група и свят

Проблясъци на полуоткрития. Полумисли, полунедомислия.

Вече никому ненужни.

Теоретикът на групата, страничният наблюдател Асен в последния си миг предполага, че с рентгенов поглед ще съзре вътрешните й пружини.

Групата е затворен свят, затворена система, сама в себе си, сама за себе си. Колективът на алпинистите вирее горе при озонираната атмосфера, изгубил имунитет към пушеците и отровите на града. Забравяме, че съществува друг свят, вън от групата ни.

Подмяна на света. А кое е истински свят?

Всъщност долу в града е затворен свят, сам за себе си. Заграден от студа и вятъра със стени. Отделен от земята и камъните с асфалт. Захлупен за дъжда и звездите с покриви. Човек от човека разделен със стени, заключен в килийките на апартаментите и колите. Енергията, която е дадена на живите същества да се борят със суровата природа, се изразходва в изкривена посока: боричкане между хората, завист, изтласкване с лакти. Смелостта се подменя с лукавство.

А горе, под небето и вятъра, човек няма за какво да се улови освен за себеподобните си. Човек за човека става онова, за което е бил програмиран: необходима съставка на единното същество. Човешка общност, изправена в единоборство със слепите стихии.

Объркването на кодовете иде от смесицата на импулсите, когато страстите на големия свят проникнат в малката група. Когато от скромен колектив на алпинисти го превърнат в магнитно поле на странични амбиции за прояви, за отчитане на заслуги, за трамплин към скок по-нагоре.

Може би тъкмо от самозащита срещу такава опасност иде вътрешната затвореност на групата. И все пак, тя е атомче от големия свят. Тази незабележима купчинка от 16 души, затрупани от лавината, е някаква жива, насъщна клетка, тласкаща свеж пулс и пречистваща кръвообращението на Голямата човешка група, която даже не подозира за съществованието й и за мълчаливата й гибел.

 

Група и любов

Едното изключва другото. Групата е колективна спойка, а любовта - индивидуална. Може би едно от най-големите изпитания за здравината на групата е привързаността и привързаността и влеченията между отделните й членове.

Чувствата са винаги незапланувани, несъгласувани. А групата не може да понася такива непредвидености.

Изведнаж Асен разгатва:

Преминаването на Зорка към Горазд, така внезапно, всъщност е внушено по безмълвен път от групата.

НИЕ виждаме с многоокото си зрение, че Андро не цени момичето така, както ние го ценим, че не заслужава любовта му така, както ние я заслужаваме. И чрез електромагнитните излъчвания на своите пожелания ние, без да си поставяме съзнателно такава цел, просто отбиваме влечението на Зорка от единия към другия.

Зорка се поддава на колективната хипноза.

Групата е регулатор на чувствата, без да го изявява.

Зорка има пълна увереност, че тя сама е направила избора си, че сама е намерила сили в себе си за скока. А не може дори да я осени съмнението дали тя не е действувала слепешком под вътрешната диктовка на групата.

Обаче любовта между две такива неозаптими индивидуалности като Дара и Асен възниква въпреки групата.

Такава любов е недопустима.

Тя е скрит взрив в групата.

Затова е силна и неосъществима. Затова е неизкоренима и обречена на унищожение.

Двамата предусещат, че няма да ги приемем като двойка. Боят се, че с присмех, с разяждащи погледи, с безмълвни подигравки ще убием чувството им. Затова те го крият дори от себе си.

Токсините на груповото отхвърляне ще направят невъзможно да вирее това крехко, свръхуязвимо влечение.

Онова усещане на наранимост, което завладява Дара постепенно, иде от кръстоските на груповото ни отношение към нея като към жена. Приемаме я за незаменим другар, но не и за възможна любима на Асен. И това е смъртната присъда на тяхната любов.

Сега Асен прозира истината: той, най-независимият от групата, уж страничният наблюдател, всъщност е бил напълно зависим.

Дара знае, че ще му натрапим нашия възглед: как е могъл да избере такава "неженствена", такава дъска? Тя и любовна ласка?

Асен знае, че ще втълпим и на нея: той не те обича, той си има други, това е някаква негова приумица, някакъв експеримент или предизвикателство, най-вероятно някаква умозрителна задача, интелектуална авантюра. Той и сантименти!

Двамата се боят, че групата не само така ще мисли за тях, но ще им внуши и те самите така да мислят за себе си: че съвсем не си подхождат, че са смешни заедно.

А любовта е това, което не може да се проумее от другите. То е неприемливото, необяснимото.

Любов е всичко онова, което е несъвместимо с представите ни и с готовите ни модели за нея.

Любов е загадката, която е вън дори от командата на всесилната група.

Такова извънмерно, извънредно, неовладяно чувство не се търпи от колектива.

Групата приема и покровителствува едно силно и вярно чувство, съразмерно с нейните представи и нужди. Трайно, спокойно чувство, което не я заплашва от взривяване, а поддържа равновесието й. Щастливо, слънчево чувство, нормално, което подсилва спойката вътре в групата, а не я поклаща.

В колектива не се търпи опасна страст: ревност, която не се владее, или влечение, което е сляпо, тиранично и егоистично. Или най-заплашителното: необяснимото, нерегулираното, рядкото, почти невъзможно чувство, което разбива атома и за което всички носталгично болеем като по друго съществование, някъде на друга планета, наша прародина.

Не, нищо, което нарушава баланса тук на нашата земя!

Изобщо в групата се заглаждат всички ръбове.

Как, къде да се вмести такова противоречиво, тревожещо чувство, избухнало между Асен и Дара, което изскача от средния регистър и се домогва до забранени размери?

Няма място за неговото осъществяване освен на свободната платформа на въображението.

 

Осъществяване

Отлагали са живота си - за кога? За утре, за догодина, за друг живот. Всъщност за тези последни мигове преди смъртта.

Асен надниква в очите на Дара и вижда себе си в дъната им. Само че не знае, като се отдръпне, дали е останал там, или вече го няма. Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, значи никъде другаде в света не съществува.

Дара продължава да връща Асен към живота чрез противоречието. Косата й, наелектризирана от слънце и вятър, а може би от вътрешното й упорство, свисти при ресане и дава сухи искри. Положително и отрицателно електричество.

- Истинската любов е пробуждане на воля за действие! - настоява тя на своето.

- Аз можех "да действувам". То бе най-лесно. В палатката под Вихрен - си спомня Асен.

Но и двамата обичат мечтите повече, отколкото спомените. И рязко отхвърлят спомена за единствената нощ, която са имали. Реалността е винаги под техните високи изисквания.

А какво всъщност са искали? Дали знаят какво?

Сега си представят как се бяха приютили в една палатка. Над тях се издига начумереният връх Вихрен, а над него - предугаждащи се звезди. Асен посяга в тъмнината, прегръща Дара и усмирява съпротивата й с една ненаситна целувка. Това е било така възможно.

- Защо не го стори? А цяла нощ ми говори за мирозданието?

Асен отвръща сериозно:

- Защото не исках да те изгубя, тъкмо те бях намерил!

- Без софизми!

- Можех "да действувам" и тогава край езерото.

Представят си как седят край Голямото Василашко езеро. В изумрудната дълбочина се оглеждат белоглави зъбери. Дара и Асен плуват върху сал по езерото. От време на време край тях подскача някоя пъстърва и прави бял водовъртеж.

Дори сега се подсмихват иронично на собствените си представи: какви сладникави мечтания са криели под бронята на съвременно безразличие и скептицизъм! Лицата на двамата, приближени неволно, се отразяват в кристалната вода. При най-малък полъх на вятъра очертанията им се смесват, замъгляват. Асен в отражението прегръща Дара и я целува.

- Е, защо не го направи? - пита тя сега в лавината укорително.

- За да не се размъти бистрото ни приятелство! Няма по-трайно и скъпо нещо на света от приятелството. То е най-нежният аромат на душата.

- А защо не го направи тогава под бурята? - го обвинява тя.

Спомнят си как двамата стоят свити под една надвесена скала. Край тях планината бучи в изстъпление. Дара се сгушва в скалната цепнатина.

- Страх ли те е? - пита Асен.

- От друго ме е страх - шепне тя.

- Че ще посегна? - отгатва той.

- Глупчо! Че няма да посегнеш! - отвръща троснато Дара.

Той я поваля върху камъните. Забравени в прегръдка, те не се заслоняват от бурята. Дара е подложила опиянено лице под поройния дъжд и светкавиците. Асен, надвесен над нея, я защищава от бичуването на бурята с целувки. Бляскавите откоси на дъжда секат като саби врата му. Но това е било само копнеж. И сега, раздвоени, с една съществена част от себе си те се надсмиват над такава старомодна романтика. Все пак, тя е заседнала дълбоко в тях и не може да се изстърже като черупките на миди и раковини по дъното на потънал кораб.

- Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко! - анализира той собственото си колебание.

- Всичко е за съвсем кратко! - възразява тя.

- Мигът е вечност, когато се насити с чувство, дали консумирано или не - все едно.

- Стига философии! Няма време! Загиваме! - вика тя през снежните виражи.

- Добре! Ти водиш! - отстъпва той.

- Следвай ме без да размисляш! - заповядва тя и го тегли към себе си.

- Всеки, когато е воден, прилича на сляп - иронизира той себе си, поддавайки се на притеглянето й.

Дара го пуща рязко:

- Все единият трябва да води, щом другият е дървен философ!

- Аз исках невъзможното: да сме свързани и свободни!

- Не си ме обичал! - казва Дара.

- Твърде много съм те обичал!

- Който обича, не разсъждава! - се гневи тя.

- Безброй са образите на любовта. Може би чувството е най-силно, когато активизира целия регистър от усети и мисли...

- А парализира волята! - добавя тя.

- Не е вярно! Много по-силна воля се изисква да овладееш желанието!

- Сега поне няма ли да предприемеш нещо?

- Ще продължа да не предприемам нищо!

- Не съжаляваш ли, че пропуснахме любовта?

- Любовта най-често се пропуща в любене! - казва той.

Неволно са се притиснали един към друг. Но лавината се вмъква помежду им, изтръгва ги от топлината на близостта им.

- Какво? Нима замразихме любовта си, за да я запазим вечна? Кой, кога ще я размрази? - възкликва Дара и изведнаж отвежда поглед към ухото му.

- Ушите ти са побелели! - се сепва тя. - Замръзнали.

- Още могат да чуват. Кажи ми нещо! - настоява той. - Ушите също имат своите права!

- Какво да кажа! - недоумява Дара. - Толкова неща не успяхме да си кажем!

- Измисли нещо свое! - очаква той.

- Когато съм до тебе, не мога да мисля.

- Добър признак!

- Сам си противоречиш!

- Още по-добър признак!

Преодоляват натиска на лавината и се опитват да се прегърнат.

- Исках нещо да те попитам! - шепне Дара прибързано. - Какво, какво бе то?

- Питай по-скоро!

- Ах, да... Какво впечатление ти направих при първата среща?

- Вечният въпрос на влюбените! - се усмихва Асен.

- Стига съм била влюбена! Злокачествен философ! Няма в кого да се влюбиш! - се отбранява тя.

- И аз така мислех, докато те срещнах за пръв път!

- Признай, че ти се видях смешна!

- Смешното в този намръщен свят е истинско чудо!

Представят си първата среща и я допълват с неосъщественото. Под дъжда Асен хваща с ръка брадичката й, приближава лицето й и я целува с онова едва докосване до устните, както дъждовните капки.

- Защо не го направи веднага? - го упреква тя.

- Исках да продължа приближаването ни до безкрайност! - отвръща той и потъва в бял дим.

Последен заледен поглед, обърнат навътре към неосъществимото.

Сега в снежната центрофуга двамата се приближават все повече един към друг. Толкова се приближават, че се сливат и преминават един през друг. Разминават се. Потъват в бяла пустота...

 

Писмото на Асен отникъде, което той никога не ще изпрати

Дара, диря моя, аз те диря...

Край мене е бяла вечност. Студ. Непрогледност. И сняг във всички позиции: лежи, кръжи, пада.

Не мога да си представя, че някога съм вървял на тази планета по риза, разгърден. И ти си била близко до мене. И аз съм те дишал.

Единственото, което ме топли, е възможността, заложена от тебе в мене и от мене в тебе. Като мъничка снежна искра, от която ще се разпукне нова възможност.

Ние я изтървахме в леденото Нищо.

Но възможността съществува.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.