Втори дял

ЛАВИНАТА

СЪНИЩАТА

Дали лавината не е сън?

Блага Димитрова

web | Лавина

Суеверният първо със съня, после с предчувствие, после с кожа и най-после с тяло и съзнание целият влиза в железния вятър на лавината.

Започва неравен двубой със снеговъртежа.

Той отмахва с все сила налитащите пенести вълни. Заедно с това се боричка и с образите на лошия сън, които го повалят и засипват.

Ранно утро преди тръгването. Мътна, сънена тоналност.

- Къде ми са обущата? - Той ги търси на прага, наднича под леглото, в гардероба, навред.

Вещите в стаята му мълчат многозначително.

- Кой ми взе обущата? - търси из двора.

Всичко е покрито с пресен сняг. Две купчинки като чифт обуща. Разравя снега. Два камъка. Наоколо много такива купчинки. Като два крака от сняг.

Той ги отминава и чука на един прозорец. Вътре Деян се е свел над таблото, цял омотан в жици.

- Деяне, ти ли ми скри обущата? - пита той.

Деян не го чува, погълнат от цифрите на баланса.

- Дай ми обущата, Деяне! Закъснявам! - настоява той.

- По-добре да закъснееш! - казва Деян заклинателно, без да вдигне глава.

Суеверният тръгва бос. Гази снежни преспи. Нозете му замръзват. Влачи ги като недогорели цепеници.

- Търкай краката! Разтривай ги с все сила! - казва Деян строго.

- Няма време! Ще закъснея! - вика Суеверният.

Вече съвсем не си чувствува краката. Но продължава да гази снега, затъва в преспите, измъква не нозе, а два овъглени корена.

Водачът иска да ги увие и стопли като две измръзнали овощни дръвчета. Но снегът се превръща в бели марли, усукали нозете му.

Суеверният лежи в болницата. Преспите са бели чаршафи на операционната маса. Той скача и пак хуква бос, гази снега.

- На бос крак до Памир! - подхвърля Присмехулникът.

Насила го връзват на операционната.

- И двата ли, докторе? - пита той.

- Само до коленете! - го успокоява лекарят. - Има протези, да танцуваш с тях по паркет!

- Има ли протези да се катеря по планините? - пита болният.

- Момче, избий от главата си това катерене!

Лавината не го приспива, а събужда

Момъкът потъва в снежна пепел.

С нажежени нитове снегът го скрепя.

Лавината пъхва бял тампон в устата му като упойка.

Но той се мята, не иска забрава.

Още малко, още едно проблясване на съзнанието, и ще разбере една тайна за човека.

Ние съзерцаваме природата, но не проникваме в нея.

Природата ни наблюдава проницателно.

Всичко предвиждаме. Всичко пресмятаме. Изпуснато е едно звено: случайността. Нима вярата ни, че няма случайност, не е суеверие?

Не вярваме на сънища и предчувствия.

Вярваме на разума си.

Кое е по-голямо суеверие?

Зачеркнали сме сънищата от явленията на природата.

А природата понякога се разсърдва на нашето високомерие и с едно подухване ни напомня, че не сме дотам могъщи.

Една тайна... че има тайни. Трябва да я предаде на другите!

Лавината не му дава...

Най-сетне лицето му се успокоява. Той е очаквал, предусещал някаква надигаща се беда. И сега вече няма какво повече да очаква, да се безпокои. Случи се онова, неизвестното. Изпитва удовлетворение. Чувството му не го излъга.

Значи, има нещо в самия него, на което може да се уповава.

Някакъв верен глас.

Верен...

Чий е този глас?

Суеверният се събужда от лавината. Забравя белия сън. Отново е в пъстрия живот. Един бистроок летен ден.

А може би снегът сънува, че е бил човек, или човекът сънува, че се е превърнал в сняг.

Планината отново постига своята зелена младост.

Момчил е светъл момък, а летният ден - млад. Още не е суеверен. Суеверията никнат в дълбоките сенки.

Просторът замижава от светлина. Ни една сянка по челото на деня. Ни един усоен полъх в душата.

Тогава проеча викът. Денят е пронизан от зенита с този странен глас, дошел сякаш из глъбините на нощта.

Той застига двамата, Момчил, още несуеверен, и Зиморничавия, тъкмо се прибират надолу към хижата. Носят в себе си цялата планина и от това им е така леко. Спират за миг като набучени на кол с този вик. Не могат да го идентифицират с ослепителния ден.

Едва сега съзират, че единият планински склон вече е наметнал цветовете на вечерта. Останалите вериги от скатове са задгърбили дори напомнянето за свечеряване.

Денят е неизчерпаем.

Но викът отново ги връхлита. Полузадушен, събрал целия отвъден мрак. Зиморничавият усеща, че зъзне сред лято. Двамата се впущат по посока на вика - направо през сипеи и камънаци, без пътека. На пресекулки, все по-заглъхващ, викът ги направлява.

Измерват разстоянието по тоя вик. Колкото по-замиращ, толкова по-отдалечен. Сякаш никога няма да го стигнат, докато още се обажда, няма да го заварят жив. Докато се доберат до него, вечерта ги наближава. Имат чувството, че този тъмен, виещ се глас е повикал сенките.

Идват със закъснение от секунди. Били са твърде далече от мястото на произшествието. И по вътрешна настройка са били много, много далече, за да се притекат навреме.

Момичето лежи върху камъните в подножието на стръмна, почти отвесна канара. Лежи със страшна сила. Никога едно тяло не се просва така категорично, ако е легнало нормално, па макар и потънало в дълбок сън. Веднага разбираш, че е било запокитено отвисоко, против волята си, че се е забило лице в лице с каменистата планета. Камъните са опръскани с още жива кръв.

Земята е ревнива и си отмъщава на ония, които се устремяват високо към небето.

Двамата не смеят да докоснат още топлата мъртва, да не би да й причинят болка. Струва им се непозната, паднала от някоя далечна звезда, безкостна, сплескана птица.

А блузката й все още цъфти изпрана, пъстра, лятна. по нея познават Стефка, алпинистка от Пловдив. Няма време да разпитват как е станало. Горе, отчайващо високо, виси полузадушен на алпийското въже викът. Вече не се чува. Някакъв крехък юноша. Първите му дръзки стъпки по скалата са го довели до това жестоко бесило над бездната.

Дори камъните разбират: никаква земна сила не може да му помогне. Само нечия чудотворна ръка, ако му се протегне от небето.

А 21-годишната Стефка сама е искала да се изкатери там и да го спаси. Знаела е какво залага. Не е стигнала до него.

И все пак това момиче ще стигне до мнозина, които някъде, някога далече ще увиснат над пропаст. Както стигна до мене, пишещата тази книга, и ми подаде ръка. И ме изведе от пропастта на стаята - високо в планината. И ме приобщи към скалите, стоплени от нейната млада гръд.

Скалата

Скалата е характерът на планетата.

Неподвижна, изправена, скалата събаря вятъра на земята.

Петнисти канари, облечени от глава до пети в есенни тонове. По тях яркостта е угасена. Има скрита красота в пепелта на цветовете. Тя прониква в тебе бавно и те завладява по необясним начин.

Слънцето изтръгва искри от скалата.

Оставаш насаме с нея. Скалата ти казва с мълчание толкова много.

Каменна тишина. Внушително е това сцепление на минералните зрънца в канарите. В скалната тишина се таи огромната неосвободена енергия на атомите на камъка. Ако се освободи тази енергия, земята ще полети към друга галактика.

Времето тече гъсто, компактно, звънливо в камъка и те успокоява, сякаш задържа задъхания бяг на твоето човешка време.

Докосваш с длан набръчканото чело на скалата, сгорещено срещу слънцето като от напрегната мисъл. Пипнешком, като азбука за слепи четеш мислите на камъка с пръсти.

Контактът със скалата е мъчен. Но когато усетиш, че общуваш с нея, ти започваш да се разбираш с планетата.

Скалите придават волев профил на Земята.

Нямаш криле. И тази липса ти дава възможност за една невероятна близост: да долепиш гръд до гръд със скалата и да се изкачваш нагоре в посока към небето.

Твоето сърцебиене отеква о скалата и я съживява. Нейната твърдост и непреклонност прониква в тебе. Едно вътрешно преливане между човек и камък, което дава тонус на земното битие.

Качиш ли се горе, скалата като разсъхнала лодка те понася и залюлява в пространствата.

Всяка скала си има свой нрав: твърд, ронлив, лукав, саможив, студен, променлив, мъчен, прикрит. Но всички скали имат една обща черта: щедрост. Те възнаграждават усилието ти да ги превъзмогнеш по най-изненадващ начин - с ненадейни гледки, с неизпитвани вълнения, с вкуса на живота.

Когато скалите станат на прах, планетата ще се превърне в пустиня като Луната.

Тихият вик

Ако бяхме се вслушвали повече в сънищата...

Все долавяхме някакъв проточен от сън до сън вик. Дали това е било ехото на планината, пропито с магичната мощ на корени и извори?

Гласът на планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре.

Суетният шум на града ни събуждаше от този тих, зовящ сън.

Едно момиче ни отвори вътрешно ухо, за да чуем този таен глас и да му се поддадем.

Стефка. В делниците милосърдна сестра, в празниците - алпинистка.

За да обезоръжим вятъра, обръщаме се с лице към него. Косите ни се отвяват назад, челото ни се открива, можем да гледаме напред.

Пред нас е скалата на Стефка. Била е безименна, бездушна, безлика. Сега се нарича Стефкина скала. Одухотворена, извисена като обелиск в облаците, топла. Докосваме с трепет твърдата девическа гръд на скалата и се вслушваме в ударите на сърцето й.

Стефка ни въвежда в кръга на своите приятели. Лицата и гласовете им носят загорелия цвят на здравето. Спим в хижите, в които е спала тя. Облаци над сняг. Сняг над облаци. Сложили глава на нейната възглавница, искаме да проникнем в сънищата й. Надникваме с нейните очи в пропасти от непознати ъгли и върхове. Мерките ни за високо и ниско се изменят.

Срещаме майката на Стефка. Задъхана от стръмното. За пръв път се изкачва в планината след загиването на дъщеря си.

Приютяваме се в планинската хижа. Вятърът отвън се сгромолясва от билото в пропастите, сякаш възпроизвежда най-страшния миг от живота й.

Момичето и скалата

Помним разказа на един дървар. Слизаме с него през гората. Самата планина говори с неговия език. И стъпката му е отмерена, точна и някак вкусна, както думата му. Той изпитва видима наслада глътка по глътка от вървежа си из планината и от приказката си:

- Изваля се дъждът...

Превързал тялото на момичето о самара на магарето с въжето, на което се е люляла по скалите. Смъкнал го по урвите надолу като наръч дърва за огрев.

Ще сгрее някого, не плачи, майко! Но майката не плаче:

- Дъщеря ми отрасна без баща. Под закрилата на балкана. Всяка неделя прекарваше в планината. Знаех, че е опасно. Не съм я спирала. Имаше нужда от въздух. Все нощни дежурства в болницата. През онова неделно утро тръгна много весела.

Поглеждаме през прозореца на хижата. Тънък, дълъг водопад се спуща от отсрещния скат като струни на арфа. Пръскалото. Вятърът дърпа водните струни до скъсване. Слънцето в онзи неделен ден е обагряло в различни тонове дъгата на пръските. Всяко облаче е променяло цветовете им. Пъстрострунна арфа.

- След като се напила до насита с чист въздух, пристяга раницата, навива въжето за връщане. Тогава чува вик за помощ... Не е могла да постъпи иначе...

Момичето и скалата са се слели завинаги.

Висота

Достигнатата висота от Стефка не бива да се губи.

Момчил, все още несуеверен, и Зиморничавият се хвърлят да се изкачат дотам, докъдето се е била възела тя. Кръвта й бележи висотата, стигната от нея.

Вечерта ги изпреварва. Срещат се със сянката й върху скалата.

Момчил, несуеверният, води свръзката от двама, съединили съдбата си с едно въже. Зиморничавият е вторият. Трябва да осигурява най-несигурното: живота на човека.

С тръпнещи пръсти опипват скалата там, където е туптяла притисната моминската гръд на Стефка. Последните удари на сърцето й се предават от скалата в техните сърца и ги пълнят с решимост.

Още малко. Още педя дотам, докъдето е стигнала тя. Още дъх.

Сянката на вика виси над тях, бездиханна. Макар и късно, пак трябва да стигнат до него. Инак висотата на Стефка ще се загуби, ще пропадни в ниското. Все едно че никога не е била достигната.

Кървавата диря ги тегли нагоре.

Момчил, несуеверният, забива клин след клин. Зиморничавият го осигурява с въжето и с цялата безмълвна съобразителност на втория. Двамата чувствуват, че в тази тиха вечер е ударил часът им. Тяхната твърдост и безпогрешност ще трябва да удържи висотата на загиналата.

Мъртвите ни тласкат по-високо от нас самите.

Момчил, несуеверният, изнася тялото си над неговите възможности. Чувствува се изкачен с няколко глави над собствената си глава.

Протяга се и едвам досяга висящия юноша.

Къде си се емнал бе, кучи сине? Не премери ли силите си? Ветрогонството ти струва живота на едно същество! А може би и нашия живот. Чувал, натъпкан с плът, кости и фантазии! И ти си отхвърлил доживотната верига на тежестта и си ми запъплал по отвесните гънки на планетата! И ти ли, щурчо, завидя на птиците? Виси сега над пустотата и претегли на собствени везни колко тежиш, луда главо!

Мое мило момче! Дръж се! Всички сме били като тебе. А онези, които не са били като тебе, допълзяват като влечуги в ниското до по-черни преизподни. Щом си се изкатерил дотам, нещо те е тласкало. Не се чувствувай виновен за смъртта на момичето! Виновна е младостта. Дръж се! За да не отиде саможертвата на момичето напразно, стискай душа зад зъби! Още за един дъх!

Вкусът на въздуха

Момчил, несуеверният, с нечовешки усилия повдига обесеното тяло. Откъсва го от земното притегляне. Разхлабва примката на въжето през гръдния му кош. Дава му въздух. Викът, омаломощен, се събужда като хрип. И угасва.

Жив е! Или сега издъхна. С нов приток на надежда и сила двамата го притеглят към един перваз на канарата. Изплитат му люлка от запасното въже. Просто го завинтват о скалата. Закачат и себе си от двете му страни. Там, над тъмната бездна, като тройно разпятие се готвят да прекарат нощта.

Сипват капки вода от манерката в отворените му уста. Внимателно се опитват да му правят изкуствено дишане. Обградени отвред с въздух, се мъчат да вкарат въздух в гърдите му.

Този нощен, резлив планински въздух, ухаещ на свобода и безкрайност, залива всичко, прониква във всяка пукнатина на скалите, изпълва всяка пещера, всяка шуплевина на камъка - само в крехкия гръден кош на младежа не иска да влезе.

Двамата дишат един след друг в устата му, издъхват кислорода от дробовете си, губят свяст от напъване. В мрака имат странното чувство, граничещо с лудост, че долепят устни до мъртвите устни на Стефка, че се силят да ги събудят за една неистова целувка. Колко свежи и топли са били допреди мигове двадесетгодишните момински устни, с дъхав сок на първи череши. Пресъхват, подпухват бърните им от жажда да съживят мъртвите устни на юношата, в които е вляло дъха си загиналото момиче. Сякаш се силят да съживят нея. Пригвоздени за скалата, замаяни от свръхусилие, увиснали над непрогледната пустота, възприемат света, обърнат наопаки. Камъните долу, върху които бе простряно тялото на момичето, за тях е небосвод. Скалата горе, върху която са окачени, е тяхната земя и те се държат здраво за нея. Тъмното небе е зейнал, бездънен кладенец, откъдето нахлува усоен студ.

Викът в гърдите на младежа започва да къркори издълбоко като от пресъхнал кран на чешма. Дишането се възвръща отнякъде много далече. Всеки дъх е раздираща болка.

Двамата имат мъчителното усещане, че са изкоренили дробовете си и са ги присадили в юношеската гръд.

И тогава изплува луната. Планините надигат разкаменени гърди и вдъхват дълбоко, упоени от светещата, звънка прозрачност на въздуха.

Дишане! Какво върховно блаженство. Какво тържество на живота. Да си поемеш дъх заедно с цялата природа.

Трима човеци се гмурват презглава от скалата в лунните глъбини на безкрая. Познават замайващия вкус на въздуха.

Разхлабеният клин

Наскоро след трагичния случай Момчил, все още несуеверен, получава писмо с непознат почерк:

"Другарю,

Миналата есен при едно изкачване забих клин в скалата и го оставих. Сега узнавам, че от същото място е паднала алпинистката Стефка. Разпитах подробно как е станало. Предположението ми се потвърди.

Бързайки да се притече на помощ на увисналия младеж, тя се е хванала за МОЯ клин. Той се е откъртил. Дали дъждове, сняг, студ и пек са го разклатили, или аз не съм го забил надълбоко, не зная. Чувствувам вина. Място не мога да си намеря. Как да постъпя?"

Следва пълното име и точният адрес.

Момчил, несуеверният, дълго търси думите. Иска да даде истинския отговор. И разбира, че истинският отговор се състои от въпроси, отправени навътре към самия себе си.

Винаги ли зачукваш клина в здрава скала? Не щадиш ли замаха си за още един, последен, решаващ удар? Винаги ли щателно проверяваш какво оставяш подире си за следващите? Изкачвайки се нагоре, не отминаваш ли нехайно своите разхлабени клинове, своите разхлабени жестове и думи? Не мислиш ли само за собственото си изкатерване нагоре? Безогледно нагоре! И какъв отговор да дадеш на човека, за да го закрепиш о нещо здраво, увиснал над бездната на угризенията? Една колеблива, неточна фраза, един шаткав намек, една утешителна лъжа, и човекът може да се отплесне в пропастта.

След като нахвърля наум краткото писмо, дълго се връща на всяка дума, сякаш я зачуква от разни страни:

"Вие сте виновен толкова, колкото всеки един от нас, понеже всеки е оставял след себе си по някой разхлабен клин.

Саможертвата на Стефка би била нелепост, ако не ни накара да станем по-добри, по-съвестни, по-отговорни. Вашето писмо доказва, че нейната постъпка не е отишла напразно.

За Стефка има оправдание, че не е проверила и зачукала старателно клина: бързала е да спаси човешки живот.

А ние, дори да имахме оправдание, бихме носили непростима вина пред нейната памет, ако отсега нататък си останем същите."

Прозвуча му напомпано. Прехвърли на Поета тази задача:

- Виж там, успокой съвестта на момчето някак!

- Все аз на топа на устата! - проклина Поетът своята участ.

Поетският ъгъл на зрение

Поетът навярно има някаква лека деформация в лещата на окото: всичко вижда пречупено под остър ъгъл.

Случаят с разхлабения клин го довежда до стръмни размисли:

Без да желаеш, убиваш някого някъде.

Без да подозираш, отнемаш нечие дихание.

Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед.

Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание.

Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?

Още едно неочаквано писмо

Момчил, несуеверният, скрива от родителите си това, за което може би са го създали: да спаси един живот. Но някакъв вестник стига до съседите в глухата провинция. Смаяните хора се втурват в тихата къщица, съвсем неподозираща, че е отгледала един герой.

Майката и бащата четат и не вярват на името на детето си. Това ще да е някой друг. Тяхният немирник. Чило! Възможно ли е? Бил алпинист, без да ги попита. Ами ако бе ги попитал?

Момчил, съвсем несуеверен, студент по биология в столицата, залисан в новите открития по молекулярната теория за генетическия код, носител на наследствеността, ни най-малко не допуща какво става със старите, чиято наследственост той носи в своя собствен код.

Сън не ги хваща. Особено бащата е потресен. Нощем мислено надниква в каменните въртопи, в главоломните пропасти, над които е висял неговият син. Ужас и тържество го изпълват. Старият иска да му пише за своята бащина гордост, но същата гордост не му дава.

Най-после Зиморничавият получава писмото. Чуждият син изтръпва от това спотаено бащино чувство:

"Скъпи младежо,

От вестника случайно узнах за вашия подвиг. Най-много ме развълнува, че сте били двама. Приятелство, изпитано в такъв тежък час, остава за цял живот.

Макар и да не те познавам, чувствувам те близък. Мога спокойно да умра, след като зная, че синът ми има такъв приятел.

Бащината ми радост е двойна, защото се вживявам и в радостта на оня баща, чието дете е било спасено от вас двамата.

Иска ми се още много да ти кажа, но сълзи замъгляват очите ми.

Крепко стискам смелата ти и вярна ръка -

бащата на Момчил."

Зиморничавият показва писмото на Момчил, но не му го отстъпва, а си го пази, за да го носи във вътрешния си джоб до края. Струва му се, че това писмо го топли.

А синът е все още твърде млад, твърде погълнат от науката и планините, твърде ясно е челото му.

Все още не му се присмиваме, че е суеверен.

Странният сън

Щом есента остарее, градът се превръща в гола, ветровита, мъглива, мокра сивота. Най-хубавото време за съсредоточаване навътре в себе си.

До късни нощи Момчил, несуеверният, чете някаква френска книга по биология. Рови из речника. Която дума потърси, все я няма. Толкова ли нови думи са нахлули в езиците, че в старите речници ги няма?

Тъкмо потъва в микросвета на гените. Там няма време. Елементарните частици се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Всяка частица в ядрото на клетката във всеки миг е навсякъде и неуловима никъде. Случайността владее в безбройната поредица от мутации. Животът е плод на случайност. Защо тогава смъртта ни поразява със своята нелепа случайност? Жак Моно:

"В тази огромна лотария, в която вероятността на неговата поява е била почти нула, човекът е изтеглил голямата печалба... Човекът знае най-после, че той е сам сред безразличната безкрайност на всемира, където той е възникнал случайно. Не само неговата съдба, но и неговата задача не е предписана никъде. На него остава изборът между светлината и мрака."

Момчил клюмва над речника, търсейки напразно някаква непозната дума. И в кръга от светлината на настолната лампа се вмъква баща му. Как се е смалил от годините! Омотан с алпийско въже през хлътналите гърди.

- Отивам, сине, и аз да катеря скалите.

- Не е за твоята възраст, тате!

- Знаех, че така ще кажеш, но не исках да тръгвам далече от тебе, без да ти се обадя. Прощавай!

Момчил, до този миг несуеверен, се сепва. Гласът на баща му. Светещ от благост глас. Още озарява слуха му. Нито струнка на укор в него. А синът никога не му се е обадил, когато тръгва в планините.

И пак се надвесва над оня непроницаем вир на ядрото на клетката, в което гъмжат обратни закони на времето.

Телеграмата пристига на другия ден.

Момчил потегля с първия влак, поразен от два удара: от смъртта и от съня. Ще разгадае ли някога този двоен ребус?

Баща му, стар електротехник, е поставил антените по покривите на целия град. По какви не керемиди се е качвал лете и зиме. А този път покривът не е бил много наклонен, керемидите не са били хлъзгави. На юг есента е слънчева, рядко вали. Триетажна сграда. Какво се е случило, че е изгубил равновесие? Свят ли му се е завило от височината?

Зиморничавият също иде в затънтения провинциален градец да изпрати бащата на приятеля си. Една догадка се прокрадва в него, но той не я споделя с Момчил, за да му спести още една мъка.

Дали бащата, изкачен на покрива, не е погледнал отгоре, за да надзърне в пустотата, над която синът му е висял от скалите? Дали се е опитал да извика онази паметна нощ, затваряйки очите си за миг? И си е представил шеметната височина, и мрака, и отвесните канари, и му се е завило свят?

Смелите ни стъпки по-често погубват не нас, а родителите ни. А кой ни е учил още при първото прохождане да бъдем смели? Нима бащината ръка, повела ни към първата ни крачка по земята, води своята собствена смърт?

Съногадател

Оттогава Момчил става Суеверният, на когото всички се смеем.

Вещателният шепот на валящия сняг прониква в сънищата му и ги заставя да се вслушват.

Ако мъртвите сънуват, земята е пълна със сънища.

Момчил, вече Суеверният, като биолог си създава една своя полунаучна, полуфантастична хипотеза за тълкуване на някои сънища:

Елементарните частици в микросвета се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Ако си представим в нашия свят на мудно движещи се величини една такава скорост, тя би добила парадоксалния израз: телеграмата за злополуката с баща му би пристигнала предишния ден преди самата злополука. А сънят му не бе ли една такава предварителна телеграма, изпратена по вътрешния безжичен телеграф на подсъзнанието, където властвуват тайните на микросвета, гъмжащ от неуловими частици, стрелнати със свръхсветлинна скорост?

Снегът заравя тайната му.

И когато спра да дишам, се надявам

Щом има тайни, има и чудеса.

Ще стане чудо.

Ще се спасим.

Дара повтаря невнятно с превързана уста с марля, замотана в снежната вихрушка:

- Ако бяхме знаели...

Фученето на кръвта в ушите не й дава да издума.

Виждаме или усещаме, или си въобразяваме, че виждаме:

Свистящи бели зилове, подскачащи, пълзящи, звънтящи, гърмящи, огненобели кълба, които растат и се въргалят надолу, удряйки се един в други.

Бяла смърт, сведена милосърдна сестра.

Затворени сме в болницата на лавината.

Няма изписване от тази болница.

Поне да предадем нещо на живите като завещание:

Нашия опит със смъртта.

Нашите грешки - стъпала към истината.

Ние сме заключени вътре в нашия опит. Не можем да го предадем на другите.

Всеки трябва сам да плати с живота си своето познание.

Не можеш наготово да получиш опит. Дори да ти го пъхнат в шепата, ще го обръщаш отсам-оттам, без да разбереш за какво служи, и ще го разсипеш през пръстите си.

Опитът е непредаваем.

Всеки трябва да започне отначало.

Всеки с главата си да пробие зидовете на леда.

За да разбере...

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.