Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

ДЕН НА ГНЕВА

Мъките на съвестта са по-страшни от смъртта

Блага Димитрова

web | Лавина

Водачът Найден надава продран вик:

- Лавина!

И предизвиква с вика си бедата.

Снежни козирки рухват от билото и се свличат по улея на склоновете.

Страхът пред отговорността е по-страшен от страха пред смъртта.

Водачът се хвърля срещу лавината с открита гръд да я спре, да я задържи поне за миг, да даде време на другите да се спасят.

Лавината го поваля и преобръща.

В снежната преизподня той изживява терзанията на съвестта.

Това е то, библейският съден ден.

В кратката вечност от минута и половина, докато може да живее без дъх, човекът минава през ада. Никой не може да избегне този страшен съд. И най-бързата смърт, и най-светкавичната катастрофа не спасява от тази една секунда макар, от тази една стотна от секундата, когато съзнанието изгаря с най-интензивния си пламък.

Една минимална частица от секундата - безкрайно време за вихровата дейност на представите, изскочили от отпушената бутилка на подсъзнанието.

Тогава нахлуват с неудържима сила грешките, забравените постъпки, престъпното нехайство към другите и към себе си, равнодушието.

Непоправимото.

 

Само да се върне прежната нощ и всичко ще се промени

Водачът си спомня снощната напрегната вечер в хижата.

На въжета, кръстом обтегнати над печката, се сушат чорапи, пуловери, шалчета, провесени над главата му. Сенките им тежат като трънен венец над челото му.

Другите лежим по наровете, без да можем да заспим. Очите ни са приковани в хипнотичната игра на огъня в печката.

Навън вие фъртуна.

Запяваме планинарска песен, за да заглушим този страховит вой.

Поетът, неподвижен като гущер на припек, е излегнат пред вратичката на печката. Поел върху лицето си румения отсвет на огъня, той прави пламъка зрим и животрептящ.

Водачът излиза пред хижата, наметнат с якето. Едва пробива с рамо виелицата, за да се прибере пак вътре.

За миг песента ни стихва. Нахлува фученето на фъртуната. Посрещат го изчакващи погледи от наровете. Няма къде да убегне от тези непропускащи очи.

Фъртуната заговаря преди него. Звучи безпрекословно.

Но водачът потушава скъсването на една тревожна струнка в своя глас и ни успокоява:

- Утре ще се изясни. Никаква демобилизация! Преди разсъмване да сме на крак!

Пазачът на хижата, свит край печката, пуши луличката си и казва:

- С планината шега не бива!

Ненадеен порив на бурята отвън изкъртва капака на прозореца. О стъклото се прилепя бялото, брадато лице на снеговея.

Всички се смълчаваме за миг. Суеверният се надига на лакти. Под внушенията на вятъра лицето му се изопва. Останалите запяваме тиролската песен, която ни придружава навред:

Макар и да знаем,
ние няма да траем,
а пак ще вървим!
Ой-ла-рипи!

Внезапна решителност ни обхваща. Ние няма да позволим на Водача да се откаже от опасния път.

 

Поезията иде неизвестно откъде и отива неизвестно накъде

Поетът няма право на самостоятелна, отделна смърт. Неговата съдба е преплетена със съдбата на другите. Той живее чрез другите.

Поетът не живее, а се вживява.

Неговият образ е съставен с фрагменти от образите на всеки един от групата.

Поетът си открадва по един миг от всеки загиващ - и така диша полифонично. Живее по-сложно и по-интензивно. И умира с всекиго още веднаж.

И последните му мигове са по-дълги и по-мъчителни: те съдържат последните мигове на всички останали.

В поета отчасти умира всеки един от нас. Отчасти, но не съвсем.

Нещо от всекиго остава да живее чрез поета.

Може би най-същественото от всекиго.

И светът умира заедно с поета. И един друг свят се създава от него.

 

Не вярваме на Поета

Стараейки се да не го забележим, той е заградил с лакът някакво хвърчащо листче и крадешком записва нещо.

- Я прочети какво надраска в тъмното! - вика Горазд към него, изразил любопитството на всички ни.

- Още е сурово! - ни отклонява Поетът.

- Нищо, ние имаме яки зъби! - го поощрява Присмехулникът.

Поетът вдига глава. Едната половина от лицето му е осветена от огъня на печката, другата е в мрак. За миг раздвоението му става видимо дори за нашите нехайни към него погледи.

Мъчните си стихове той пише не за нас. Съчинява ги скритом за себе си. Никому не ги показва, дори на такъв поклонник на поезията като Горазд. А за нас скалъпва куплети от ой-ла-рипни припеви.

Обида, ревност, злоба ни обсебва.

- Ние не разбираме! - казва Зиморничавият укорително.

- Лапад да ядем! - притуря Присмехулникът.

Никой не знае какво става в душата на младежа, който още не е написал ни едно от своите истински стихотворения. Той ги носи в себе си като болка на наболи, никнещи криле. Как са чувствителни тези вътрешни подутини, тези горящи, пулсиращи зачатъци!

А ние сме настървени да докоснем, да изкривим и изкъртим едно току-що наболо зъбче. Как да ни го повери такова голо, незащитено и болезнено чувствително при всеки студен полъх?

Поетът посяга към китарата. Налучква някакъв монотонен акомпанимент. Лицето му е страдалческо. Иска да повие новороденото си стихотворение в китарно дрънкане, за да го защити.

Китарата е мостът му към нас. Крехките звуци ни настройват да приемем неприемливото. При играещите отблясъци на огъня Поетът запява речитативно с чувството, че извършва престъпление спрямо най-интимното - превръща поезията в средство за забавление на компанията:

"Една лавина ме причаква, отдето и да мина - една лавина е в засада.

Това е моята лавина.

Със собствените свои стъпки ще я подсека.

Отдето и да я заобикалям, и все да се озъртам, знам, всички пътища ме водят към моята лавина. Право там.

Една лавина се натрупва снежинка по снежинка, усмивка по усмивка, обида по обида, жест по жест.

Тя думата ми ще погълне, преди да я довърша - единствената моя дума, заради която съм дошел в света.

Ще я прошепна на ухото й, затъпкано с памук.

И тайната ми ще затрупа една лавина с бяла тишина."

Акордите на китарата заглъхват в неловко мълчание. Тъмнината вън се изсипва с гръм на водопад. Китаристът, озарен от огъня, е притеснен от ореола си на оет - стяга го като Сатурнов пръстен или като примка край врата на обесен.

- Мистика! - възразява Суеверният по-скоро на собственото си настроение.

- Предпочитам пред мистика мастика! - повтаря каламбура си Присмехулникът, вече без да събуди смях.

- Песимизъм! - възнегодува праволинейният Никифор срещу стихотворението. - Ти носиш лавината вътре в себе си!

- Какво е искал да каже авторът? - подхвърля подигравателно Асен, напомняйки за ученическите разбори.

Философът участвува като страничен наблюдател. От неговия птичи полет всичко изглежда игра на кубчета.

Но за Поета това е инквизиция, при която той трябва да се усмихва.

- Нищо не разбрах! - признава гордо Димо, като че ли има заслуга за бавното си мислене.

- Неразбирането ме насърчава, то ме кара да се надявам, че не повтарям чужда мисъл и дума, затова не могат да ме разберат! - казва Поетът свенливо, борейки се да не прозвучи самонадеяно.

- Това е интелектуално стихотворение! - пояснява Присмехулникът със своя карикатурен глас, който ни кара да се давим от смях.

- Умозрително, но не зрително - заявява Горазд с най-добронамерен тон да помогне на автора. - Не е изобразена пластично лавината, да я видя, да я усетя чрез поетичен образ, чрез звукопис в стиха!

- Поезията не е описание! - възразява авторът.

- И отде тая тъга, не мога да си обясня! - настоява Никифор, като че ли е отговорник за оптимизма на човечеството.

- Необяснима тъга, тъкмо тоя вид настроение ми допада най-много - ни поверява Поетът.

- Как може! Ако ще навяваш тъга на хората, по-добре се откажи от поезията! - отсича Водачът, стигнал най-после до единомислие със своя противник Никифор.

- Много пъти се отказвам от стиховете, както пушач от тютюна! - се усмихва виновно Поетът.

Зорка, сграбчена от внезапна жалост към разтерзания автор, се опитва да го отвлече:

- Иска ли жертви изкуството?

Поетът реагира живо, сякаш се е борил с тази мисъл:

- Не! Решително не! Ако ти се струва, че правиш жертви, значи преследваш някаква цел: успех, слава, забогатяване, награди, титли. Изкуството не иска от тебе отделни жертви. То те иска цял-целеничък. А това не е жертва, а призвание.

- Като владика да не се жениш? - подхвърля Присмехулникът.

- Да не затлъстееш като владика - отвръща Поетът.

- Затова ли катериш? - пита Зиморничавият.

Присмехулникът уточнява:

- Да не се надяваш да срещнеш музата по скалите?

- Напоследък все за новаторство се приказва. Поетите търсят нещо. Какво търсят? - недоумява Горазд.

- Като изгубиш нещо, тогава го търсиш! - казва Никифор.

- Провикват се "Търся", както Архимед е извикал "Еврика!" - казва Асен.

- Търсенето замества намирането! - притуря Присмехулникът.

- Ти например какво търсиш? - настоява Никифор към Поета.

Сякаш му пребъркват душата. Но Поетът наивно се хваща на този кръстосан разпит и отговаря:

- Търся думи, каквито няма досега. Търся ритми, каквито няма досега. Образи, каквито няма досега. Търся пътища за ново мислене. Може и да не ги намеря никога. Стига ми това, че търся...

Прозвучава като на чужд език. Наивникът млъква сконфузен. Асен формулира една неочаквана мисъл:

- Тип като тебе доказва, че светът е построен не по математическа формула!

- Думи, каквито няма досега! Ветрогонство! - казва Водачът.

- По-често чети Смирненски и Вапцаров! - наставлява Никифор.

- Взех си поука! - отвръща Поетът и удря струните на китарата.

- Аман от поучители! Те повече от творците! - се намесва Скулпторът, мълчал досега.

След другарската ни критика Поетът сякаш е бил пуснат в перална машина и изстискан от преса, цял пресукан и изсушен. Едва ли скоро ще помисли да мъти интелектуални запъртъци.

Суеверният го прибодрява:

- Я съчини едно стихотворение с рими, да го запеем! Стига подтекст!

- Когато няма текст, има подтекст! - вметва Присмехулникът.

Бранко предизвиква стихоплетеца:

- Не всеки умее да наглася рими!

Поетът пречупва себе си, за да има контакт с групата, и съчинява "Ой-ла-ри-пи"-та, които искрено радват всички ни. Преди това той пее речитативно, а сега удря струните в ритъм на тиролска песен:

Лавини вред ни дебнат
и долу във града, и зад плета,
и в сянката служебна,
дори в прегръдките на любовта.

Всички в хор припяваме:

Ой-ла-ри, ой-ла-рио!
Макар и да знаем,
не ще се отчаем
и пак ще вървим!
Ой-ла-ри...

Тази песен повдига настроението ни на невъобразими висини. Воят на бурята е заглушен, сякаш самата стихия е отстъпила пред дружния ни хор. Тъкмо такъв поет ни е нужен. Тупаме го по плещите:

- Браво!

- С такава песен накрай света отивам! - виква Горазд.

А Поетът приема аплодисментите ни с една тъжна, срамлива усмивка за лесния си успех.

Сякаш е извършил предателство спрямо поезията.

 

В Поета обитава един непознат

Както и да е, ако си истински творец, ако не си скопен в душата си, ще надмогнеш стипчивия вкус на неразбирането и от грубата руда на подобни разговори и климати ще извлечеш някакво атомче, за да го взривиш в себе си да създадеш един противопоказен свят.

А ние, самодоволни, че сме изпълнили другарския си дълг да те пораздрусаме, се приобщаваме чрез тебе към едни по-високи слоеве на атмосферата. Създава се задушевност, предразполагаща към изповедни тонове.

- Поете, я кажи как пишеш? - подпитва ненаситният Горазд.

Вечният въпрос на любителите на поезия.

- Не зная... - отвръща Поетът. - Ако знаех, щях да престана да пиша навярно...

- Нали ти пишеш, как да не знаеш? - се сопва Димо, който не понася парадокси.

- Друг пише, не аз! - твърди Поетът съвсем сериозно.

- Кой? Оня, дето духа отвън? - намигва към нас Присмехулникът.

Дочува се свистенето на вятъра. Ослушваме се сепнати.

- Не зная, може и той да е. Но не и аз! - настоява Поетът на словото.

- Хайде де! Е, как така? - се надигат гласове.

Сборното същество НИЕ органически изхвърля като чужда присадка всякакво чувство на неопределеност, на необяснимост, на смущаваща тайна. Затова сме се съчетали в група, за да се противопоставим с колективен разум на слепите неведоми сили.

Самотният е играчка за случайните ветрове като изхвърлена хартийка. В неговия залутан поглед светът е необясним и непостижим. Ако се прокрадне такова чувство на несигурност в групата, тя губи своите устои. Затова инстинктивно се наежваме срещу подобни набези в загадъчното.

Поетът е принуден да обяснява с несръчни думи.

- Ей, така... Сутрин стана, главата ми празна. Да я хлопна, ще отехти като куха бъчва. Ни помен от стих. През деня видя нещо, чуя нещо, преживея нещо, и изневидело ми хрумне. Случаят пише вместо мен.

Никифор протестира научно:

- Няма случай! Случайността е точката, където се кръстосват две закономерности.

Асен, Философът, спори с него:

- Има случайност. Но поредицата от случайности не е случайна.

- Как да се разбира това? - пита Водачът, наострил слух.

Асен му тълкува мисълта си:

- Например: лошо време. Това е чиста случайност. Но събрано: лошо време, отсъствието на Деян, слабата ни тренировка, разправиите кой да води бащина си дружина... тази поредица не е случайна!

Замлъкваме умислени. Чува се нов пристъп на бурята. За миг ни прекосява нещо като ясновидство: всичко отива натам, към снега... Но ние затова сме събрани заедно, за да потушаваме опасенията си и да вървим, въпреки всичко.

- Дали ще спре бурята? - пита Суеверният и наднича през прозорчето.

- Направи си хороскоп! - го съветва Присмехулникът.

- Аз утре тръгвам, пък вие, ако щете, си гадайте на кафе! - заявява Горазд.

- И аз тръгвам! - се присъединява Бранко.

- И аз! - се обажда с кротка твърдост Зорка.

- И аз! - откликва Андро.

- Всички тръгваме! - се надигат гласове.

А Поетът, далеч от коритото, в което потича разговорът, продължава да отговаря на себе си:

Пиша не аз. Ако бях аз, щях да се самонастройвам като стар, добре изучен инструмент.

Пише някой друг, непознат и непокорен.

Боя се да не го прогоня. Живея все нащрек: дали ще дойде пак?

Не аз пиша. Друг пише вместо мен.

Но защо тогава ме терзае постоянно чувство на вина?

Не аз избирам поезията. Поезията мен избира и тя ме тласка да тръгвам против себе си.

Дори ако е имало възможност за спасение.

 

Имало ли е някаква възможност за спасение?

Ледопад. Грохот. Кой кръг на ада се извъртява?

Скулпторът прави отчаян опит в снежната си къртичина с пикела да си отсече затиснатата ръка и да се освободи, но няма място дори за един замах.

Водачът иска само едно: да върне времето, когато е бил редови член на групата, тогава да загине, да изчезне, преди да е предизвикал някакво зло.

Водачът чува ехото на собствените си мисли чрез детонатора на лавината:

Как да предотвратим това, което подбуждат собствените ни стъпки?

Той инстинктивно се втурва назад да поправи грешката. Представя си единствената възможност. Пропуснатата.

Разтваря картата на маршрута през своя противник, Никифор. Колко просто е било да надмогне високомерието.

Чертае с червения молив зигзаговидно:

- Предлагам такъв траверс. Имаш ли възражения? Или въпроси?

- Нямам въпроси! - отвръща Никифор отсъствуващо. - Сега ме търсиш, когато сме вътре в лавината!

- Измъкни се от лавината! Оня, който няма въпроси, предлага отговор!

- Всеки маршрут е добър, ако бъде изведен на добър край! - отговаря Никифор, без да се заангажирва с мнение.

- Значи, този е лош, щом ни изведе в лавината! - се опомня Найден и зачерква червената зигзаговидна линия.

Започва внимателно да чертае нова, заобиколна линия. Зачерква и нея.

- Може би съм неопитен водач? - прошепва той разколебан.

- Важното е да се държиш опитно! - го съветва Никифор с притаена подигравка.

Найден пак грабва молива. Колкото различни варианти предлага въображението му, развихрено в последния миг, толкова по-упорито се сблъсква със същата съдбовност.

Напразни са усилията за търсене на друг път. Повторението винаги ни се струва спасително, а то повтаря старите грешки по нов начин.

Водачът трескаво зачерква първата линия на картата, чертае втора, трета. Всички нови линии, спираловидни, заобиколни, предпазливи, пресметнати, неминуемо го извеждат пак до лобното място, сякаш някой тласка ръката му все натам.

Найден захвърля молива отчаян:

- Всички пътища водят към лавината!

- Има един, но ти не го виждаш! - злорадствува Никифор.

- Кажи, къде е?

Никифор мълчи отмъстително.

- По-скоро! Кажи!

- Късно е да ме питаш! - отвръща другият.

Отново Водачът потъва в белия хаос.

Основите на почвата, върху която е стъпвал, са подкопани.

Няма друг път, няма заобикаляне, няма излаз.

Целият му живот е бил път към лавината.

Ако би повторил живота си, пак би стигнал до лавината.

 

Грижливият овощар

Нова, разпенена снежна вълна го залива презглава. Водачът се вкопчва в друга представа като удавник за сламка.

Сади в градинката пред къщата си дръвчета. Нежно ги повива със слама, отгоре със зебло, завързва коленцата им. Говори им като на същества, които го разбират:

- С природата шега не бива! Никакво излизане в лошо време!

Халата го изтласква към хижата. Сред въртящия се снежен облак той търси вратичка за спасение. Едва налучква бравата на вратата към хижата. Влиза, отърсва снега от плещите си и заявява с твърд глас:

- Никакво излизане утре!

Всички надигаме глави от наровете. По стените израстват сенките ни, наежени.

- В хижата ли ще останем? - пита Горазд и не иска да повярва.

- Да не си луд! - възкликва Никифор.

- Сбогом на Памир! - притуря Присмехулникът и с това сипва пипер в раната ни.

Наскачаме от наровете. Сенките ни повдигат гредите на тавана. Протестираме.

- Аз отговарям за всички вас! - казва Водачът и се свежда над крехките дръвчета в своята градинка.

- Отговорността е обща! - напомня Горазд.

- Колективна отговорност, все едно без отговорност! - подхвърля Асен, страничният наблюдател.

- Философе, стига буржоазна диверсия! - казва Присмехулникът.

- Ще вървим, щом сме тръгнали! - се обаждат гласове.

Водачът отпуща обезсилен ръце:

- Аз ли водя групата, или групата води водача?

Деян се намесва:

- Ти за дръвчетата се грижиш повече, отколкото...

Никифор противоречи до последния миг:

- Ние не сме дръвчета!

Деян се обръща към Водача с изобличителен въпрос:

- Защо скри от групата, че аз съм против похода?

- Защо скри? Защо? - повтаря снежното ехо.

 

Каква е пружинката?

Сега, когато всичко рухва и се троши, искаш да извадиш скритата пружинка и просто да я видиш каква е.

Откъде иде страстта за водачество?

Коренчето на амбицията ти е дълбоко. Още преди възмъжаването.

Детството в покрайнините на града. Босо, рошаво, с одрани колене, с татуировка от кал. Двете махали с еднакво прихлупени стрехи са във война от незапомнени времена. В наследство се предава войната от поколение на поколение.

Оръжията са прашки, камъни и крясъци.

В едно утро - началното утро на живота ти - избират тебе за вожд на бандата. Не си и сънувал за такава слава. Предишният вожд се разболя от скарлатина и по липса на по-високо момче посочват тебе. Високият ръст те подведе.

Оттогава ти повярва, че си роден за вожд. Но скриваш от другите този странен, неудобен дар на природата. Какви усилия ти струва да се подчиняваш на предишния водач - Никифор. И ти успяваш да надделееш себе си.

Но иде второто утро в живота ти. Никой не може да спре изгрева, а най-малко ти самият. Противопоставяш се, изтъкваш скромно своята неопитност, навеждаш глава от някакъв смазващ срам пред собственото си вътрешно ликуване.

Ние настояваме. Ние те избираме от цялото си сърце. Ти си нашият любимец. И най-главното твое качество: ти си близък приятел с Деян. Двамата сте неразделни. Какво повече? Ти си пълен антипод на Никифор, предишния водач, който се е откъснал от всички в групата. Твоят открит, общителен характер вдъхва доверие дори в най-скептичните, като Асен, страничния наблюдател. Ние единодушно те тласкаме към задълженията на водач.

Как си притеснен! Струва ти се, че всички чуваме гордото тупане на сърцето ти. То се удря в планината и ехото му отвръща.

Сам си проглушен от сърцебиенето си.

Какво усилие ти струва да прибереш глупавата си усмивка.

И все пак, не ти сам се избираш за вожд. Ние спираме погледи на тебе. Ние те обричаме на вина. Ние смъкваме от себе си отговорността и я стоварваме на твоите стройни плещи.

Ние. А защо на това сборно същество му е нужно водачество? Не е ли страстта обратна - не във водача, а във водените - да имаме непременно вожд, да го слушаме, да го ласкаем, да го величаем, да го дебнем за грешките му и на края да го замеряме с камъни?

 

Цената

Докато се озърнеш, и изгуби приятелите си.

Как стана това? Деян, който ти беше по-близък от брат, неусетно охладя към тебе. А тъкмо сега, когато си водач, ти е нужно такова приятелство. Първо той започва да те избягва. Защо? Ти си принципен. Никога не би допуснал да го обидиш с предпочитание или облаги. Но той се държи настрана. Ех, разбира се, няма да се унизяваш да го молиш и да му се натрапваш.

А защо и другите се отчуждават? Ти си оставаш същият към тях, а те се променят към тебе. Нима неволно си ги засегнал с нещо? Как жадуваш да дойдат при тебе да те потърсят, както по-рано, да се отпуснеш пред тях, да ти олекне на душата.

Не трябва да се отпущаш. Всяка твоя дума може да се изтълкува погрешно. Кой ли от тях е доносникът?

Не че си мнителен. Но ръководството е все нащрек, все смята, че алпинистите са луди глави, и се бои, че могат да възмутят обществото с някоя рискована проява по голите скали. И затова навярно си е пуснало някоя кука. Кой ли от тях?

Ето например за този траверс се знаеше горе преди още да е решено окончателно тръгването. Кой е сигнализирал? Деян? Не е мислимо. Никифор? Никога. Той е критикуван от ръководството и му е сърдит. Тогава кой?

Може би този човъркащ те отвътре въпрос с невидими токсини отравя отношенията ти с другарите.

 

Моят дом е моето заточение

Нова снежна вълна го зашеметява.

Водачът се вкопчва в друга представа като в случайно довлечено от подводно течение водорасло.

Отново изживява прощаването с жена си и с детенцето си.

Този непоносим поглед на обожание и тревога.

Млада жена, изнурена от чакане и от скрита, разяждаща ревност. Изпраща го на прага. Той бърза към ония яки, заруменели момичета със звънлив смях, отекващ о скалите. А тя е тъй отпусната, бледа, изпита от копнеж. Вижда ги във въображението си, ослепена от блясъка на загорелите им бузи.

Последните й думи са за дреболии:

- Да не забравиш фланелата!

- Остави, тя е скъсана! - отвръща той раздразнен и я отблъсва.

- Аз я закърпих! - напомня тя тихо.

- Грижовната ми! - казва той по навик.

Погалва я припряно и целува детенцето си.

Тя се стопява в нехайната му прегръдка.

Усеща го до себе си как той вече се катери далече от нея.

Няма сили да го спре поне за още един миг.

Той тръгва с широка, жадна крачка към новия ден.

Сякаш го пущат от заточение. Неговият дом остава зад гърба му с мирис на топла детска кашица.

 

Закъсняла нежност

Голямата нежност винаги закъснява. Винаги пътува тъй дълго до най-близкия, че когато стигне до него, той е вече мъртъв.

Обратната снежна вълна връща Водача назад.

Той се втурва към жена си.

- Какво забрави? - го посреща тя изумена.

- Тебе! - шепне той.

Тя не разбира.

- Защо се връщаш? - пита жената изплашена.

Приливът на нежността е тъй необичаен, че винаги ни изплашва и отблъсва:

- Няма да отида! Ще остана при тебе! - заявява той с непознат глас.

Обожанието на лицето й се заменя с разочарование:

- Как? Нали те чакат? Разчитат на тебе!

- И Деян се отказва! - я убеждава той задъхан. - Защо да отивам?

Сграбчва я, иска да я притисне до себе си така, както в първия ден на любовта им. Но прегръдката му е прекършена.

Жена му го отблъсква от себе си, сякаш е чужд:

- А аз вярвах, че няма по-смел човек от тебе!

Тя го е обичала такъв, какъвто е бил.

Водачът съзнава, че за него няма път назад.

Докрай трябва да бъде такъв.

Най-близкият му човек ще го презира като страхливец, ако се върне примирен и помъдрял.

Накарал е да го обикнат смел, неблагоразумен, вироглав. Такъв трябва да си остане до края.

И той с натежали нозе поема отново по същия път далече от дома.

 

Снежна клада

Лавината на Водача го посреща и удавя в бяла пяна.

Достойна за един водач, тя е с лъвски рев, с лъвска грива.

Той иска да метне въже към нас, другите, да ни измъкне.

Но лавината го омотава с бели въжета и го хвърля на клада.

Водачът гори като мъченик сред бял огън.

Пушек се вие до небето.

- Деяне, приятелю, защо ме изостави? - вика той задушен.

Лавината му отвръща със съскащ смях.

- Никифоре, защо не ме предупреди? - се дави той.

Лавината се киска злорадо.

Водачът с чувството на непоправима вина изгаря на ледената клада.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.