Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

Бягство

Блага Димитрова

web | Лавина

Преди да са се видели, се разделят.

Облачно. Нейните очи озвездяват последната му вечер. И в същото време я помрачават.

Сълзи. Само на това той не знае как да реагира.

- Защо плачеш? - пита косите й.

Най-безпомощният въпрос на мъжа.

- Страхувам се за тебе!

Същото, със същия глас казва и майка му. Нима пътува цял живот към любовта, за да стигне до майка си?

- Няма нищо страшно! - успокоява той двете.

- Не ме обичаш! Не ме жалиш! Как ще ме оставиш да те мисля! Нямам нищо на света освен тебе!

Започва се. Ето какво го чака. Същите обвинения, с каквито майка му го прогонва от къщи.

- Ти си ми единствен! - изхълцва Снежа.

Единствен син. Единствен любим. Като чуе думата "единствен", усеща примка на шията.

Той има неловкото чувство, че гали някогашните черни коси на майка си.

- Кога? - пита тя между две изхълцвания.

- Какво кога? - недоумява той от многозначителния й тон.

Мълчание, което го тревожи.

- Кога ще се оженим? - изшептява тя.

Нима трябва да я утеши с обещание за женитба? Още е толкова млад. Още толкова неизкатерени върхове, невидени простори. И как да се реши да се ожени за майка си?

Какво го очаква? Простор в кутията на телевизора. Пътуване от спалнята до кухнята. Спорове в топлинки. Сговор в дрънкане на лъжици и вилици. Навици в премълчаване. При най-добрия вариант.

Гузен се измъква от младото обятие на майка си.

Бягай далече от любовта!

Бягай от играта на роби!

За да станеш наистина пълнолетен, трябва да си свободен.

Но и другите край тебе трябва да са узрели за това: майка ти, любимата ти, другарите. Майка ти все още те счита за малък, нуждаещ се от настойничество като бавно развиващ се. И винаги, до твоите старини, ако тя доживее, ще те смята за такъв. Дори старостта не може да те освободи от опеката й. А момичето ти със същия майчински инстинкт те подчинява на нежните си грижи.

Къде е спасението?

Само другарите те считат за равностоен, само там можеш да се почувствуваш пълнолетен, макар и сред смешки и закачки.

По-скоро при другарите!

По-скоро към зрелостта!

Зрелостта е свобода.

 

Другарите

Проницателни. Критични. Взискателни.

Не можеш ни излъга, че си по-голям, отколкото си.

НИЕ сме сборно същество с многократно увеличителни сетива.

Не приемаме пълнолетието си само по гол цифров показател: 21 години. Това още нищо не доказва.

Трябва да ни убедиш, че си пълнолетен.

Че си се споил с нас като дисциплинирана, здрава, неотделима съставка на общността ни.

Да не се самооблъщаваш, че пълнолетието ти е твоя лична заслуга.

Благодарение на нас си навършил пълнолетие.

Да не си въобразяваш, че пълнолетието ти означава самостоятелни прояви, самоизтъкване, изпреварване на другите.

Може да си най-млад, най-щурав, най-нетърпелив - трябва да се съобразяваш с ритъма на общото движение.

По-малко или повече пълнолетни, всички в групата сме изравнени. Обезвъзрастени.

По-младите стават по-улегнали. По-старите - подмладени. Така се получава една средна, непроменна възраст. Групово пълнолетие.

То е съвсем различно от индивидуалното. То изисква взаимоопекунство, взаимоотстъпление, взаимопревъзпитание.

Искаш не искаш, в групата имаш две възможности:

Или младши, тоест ръководен.

Или старши, тоест ръководещ.

Избирай!

Можеш цял живот да си останеш младши.

Състоянието "ръководен" е по-безгрижно, по-спокойно, по без вина, ако по начало го приемеш.

Състоянието "ръководещ" е по-тежкото и по-отговорното. То изисква от тебе да бъдеш постоянно нащрек. И рискуваш да изгубиш приятелите си. И да си спечелиш неизлечима мнителност.

Опекунството в двете му противоположности ще съпътствува докрай живота ти.

Ако един ден ти писне и поискаш абсолютната отвързаност - ще изхвърчиш от дома, от групата, от света.

И ще откриеш, че там, вън от обвързаностите, владее най-страшното опекунство - на стихията, на случайността, на слепите водовърти.

Смири гордостта си.

Играта трябва да се играе.

 

Зрелост

Бранко слепешком търси пътищата, отвеждащи към пълнолетието. Брожението в него се предава на онази скрита антена, която поради липса на по-точно име се нарича поетическа интуиция.

Отскок от мъчителното узряване на двадесет и една годишния Бранко към задължителното прозрение на тридесет и три годишния Поет.

Ти си тъкмо "на жизненото поприще в средата".

Узрял ли си напълно? Прозрял ли си?

Спомни си думите на Асен, Философа:

"Зрелост" произхожда с общ корен от "зрение".

Щом съзреш наистина, прозреш и узрееш. И от клона тупнеш на земята.

Ранозрейка - раноберка.

Ако ти харесва да висиш на вейката, остани си по-дълго зелен и непрогледал!

Чакай зимата да те завари сляп, незащитен и изненадан с падналия сняг върху главата и със зъзнещия мраз в сърцето...

Зрелостта на един творец не иде само от него и за него.

Ти не можеш да достигнеш творческо пълнолетие, ако цялата група, към която принадлежиш, цялото общество, целият ти народ не са узрели.

Ти трябва да отгледаш в себе си овошките на тази бавна, обща зрелост. Да ги загънеш в себе си като в зебло и слама. Да ги опазиш от измръзване.

Напразни ще бъдат твоите напъни във време, когато твоята група още се лута, още не е достигнала духовно съзряване.

И твоята поезия ще си остане зелена, но не вечно зелена.

Какво ти остава? Да се откажеш?

Стани почва. Стани напоителен дъжд. Превърни се в слънчев лъч. Ускори узряването на околните. Обвий с топло дихание крехките, застрашени кълнове. Стани южняк. Мини и отмини. Раздаден. Забравен.

Само така ще постигнеш собственото си пълнолетие.

Опекунството е признак на незрелост.

Но ти, Поете, познаваш най-спъващото опекунство: вътрешното. Опекунството над самия себе си. Самоконтрол над мислите и чувствата си. Още в зародиш всяко твое хрумване, всяко вълнение е под тиранична самодиктовка. Самоцензура.

Как да се отървеш от опекуна в себе си?

Ще се освободиш в последния миг, в най-последния дял от последния миг, когато изгубиш всичко, когато изгубиш и себе си. Тогава няма да има кой да натиска вътрешните спирачки.

Тогава ти би бил истински поет.

 

Освобождение

Синът празнува своя 21-и рожден ден в лавината.

Ето я свободата! Сам в тясна снежна килия.

Наемател на бели сънища.

Иде ключарят с връзка тракащи ключове от лед. И сам става затворник. В килията са двама: младежът и леденият човек.

Пак не си сам. Пак трябва да устояваш себе си срещу чужда опека.

Леденият човек те притиска до снежната стена.

- Нетърпението да живееш ти пречеше да усетиш вкуса на живота.

Мъчиш се, напрягаш се, но не можеш да си спомниш какво си гонил тъй нетърпелив, какво си бързал да направиш в предстоящия си живот. А си искал нещо да достигнеш, щом така задъхано си бързал.

Леденият човек те облъхва с вкочаняваща бяла мъгла вместо пара от устата си:

- Бързал си да стигнеш млад до мене!

Всъщност, каква е разликата - да умреш млад или стар? Умирайки млад, губиш живота. Живеейки, губиш младостта и себе си. Не е ли все едно? Рано или късно ще стигнеш до ледения човек.

Не е все едно. Истинската младост не понася полустъпки, полуриск, полумерки, полумладост.

- Не ти ли изглежда кратък животът? - подпитва леденият.

Колкото по-сив и скучен, толкова по-дълъг изглежда животът. Предпочитам го кратък, но наситен с напрежение.

Всъщност всяка стъпка е към смъртта. Само че зависи от стъпката: ако е по-дръзновена, тя върви по-пряко към смъртта и към живата памет. Ако е по-предпазлива, повтаряща чужди стъпки все из утъпкани пътища, тя удължава разстоянието, но върви към по-сигурна смърт, към пълна забрава. Избирай! Напряко или със заобикалки?

- Ти вече избра. Още не си дорасъл, а сам влезе в клопката! Късно е вече да избираш! - казва другият с ледена логика.

Рано или късно, ще влезеш в клопката. Ще повехне синевата на небето. Не е ли по-страшно: всеки ден да изгубваш себе си, капка по капка, черта по черта, усмивка по усмивка. Бавно да свикваш с остаряването като с всекидневен пладнешки грабеж. Остаряването върви по-бързо от представите ти за него. Идва един момент, ти сам не съзнаваш, че си ограбен до клетка и нищо не е останало от тебе.

- Прекалено пълнолетен стана! - твърди леденият.

Внезапно се опомняш.

Ти си на 21 години. Нима ще се предадеш?

Бранко се задушава. Леденият човек е самият той.

С конвулсивно стиснати юмруци започва единоборство със себе си. Удря се по всички достъпни части на тялото, за да разчупи ледената си броня и да се съживи.

Няма друг кой, сам трябва да предизвика кръвообращението си.

Още едно последно усилие.

Вече предусеща разоковаването си.

Ето! Единият му пръст се размърда. Жив е!

С пръст просвредля отворче в снежния си скафандър.

Една капка светлина.

Още, още малко.

Провира се напред, влачи се, огъва се полузадушен, измъква се от черупката си на вледенен човек.

Най-после - на простор!

Бяга далеч от ледения си двойник.

 

Еднакво трудно е да си майка и да си син

Бранко се хвърля с все сили да тича надолу по склона. Прегазва цялата лавина. Бърза да стигне за рождения си ден у дома, да прегърне майка си.

Ето за какво е префучал така нетърпеливо през целия си досегашен, непълнолетен живот. За да се върне у дома! Но вече при истинската си майка, такава, каквато той би искал да бъде тя.

Толкова нежни думи към нея, неизречени от никой син към собствената му майка, го задушават. Трябва непременно да й ги каже. Иначе ще затъкнат дишането му. Стиска го за гърлото родовият грях на човека към тази, която му е дала живот.

Гробът на нашите родители ни учи на нежност.

21-годишният Бранко се връща при майка си от собствения си снежен гроб, научен на нежност. Да й благодари, че го е пускала по най-опасните стръмнини. Да коленичи пред нея със синовна признателност, че не го спря през последната нощ, че го остави да се хвърли в бялата Ниагара на лавината - неговата съдба.

Съжалява не че е тръгнал, а че е тръгнал по такъв начин.

Осъзнал грешката си, той повтаря трескаво в мисълта си последната вечер в друг вариант. Представя си как почуква на вратата на майчината стая да се прости човешки с нея, а не да се измъкне като крадец, ограбил надеждите й.

- Майко, аз тръгвам.

- Разбрах, сине - отвръща майка му и му подава топла баница, каквато той от дете обича.

- Пущаш ме, майко? - възкликва той, изумен. - Нали знаеш, там има лавини! Там е страшно.

- По-страшно е да те насилвам, майка, да останеш! - отвръща тя кротко.

Най-после. И тя е дорасла до пълнолетието на майка.

- Една дума да кажеш, и ще остана! - вика Бранко с внезапна надежда майка му да го спре, да го спаси. Но тя вече не го спира.

Момчето й потегля към своята съдба и се обръща назад.

Тя стои на прага неподвижна, изсъхнала като черно дърво в бяла вечер.

Майка на син, който рано ще загине.

 

Снежна целувка

Борбата с лавината го е освободила от комплекса "мамин син". Разкаян, осъзнал незрелостта си, той има чувството, че бърза да спаси нея от беда.

- Чакай, майко, ида!

Там, в долчинката, е родната му къща. Сгърбена и самотна като майка му. Едва сега забелязва: колко е остаряла, сякаш напусната от стопанина. Трябва да я укрепи, да издигне покрива, да се разбере, че син има в този дом!

Младежът търчи зяпнал, не може да си поеме дъх. Не той, майка му изнемогва от задух.

- Ще извикам лекар! - вика той без глас.

Още няколко крачки.

Нозете му тежат като от лед. Едва ги влачи. Минава за по-напряко през някаква замръзнала бара. Двата ледени блока на краката му потрошават като фъстъци корицата на скованата вода. Още един последен разкрач.

През заскреженото прозорче се вижда стаята. Етажерката с любимите му книги по електроника и за експедиции на алпинисти. Херцог "Анапурна", Тенсиг "Човекът от Монт Еверест". Неговите кумири. На стената - облегнат пикелът с навито алпийско въже.

Снежа в бяла дантелена рокля до земята. Над черните й коси - прозрачен воал като снежинки със седефени блескавини. Майка му в черна празнична дреха. Наоколо всички другари от групата начело с Деян. Как смешно им стоят официалните костюми.

Очакват само него.

Сред масата е сложена торта с 21 свещици. Разноцветни пластмасови поставчици под всяка свещица. Майка му ги запалва една след друга с трепереща ръка.

Стоят прави, не сядат, докато той дойде.

- Какво си намисли? - майката пита момчето.

- Ще се сбъдне ли? - промълвя Снежа.

Той гледа прехласнат двете. Едва сега открива колко е красива и изящна младата, колко е благородна и добра старата.

Любимо момиче, любима майка, любим дом, любима специалност, любими другари - всичко това е чудо и повечето хора през целия си дълъг живот не стигат дори до едно от тези насъщни неща.

Иска нещо нежно да им каже, нещо топло като прегръдка, но няма дъх. Като глухоням разпъва отворена уста и нито звук не издава.

Хвърля се с последната капчица сила. Блъсва вратата.

Вътре нахлува снежен вятър и изведнаж угася всички свещици. Пламъчетата се откъсват и изчезват.

Едно последно пламъче като минзухар се люшка от вятъра и на края с откъсната главица полита, погълнато от мрака.

Майката се обръща, зъзнейки от лошо предчувствие. Загръща се в познатия му от детинството шал.

- Не се безпокой, майко! Всичко е наред! - иска да изрече той, напъвайки надебелял език, напрягайки целия си гръден кош, но дори шепот не може да издаде.

Вихрушка се вие със снежно булчинско було, с дълъг дантелен шлейф. Прозира майчинското лице. Усмихва му се всеопрощаващо. Образът на Снежа и на майка му се преливат един в друг.

- Горчиво! - викат другарите.

Черната фигурка на майка му като овъглено от гръм дърво се мержелее там на прага и го следи как той танцува със своята бяла невеста, гъвкава, кръшна, омотана от глава до пети в сняг.

Снежа. Нищо не иска от него, за нищо не го упреква, не се стреми да го промени и подчини на себе си. Приема го такъв, какъвто е. Истинската любима.

- Горчиво!

Майка му, подмладена в образа на момичето. Снежа с побелели коси като майка му. Сливат се в един нежен облик. Снежна целувка. Дълга цяла вечност.

 

Пълнолетие

В бялата утроба на лавината се ражда пълнолетието му.

Не може повече да се сдържа и поема въздух. Сякаш в гърдите му удря леден юмрук. Вместо въздух вдъхва сняг.

Твърд въздух.

Пръстът, който отчаяно се мъчи да пробие отворче в снежната килия, се отпуща посинял. Едно последно трепване, и пръстът се слива със студения сняг.

Младежът се превръща в сняг - в твърд въздух.

Лавината го повива в бели пелени. Лицето му е прояснено. Възрастно лице.

Той е узнал в последния миг нещо много важно, най-важното в живота.

Такова е лицето на син, изгубил родителите си, наведен над безмълвния им гроб. Тогава иде зрелостта. Чак тогава.

Една сълза му замъглява окото и му дава нова леща, увеличително стъкло.

Слага си тъмните очила. И вижда света без илюзии, без бял блясък, без заслепение.

Свят, изпълнен със стръмнини и грапавини. Хора, изтъкани от недостатъци.

Другарите, вървящи близко един зад друг, зависими един от друг, съединени с общия стремеж към човешка независимост.

Игра на роби. Избирай: поробен или поробител?

Свободен.

Той е прогледнал с предпазни очила към слънцето и е видял сиянието му. Макар и само за един отрез от мига. тъмните очила, подарени му от Поета.

Родил се е да види слънцето. Това му стига.

Как ще изплати цената на зрението - най-скъпата цена? Само с живота си? Малко е.

С това чувство на вина. Вина пред най-близките.

Ла-вина. Вина, по-тежка от лавината.

Стигнал си вече до зрелостта.

Честит рожден ден!

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.