Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

РОЖДЕН ДЕН

Младостта в снежна килия

Блага Димитрова

web | Лавина

Зад решетка от ледени висулки, смъкнати с лавината от високите скали, в бяла единочка е окована младостта.

Затворнически стени, варосани със сняг.

Бранко тъкмо днес навършва 21 година. Бори се с целия жар на неизживяната си младост за глътка въздух.

Лавината го притиска отвред. Няма през къде да се изскубне на свобода. Ще бяга от затвора със спомени и мечти.

Мисли трескаво за тези чудни 21 години.

Сякаш всичките му предстоят.

Няма две лавини - да имаше, той би избрал и двете.

Вижда снега с пръсти.

Буен ездач на лавината.

Задъхан без въздух.

Препуска на едно място.

Населява с памет-въображение празните стени на килията си.

 

Комплексът "мамино синче"

В навечерието на тръгването.

Бранко стяга раницата си бързешком. Внимава да не вдига шум, за да не събуди майка си. Но леглото й е будно. Безсъницата й, вторачена в тъмнината, го пронизва през стените от нейната стая.

Тежко е съвместното съществуване на майка и син.

Разбира се, радарът на майчиното сърце улавя нещо обезпокоително. Жената се надига от кревата. Светва лампата. Поглежда часовника. Очите й още не виждат в светлината. Премигва. Отдавна е превалило полунощ. Угася лампата, за да скрие в мрака страховете си.

Загръща се в стар, излинял шал, зъзнейки от тревога. С трепереща ръка едва налучква бравата в тъмното, което се сгъстява от предчувствието й. Излиза в холчето. Издайническа светлинка през пролуките на вратата отсреща.

Синът й наистина не спи. Дори не си е лягал.

Дебнещите й стъпки го вбесяват - тази натраплива, бдителна грижа.

Тя открехва вратата, без да шукне, без да диша. Вижда откъм гърба момчето си как упорито, методично пълни раницата. Пикелът като оръжие облегнат на стената, а около него старателно е навито алпийското въже. Майката с разширени от страх и неприязън очи гледа този неразплетим възел.

- Е? - пита Бранко отбранително, гърбом. - Защо не спиш?

Той усеща барутен погреб в гърдите си - само да го докоснат, ще избухне и ще вдигне къщата във въздуха.

Синът й вече е облякъл алпийския екип, който му стои така хубаво. Дори в уплахата си майката не може да не се възхити от стройната му фигура, сякаш сега забелязва колко е възмъжал той. Преглътва укорните думи. В погледа й зрее хитър, търпелив план.

- Пак щеше да тръгнеш, без да се обадиш!

Бранко смотолевя:

- Не исках да те будя.

Настръхнал е повече от нея. Бои се не че майка му може да го спре, а че ще му натяква и ще му отрови сладостно-трепетния миг на тръгването.

- А как щях да се събудя сутринта, сине, и да намеря къщата празна?

Бранко не благоволява да реагира, все гърбом.

- Кажи де?

- Да не почваме пак, мамо!

- Като че не си ми...

Той ръмжи срещу всичко, което му напомня положението на единствен син.

- На моя възраст човек трябва да стане собственик на себе си!

- А на моя възраст човек да бъде пренебрегван и незачитан? - отвръща тя с безпрекословното право на родител.

Колко пъти се е заричал да не се въвлича в спор с нея.

- Не съм ли права?

- Предполагам.

Той се кълне в себе си: не искам никого така да измъчвам със своята преданост. Най-противното е да накараш някого да ти бъде задължен за нещо.

- Още хвърчиш по облаците! - въздъхва майката.

- Напротив, стъпвам по скалите!

- Поне единият от нас трябва да стъпи на здраво!

- Зависи кое смяташ за здраво.

Майката откъртва една тежка въздишка като канара от гърдите си. Знае, че нищо няма да постигне, и все пак не млъква:

- Ако бях по-лоша, щях повече да ти помогна!

Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята доброта?

Барутният погреб в гърдите му заплашва всеки миг да експлодира. Майката долавя това и прави обход:

- Забрави ли, че имаш рожден ден?

Не е забравил. Напротив. Този ден за него има особено значение. Отдавна го е очаквал като освобождение. А ето че майка му иска да обсеби дори този негов, принадлежащ му всецяло ден на пълнолетието му. Рожден ден на независимостта му. Измънква раздразнен:

- Ще го отпразнувам горе в планината с другарите.

Майката с невинен глас пуща в ход своя замисъл:

- Пък аз ти тъкмях една изненада.

- Изненада? - пита момъкът разсеян и поглежда припряно към недоприготвената си раница.

След пауза, на която много залага, майката казва загадъчно:

- Някого щях да поканя за рождения ти ден...

- Излишен труд! - отвръща Бранко, цял натаралежен.

- Но ти не знаеш кого...

- Не обичам кръстословици!

- Едно момиче! - продължава майката с пресечена охота.

- Само едно? - се подиграва синът.

- Ами ти колко искаш? - се подвежда тя.

- Поне една дузина!

- Едно е повече от цяла дузина! - казва майката с едва загатната усмивка.

- Ако е дебело като бъчва!

- Съвсем по модата: кръстчето му ще се счупи. Снежанка ли се казваше? - се преструва тя, че налучква.

- Снежа! - уточнява той почти грубо.

- Приготвих торта и 21 свещички. Мъчно се намират пластмасови поставчици. Колко обикалях!

- Напразно!

- Откога си такъв необщителен?

- Не съм общителен освен със скали, вятър и снегове!

- Фукльо!

Тъкмо удобен момент да се престори на засегнат и да млъкне. Продължава да нарежда раницата си. Но майката не се отказва от наивния си план:

- Всеки от гостите ще си намисли нещо, ще духне свещичките. За старите зная какво ще си намислят. Но Снежка е от модерния свят...

- Ще си намисли да ти стане снаха, а ти да й готвиш! - тросва й той.

Майката се забърква:

- Ами! Изглежда добро момиче, макар че си боядисва очите!

- Кани си я, като ти харесва, духайте си свещичките, мене ме няма!

- Който не зачита другите, и него не зачитат! - натъртва майката.

- Искам да ми зачитат свободата, нищо повече! - се сопва синът, обръща се към раницата и я натъпква изнервен, без да спазва реда, по който бе започнал да я пълни. - И Снежа като тебе иска да ме държи под майчинска опека! Не понасям някой да предявява права над мене!

- Да не би да сте се скарали? - подпитва майката.

Синът с тенекен глас изкрещява:

- Стига ми се бърка! - и преди да е проверил нещата си, тръгва, за да прекъсне непоносимия разговор.

Тъмните му очила остават забравени на масичката.

В своята непохватност майката не успява да се отдръпне от вратата и без да иска, му препречва пътя.

- Забрави да ми кажеш къде отиваш! За колко време?

- По Рила и Пирин за десет дни.

- Ами ако се подхлъзнеш по тази поледица? - настръхва жената.

- Стига глупости, мамо! - избухва Бранко.

Той в крясък се мъчи да прикрие нещо друго.

- Аз съм ти майка!

Майко, за сина си знаеш най-малко...

- В класа ми викаха "мамино синче"! - процежда той през зъби, изплювайки камъчето.

Сепната, тя се отстранява от вратата. Шалът се изхлъзва от раменете й и се смъква на пода. В бързането си той стъпква този излинял, познат от детството му шал, в който го е увивала и притискала до гърдите си да го стопли.

- Живота си дадох за тебе! - извиква тя.

- Стига ми го изкарва през носа!

Майката се връща от прага. Тиха, смалена, ударена по лицето от сина си с грубата дума. Безшумно притваря вратата и на пръсти се прибира в своята самота.

Дълго ще си преповтаря думите, които му каза и които не успя да му каже. Ще опитва в тишината различен тон, различен подход. Ще се проклина, че не се сети другояче да подхване последния разговор. Сякаш би могла да го спаси. Кого са върнали от пътя му майчините думи и заръки?

Бранко прекосява тишината на заспалата улица с подкованите си обуща. Крачката му още не може да уталожи кипналата ярост.

Навлиза в зъзнещата яснота на предутринния час.

Зарежда нащърбената си увереност в своята самостоятелност.

И тъкмо да си поеме дъх, да отмахне от плещите си товара на опеката, зад него проечава:

- Бран-ко!

Нежността в този глас му действува като осийно ужилване.

Майката е излязла на прага и вика след него:

- Забравил си очилата!

Той завива рязко зад ъгъла, бягайки от непоносимите й грижи. Ускорява ход. Далече от дома, към свободата.

 

Нетърпението да живееш

На ъгъла се сблъсква със спомена за първата среща със Снежа.

Пролетната привечер е локвено-свежа.

В такава вечер трябва да се появи едно момиче. Цялото му същество трябва да е искрящо от очакване. Ако не се появи, ще го измислиш, ще го създадеш от този прозрачен въздух, наситен с копнеж.

Непознатото момиче изниква внезапно от една локва. Той вижда първо отражението й - чупливо и крехко като силует на пробягващ ветрец. После нахлуват косите й, които за миг са скрили цялото й лице.

Той се влюбва в скритото й лице. В него се събужда лудо желание да отмахне тези гъсти, разточително падащи коси и да надникне в очите й.

Въображението му светкавично сътворява най-хубавото лице.

Но докато нейната ръка прибере косите, двамата се разминават. Така биха могли никога да не видят лицата си, никога да не се намерят, дори и цял живот да биха се търсили и срещали.

Понякога Бранко има пристъпи на решителност, за да докаже пред себе си, че не синче, вързано за полата на майка си.

Прави рязко кръгом, прочиства гласа си и настига момичето:

- За къде бързате? - започва фронтално.

Момичето не се сепва, сякаш е очаквала това. Учудена е по-скоро на собственото си неучудване.

- Не си спомням да сме познати.

- Вече сме познати! - Той говори в пространството.

Още не е видял лицето й, макар че е пред него. Вече няма никакво значение хубава ли е, или не. Тя е. Познава по себе си. Такъв не е бил досега.

- Как така? - негодува гласът й, за да спази приличието.

Бранко съобразява, че все пак тя пита, вместо да го задгърби и да продължи пътя си. Това го окуражава.

- Вървим по една и съща улица, в един и същ град, в една и съща вечер...

- В едно и също столетие! - прихва момичето с цялата си коса.

Това дръзко начало толкова им харесва, че се боят да не би да го развалят с някакво посредствено продължение.

Тръгват заедно във влажната разнеженост на вечерта.

Първите изпитателни въпроси. Първите открития:

Тя се казва Снежа. Косите й са черни. Очите - черни. Силно мургава. А пък се казва Снежа. Какви чудеса!

Той се казва Бран. Несрещано име. Обича планината. Алпинист. Невероятно!

Нетърпението му пречи да усети вкуса на живота.

Локвите смъкват в нозете им светлините на града. Вятърът носи до устните им влажния полъх на гора. Косите на момичето се сипят от ситен смях.

А той бърза да изпие до дъно шепата, която му напълни случаят.

Иска да направи нещо, което никога в живота си не е правил и повече никога няма да направи.

- Къде да идем? - пита той, озъртайки се.

Светът е отворил всичките си посоки пред тях. Накъдето да тръгнат - все е тяхно. Млади са. А още не знаят това.

- Яде ми се сладолед! - казва момичето с още пресни детски желания. - Но никъде няма хубав!

Изведнаж той е осенен от една безумна идея, съразмерна с неговата първа влюбеност:

- Зная къде има хубав сладолед!

Да идем, ако е вярно! - се радва Снежа не на хубавия сладолед, а на това, че ще идат заедно.

- Във Варна - казва той.

Момичето недоумява:

- Къде е тази сладкарница?

- В град Варна! Хайде да идем!

Снежа иска да се покаже равностойна партньорка на този алпинист. Ако се забави с отговора, значи се колебае. В този миг разбира, че да вземеш решение е много по-трудно, отколкото да го извършиш.

- Да се обадя в къщи! - отвръща тя.

Но с това разваля играта.

- Ще изпуснем влака! - казва Бранко. - Веднага трябва да тръгнем. Ще се обадим утре рано по телефона.

- Хайде - отсича тя и се устремява с цялата си коса до него към гарата.

Събират левчетата от джобовете си и купуват билети.

 

Любовта е по-голям риск от всичко друго

Стълпотворение от преспи. Преувеличаваш. Лавината не е толкова гигантска, колкото ти се струва. Сам си я измисляш такава, за да бъде равностойна на мъжеството ти.

Ето защо си бързал да живееш, да трупаш спомени и рани, за да има къде да избягаш и да се спасиш от ужаса на последния миг.

Окуражени от собствената си решителност, двамата не се боят от нищо. Хвърлят се във влака, въобразявайки си, че е в движение. Тръгват от вагон във вагон да търсят празно място. Напълват целия влак със своята жизнерадост.

В мига, в който влакът потегля, ги застига опомнянето. Разбират какво са направили и избухват в лудешки смях. Сами се разсмиват от смеха си. Не могат дъх да си поемат.

Полека-лека притихват.

Не знаят, че сега ще застанат лице с лице с най-големия риск: двама влюбени, които часове наред ще бъдат заедно.

Ще имат ли какво да си кажат?

Отпусни се! - се съветва Бранко.

Не се самонавивай! - си повтаря Снежа, усещайки, че хлътва.

Седят един срещу друг и се гледат. Мълчат.

В нейните очи се сгъстяват сенките на съмненията:

- Имаш вид, че всяка сутрин си пиеш кафето във Варна!

- Предпочитание! - отвръща той надуто.

А си мисли:

Това, че аз съм решителен, но не достатъчно, че и най-смелата ми постъпка трябва да бъде повече - това е моето безпокойство, моята незадоволеност, моето ниско самочувствие на "мамино синче". Все недостатъчно смел.

Запланувал си е, че ще я целуне във Варна. Чак във Варна. И затова му се струва, че бързият влак върви бавно.

- Това товарен влак ли е? - пита той кондуктора.

Чиновникът с недоспал поглед смерва младежа и момичето, проверява билетите и не отговаря на излишни въпроси.

Ето ги, двама наематели на пътища, неизвестност и мълчание.

Неловкостта им расте заедно с любовта.

Той се тревожи да би да е скучен кавалер и напразно търси тема за занимателен разговор. Тя се бои да не би да му стане безинтересна и се чуди какво да измисли.

Двамата се вглеждат през прозореца навън. В тъмнината пробягват скали с лисича ръждивост.

- Каква полза от вашето катерачество? - изведнаж запитва тя.

Първият сигнал за опасност за него: в гласа й трепва една издайническа нотка на тревога. Нима и любимата ще го обсеби с майчински грижи?

Отвръща й с наежен глас:

- Не само полезното е нужно на човека. Ония, които остават един спомен за едно безумство, изпълват света със светлина и свеж полъх, който го проветрява! - повтаря той нечия книжна фраза.

- Може да загинеш? - прошепва момичето несамоовладяно.

През разширените й очи надзърва погледът на майка му.

Той отбива поглед към черния изрязък на нощта през прозореца:

- Да загинеш? Другите оставят след себе си деца, книги, картини, посадени дръвчета, зидове, обуща, тъкани. А някои не оставят нищо. Само една тиха легенда за смели хора, които са отишли ей така за нищо, мърцина...

Тя го слуша с неодобряващ поглед.

Той отвръща на погледа й с взаимно неодобрение.

Първият намек за отчуждение помежду им.

Тя се мъчи да е по-мъдра от възрастта си:

- Опасно е по голите канари! Не трябва да насилваме нашата съдба, да я поставяме на изпитание! - повтаря тя също нечия фраза, чута или четена някъде.

- Значи, да не спира непознатото момиче на улицата, което ми хареса!

- И аз да не приема почерпката с варненски сладолед!

Двамата отново прихват и дълго не могат да се успокоят.

Срещата им е още млада, весела, пълна с непредвидености.

Само нетърпението му пречи да вкуси докрай сладостта й.

Кога ще стигнат до Варна?

 

Морето

Здрачна предутрин.

- Ти си първият лъч! - й казва той.

Безсънната нощ не е угасила блясъка на косите и очите й.

Влакът спира на варненската гара.

Тръгват по олюляващи се улички. Градът с мъка се изтръгва от сънищата си. Само двамата влюбени са бодри. Дълго се заглеждат в очите си, като че всеки е изтървал нещо там на дъното на погледа на другия.

- Сладкарниците още не са отворени! - съобразява той.

- А след два часа тръгва обратният влак! Май няма да близна варненски сладолед! - възкликва Снежа.

Всичко е повод за неудържим смях.

Техният двоен смях разбужда града.

Но ето, сградата на пощата, препречена тъкмо на пътя им към морето като укор. Трябва да се обадят. В такъв ранен час междуградска връзка се получава по-бързо. През часовете на съня разстоянията се съкращават, столицата е по-близко да провинцията и гласовете звучат съвсем ясно в ухото ти.

Двамата се вмъкват в тясната кабина. Близостта не ги радва. Разделени са от телефонната слушалка, през която струи сковаващото родителско присъствие.

- Ало, ало! Майко! - вика момичето с приповдигнат за кураж глас. - Аз съм!... Обаждам се от Варна... Да, от град Варна... Ей така. Дойдохме за малко с един мой приятел...

Бранко дочува откъм слушалката скороговорката на майчиния си глас и изтръпва. Снежа прихва по своя единствен в света начин: разтърсвайки цялата си коса. Обръща глас към него:

- Майка пита да не сме се оженили? Какво да й кажа?

Нещо го рязва точно през гърлото. Само за миг. Смехът на момичето залива с топла вълна студеното острие на безпокойството му.

- Още е рано, й кажи, няма да изпуснем влака!

Снежа се обръща в слушалката към майка си. Бранко долавя интонациите на собствената си майка през пространството. Все същата мисъл за най-страшното, което може да се случи с детето й.

Връзката бива прекъсната. Момичето с облекчение окача на вилката като на гвоздей всичките увиснали въпроси на майка си.

Излизат на въздух - свободни като пуснати от карцер.

Отправят се към морето. То първо ги посреща със своето солено, широко дихание. какъв простор за гърдите още преди да е дошъл просторът за очите.

Наоколо долита немска реч въпреки ранния час и сезон.

- Отечеството е пълно с чужденци! - казва тя.

Пак повод за безпаметен смях.

Морето ги заставя да онемеят.

 

Игра на роби

Слънцето изгрява мокро, окъпано в морската бездна. забравят за какво са дошли. Сладкарниците с най-хубавия сладолед вече са отворени. Но детските им прищевки отстъпват пред желанията на големи.

Разхождат се край брега.

Държат се за ръце.

Той отлага целувката за следващата стъпка, за следващата вълна.

- На какво да играем?

Трябваше да пътуват цяла нощ от единия край на страната чак до другия, за да се приближат един към друг.

- Като бях малка, играехме на роби.

- Момичетата измислят жестоки игри!

- Много е лесно за робовладелеца! - обяснява тя.

- Тежко на роба!

- Хайде, първо ти бъди робовладелец! - предлага тя.

- Дай да те вържа! - Той извива ръцете й назад и ги връзва с носната си кърпа. - Мойта робина!

- Имаш право на три заповеди!

- Първо:

- Не, второ! Първото вече изпълних.

- Какво е първото? Че дойде с мене във Варна? То бе доброволно, а не робски! - се сърди той.

- Първо, да ме вържеш.

- Второ: да те целуна! - нарежда той по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Момичето затваря очи и поднася устните си. Не така си е представял първата й целувка. Докосва дяволитата усмивка в ъглеца на устните й. Има някакъв горчив намек от вкус на заробване. Целува я. Без отговор.

- Целуни ме! - моли той.

Тя, сякаш това и чакала, отвръща с внезапна взаимност. Тъкмо той забравя морето и света, тя се изскубва от прегръдката му.

- Това бе третата заповед!

Той стои зашеметен. Изигран. Едва сега проглежда, че момичето е дяволски красиво. Морският вятър й отмахва съвсем косите и разкрива лицето й. Откроено върху синия фон на морето - това тъмномургаво лице е като отливка от южна нощ.

- Развържи ме!

Той с треперещи пръсти разчеква възела на кърпата си. Снежа се изтръгва като пантерка. Черната й грива е прекосена от бели блясъци.

- Сега аз съм робовладелец! - Същите бели светкавици в очите й.

Той бавно поднася китки да бъде вързан. Тя поклаща тежката корона на косите си:

- А, не! - изпъва се цяла.

Каква горда всевластница! Измислила е по-царствено мъчение.

- Роб с развързани ръце! - провъзгласява тя.

Поглежда към далечините, сякаш подслушва от вълните как й подсказват някакво презморско, колониално робовладелчество. Той очаква със свито сърце приумицата й. Само да не бъде унизен да лази на колене!

- Първо! - Тя бави произнасянето на присъдата, наслаждавайки се на властта си над него. - Донеси ми морето в шепи!

Той се поколебава. После отива бавно до мокрия пясък. Нагазва във вълните и с пълни шепи се връща към нея. Поглежда в очите й и изтръпва. Там гори един ликуващ огнец. Защо жената изпитва такава наслада, подчинявайки един мъж на волята си?

Той плисва закачливо водата към нея. Смехът й се разлита на пръски. Отмъстителна искра припламва в черните й очи.

- Второ! - Тя се мъчи да измисли нещо по-особено, бършейки мокрото си лице, блестящо от морска пяна.

Той търпеливо чертае с крак върху пясъка някакви йероглифи.

- Откъсни ми онази тревичка! - Тя посочва към една скала, в чиито пукнатини се е прислонила суха, безцветна тревица.

Бавно, неохотно, почти насилено той се запътва към скалата. Походката му издава досада. Момичето вече се е отметнало от своя каприз, но е късно.

Пред смаяните й, разкайващи се очи младежът събува обущата си и започва да се качва откъм най-отвесната страна на скалата. С опитни, премислени хватки се повдига нагоре, сякаш смъква скалата под себе си, а не се катери по нея.

Отскубва кичура тревица, пъхва я в пазвата си и с невероятна пъргавина се спуща надолу. От два метра скача долу в пясъка. Обува се спокойно. Отправя се към Снежа, без да гледа към нея. Сякаш тя не съществува.

Подава й тревата от разстояние.

Принцесата я поема засрамена.

За миг цялото налудничаво пътуване е провалено.

Но черногривата пантерка разполага с още една заповед. Тя може света да преобърне. Едно желание, което трябва да заличи другите две. Цялата й изобретателност на влюбена жена се набира в загадъчния тон:

- Трето! Последно!

Той слуша полуобърнат с гръб, недосегаем.

Тя съзнава: сега или ще го спечели завинаги, или завинаги го е изгубила. Трябва да преобърне реката от устието към извора.

- Ела да ти го прошепна!

Мудно, неохотно той изтръгва затъващи стъпки от пясъка. Приближава се, още по-отдалечен.

Тя обгръща шията му с ръце. Косите й се изливат поройно върху рамото му. Шепотът й иде отнякъде много дълбоко, отнякъде много топло:

- Обичам те.

Нещо в него остава недостъпно.

- Това не е заповед - казва той.

- Заповядах ти да дойдеш и да го чуеш! - се задъхва шепотът й.

Косите й постигат онова, което думите не могат.

Далечно, проточено изтръбяване на параход ги подсеща за часа. Хукват през града към гарата. На пътя им се мярва една провинциална, мила като поздрав от детството на родителите им сладкарничка.

Чак сега си спомнят за целта на пътуването си. Нахлуват със смеха си вътре. На крак бързешком поемат сладоледа.

- Е, как е? - пита той.

- Знаменит! - възкликва момичето. - В живота си не съм яла такъв!

Най-обикновен сметанов, боядисан в розово сладолед. Важното е, че им подари необикновеното пътуване. Зъбите им замръзват. Размразяват ги със смях.

Оставят сладоледа досред. Хванати за ръце, се втурват към гарата. Косите й задъхани я догонват изотзад.

Никога игра на роби! - се заричат мълком двамата.

Във влака имат време да се смеят до насита.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.