Втори дял

ЛАВИНАТА

СНЕЖНИТЕ СФИНКСОВЕ

Блага Димитрова

web | Лавина

Тежи, тежи ледената грамада като надгробна плоча.

Вмраморен сняг.

Скулпторът надига плещи. Носи лавината на гърба си.

Носи собствената си скулптура, за която е мечтал цял живот. Още малко му остава да я довърши. Още няколко удара с чука. Още няколко реза с длетото. Знае вече къде и как. Ето, в този миг му проблясва. Колко малко е било нужно, за да стане съвършена. Само два-три щриха още... Но без тях е мъртва.

Надига плещи. Тежи, тежи...

Пропъдената статуя

Тежка каменна фигура плува над уличното движение. Скулпторът и неговият верен приятел, Зиморничавият, я носят на гръб. Тя сякаш се озърта и търси мястото си на някой площад или в някоя градска градинка. Зависи къде ще я поставят, за да зазвучи. Непременно на фона на небе. Но колко е малко небето в големия град...

Минувачите ги оглеждат недоумяващо. Двамата, превити като кариатиди под тежката творба, представляват една скулптурна група на търпението и упорството. Търсят небе. Искат нещо да дадат на света. А светът не иска това.

- Къде сте я помъкнали? - пита минувач.

- В Националната галерия! - отвръща Зиморничавият смръщен.

- Там не приемат такива! - се обажда друг.

- Утре ще приемат! - казва Зиморничавият.

Двамата спират, оставят внимателно фигурата на плочника. Тя е гипсова. Скулпторът си е представял, че носи своя каменна творба. И не е същата, каквато си е мечтал да направи. Тази е някаква бледа, деформирана сянка на мечтата му.

Двамата присядат на бордюра да си починат. Край тях се струпват зяпачи.

Скулпторът крадешком съзерцава фигурата - все се надява при по-внимателно вглеждане да открие чертите на своята мечта, за да отгатне къде и как да я преработи. Още не знае, че трябва да погледне навътре към себе си - там първо трябва нещо да се чукне, да се разтърси, за да се отрази върху статуята.

- Успях да узная как е станало всичко! - издъхва думите си приятелят му.

- Внимавай! Нали знаеш, че вестителите на лоши новини са били обезглавяване? - предупреждава мрачно ваятелят.

Зиморничавият го успокоява:

- За безсмъртните няма лоша вест!

- Всички пътища водят към вечността.

Всъщност приятелят му няма какво ново да му съобщи:

- Комисията отхвърлила твоята скулптура от изложбата, че била неразбираема. Кой гений приживе е бил признат?

- Е, да я приберем, докато не са ми откраднали идеята! - казва Скулпторът примирено и я поглежда с ревност.

Дали наистина някой по-ловък в пръстите няма да въплъти мечтата му, а той ще я зяпа с пръст в устата?

Отново подлагат плещи под тежестта й.

Изваяние

Тежи, тежи...

Сладка тежест. От твоите ръце измоделирана. И от ничии други на света. Носи отпечатъците на твоите пръсти, отпечатъците на твоята душа. Ще те смаже.

Сега я носиш, не я виждаш, можеш да си я представиш. Ето я! Изплъзващата се мечта, задържана завинаги в камъка. В жилчестия мрамор на снега. Най-изразителна е снежната фактура. Какво оригинално можеш да оставиш на света освен своето лице?

Лице ъглесто, ръбато, изсечено от лед. Замръзнал плач.

Твоят опус вите.

Резонанс в снега

Вътре в лавината кръжат радиациите от последните припламвания на угасващите съзнания.

Мечтата на Скулптора се предава на Поета и се отразява в едно ненаписано стихотворение.

Каменната фигура резонира в думи-форми.

Звучащо изваяние.

Твоето лице.

Ти си се родил с лице закръглено, гладко като объл речен камък, от безкрайната река на времето влачен и премятан, и изтрит.

И започваш сам с ръка неопитна да дълбаеш, да сечеш, да ваеш своето лице от тоя камък, по-неподатлив и от гранит.

В него се кръстосват скрити жилки, наследени от далечен род, те безспир замаха ти подвеждат да вървиш по техните извиви, да повториш нечие лице.

Цял живот със камъка се бориш.

Сам си свой създател и рушител.

Всяка твоя стъпка отпечатва бръчка характерна, гузна сянка, израз, деформация, черта.

Всяка твоя мисъл рефлектира с лъч, пречупен из дълбочините.

Всяко угризение с резец и огън изчегъртва твоето чело.

Всеки смях, надмогнал мъката ти, моделира твоите черти.

Всяка подлост, болка и любов образа ти бавно издълбава.

Докато издялаш своя облик, даже от смъртта непоправим.

При червена светлина

- Тежи, тежи...

Плещите се превиват под фигурата.

Тъкмо двамата приятели понечват да пресекат улицата, светофарът сменя окото си. Пешеходците се спират на половин крачка.

- Стоп, червено! - вика Зиморничавият.

Скулпторът, вече прекрачил, не иска да се върне:

- Изкуството минава на червена светлина!

И тръгва напряко.

Чудната група със статуята на раменете на двамата младежи прекосява платното на улицата сред най-голямото движение на коли, камиони, тролейбуси.

Потокът на автомобилите се обърква. Шофьорите натискат клаксоните, при все че е забранено. Едно нарушение предизвиква серия други. Засилена кола спира съвсем не на място, опирайки носа си до самите тях, сякаш ги души що за птици са.

Пешеходците, чакащи смяна на светофарния знак, се възползуват от случая и тръгват след каменната фигура, която им проправя път. Пробив през моторизираната река. Брод за клетите двуноги.

Милиционерска свирка. Статуята освиркана.

Задръстване.

А скулптурната група преминава невъзмутима, водейки цяло шествие от възрадвани пешеходци.

Наведен под тежестта, Скулпторът си представя как над обърканото движение плува каменна фигура, такава, каквато би я изваяла ръка на майстор. Плува горда, съвършена, чужда на цялата суетня, сякаш се надсмива над автоматизираната припряност на века със своите странни, извънземни форми.

Когато стигат отвъдния бряг, я слагат на тротоара. Едвам се изправят. Тя е гипсова, още недовършена фигура, далече от съвършенството. Творецът си я гледа с тъжна влюбеност.

А пешеходците, които преминаха благодарение на нея, я задгърбят пренебрежително и продължават пътя си.

Обратна връзка

Светофар с бял гледец.

Ослепително бяло. Несменно.

Поне да проблесне червена светлина!

Той ще премине на червено! Свикнал е. Ще рискува. Ако ще да го засекат колите от две посоки! Той ще притича под носа им.

И ще носи на гръб своята творба.

Бяла светлина.

Никой не може да премине на бяла светлина.

Окото на смъртта. Спряно движение. Вледененост.

Лавината прегражда пътя на твоята утрешна творба. Ти я носиш в себе си. Истинската. Тя е вече сегашна.

Няма да види бял свят.

Върни я назад, за да я спасиш. След миг няма да те има. И твоето творение ще загине заедно с тебе. Безсмъртието ти, обречено на смърт.

Върни я, създай я в единственото време, което ти принадлежи: в миналото!

Скулпторът с последно усилие скача в спомена.

Присяда задъхан на бордюра на тротоара. Гледа унесен своята гипсова фигура. Още има възможност да я довърши. Да я започне наново.

Добре, че са я отхвърлили от изложбата! Каква непоправимост, ако бяха я приели! Каква невъзвратимост вътре в него самия: щеше да си въобрази, че е постигнал върха си.

Разбира се, те са я отхвърлили по съвсем други съображения. Не защото още е една ненамереност, а защото е едно търсене.

Търсенето трябва да се прегради, преди да е дошло до откритие. Това е принципът на старостта. А комисиите обикновено са съставени от старци, независимо на каква възраст.

Беловласа лавина, която прегражда пътя на търсаческите стъпки.

Без да знае, комисията ти е направила най-добрата услуга.

Взривила е в тебе великия тласък. Събудила е вътрешната съпротива.

Пречейки ти, враждебните сили ти помагат.

Ако ти не бе предизвикал враждебните сили, ако и тебе бяха те приели като една статуя на изложба, ти би останал в застой на пиедестал. Самотен сред мраморното ехо на залите.

Добре, че си предизвикал противодействие.

Обратната връзка - най-напредничавият закон в природата.

Пречките те оттласват напред.

Ударът те стимулира.

И най-ценното: потискането създава сцепление. Ти никога не би намерил такъв предан приятел като Зиморничавия, ако не бяха патилата ти на непризнат, отблъснат, заклеймен щурчо.

Враждебността, която те заобикаля, прави дружбата неразвържима.

Какви сладки мигове ти са подарили огорченията: да се върнеш вечер обиден, обезнадежден в бедния си сутерен. И да те навести твоят приятел. Да споделиш с него възмущението. И да поемаш глътка по глътка като опияняващ напитък човешкото разбиране.

Враждебните сили са наши ваятели. Те моделират от гранит характера ни.

Щом е така, възползувай се от всичко, което ти пречи. Обърни го от разрушителна в двигателна сила.

Обърни лавината в турбина.

Имаш още две-три секунди. Още мислиш. Още създаваш въображаеми образи. Още си творец.

Имаш тази тясна снежна платформа.

Последното бяло.

Твоят терен на изява. Необятен.

Моделирай спомените. Довършвай незавършените мигове. Усъвършенствувай ги.

Лавината - цяла планина от гипс. Греби с пълни шепи и извайвай скулптура на най-интензивния миг от живота: мигът пред смъртта. Създай лицето и тялото си, в които с конвулсии и пориви се спояват животът и смъртта.

Еврика! Откри онова, което отчаяно бе търсил: човекът - двуборство на живота и смъртта.

Няма място за отхвърлената статуя

Тежи, тежи...

Тежи лекомислието, с което си се отнасял към броените си часове и си ги пропилял.

Тежи лекотата на недовършеното ти дело.

Тежи лавината на неосъществените възможности.

Имаш цяла вечност от две-три секунди да наваксаш пропуснатото.

Двамата приятели стигат до един многоетажен жилищен блок от стила на култовския период. Висок каменен цокъл. Подозиращо присвити затворнически прозорчета. Студена, зърнеста мазилка на фасадата като фирнов сняг.

- Само като погледнеш, те втриса! - казва Зиморничавият.

- Направи една жертва за изкуството и влез в сутерена! - го поканва Скулпторът в своето ателие.

С мъка смъкват надолу тежката скулптура по тясното извито стълбище. Прихлупват ги ниски бетонни трегери. Дневната светлина се процежда през едно приземно, зарешетено прозорче. Неповратливата фигура не се вмества.

- Трябва да я обезглавим, за да се побере вътре! - казва Скулпторът и замахва с чука от бяс.

- Стой! - го спира приятелят му, благоговеещ пред изкуството му, без да го разбира всъщност. Но той разбира най-главното: личността на автора. - Вън на двора има място!

Обратно помъкват фигурата нагоре по стъпалата. Сега тя става двойно по-тежка.

Тежи, тежи несполуката.

- Ето, намери си мястото до боклука! - казва Скулпторът.

Поставят я до кофите със смет точно под един кухненски балкон на партера - да й бъде стряха при дъжд и под изтупването на килимите.

Излиза домакиня с навити на ролки коси и се развиква:

- Махнете това чучело оттука! - Самата тя е чучело с тези масури на главата. - Нощем в тъмното крадци ще се покатерят по него и право в нашия апартамент!

- Като видят такова плашило, ще избягат! - я успокоява Скулпторът.

Не се разбира какво има пред вид: своята творба или жената.

Двамата недоумяват къде да дянат излишната статуя. Отвред я пропъждат. Нейните чудати форми противоречат на еднообразните геометрични линии, на скучните зидове, на стереотипните балкончета, натоварени с кухненските грижи на делника.

Фантазията възмущава еснафите.

Зиморничавият предлага:

- При нас съединиха няколко задни двора, получи се доста широка площ. Там да я занесем!

- Нещо като вътрешен мегдан? Тъкмо място за паметник на глупостта.

Отново огъват гръб под фигурата.

Помъкват своята тежка участ из задните дворища.

Откриване на паметника

Лавината те омотава в бели, ледени чаршафи.

Така като малък вдигна температура над 40 градуса. Бълнуваше. Какво? Ей сега ще си спомниш. Нещо съвсем близко.

Майка ти заедно с една всезнаеща твоя леля те обвиха в студени чаршафи, лъхащи на оцет. След миг чаршафите се стоплиха и излъхваха пара. Отгоре ти се сгромолясваше някакъв гърмящ облак.

Може би си бълнувал тази причакваща те след двадесетина години лавина...

Чаршафи, прострени да съхнат сред широк заден двор. Перачката е попрекалила със синката. Вятърът ги издува като платна.

Един по-силен пристъп на вятъра ги развява и сякаш отвива нов паметник. Статуята има температура. Омотана в студени чаршафи.

Изпод тях се промъква каменната фигура. Тържествена. Завършена. С чувство за собствено достойнство.

Двамата приятели я поставят далече от балконите, точно в центъра на детско игрище. Бършат потта от челата си.

Скулпторът не може да откъсне очи от въплътената си в камък мечта. Прилича на новооткрит паметник. На фона на късче небе, обрамчено с кухненски балкончета. По балконите - червени гердани от сушени чушки, пъстроцветни ята от прани гащи.

Все пак намериха малко небе.

Небе като прострян над покривите чаршаф. Перачката е изтървала синката си върху него.

Като изтрива с опакото на ръката си потта от челото си, Скулпторът сякаш проглежда. Фигурата е все още гипсова, незавършена.

Тайфа дечурлига се изсипва край новоизникналия чудак. Въоръжени със стрели и лъкове. Започват да подскачат около статуята, налавят се на индианско хоро, крещят:

- Хоп-троп, чичо ле! Шандър-мандър, чичо ле!

Скулпторът се изплашва за творението си. Тези необуздани индианци ще го татуират, ще му изрисуват мустаци и бакенбарди с въглен, ще го превърнат в мишена за замерване с камъни.

Едно мъниче лази по грубите като лопати нозе. Друго с пръстче в уста стърчи, загледано с унес в непроницаемото гипсово лице.

Останалите се заиграват наоколо като под свойската сянка на орех.

Най-после прокуденицата намира мястото си сред децата.

И без това утре нищо няма да остане от нея.

Скулпторът прави самостоятелна изложба по скалите

Майчините ръце сменят сгорещените чаршафи. Нов леден компрес. Белите чаршафи изсмукват температурата ти. Скоро и ти ще станеш студен като сняг.

Бълнуваш собствения си живот.

Нима всичко това е било с тебе?

Скулпторът се катери по заледена отвесна канара. Край него висят на бели гроздове ледени висулки. Стигнал до самия връх на зъбера, той извайва от сняг огромен сфинкс.

Ловки пръсти, съживяващи снега. Художникът моделира своеобразни фигури. Не усеща студа, който иска да вкочани фантазията на ръцете му. Не усеща бръснача на вятъра, който иска да отреже порива му.

Вторият на въжето е неговият постоянен спътник, Зиморничавият. Свил врат в яката на якето си, зъзнещ под враждебния вятър, той не се насища да се радва на изкуството на своя приятел, сякаш се грее на някакъв неугасващ огън.

Долу, невъобразимо далече в ниското, пълзи предпазлива пътечка. По нея вървят излетници, дребни като мравки. Вдигат глави към върха. Свят им се завива от височината.

И там горе, откроен на небесната синевина, загледан някъде вд безкрая, е застанал съвременният сфинкс: една причудлива снежна фигура с аеродинамични линии, приземена от друга галактика временно на най-недостъпното място на планетата.

Оттам съзерцава отвъдни светове. Непроницаема съсредоточеност. Какви ли бездни и ритми й се откриват?

Пътечката лъкатуши. Заедно с нея пред погледа се мени и ракурсът отдолу нагоре към тази снежна скулптура. Сякаш самата тя се върти и се оглежда навред, менейки израза си. Облаци пробягват, хвърляйки сини сенки по бялото й чело, като че ли я осеняват тъмни мисли. После загадъчният профил просиява под слънчевия водопад в спотаена усмивка.

Художникът се провиква:

- Нека тук се изкачи комисията да изхвърли моята творба от изложбата!

Слънцето грее ослепително. Снежният сфинкс започва да се топи. По ледените му бузи бавно се стичат сълзи, вдълбавайки бръчки...

Скулпторът се просълзява от спомена за своето невъзстановимо творение. Лавината не престава да го блъска. Той бързешком обикаля изложбените зали - сините пространства над снежните била, - където са били приети неговите отречени творби.

Нищо не чупи линията на хоризонта на планинските гребени - нито птица, нито светкавица. Само тези начупени контури на снежните му изваяния.

Той се катери по непристъпни зъбери. Над униформено сиви скали и мъгли. И навсякъде оставя по една необикновена скулптура, слепена с най-волни движения от снежната шапка на върха под приумиците на облаци и ветрове.

Дори и несъвършени, прибързани импровизации, скулптурните снежни фигури се превръщат в непостижимо изкуство поради мястото, на което са създадени. Самият безкрай им служи за фон. Те са в съзвучие и същевременно в контраст с пейзажа. И това ги прави съвършени по най-трудния път: чрез парадоксално единение с природата.

Това са някакви бели марсиански силуети. Слънцето ги топи на прищевки. Линиите им се променят, стават още по-странни, изплъзващи се. Фигурите текат надолу, прегърбват се, смаляват се, сякаш оживяват и остаряват. Някои се държат отчаяно, макар и осакатени, не превиват гръбнак и стоят на пост горе с вдълбани орбити.

А през нощта мраз отново ги вледенява. И на утрото първите лъчи озаряват нови, променени по най-непредвиден начин фигури, сякаш слезли от неизвестна планета с други естетически закони. Вятърът ги заруменява и те оживяват пред смаяните очи на скромните туристи, движещи се долу само по безобидни пътечки през почивните дни. Вървят, вървят по утъпканото. Вечно бърборещи, ахащи, викащи, охкащи, дъвчещи.

Художникът е изобретателен шегобиец и моделира какви не снежни скулптури, за да хвърли в недоумение хората в ниското.

- Вие искате статуи гладки и скучни като подстригани чемшири! - се надсмива той отгоре над еснафите, пренаселили града в мъгливата котловина.

Но вятърът, слънцето и мразът са още по-находчиви и с по-необуздана фантазия. Те си правят най-неочаквани шеги със снежните сфинксове, като изумяват самия им творец.

Скулпторът ги носи в разните им фази непокътнати в своята памет - единственото място на света, където те още съществуват. Още колко? Мъчно му е не за себе си, а за тях: заедно с него и те ще изчезнат завинаги.

Дали не се пази поне една от тях в нечие свежо съзнание?

Веднаж пред една хижа художникът на лунна светлина, докато вътре всички спят, с лопатка натрупва сняг и слепява невиждан снежен човек. На заранта сънливите излетници се мръщят. Не могат да проумеят що за фигура е това - кентавър ли е, дракон ли е. Няма я традиционната метла и черните въглени вместо очи, и пробитата тенджера, кривната на главата, за да бъде истински снежен човек.

Само децата подскачат край фантастичния дядо Мраз и му се радват до полуда. Слънцето го огрява, разтапя го неусетно, превръща го в джудже от приказките - гърбаво, хитро, смешно...

Може би едно дете го е отнесло в спомените си като другарче за цял живот.

Може би нищо не се губи на този свят.

Бързай, лепи от подръчните материали последната си скулптура! От спомени, от мисли, от болки, от безнадеждност, от бълнуване, от ярост. Никое душевно усилие не отива напразно. Този последен творчески замах ще се предаде някому, ще отехти в нечий трепет, ще се продължи в нечия ръка.

Твоят единствен, зрял замах ще се превърне в излъчване, във вибрация, в друго измерение и ще стигне чрез снега непременно - до кого, кога, как?

Снежният Помпей

Лавината - лава.

Огънят и студът парят еднакво.

Вулканичната лава носи отпечатъци от стъпки. Снежната лава - също.

Как е мечтал да види разкопките на Помпей. Не е могъл да отиде в Италия. Само с въображение е бродил по някогашния град, затрупан от лавината на вулкана. Видял е повече от другите, които са го посетили и кръстосали с уморени, сънени туристически крачки.

Отливка от две тела, вплетени в прегръдка. Барелеф на старец. В лавата - врязани бръчки, бразди на мъдрост и прозрение. Вдълбана детска ръчица с разперени пръсти като вик за помощ. Силует на юноша, изпънат като елен пред скок - да полети над пропастта и да се вкопче в отвъдния бряг на живота.

Видял е човешка участ, гравирана от огън.

Сега в студената бяла лава на лавината вижда отпечатъци на 16 образа, споени в едно изваяние. Ето скулптурната група, която е мечтал да създаде. би я нарекъл "ЗАЕДНО".

След време някакъв младеж с въображение също ще преброди разкопките на снежния Помпей. И може би ще улови в друг аспект човешката участ, гравирана от мраз:

16 души, завързани един за друг с невидимо въже. Стихията се мъчи да разкъса това въже и не успява. Замръзнала крачка нагоре. Две ръце, забили пикела в снега, търсейки опора. Сковани тела в мига на върховно напрежение. Единоборство със смъртта. Младеж, преметнат наопаки, с единия крак стъпил на небето, с другия на земята. Друг, изопнат като струна, звънти с мускули в снега. Трети в полет. Четвърти отлепя юмрук от снега, за да нанесе отчаян удар в ледената маска. Устрем напред. Преодоляване на смъртта чрез движение. Завинаги заедно.

Снегът моделира с ледени пръсти

Лавината подхвърля Скулптора, мачка го като глина, извайва от него един снежен човек, който още мърда с отчаяна съпротива. Спазми на протест срещу сляпата стихия. Последен гърч от най-силното човешко желание: да останеш, да бъдеш продължен, да не изчезнеш напълно.

Снежна, смъртна маска на стремежа към безсмъртие.

Поетът би искал да му изпрати един прощален шеговит поздрав, една топка сняг във врата:

Снежен човек.

Гори гняв в очите от въглен. Надигнал си дълга метла, та преспите да пометеш, наивнико снежен човек!

Въставаш срещу мразовете, а топлата, искрена пролет надушваш с носа си от морков, мечтателю снежен човек.

Ще дойде тя, русата пролет с небеснозелени очи, и ще те погали с южняка, мой влюбен снежен човек.

И ти ще заплачеш от радост, че злостният мраз е сразен, и ще се стопиш цял от нежност, мой храбър снежен човек.

Ти сам си поиска това!

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.