Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

СНЕЖНИЯТ ТРИЪГЪЛНИК

Човек сам си създава лавината

Блага Димитрова

web | Лавина

Толкова ли сме непригодни за спокойствието?

С такова постоянство си тъчем рухването.

Андро, повлечен от лавинния порой, се мъчи да види какво става напред с двамата влюбени.

Снежният прах гипсира клепачите му.Младежът за миг потъва в бяла слепота. Но внезапно му се отварят други очи, обърнати навътре към най-тъмните ъгли на чувствата. И той проглежда за една страшна истина.

Очи в очи с истината за себе си.

Това е по-голям ужас от лавината.

На вътрешната страна на клепачите му връхлитат бързи образи, които го притискат до бялата стена, отнемат му дъха. И най-смазващ от всичките - собственият му образ.

 

Любовта обича риска

Крехкото девойче Зорка за пръв път се представя на групата ни в клуба. Никой не я води. Сама иде при нас.

- Искам да се запиша алпинистка. Казвам се Зорка.

Струпваме се, едри и недодялани, пред нея. Гледаме я с насмешливо учудване.

Андро казва нехайно, сякаш подхвърля името й като топка за игра:

- Зорка... хубаво име! За... балетен кръжок.

Зорка с нескрит възторг поглежда красавеца Андро, без да се докача от подигравките му.

- Ще преодолея всички трудности, честна дума!

- Честна пионерска! - се присмива Андро, като че ли нарочно.

Той знае, че ироничната присмивка го прави още по-обаятелен.

Горкото момиче: съвсем се заплесва.

А Горазд не може да откъсне очи от нея: това румено излъчване на юношески възторг колко може да трае? Той се влюбва от пръв поглед за цял живот в най-нетрайното.

Деян тихо отблъсва Андро да не си прави шега с момичето. Той се обръща към нея, стараейки се да погледне сериозно на малката:

- Е, какво те кара, Зорке, да искаш да си строшиш главата?

Андро вметва снизходително:

- Сигур първата й любов е някой катерач!

Зорка се обръща към него със светещ от искреност глас:

- Нямам никаква любов! - И добавя: - Няма в кого да се влюбиш!

Избухва смях.

Дори Деян не може да се сдържи:

- А, дошла си да си търсиш героя по скалите?

Зорка, без да се засяга, ни се доверява:

- Искам да си закаля характера!

Отново изригва смях, който постепенно затихва, някак засрамен. Лицата на алпинистите се променят пред това самоотвержено търпение на девойката, готова да понесе присмех и обиди, но да постигне своята мечта.

Едно дете, превърнато в порив.

Били ли сме някога такива?

Кой, кога успя да изкорени нашия вроден възторг?

Красотата й ни озарява с някаква облагородяваща тъга.

- Майка ти знае ли? - пита Деян загрижен.

- Нямам майка - отвръща момичето кротко.

Как да я предупредим какво я очаква?

Деян я пита, все по-разположен към нея:

- На колко си години?

- На шестнайсет.

Достатъчно е дръзкото достойнство на появата й, за да разтърси до глъбините затвореното същество НИЕ. Твърдото решение, тихата непоколебимост и доверие на това полудете ни преобразяват.

- Още си малка! - казва Андро.

Зорка се сили да овладее смущението си пред красавеца. Тя гледа всички ни с явно благоговение.

- Приемете ме при вас!

- Какви сме ние чак толкова? - пита Деян забъркан.

Зорка цяла пламти:

- Герои! Искам да видя живи герои!

Сега, вместо да избухне смях, настава сериозна тишина. Разменяме си многозначителни погледи. Стоим развълнувани, безмълвни, смешни.

Погледът й казва, че се гордее с нас, а ние се срамуваме от себе си.

Асен, Философът, заговаря към Андро, но с глас, обърнат към новодошлата:

- Не плаши момичето! Остави я сама да се убеди дали може да издържи при нас!

Приемаме девойката, за да се виждаме в нейните очи по-добри, по-смели, по-истински.

Скулпторът казва възхитен:

- Иконописна хубост!

А Поетът, мълком, на себе си, реди стих:

"Тя е родена да обича и да бъде обичана!

Но ще срещне ли любов по мярка за себе си?

Или все нещо няма да й достига, нещо мъничко, което е всичко?"

А Горазд е изпълнен с такава необятна влюбеност, че не може да обзре собствените си предели.

 

Любовни токове в групата

Сами не можем да се познаем.

Какво става с всички нас? Тази лъчиста женственост на Зорка събужда в цялата ни група мъжество. Готови сме за подвиг, за закрила, за нежност.

Обаче най-силно се отразява пристигането на Зорка върху едного.

Колкото и странно да е, не върху мъж. Дара гледа и слуша всичко с променено, съвсем не свое същество.

В нея блясва самосъзнанието на жена.

"Вечно женственото" има много по-широк радиус на облъчване, отколкото можем да си представим.

Зорка, деликатна и проницателна, забелязва родилното изражение, което импулсивната Дара не умее да прикрие. Мислейки, че всички момичета са влюбени в красавеца Андро, който със слънчев удар е проникнал в сърцето й, Зорка се приближава с виновна, едва загатната усмивка към другата и прави опит да я предразположи:

- Преча ли ви?

Дара се съвзема и отвръща отбранително:

- Радвам се, че няма да бъда една жена между сто мъже!

- И аз се радвам! - просиява Зорка.

Това момиче казва точно каквото мисли и чувствува. Били ли сме някога такива? И колко дълго можеш да бъдеш такъв?

Дара поверително я дръпва настрана:

- Само че трябва да положиш клетва!

Със загадъчност тя се мъчи да прикрие нещо друго.

- Готова съм на всичко! - се изпъва Зорка всеотдайно. - Каква клетва?

- Да не споменаваш думата "мащерка"! - прошепва Дара заклинателно.

- Само това ли? Че то съвсем лесно! - недоумява момичето, очаквало кой знае какво в тази масонска ложа на алпинистите.

- Ще видиш колко е лесно, като все "мащерка" ще ти са върти в ума! - я заплашва Дара, а после добавя на себе си: - Май друго ти се върти в ума! - и ядно смерва стройния Андро.

Как й се иска да вземе под свое крило, да защити това неправдоподобно създание. Но риск е женствеността.

Неспасяема.

 

Жажда

Красавецът Андро позволява да бъде обичан. Но сам е далтонист в това чувство. И като всеки далтонист, не знае това.

Понякога красотата създава подобна инвалидност на сърцето.

А с упорство, на което е способна първата влюбеност, Зорка напряга свръхсили, за да не изостава от нас, другите.

Лятно катерене. Жега и жажда. Устните на скалите са напукани.

Зорка стъпва с грацията на сърне и дори намира сили за една кротка усмивка. Андро, свикнал вече с преданата й обич, почти не я забелязва. Едно случайно срещнато момиче по планинската пътека може по-силно да отвлече вниманието му.

Всички виждаме това, но какво можем да помогнем? Дори групата е безсилна да ръководи сърдечните работи.

Групата може само да съдействува на любовта или да й пречи. Но никога не може да промени нейната съдбовност. Впрочем, какво знаем ние за това опак същество "група"?

Горазд от първия миг не откъсва очи и мисъл от Зорка, без да се осмели да се приближи към девойката, така открито влюбена в другия. Обаче Андро нехае дори за сдържаното възхищение на другарите си към нея. В своята далтонистка слепота той не забелязва как любовта кара да разпукне като цвят женственото очарование на Зорка.

При едно почивка тя поисква да пие вода. Деян й подава стара войнишка манерка, така прохладна в жегата. Но Зорка не може сама без любимия да се наслади дори на една глътка вода.

- Виж колко е студена! - се обръща тя към Андро и разклаща манерката, в която е останало на дъното малко вода. - Жаден ли си?

Андро посяга към манерката:

- Този стар запасняк я е свил от казармата! - и нехайно, без да попита дали Зорка е пила, сам изгълтва до капка водата.

Момичето гледа как той пресушава на едри, стръвни глътки надигнатата манерка. И това утолява собствената й жажда.

А сега в ледения задух на лавината Андро е измъчван от спомена за някогашната неутолена жажда на Зорка.

Всичко, причинено от нас, се възвръща обратно към нас. Това става с неотменността на природен закон.

Андро чак сега проглежда.

С отврата съзира себе си: надигнал манерката, пие, без да се сети за Зорка. На лицето й - разочарование, много по-дълбоко от обикновена любовна болка. Тя е търсила героя, а се сблъсква с един откровен егоист. Красотата още по-контрастно откроява вътрешната му неизтънченост.

Горазд не изпуща от поглед нищо, което засяга Зорка. Неговите устни пресъхват и се напукват само от представата за нейната жажда. Той се обръща към момичето с пресекнал глас:

- Много ли ти се пие?

Девойката изтежко вдига поглед, в който се чете друга, още по-неутолима жажда.

В Горазд се набира неимоверна сила. Вените на слепоочията му набъбват. Камък да стисне, вода ще пусне - за да й поднесе в шепа да пие.

 

Дара открива себе си чрез Зорка

Дара наблюдава всичко това наежена от вътрешни взривове.

В нея напира някакво мъжко желание да покровителствува беззащитната крехкост на Зорка, да я брани от грубостта на света, да я гали и утешава.

Тя открива с потрес собствената си двуединност. Някъде там, на отвъдната страна на лунната й същност, където е вечна нощ, се таят поривите и инстинктите на мъж. Оттам нахлува някакъв древен, обречен на неутоленост глад за женска ласка. Тя завижда на нещастната влюбеност на Горазд. За нея, родена жена, е недостъпна и най-несподелената любов към жена.

И същевременно тя вижда с болка колко различно гледат на Зорка и на нея: едната е подчертано момиче, ухажвано или пренебрегвано, но във всеки миг от денонощието момиче. А Дара е все наравно с момчетата, те почти не чувствуват разлика между себе си и нея - едно своенравно, дългокосо момче.

В нея със закъснител избухва женствеността.

Никой не се влюбва в Дара. Тя е свръхинтелигентна и ги плаши. Отблъсква ги със своята острота, прозорливост и язвителност. Боят се да не изглеждат пред нея глупави, слаби, смешни. Струва им се прекалено силна и самостоятелна, за да могат да я задържат.

Откупът за независимостта на жената е самотата.

Дара с вродената си страст да противоречи и да пародира обръща наопаки класическата представа за "вечно женственото". Тя въплъщава в себе си антиженственото: не закръглената и мека линия на форми, движения и тонове, а острите ръбове, зъбатост, момчешко нехайство, предизвикателство. И тъкмо в своята противопоказност това е най-неотразимата женственост. Но на нея може да резонира съответно най-интелигентната мъжественост.

Асен е смутен. Той я изследва крадешком като непозната планета. Все му се изплъзват нейните непредвидени и неповторими лунни фази.

За да привлече вниманието на неуловимата Дара, той започва да лови нещо из въздуха над главата си.

Дара го смерва сприхаво:

- Бръмбари ли гониш?

- Една мисъл ми се върти наоколо, искам да я хвана!

- Философе, май си слънчасал! - възкликва Дара.

Но любопитството й е заинтригувано.

Асен се преструва, че сграбчва нещо във въздуха, и се завърта да не му изхвърчи из шепата.

- Ето я! - Той пуща загадъчния улов в главата си.

Любопитството на Дара се наелектризирва.

Сега Асен може да я върти около пръста си. Не бърза да й отговори, за да я настърви още повече:

- Дяволска мисъл!

- Каква?

Асен обгръща рамото й с ръка и шепне поверително в ухото й:

- Единици от жените са способни на най-голямата близост между мъжа и жената!

Дара се отдръпва:

- Има ли такава?

Асен я изчаква да се приближи отново до него.

- Приятелството! Любовите минават-заминават, приятелството си остава!

Дара се оттласква от него заядливо:

- Ех, че бръмбар си уловил!

Асен продължава, уж на себе си:

- От всички жени, които познавам, само една е надарена с този висш дар за приятелство!

Чувството на ранимост я превръща в гол охлюв. Няма черупка, в която да се скрие.

- Засекретен обект ли е? - пита тя и усеща как нервите й се изострят като охлювни рогца.

Асен мълчи продължително, усуквайки я на пръста си. Когато я изопва до краен предел, казва:

- Самото й име я издава! - И разбърква слънчево-пръхкавите й коси. - Дар-Дарена!

Тя извръща лице.

Ето го, най-големия страх.

Страхът от себе си.

Няма къде да избягаш от слабостта си.

Тя не смее да надзърне в чувствата си.

Но изведнаж я блъсват в тази бездна.

Нима е допуснала да се влюби?

Това откритие я парализира.

Тя се затваря в мълчание далеч преди да я е затрупала лавината.

Моята любов е моята лавина.

 

Грешката

При едно трудно минаване на "Кончето" Зорка изпада за миг в нерешителност. Поглежда надолу и се замайва. Търси с поглед погледа на любимия си, за да се вкопче в единственото, което може да я удържи.

Но Андро, както винаги, е зает със себе си, любува се сам на отмерените си, безпогрешно точни движения.

Това негово равнодушие съвсем я обезсилва. Най-сетне осъзнава, че не значи нищо за него. Надникнала в тази бездна на пустота, завива й се свят. Няма в какво да се хване. Нищо няма.

Но горда, не иска да вика за помощ. Сама си избра риска. Пръстите й, отчаяно вкопчани в издатината на скалата, се изхлъзват. Почти й става безразлично, че не може да се задържи. Лицето й изразява: "По-скоро! И без това всичко съм загубила!"

Красотата й не може да й помогне.

В този миг Горазд с един бърз поглед отгатва какво става в душата на момичето. Да обичаш, значи да разбираш. Ненапразно той я следи с очи непрестанно. Но никога не й натрапва своето чувство. Сякаш е чакал този миг.

С риск за живота си той се връща назад, пресяга се над пропастта, при все че е по-далеч от нея, отколкото Андро. И в последната секунда й протяга ръка.

Една грубовата, добра ръка над пропастта. Издължава се, опъва се до скъсване, за да я достигне. Няма по-красива и величава гледка за човешкото око от тази. Ръка, протегната за спасение.

Момичето впива поглед в нея. То дори не се хваща в тази ръка. А изведнаж се окопитва. И тръгва смело. Очите й като вкопчани пръсти се държат за ръката във въздуха.

В същия миг Зорка проглежда за истинската обич. За пръв път вижда скритата красота зад грозноватата външност на едряка.

Спасена е не само от смърт, а и от заблудата.

Долу, в ниското, човек няма възможност да претегли чувството си над една пропаст.

 

Промяната

Вечерта, капнали от сладостна умора, лягаме под открито небе.

Андро застила с папрат място до себе си за Зорка.

Техните отношения са естествени и прости, придобити в неспирно общуване с планината. Веднаж приели, че Андро и Зорка са си "лика-прилика", ние се стремим да им помагаме.

Лика-прилика според колективния поглед значи: външно сходство, декоративна двойка. Наистина, красавецът Андро и изящната Зорка сякаш са създадени един за друг. Ние искаме да видим н тях въплътено нашето неосъществено влечение към хармония.

Само Асен, Философът, който си остава на особено мнение по всички групови предпочитания, развива своите теории, приписвайки ги на някой известен автор, за да им придаде убедителност:

- Д'Анунцио казва, че щом чуе възторзи за някоя двойка: "Ах, те си подхождат идеално!", остава равнодушен. Но щом чуе възмутен възглас: "Как е възможно? Той с тая?", изтръпва, понеже усеща, че там е пламнало загадъчното, ирационалното, тоест любовта!

Присмехулникът, както се е изтегнал върху раницата си като римлянин, се обажда:

- Всяка свекърва вика на сина си: "Как можа с тая?" Като чуя, и аз изтръпвам.

Поетът налучква с китарата някаква мелодия към стиховете, които се въртят с нощните мушици край ухото му:

Любов - тя иде и ме прави обратен на себе си.
Любов - тя иде и ме изтръгва от орбита.
Любов - тя иде и всичко обръща наопаки,
и хаосът се подрежда, и целият свят
най-после си иде на мястото в мене.

Изведнаж, както е изправена пред меката папратна постеля, Зорка с ново, непознато изражение на лицето си заявява на Андро с кротък, светещ глас:

- Ще отида при него! - и посочва към Горазд.

Тази взривна промяна поставя пред изпитание колектива. Само за миг вцепеняване. И веднага с някакъв светкавичен рефлекс приемаме промяната. Не показваме никакво смайване. Трябва да се поддържа сцеплението в групата, а не разпадането. Щом сме допуснали любов в нашите редове, ние сме поели риска за всякакви изненади. Важното е да не последва промяна в колектива.

Поетът подрънква с китарата, налучквайки мелодията с неотменен, повтарящ се ритъм, сякаш нищо не е трепнало във всемира:

Любов - тя иде и всичко обръща наопаки,
и хаосът се подрежда най-после във мене.

Дара мести поглед ту към единия, ту към другия от двамата съперници, изгубила за пръв път ума и дума.

Присмехулникът се оттегля в безучастност. Но мълчанието му прозвучава със зъл смях. Щом и той се отказва да коментира случая, жалко е положението на красавеца.

Андро запазва самообладание. Най-доброжелателно кимва в знак на съгласие. Ироничната му присмивка, която го прави тъй обаятелен, сега увисва във въздуха - Зорка не я вижда вече. Или не иска да я види.

Мълчим по липса на нещо по-добро.

Лежим под завивката на звездния свод. Земята ни служи за постеля и възглавница. Не поглеждаме към новосъчетаната любовна двойка. Но всички тръпнем смутени, удивени като младоженци.

Край нас витае едно безмълвно споразумение: да не се бъркаме в личните работи на тия тримата, да оставим всички членове на колектива свободни, за да не ги изгубим никога.

И все пак, от всички нас струят неудържими електромагнитни вълни към влюбените и се връщат обратно към нас, наситени с нови трептения. Групата ни се превръща в силово поле на една мълчалива страст, от чиито кръстоски зависи по-нататъшната ни обща съдба.

Песента на китарата бавно крее, залинява и замлъква. Само щурците наоколо изразяват гласно удивлението си пред необятния небосвод и пред малкото човешко сърце.

От тази нощ в Андро избухва голямото чувство. Той пада със страшно сътресение на земята. Не може да познае света наоколо и себе си. Не е подозирал, че е способен да обича и да страда така. Не си е представял, че нощта може да бъде толкова многоцветна. Поразен е от полифонията и на собственото си чувство.

С един шок е излекуван от далтонизма на сърцето.

Не може да затвори очи. Нещо му е неудобно върху меката, уханна папрат. Познава безсънието на звездите. Цял се преобразява. Един нов човек между нас.

Представя си собствената пропусната любов, изживяна пълноценно от другия. Там, на две стъпки от него, е истинското му съществование, а той е тук, съвсем сам с красотата и младостта си.

Нима красотата и младостта ще допуснат да станат жалки?

Стиска зъби и се опитва да се усмихне. Усилия, колкото да повдигнеш планина, за една усмивка.

Опиянява го откритието му: любов! Нима е възможно да съществува такова чувство?

Самият той изцяло заживява с новоизникналата взаимност между Горазд и Зорка. Без самосъжаление. Чувствува се съпричастен към щастието им: нали той е допринесъл за това? Изпитва някакво парадоксално удовлетворение.

На утрото се надига съвсем друг Андро. Като след ампутация. Осакатен, но излекуван от гангрената на равнодушието. Наново се учи да стъпва по земята.

И земята го посреща съвсем друга. Колко пъстрота!

Какво му остава? Да си изработва хубави мисли:

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.