Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

Събуди се от танца!

Блага Димитрова

web | Лавина

Има ли някой, който си е отиграл танца до края?

Вратата на хижата се блъсва отвън като от внезапен вятър.

На прага пада запъхтян момък. Изпъкналите му от орбитите очи продължават да тичат.

Веселбата секва. Акордеонът ахва разтегнато.

Новодошлият сочи с ръка нагоре към височините. В ръката му трепере ехо от вика на увисналия над пропастта човек.

Дара скача долу от масата и го разтърсва за рамото:

- Казвай къде!

- На ръждивата скала! - изшепва задъханият.

Всички занемели стърчат.

- Какво гледате като треснати от гръм? Хайде! - виква тя на слисаните туристи.

Грабва клинове, въже, чук, карабинери, фенерче.

Нас ни няма в този миг, когато сме й най-нужни. Но тя никога не е била така тясно свързана с цялата група, както сега. Събира в себе си образите на 16-те, за да се справи. Паметта, съзнателна и подсъзнателна, изведнаж изважда опит, умение, сила и ги прави нейно овладяно притежание.

- Забранено е катерене при мъгла! - я спира възрастен глас.

- Ти чакай, докато се раздигне мъглата! - казва Дара и хуква навън в лютивия сумрак.

Двамината стари излетници, както са захапали домат, остават със спрян на гърлото вик.

Младежите, вцепенени за миг, се юрват навън след момичето. Поетът захлупва китарата над масата и се хвърля да ги догони, да не изпусне, както обикновено, най-интересното. Едно мигновено разсейване, едно отвличане по вълните на въображението и току-виж, че случаят те отминал. За мечти и песни размени живота. В мъглата Поетът се ориентира по посоката на младежката глъчка. Все така се помни: да тича след нечии викове, да настига нечии по-бързи стъпки. Все така в мъгла...

И сега пропуща може би единствения си шанс.

Младежите събират суха вършина, съчки и клонак. Наклаждат огън в подножието на хребета. Пламъците осветяват с подвижни отблясъци Ръждивата скала - отвесна, кафявочервена, сякаш опръскана с кръв, заплашително извисена под оловносивия похлупак на мъглата.

Някъде горе, увиснал в пусто пространство между земята и небето, се люлее силует. През мъглата изглежда нереален. Едва се крепи с нокти о един издаден зъб на скалата. Сянката му, уголемена и деформирана, се мята по околните каменни стени, гърчи се за дъх. Релефът на канарите става още по-суров и изпъкващ от избуялия огън. Сякаш камъните оживяват и се раздвижват заканително.

- Къде се забавиха другите? - пита Бранко, без да очаква отговор от мъглата.

- Няма да ги чакаме! - казва Дара.

Няма време за подготовка, за предпазни мерки. Най-важните мигове ни заварват все неподготвени.

Дара започва да се качва нагоре. Втори след нея, който я осигурява на въжето, е двадесетгодишният Бранко. Събират в пръстите на ръцете и краката всичката воля и устремност, която им е била дадена да си я разпределят за целия дълъг живот. Сякаш нищо повече няма да има пред тях. Само една отвесна скала до оная черта, до която се провижда увисналият силует.

Нищо друго няма за тях в цялата вселена.

На челото на Дара - фенерче. Тя е като светулка, залутана в мъглата и шареща по скалите.

- Кой им разреши да катерят при мъгла? - ги дръпва надолу опитен глас.

Спират сепнати. Те нямат право да бъдат благоразумни. Добре, че не им достига опит. Отново се съсредоточават в мъчително лазене нагоре. Силят се да оглушеят. Но този вразумителен глас ги разтърсва, пречи на движенията им, спъва ги:

- И най-опитният алпинист спира там, където го завари мъглата! А вие, вчерашни...

Поетът им се притичва на помощ с едно припомняне:

- Рад вися на една ръка цяла нощ, докато се развиделее!

За миг си представят мълчаливеца Рад, вкопчан с една ръка в тъмна канара, увиснал на въжето, човек-люлка, едва се крепи, гледа как звездите никнат една по една и брои минутите, очаквайки разсъмването като спасение...

Те са получили присъда да не чакат. Поглеждат нагоре. В отвесна, страховита перспектива съзират през мъглата: ръцете, на които се крепи един човешки живот, едва издържат тежестта на тялото. Той виси на един гол инстинкт. Още мъничко... Още колко?

Ускоряват катеренето. Младежите още по-ревностно носят клони, шума, цели дръвчета, за да разпалят огъня. Пламъците се извисяват, озарявайки по-нагоре канарите. Езиците им разнищват мъглата. Дрипите й се развяват, закачени по зъберите.

Ръждивата скала проблясва тук-таме като опръскана с пресни капки кръв.

Сега Дара е със скъпернически пестеливи движения.

Секунда закъснение може да струва един човешки живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост...

Още малко остава. Още две-три педи, и ръката на Дара ще досегне нозете на увисналия, полюшван от вятъра или от отмалялост. Той се крепи сега не на своята воля, а на тяхната - внушена му от скъсено разстояние. Заради страшния риск, който поемат тези двама непознати младежи, изнемощелият човек продължава да виси. Ако бе сам, вече да се е отпуснал към отморяващата бездна.

Но тук скалата е най-недостъпна: гладка като отсечена със секира, без ни една издатина. Играта на огъня се отразява по нея като в огледало.

Всички долу замират с вдигнати лица. Наежените зъбери настръхват. Сега волите на всички се събират в изтръпналите ръце на двамата безумци.

Вятърът е променчив, ту разнася мъглата заедно с пушека от огъня настрани, ту я сплъстява право нагоре към тях.

Миговете, окачени на скалата, стават вкаменени като нея.

Едно човешко тяло виси като камбана. Вече безмълвно, за да не хаби последната капчица сила. Онемяла камбана, разлюляна за тревожен звън. Тя ще бие в сънищата ти, ще ехти и в последния ти сън, ако не й се откликнеш сега, в единствения миг на надеждата.

Дара с върха на разперените си пръсти докосва клатушкащите се нозе на призрака във въздуха. Тя се крепи само на една ръка и на едно въже, което я свързва с другаря на скалата. Пъпна връв не е така здрава и неразвръзна. Двамата осъзнават с всяка своя клетка, разпъната на скалата, че са извисени до най-голямата връзка между човека и човека, до каквато рядко смъртните се добират. Вече са отвъд страха, прескочили в друго измерение.

Бранко с овладени и точни като часовников механизъм движения, на каквито никога не е бил способен долу на земята, протяга на Дара клин и чук. Крепена от него тя се мъчи да забие клина в твърдата скала. Опитва здравината му - клинът едва се държи, хлабав. С още няколко автоматични удара на чука тя го забива дълбоко. Още веднаж - удар - Бранко й подава карабинер. Премята към нея въжето. Тя го поема безпогрешно и внизва с примка в халката. Отпуща се с цялата си тежест на въжето.

Дали клинът ще издържи? Миг, увиснал между живота и смъртта.

Клинът малко поддава надолу. Няма време за повече осигуровка.

В най-опасните мигове няма време за осигуровка.

С бърз подем встрани Дара се добира до висящия човек.

Обнадежден, той се съживява от вцепенението. Нейното докосване му действува като инжекция. Дара премята през гърдите му въжето.

За миг двамата увисват на един клин.

Бранко се опъва с все сила, сякаш се разтяга и издължава.

Изтегля и двамата към един скален праг. Как го е постигнал, дори в спомена не може да си го въобрази.

Въздъх на облекчение се откъртва от гърдите долу.

Всеки един от зяпачите има странното чувство, граничещо със сигурност, че и той е допринесъл за спасителната акция със своето свръхсъсредоточаване, сякаш им е внушил собствената си решимост.

- Най-трудно е връщането! - се обажда сподавен глас отдолу.

Отново спрян дъх в една обща гръд. Погледи, слени в един общ поглед, вторачен нагоре към спускането на тримата, хипнотизиращ ги да успеят. Педя по педя надолу.

Не е възможно сега да се случи нещо.

След толкова нечовешки усилия.

Огънят се снишава заедно с приближаването на троицата към земята. Канарата потъва в мрачна мъгла, върхът й се слива с тъмния небесен свод.

Сякаш се спущат от преобърната пропаст.

 

Родилен миг

Никога да не стане родилка, Дара изпитва мъките и блаженството на раждането.

Стъпва на твърда земя.

Носи един спасен от нея живот.

Едновременно се ражда и тя самата. От себе си се ражда.

Каквото и да я чака занапред, тя е готова да го посрещне. Всичко се изкупва с един-единствен миг като тоя.

Поетът, опиянен, усеща как в него никне една безсмъртна поема. Дори заглавието й вече е измислил: "Отвъд правилата". Ще я напише така, както двамата, нарушавайки правилата, извършиха своя подвиг. И той ще разчупи всички познати стихотворни правила. Но времето не ще му стигне за неговия поетски подвиг.

Младежите вдигат на носилка от клони спасения. От дългото висене, вкопчан в скалата, цял се е схванал.

Зад него в свечеряващата се мъгла вървят като разглобени Дара и Бранко. Едва сега ги настига страхът. Коленете им треперят.

Вече не е страшен за тях страхът.

- Орденът не ви мърда! - подмята някой.

Дара се нахвърля върху него освирепяла:

- По скалите висят ордени! На всяка скала и орден! Защо не се катериш да ги береш като круши?

 

Уставът

В хижата стари, патили планинари обсъждат случая:

- Морето им до колене!

- Ами ако паднат, кой ще ги смъква надолу като чували с натрошени кости?

- Луди глави!

- Катерачеството трябва да се забрани със закон!

Късно вечерта пристига в хижата Никифор, тогавашният им водач, мрачен като облак.

- Не знаехте ли устава?

Те чуват в гласа му тревога за техния живот и не могат да се сърдят.

- Устава? - двамата се споглеждат.

Те скъсаха с толкова неща, които до тази вечер ги дърпаха надолу, че уставът им изглежда нищожна задръжка.

Никифор вижда как го гледат, паднали от друг свят.

- Алпийският устав строго запрещава катерене при мъгла! Не сте спазвали правилата за спасителна акция!

Двамата с превъзходство мълчат. Има изпитания, които те заставят да изскочиш вън от всякакви правила.

Дара е заета с друго. Не опасността. Не успехът. Нещо по-тревожно: чувството й за ранимост. То се събужда все по-често. Защо не дойдоха другите? Мъглата ли им попречи? И между всички тях - един...

- Не сте знаели какви последици...

Никифор пали цигара с разтреперани пръсти, сякаш той е висял на тях върху скалата.

- Спасители! А вас кой ще спасява?

Сам не може да повярва, че са оцелели.

Двамата го гледат отчуждено. Сякаш им говори на марсиански език:

- При такива случаи се звъни по телефона в базата. Веднага се изпраща хеликоптер...

- Няма ли устав за хеликоптерите при мъгла? - пита Дара незаинтересовано.

Никифор продължава:

- Всяко нарушение води до изключване от клуба на алпинистите. Ще се опитам да ви отърва с порицание. А мене, като ваш отговорник, мислите ли какво ме чака? Не сте знаели какви усложнения...

Дара казва кротко и убедено:

- Ако бяхме знаели, пак щяхме да идем...

 

В центрофугата на лавината

Сега, завъртяна в лавината, Дара се вкопчва в този спомен като в своя вътрешна опорна точка. Човекът в мъглата все още виси над пропастта. Камбаната бие с ехо в гърдите й. Помощта, която е дала на онзи непознат миньор, сега се възвръща обратно към нея и й дава сила да се държи. Собствената й ръка, протегната към висящия човек над пропастта, сега се протяга към самата нея.

С уста, затъпкана с плътен сняг, като че ли запушена с кърпа от разбойници, Дара си повтаря неистово, задушавайки се:

Ако бяхме знаели, пак щяхме...

 

Болка без билка

И все пак, кое боли в един неизживян живот?

Дара дори в последния миг бяга от нещо.

Търсейки безрезултатно в паметта си най-важното, тя всъщност подсъзнателно иска да се скрие от него.

Но това нещо я издирва самичко, макар и затрупана под лавината.

Нима е допуснала да се влюби? Тя, която се подиграва безмилостно на всеки полъх на сантименталност?

Стига е била влюбена!

Страхът от живота е по-голям от страха от смъртта.

Първият, който я накара да изтръпне от чувство за ранимост. Няма какво да си спомня с него.

С него е имала нищо.

И сега потъва в нищото:

Невъзстановими мигове. Една единствена нощ, от която нищо не помни освен някакъв хаос. Преплетено дишане. Възел от две безсъници. Близост, която затуля единия от другия. Изгубване на чувство за хумор. Плашеща сериозност. Изчезване на единия в другия.

С връщането на светлината всеки се връща към себе си.

И остава нищо.

Помни друго. Един поглед. Той може всичко да казва. Една усмивка. Тя може всичко да обещава. Едно присъствие.

Изведнаж присъствието му запълва нищото и го превръща във всичко.

Всичко й се вижда прекалено много за един живот.

Стиска в шепа топка сняг. Може би този сняг е дошел от дъждовните капки при първата им среща. Превърнати в подземна влага, в подкорна мъзга, в цвят и плод, в пътуващи листа, в прелетни облаци, онези влюбени капки са направили удивително околосветско пътешествие, като са носели отразени образите на двамата и са ги търсели по всички меридиани. И най-после са ги намерили тук, в планината. Топка сняг.

Дара стиска в шепа цялото земно кълбо. Какво повече да иска да задържи в шепа, да стисне с вкопчани пръсти?

Пръстите на ръката й не са повече жадни.

Тя ги отпуща и ги загубва.

Асен ще я намери, където и да я отнесе лавината. Споменът прилича на очакване. Сякаш никога не е било, но ще бъде някога. В друго измерение. В друго сънуване.

Ако бяхме знаели, пак щяхме...

 

Всичко завършва с незавършеност

Ние сме млади. Незавършили започнатото. Незапочнали още.

Ние сме човеци. Несъвършени.

Когато и да свърши човекът, той все не е довършил докрай това, което е започнал. Той е едно незавършено начало. Един незапочнат завършек.

Човекът е незавършеност.

Ако би се увенчал със завършек, той бе стигнал съвършенство. Ако има съвършенство, няма да има развитие.

Съвършенството би било връх, край, финален акорд.

Човекът е развитие. А развитието е незавършеност, продължение, нова незавършеност. Вечна незавършеност.

Една верига във времето без начало и край.

Колкото си по-незавършен, толкова си по-близък до идващите след тебе, които поемат многопосочно стъпките ти, продължават да усъвършенствуват несъвършенството ти.

Затова така сме привързани към загиналите млади герои, млади поети. Те са едно обещание.

Човекът е обещание, изречено наполовина и прекъснато.

А то е повече от всяко осъществяване.

Преждевременното прекъсване е продължение в бъдещето.

Всъщност няма прекъсване. Прекъсването е по-дълго траене.

Човекът е стремеж към завършеност. Ако би се завършил, стремежът би изчезнал и човек би престанал да бъде човек, па макар и да е станал свръхчовек.

Да си представим края на Вапцаров, ако би доживял до своя пълен завършек.

Да си представим едно дълголетие на Ботев.

Човекът, ако би довършил всичко докрай, той би го ограничил, макар и в ореола на един връх.

Незавършеното е безгранично и затова по-човечно.

Човекът е безграничност, защото е недовършеност.

Бъдещето ще го увенчае с въображение и стремеж.

Никой не може да убие незавършеното, обещаното, надеждата.

Незавършеност - най-съвършеният край.

Завършекът е спиране. Мъртва точка.

Незавършеността е вечно движение. Живот.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.