Втори дял

ЛАВИНАТА

Лице с лице със скалата

Блага Димитрова

web | Лавина

Изшилени в небето зъбери. Неприветлива металическа сивота на скалите отдалече. Под тях зеят суходолища. Непристъпни, застрашителни стени. Улеи, овъглени от мълнии. Отблъскват.

Старият алпинист Деян издирва младежи, издирва скали. Гласът му е придобил учителска интонация:

- Не съдете за скалата отдалече, от ниското. Оттам тя изглежда недостъпна. Приближете се до нея!

Колкото повече я наближаваме, толкова по-ясно изпъква релефът на канарите, сякаш оживяват. По тях се появяват бръчки като признак на скрит, вътрешен живот. Все по-близо към лицето на скалата. Съзираме широки пори, проядени от пек, дъждове и вятър.

Ръката на Деян милва грапавата кожа на канарата. Дланта му чувствува живата топлина на фактурата й.

- Пръстите трябва да свикнат да се вкопчват във всяка брадавица, трапчинка, процеп. Пръстите трябва да прогледат. Четете планетата с пръсти!

Дара стои пред отказа на камъка да я приеме. В нея се набира каменна твърдост и упорност, за да му се противопостави. Но камъкът е категоричен.

- "Не отблъсквай отблъскващата те скала! - цитира Деян нечия мисъл. - Не се лишавай от нищо! Научи се да живееш!"

И тя дръзва да опита. Започва да се катери, макар че скалите я задгърбят и височината й причинява морска болест дори когато я гледа отдолу нагоре. А как ли призлява от височината, зърната отгоре надолу?

Но Дара поисква да мине през онова, през което са минали тези чудаци, за да ги опознае, за да ги разбере. И между всички тях - този "скален" приятел на Звезделина - Асен.

- Как се чувствуваш? - я пита той и я изглежда обгарящо.

- Скарана от рождение с всяка скала! - отвръща тя намръщена срещу слънцето или срещу погледа му.

Асен се мъчи да я сдобри със скалите:

- Всяка скала си има свое излъчване. Една ме успокоява, друга ободрява, трета събужда в мене енергия. А забелязал съм, някои канари в Рила ме променят, правят ме различен от всичко, което предполагам за себе си. Какво знаем ние за биотоковете на скалите?

Той не вижда наежените камъни, а търси техния скрит смисъл. Затова не го плашат и потискат, а го притеглят към себе си със загадъчен магнит.

Дара го слуша с насмешка. Но започва да нервничи, щом чуе гласа на Деян, понеже долавя, че той никога не се повишава, не избухва. Този глас разкрива точен, безпогрешен, съвършен характер. Трудно се понасят такива хора. Самото им присъствие ти действува като натякване за твоите недостатъци.

Изглежда, цялата ни група има такова неприязнено отношение към безукорния Деян. Той по начало е приел това, щом продължава да устоява своята линия.

- Височината могат да покорят двама, вързани с едно въже! - поучава Деян и връзва с алпийски възел Дара и Бранко.

Първият възел. Първото въже през гърдите. Дара изтръпва. Дори да го отреже, то вече като пъпна връв ще я тегли към скалите.

Докато проверява здравината на примката, Дара не млъква:

- И тук вързани! Къде е свободата?

Деян не отговаря на излишни въпроси, сякаш не ги чува.

- Трябва да изхвърлиш всеки ненужен товар, всяко излишно движение, за да се катериш нагоре! - наставлява той.

Момичето започва да се качва. Все повече неща смъква от себе си - да й е леко. Изтръгва вкоренени навици и ги захвърля като гнили зъби.

- Омниа меа мекум порто! - вика Асен, Философът, и размахва свободни ръце, катерейки се над нея да й показва по стените пътека, подобна на изправена на опашката си змия. - Всичко мое нося със себе си! - й превежда той, съобразявайки, че тя е от неграмотното по класически езици поколение. - Нищо друго не ми трябва!

- Сложи крак тук, придвижи лявата ръка нагоре!...

Дара чувствува, че е едновременно двама души. Единият я контролира и командува с гласа на Деян, другият действува нащрек с нейните мускули. Бунтува се срещу това двойствено същество. Педя по педя нагоре. Тя достига една трудна цепнатина. Хвърля поглед през краката си - ритнала е пропастта далече под себе си. Виси на гола воля. Само с върха на обущата си докосва скалата, а с цяло ходило стъпва във въздуха.

- Не гледай надолу!

Как да не гледа? Бездната зее и грабва очите. Отвесна перспектива. Дръвчетата са зелени топки. Шосето е бяло дръвче. Хоризонтът е обърнат. Небето стига до глезените.

Завива й се свят. Увисва на една ръка. Измерва тежестта си на собствен кантар. Шари с нозе из въздуха за опора. Цялата й воля се впива в едно единствено усилие: да не извика. Пръстите й се изхлъзват. Изпуща земята. Хваща се за небето. Миг замайваща безтегловност. Хвърчи два-три метра. За части от секундата се превръща в птица. Въжето я стисва до задушаване през рамото и гърдите. Бранко крепи с все сила другия му край.Примката на въжето я държи вързана за небето. Изпитва ликуващия ужас на обесения.

Прислонява се на един скален перваз. Канарата под нея трепере и се люлее. Струва й се, че всички чуваме ехото от ударите на сърцето й, препратени от скалата. Все пак не извиква! Тя ни потърсва и подпитва злобно с поглед:

Е, много ли е смешно?

Никой не се засмива. Даже Присмехулникът е сериозен. Мълчанието казва:

Не си въобразявай, че можеш да ни смаеш с падане! Ако се смеехме на всеки паднал, досега да ни са се разтегнали устата зад ушите!

А на кого благоволявате да се смеете? - пита Дара мълком.

Най-смешното е да стигнеш насред, и ни нагоре, ни надолу! - подслушва тя мислите ни. - Ни напред, ни назад!

Дара се сепва и отново вкопчва ръце в скалните грапавини. Страхът да не станеш смешен - най-отчаяният стимул за човека.

Тя сама тегли себе си нагоре. Не вика никого на помощ, не протяга ръка за опора. Сега разбира: безпомощните са най-големите егоисти, те се стоварват на чужд гръб.

- Ти си самоиздигащ се човек! - вика тя на Асен, достигнал вече върха.

Дара все още не познава никого и онова всемогъщо НИЕ.

Тя се бе навила предварително да ни дразни за самонадеяността ни, да ни подиграва за запалянковщината ни, да ни унижава в собствените ни очи, да ни смъква долу от върховете със своите закачки. Но заядливостта й увисва във въздуха.

Ние самите сме противовес на онова, което тя си е мислела за нас. Съвсем противопоказни на представата й за наперени смелчаци. Сякаш сме изкатервали скали и върхове, за да смирим гордостта си. Пред нея стоят скромни, почти свити хора, имащи напълно ясна представа за опасността. И затова по-опасни.

Тя поглежда нагоре дали ще може да стигне до оня връх по най-стръмния възлаз. Исканият връх, това е смирението на гордостта. Тя разбира, че й предлагат трудно катерене.

Дара има чувството, че човекът, който тя е била досега и е щяла да бъде до края на живота си, остава долу под скалата, съблечен и запокитен от нея като дреха. И тя се прощава с него завинаги.

В гърлото й се набира злоба към Асен, който има власт да я раздели с нея самата. Трябва да му измисли отмъщение.

Изведнаж мята очи нагоре към него, сякаш дочува течението на мислите му:

Изхвърляй амбиции, честолюбие, суета, злонамерени замисли като излишен товар, който може да те прекатури в пропастта! Остани с леко сърце!

А Деян продължава да я поддържа с непропускащ глас:

- Правиш излишни движения!

Тя се учи на най-трудното: да поправя грешките си в движение, без да спира да се катери нагоре. Да се променя, увиснала над пропастта.

Педя по педя. Свръхнапрежение за едно издигане на лакти!

Още мъничко. Още едно последно усилие.

Тя се добира до върха. Асен я измъква за ръка.

- Е, как? Мъчно ли е? - пита той.

Тя не казва, а издишва остатъка от дъха си:

- Не чак толкова!

Цяла е изтръпнала, нищо не чувствува от себе си, всичко е изхвърлила долу освен пърхането по вятъра на сламено-пръхкавата коса. Останало е от нея една разрошена коса. Едвам събира дъх да продума:

- Едно ме мъчи.

- Забиването на клина ли? - предполага Асен.

- Не! - изпръхтява тя, доиздърпвайки с въжето Бранко.

- Знам, изтеглянето на въжето - отгатва Асен, гледайки нерегулираните й движения от преумора.

- Не! - упорствува тя.

- А какво?

Дара отговаря шепнешком с ръка на устата си срещу вятъра:

- Все "мащерка" ми се върти в ума!

Асен прихва, озърта се и й нарежда строго:

- Изкорени тази дума от главата си, ако искаш да останеш при нас!

Дара трескаво си тършува из паметта-въображение за най-важното, което все е отлагала. Кое всъщност?

Всеки си има една тайна

Изправена на върха, Дара среща очи в очи безкрая. Погледът й е един въпрос към пустотата: какво има отвъд прозрачната, безпределна клетка на земната атмосфера? Момичето се отдръпва неволно с половин стъпка назад - сякаш е застанала на ронещ се бряг пред бездна.

Двамата с Асен присядат на ръба на скалата, спущат нозе надолу. Сега я обзема заветното изтръпване пред височината. Така до тях сме се настанили и другите от групата. Поемаме си дъх след катеренето. Заредили сме накърнената си увереност с собствените сили.

Дара се къпе с наслада във вълните на въздушния океан. Тя гледа в безкрая с разтопени от слънце очи, без да го вижда. Безкраят е влязъл в очите й и е станал техен цвят и дълбочина.

Бавно, методично се изкачва при нас и Деян, вкусвайки с пълно удовлетворение всяка преодоляна трудност. Той оглежда хоризонта опиянен. Така може да съзерцава природата само човек, минал прага на четиридесетте години.

- Ето това е миг свобода, извоюван със собствени сили! - отговаря той чак сега на въпроса на Дара къде е свободата.

Тя съзнава, че трябва да извоюва наново всеки нов миг свобода. И още, открива изненадана, че започва да мисли.

- Нискостеблите души не разбират това! - казва Асен в отговор на Деян.

- И вие, младите, не го разбирате! - възразява Деян, задъхан от вятъра, префучал през гърдите му. - Ти, Бранко, я си признай, за какво си дошъл? Да чупиш спортни рекорди, нали?

Бранко го поглежда изпод вежди и острата му коса щръква.

- От инат! - процежда той.

- Как така? - питат няколко гласа.

- Ей така! - отвръща младежът неохотно. - В последния учебен час написах на черната дъска: "Свършихме гимназия, преди тя да свърши нас!" Учителският съвет откри някакъв страшен подтекст и забави дипломата ми... - Бранко запраща в далечините едно камъче.

Изобщо, всички сме дошли в планината да отреагираме някаква обида. Но не искаме да признаем това дори пред себе си. Може би сме се стремили към нещо чисто, бягайки от не съвсем чистото. Долу е тясно, ниско, обрамчено от една витрина, притиснато от един таван. Но, щем, не щем, свързани сме с долу, връщаме се пак там, за да закопнеем с нов порив за височините. Един град със саждиви стени ни дърпа надолу и ние се спущаме като кофа в пресъхнал кладенец, за да се ударим о глухото му, празно дъно и пак да полетим нагоре, жадни към отвора на небето.

Дара пита Асен:

- Ами ти, Философе, защо си дошъл? В търсене на силни изживявания?

- Да открия една тайна - казва Асен.

- Каква, ако не е дотам тайна? - пита любопитната Дара.

- Дали за човека невъзможното е възможно - отвръща Асен.

- А на мене ми се струва, че пъпът ми е бил алпийско въже! - казва Горазд искрено, тъй като за него не съществува друг свят освен по радиуса на алпийското въже, с което е привързан заедно със Зорка и с всички нас.

Той е от онези силни хора, които получават силата си само в магнитното поле на своята група.

- Не! Само един бе роден на скала - Цанко Бангиев! - възкликва Скулпторът.

Зиморничавият си признава самоиронично:

- Аз пък дойдох от зъзнене. Всички ми се смееха, че съм зиморничав като жена!

- Нашите слабости са извор на силата ни - обобщава Асен Философът.

Деян, възседнал скалата, не може да отлепи очи от простора:

- Аз дойдох, за да видя от най-високото най-далече!

- А аз да видя от най-близко най-смешното! - вметва Присмехулникът.

- Какво е то? - питаме, готови за поредната му шега.

- Човешката амбиция да се катериш нагоре - отвръща той.

Поетът се намесва:

- Цанко Бангиев твърдеше, че е станал алпинист, за да изпита себе си.

Асен мисли на глас:

- За да намери себе си, той изгуби живота си.

Дара като никога мълчи и слуша. Мълчанието й обръща думите ни откъм опаката страна и ги разглежда критично. Имаме свой език със свои сигли. Самата модулация на гласовете ни говори за затворен наш кръг. Ние не бягаме от света, а търсим в планината по-тесен, истински контакт със света.

И все пак всички сме бегълци в планината. Всеки е оттласнат от нещо. Първопричината отдавна е изчезнала за всекиго, а ние продължаваме да катерим скалите.

Сякаш Асен й внушава странични мисли, които за пръв път я спохождат. Тя започва да съзира страха - не големия, грабващ до виене на свят страх от височината и пропастта, а онзи всекидневен, незабележим, дребен страшец, полепнал като сив прах по думите, по стъпките и отношенията на хората в ниското. Страшец, който носи безобидни имена: благоразумие, предпазливост, презастраховка, съгласуване, съобразяване, сигнализиране и тем подобни добродетели. Страшец, заседнал по лицата и мислите като някакъв пепеляв, защитен цвят. Струва й се, че започва да отгатва: тези млади хора се катерят така високо, за да предизвикат големия, истински, основателен страх и да тръснат от плещите си наслоения дребен, унизяващ ги страшец.

- Ами ти момиче, защо дойде? - я пита Деян.

- Аз пък дойдох от любопитство! - заявява Дара независимо.

Дара, преобръщана като дъвка между челюстите на лавината, преживява наново първата нощ след първото изкачване на скалата: всичко й се върти, пропасти, отвесни каменни стени, урви, тя пада, пада, лети в бездната и не може никога да стигне дъното, няма дъно...

И все шари с трескава мисъл да налучка най-важното. Да се вкопче в него. Кое, кое е било или ще бъде то?

Изборът

Дори в броените си мигове пред края тя не може да прескочи един ден - най-нейния от всичките й дни.

Денят, с който тихо се гордее насаме пред себе си.

Денят на избора си.

Предлагат й като първенец на курса назначение в научен институт в София.

Сама избра лавината.

Вижда лицата на преподаватели и състуденти, гипсирани от смайване, когато тя произнася:

- Искам да постъпя на работа в станцията на връх Ботев.

Струва им се, че не са чули добре. Оглушали са от протести, ходатайства, молби за служби в столицата. Тя е принудена да повтори отчетливо, че наистина настоява да отиде там, откъдето всички бягат като от заточение.

Не може никой да я спре.

В този ден тя избира себе си: колежка на раздрани облаци. Тен с цвят на прегоряла пшеница. Коса, изпръхнала от вятър и слънце, с дъх на чубрица. Навик за самостоятелно мислене.

Пътеките в Балкана се вият и размотават кълбото на мислите. Вървиш и обмисляш. Имаш много време. Лавината е още далече. Пътеката се вие до безкрайност. И там, където свършва пътеката, мисълта продължава над пропастта.

Планината те приема и ти дава дългото разстояние и време, за да обмислиш всички твои и общи неща, покрай които си препускал в града при голямата скорост. Те навлизат в тебе с прилив на усещания, докосвания, мириси, неизвестност.

Избирайки началото на пътя си, ти избираш своя край.

Няма връщане назад.

Да би могъл да се върне онзи съдбоносен ден на избора, сега ти би избрала какво?

Между пухените бели завивки и лавината?

Разбира се...

Изпитание

Целият ти живот е пътека, отвеждаща към този миг. Очакваш го, подготвяш го, боиш се от него, но още повече се боиш да не те отмине. Да не го проспиш. Затова го предизвикваш. А самият миг на изпитанието те връхлита, когато най-малко очакваш.

Спокоен есенен ден, напоен със слънчева светлина, която бавно гасне по слитащите листа в гората.

Станцията на връх Ботев. Слънце над облаци. Облаци под тебе. Върхът изглежда откъснат от земята, плуващ в безкрая. Като че ли това е някаква космическа междупланетна станция. Рупорни параболични антени като огромни уши, обърнати на всички посоки, подслушват вселената.

Съдбата приема момчешкото лице на Бранко и застава под прозорците на апаратурната зала:

- Другарко инженер!

Дара вътре в залата снове от сигнал към сигнал. Викат самолети от въздуха, радиовъзли, летища, цялата страна я призовава да бъде нащрек. Тя държи връзките. Ако ги отпусне, макар и за един миг, тези близки гласове в ушите й ще се откъснат от земята като в балон с отрязани въжета, ще се понесат слепешком сред мъгли и облаци и няма да се върнат. Тя е техният здрав корен, който ги привързва към земята.

От шума в залата не чува вика на младежа.

Съдбата хвърля камъчета с ръката на Бранко по прозореца. Дара обръща сепнато глава. Обаче нов сигнал я връща към апаратурите. Тя бързо и точно откликва. Чак след това се втурва към прозореца, отваря го и цяла се надвесва навън.

- По-голям камък не можа ли да хвърлиш, че да счупиш някой апарат? - крясва тя и отново се обръща към сигналите, които я дърпат навътре през залата далече отвъд пространствата.

Бранко я изчаква, подигравателно подсмихнат:

- Не се престаравай, да не си помисля, че си начинаещ инженер!

- На тази апаратура и старците са начинаещи - отвръща Дара с научна тежест в гласа си.

- Пристигнах да отпразнуваме назначението ти.

- Сам ли?

- Другарите ще ни намерят в хижата.

Дара се самоовладява да не попита кои точно ще бъдат. Асен впрочем ще дойде с мисълта, с въздуха край тях, дори и да е останал долу в града.

- Щом свърша дежурството, идвам! - казва тя, изпълнена с упойно чувство на отговорност.

Не й минава през ум, че й предстои най-очакваното.

Вик за помощ

Рано или късно ще бъде отправен и към тебе. Ще успееш ли да му се откликнеш, или ще остане за цял живот да ечи в ушите ти неспасяем и терзаещ?

Миньор, непознат, несъществувал за тебе досега, излиза привечер от тъмната паст на рудника. Носи в ръка карбидна лампа, която забравя да угаси.

Навън пада мъгла като оловна прах, извираща от ноздрите на земята. Нозе в гумени ботуши, натежали от кал и умора, вървят по стръмна пътека. Пипнешком налучкват лъкатушките й. Бледото пламъче на лампата, разлюляна отмаляло в ръката му, с езиче лизва мъглата и блуждае като през мътно стъкло.

Миньорът нехайно стъпва, отпуснат в прашния си подземен комбинезон. Струва му се, щом е излязъл на повърхността на земята, няма вече от какво да се бои и от какво да се пази. Въздухът, макар и замотан в мъгла, го обгръща с нежна ласка.

Изведнаж се прекатурва камък и повлича сипей. Ботушът се подхлъзва, изгубил опора. Човекът не успява да запази равновесие и полита надолу. Лампата отскача от ръката му и пламъчето като откъснат есенен листец пада, измервайки с отвес огромната дълбочина на пропастта.

Човекът сякаш се събужда от сън. Събира всичките си сили, за които дори не е предполагал след уморителния подземен труд. Вкопчва се в ръба на една надвесена скала.

- Помощ! Хо-ра! Е-е-ей!

Две отчаяни ръце, сграбчили изплъзващия се скален праг. Издути възли на вените. Пръсти като пирони, забити в острия камък. Колко могат да издържат така?

Мъглата навремени се отвява от вятъра и разкрива зейналата бездна. Викът на човека става глух, обвит във ватата на мъглата.

Долу по пътеката върви момък с раница на гръб. Спира и си дялка с ножче един клон за тояга. Долавя дивия вик, взира се нагоре и през една движеща се пролука на мъглата съзира увисналото тяло. Като призрак на обесеник. В първия миг момъкът понечва да се втурне нагоре на помощ. Но пред него се препречва непристъпна канара. Момъкът се озърта безпомощен.

Защо не си се учил да катериш скала?

Мъглата отново приижда и скрива обречения човек.

Само викът му остава да виси във въздуха, все по-отчаян, все по-заглъхващ.

Веселбата

Акордеон се разтяга до издъхване. При светлината на газова лампа - разиграни сенки. От мъглата сякаш се е мръкнало. И без това в планината денят е толкова по-къс, колкото по-дълга е сянката на високите върхове.

Младежи танцуват. Дара се е покачила на дървената маса и пародира модерни танци.

Тя е пълна с вродено чувство за пародиране. Стеснявайки се от своята свръхчувствителност и интелигентност, тя е поет на живота, избивайки винаги в шега, в гримаса, в гротеска. Само за да не прозвучи сантиментална. Пародия на всичко - това е нейната стихия. Играе до умопомрачение.

Но днес има и друга причина, която я кара да надмине себе си. На нейния празник не е дошел никой досега освен Бранко и Поетът.

Младежите се заразяват от неудържимия ритъм на нейната танцова импровизация. Хижата се разлюлява от лудешки стъпки.

Двойка стари излетници, седнали на отстранена пейка, поглеждат към необузданото момиче неодобрително. Те са разтворили на колене раница, пълна с кашкавал, домати, салам. Дара улавя укоряващия им поглед и както се върти, изведнаж се заковава на място като окаменяла:

- Каква младеж! - имитира старешко възмущение тя.

И отново се впуща предизвикателно в карикатурните си, разглобени движения, в които разкрива своеобразна естетика. Нейният танц е ирония на модерния свят, деформиран от скорости и неврози. И в същото време - драстична самоирония. Тя така отреагирва огорчението, че групата ни не я е удостоила с внимание. И между всички нас - един дървен философ.

Поетът свири на китарата, воден от променчивото темпо, което Дара му налага. Може би този граблив ритъм обрулва от съзнанието му като от овощно дръвче още недозрели мисли и думи за едно стихотворение. Няма време за дозряване. Всичко в нашия свят е импровизация. Задъхване, скорост, догонване.

Бързо сънувай!

В сивото утро будилникът дебне, за да забие звънтяща бургия право в сърцето на топлия сън.

Нов ден те погва.

Ти на земята не стъпваш от тичане.

Всичко изтърваш - света и себе си в душесмукачката на скоростта.

Всичко в тебе е бегло, преходно и все закъсняващо.

Все си "ще бъда" и "щях да бъда", никога истински "аз съм".

И затова в заслепение всичко пропущаш.

Бързо сънувай!

Докато падне последната нощ. Вечната нощ ще поиска всичко - и твоите сънища да угаси.

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.