Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

ОТКЛОНЯВАЩИТЕ СЕ СТЪПКИ

Всекиму лавина според темперамента

Блага Димитрова

web | Лавина

Дара вижда с очи, разширени и пламнали срещу ослепителните фарове на снега:

Лавината връхлита, набира скорост, гърми, изстреляна по свистяща траектория от върха към пропастта - тя е само блясък и трясък, цяла в бели, хвърчащи искри.

Какво от това, че такова светкавично видение няма нищо общо с истинските размери и очертания на нашата скромна лавинка? Това е лавината на Дара и на никого другиго. Тя се е трупала в представите й от години, наслоена от разкази и описания, преувеличена от собствената й фантазия, раздута от страха, нарастваща до космически обем.

Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне.

С превръзка от сняг на очите, с уста, запушена от бяла, плътна кърпа сняг, Дара дъни своята ледна клетка с юмруци, върти се, подскача, отричайки с цялото си необуздано същество, че е хваната в клопката.

Един спасителен спомен я изтръгва от ужаса.

Споменът й прилича на очакване. Сякаш никога не е било, но ще бъде някога.

 

На чужда среща

Внезапно от снежния водовъртеж изниква една дъждовна привечер.

Дъжд, колкото да ти развали настроението.

Дара със сърдита стойка чака край градинката пред университета. Усеща по лицето си отпечатъци от пръстите на дъжда. Стърчи на ъгъла като наказана за това, че е била точна.

Не може да си прости едно: че тръгвайки насам, изтръпна. Колко бе сигурна в най-недоказуемото - че нещо непременно ще се случи.

Вече нищо не се случва в този запланиран, научно обяснен и електронно изчислен свят.

Хвана се като мокра мишка в капан, докато Звезделина си седи на уютно, разглежда списания, изтягайки се с котешка ленивост, и се наслаждава задочно на мъката, която е причинила на още един поклонник.

Дара оглежда минувачите и отдалеч им определя категорията: семеен, зает, празноскитащ.

Онзи, когото чака, е съвсем друг.

Те бързат под полегатия дъжд с вдигнати яки.

Млад, сух човек с неразтворен чадър снове наоколо. Още от самото начало тя не му обърна внимание. Онзи, когото чака, не носи чадър. Изключено!

Сега, само когато той е гърбом към нея, го поглежда. Изражението на гърба му не показва нетърпение и яд. Не е той.

Минувачите се разредяват, а дъждовните капки учестяват. Тя и дъждът се гледат изкосо.

Най-сетне Дара се обръща към свития дъждобран:

- Вие ли чакате едно хубаво момиче на име Звезделина?

- Звучи като парола! - отвръща той без признаци на бяс.

Онзи, когото чака, е съвсем друг темперамент. Не е същият, дума да не става.

- Да не би да е болна? - се осведомява вежливо той.

- Нещо подобно! - Дара още не може да го приеме на онзи, когото чака. - Изпрати мене да я заместя.

Той поглежда момичето с недоумение.

- Успокойте се! - уточнява Дара и се изпъва като автомат. - Изпрати ме да заместя уличник-телефон! Да ви предупредя, че не може да дойде.

- Благодаря. След половинчасов въртел под дъжда все пак съм предупреден.

Дара разбира, че онзи, когото чака, няма да дойде. Никога. Не може да се примири с това. Тя лъха на гняв, който току-що е префучал през нея.

- Вместо мене да ме е яд, вие сте ядосана, на кого?

- На себе си. Че повярвах. Звезделина толкова ми разправя: Асен, та Асен. Проглуши ми ушите с неговото мъжество. Отде да предположа, че един алпинист може да носи чадър?

Асен неволно се оправдава:

- Нося го за Звезда, да не й се развали фризурата, а с фризурата и настроението.

Той стрелва под око правите, увиснали небрежно, сламеноруси като осили коси на непознатата.

Дара улавя погледа му и се сопва:

- Няма нужда да разтваряте чадъра! Нали разбирате защо мене изпрати Звезделина?

- Не се и опитвам да дешифрирам женската душа!

Дара отмахва падащите коси и открива лицето си:

- Избра мене, защото няма никаква опасност.

- Нима? - пита той заинтригуван.

- Най-грозната от целия курс. Тъкмо за телефон-автомат! - натъртва Дара с цяло тяло, слабо, като пресукано на вретено.

Асен се вглежда внимателно в нея. Ако наистина е грозна, няма да употреби тази дума. Той отвръща с променен тон:

- Вие сте от най-опасните!

- Виж ти, пък аз да не зная досега!

- Говоря сериозно! - отвръща тихо той, мъчейки се да й внуши доверие в думите си и в себе си.

- Нямам нужда от преливане на самочувствие! - го пресича тя със зъбчат, момчешки жест.

Асен за доказателство я поканва настойчиво:

- Ако обичате, да не стърчим тук като паметник на спора, а да се поразходим.

- Може, в чест на дъжда!

Тръгват. Мълчат. В отговор на усмивката му тя се смръщва.

- Вие знаете моето име - подхваща Асен внимателно, да не бъде одраскан, - но аз не зная вашето.

- Дара - отвръща тя, сърдита и на името си.

- Дара - повтаря той, произнасяйки го примирително.

Във въздуха звънти отсъствуващото име "Звезделина". "Звезда", както я нарече той.

И все пак любопитството й е по-силно от яда:

- Е, ако мога да попитам, кое ми е опасното, да го пусна в действие, като ми дотрябва?

Асен след премисляща пауза казва притаено, опитвайки се сам да се доубеди:

- Вие имате най-очарователното женско качество, което липсва на почти всички жени.

- Епохално откритие! А именно?

Асен оставя думите му да отлежат в мълчанието и тогава ги поднася като вино:

- Вие сте естествена, непринудена, нескована. Пазете този "боЖЕНствен" дар, Дара!

Тя се завърта под дъжда. По лицето и тялото й плъпва внезапен прилив на смях, сякаш са я разкаменили.

- БоЖЕНствен! Така законспирирана женственост, че даже самата аз да не я подозирам!

Асен добавя носталгично:

- Искреност. Най-рядкото изкопаемо.

Дара се смее с цяло тяло, сякаш смехът й се разнася по кръвта и прониква във всяка нейна клетка:

- Аз съм изкопаемо! Колко лихва неприятности ми се пада на ден за тази моя откровеност!

Той помрачнява, чувствувайки отсъствието на другата, чрез контраста.

Изведнаж Дара се спира, окаменяла отново, и го поглежда злъчно.

- Измислил си плоско отмъщение за Звезделина: да се върна след полунощ в общежитието и да й разкажа всичко, каквато съм бъбрица, нали? - казва тя и ядно разтърсва едно дърво, окъпвайки се цяла под душа му.

Асен я гледа, все по-увлечен от собствената си измислица.

- Всичко ви отива: дъждът, вятърът, дърветата. Не се боите от нищо: нито от думите, нито от движенията. Независима от никого и от нищо!

А най-важното той запазва за себе си: "Освобождавате и другия от всякаква скованост!" Мъчи се да си припомни дали някога се е усещал така волно.

- Цяла алпинистка в диво състояние! - се надсмива тя, без да може да удържи една импулсивна гъвкавост, избликнала от цялото й същество.

Асен изведнаж открива:

- Шегата настрана! Знаеш ли как биха ти отивали скалите и облаците!

Щом си я представя там, в планината, неволно минава на "ти".

- Особено драките! - добавя Дара.

- Родена си за алпинистка!

- Без навивки! - се брани тя от собствената си податливост.

Той й предоставя време да се появи усмивката й и тогава я поглежда продължително. В такива мигове лицето й внезапно се отваря като зазидан прозорец.

- Нищо не ти липсва, за да станеш катерачка!

Той не смерва даже с крайчеца на окото си тялото й, подчертавайки с това, че катерачеството е оня дето духа.

Тя си чуква челото с опакото на ръката:

- Тук трябва да ми липсва нещо, за да тръгна с такива като вас!

- Че какви сме ние? - се засяга той.

- Не сте ли тия, дето изкачват голите скали за оня дето духа?

- Същите, само че съвсем други.

- Е, за какво се катерите? - Тя го изглежда косо, монтирайки го върху някоя гола скала, без да може да си го представи точно лице срещу лице с камъка.

Той изчаква думите си, сякаш да го настигнат:

- Всеки се стреми да се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепере да не падне оттам. А друг се катери на скала...

- И пак трепере да не падне. Каква е разликата? - се присмива Дара.

- Нищожна. А от това хората са несравнимо различни.

- Защо не си вървите по пътеките?

- Ако човекът е вървял все по утъпкани пътеки, доникъде е нямало да стигне.

- Вече навсякъде са прокарани пътища! - Тя вдига насочен показалец: - Ще ти извадят очите тези пътни указатели с наставнически пръст. Няма къде да се изгубиш, дори да искаш. Няма нищо ново за откриване!

- Утре, като отидем на Луната, там няма пътеки, нито пътни знаци - възразява той, като че си стяга раницата за лунен излет утре заранта.

Тя го смерва с поглед през рамо:

- Значи, само алпинисти ще получат пропуск за Луната?

- Не само за Луната, но и за другите планети - отвръща Асен делово.

- Но за какъв дявол са на Земята?

- Така Земята се самопознава.

- Ти си философ, никакъв алпинист! - възкликва Дара.

- Ние всички сме алпинисти само в събота и неделя.

- А през свободното време? - пита тя заинтригувана.

- Работното време ли наричаш "свободно"?

- Уцели! Време свободно да си клатиш краката. Ти какъв си?

- Икономист.

- Каква скука! Как няма да пощурееш и да хукнеш да се катериш по канарите!

- Друг е лекар, трети химик, имаме дори един скулптор. А ти?

- Ще завърша инженерство, ако издаяна!

- Непременно ще издаяниш!

- Ти пък откъде знаеш? Аз не съм сигурна, а той...

- Бързо мислиш.

- То не помага, а пречи!

- Ще успееш!

- Не е речено, че трябва да мисля, за да успея!

Дара вдига лице към небето, отваря устни като човка и жадно гълта дъжда вървешком.

Той я оглежда отстрани: остра, ръбеста, неподатлива за улавяне като някакъв лунен камък, кой знае как попаднал на земята и, още по-чудно, как е оцелял сред земните камъни, които се удрят един в друг, влачени от пороища, докато се изгладят и си заприличат, равни, обли, неразличими.

След тази птича целувка с дъжда тя продължава нехайно:

- Ще стана инженер, ако намеря връзки.

- Толкова загубен специалист ли си?

- Като ти се повреди радиото, повикай ме да го поправя!

Той премълчава какво си е помислил. После казва с едва докосващ я глас:

- В събота и неделя какво правиш?

- Нося душата си на химчистка.

- Как по-точно?

- Отспивам си.

- Ако случайно се събудиш рано, ела на автобусната спирка за Рила. Планинската химчистка е с гаранция.

- Какво трябва да нося?

- Само себе си.

Тя пренебрежително махва с ръка покрай ушите си да пропъди шаблона, избръмчал й като досадна муха. Той побързва да го обнови:

- Не забравяй ни едно свое движение! Там е просторно да се размахваш на всички посоки.

- Колко километра въже да взема?

- Повечко, ако възнамеряваш да си вържеш езика.

- И там ли ще ме учат на мълчание?

- Напротив, ела и викай колкото си искаш!

За да потвърдят тази полууговорка за среща, те побързват да се разделят.

Дара има странното усещане, че се разделя с нещо, което тя е била до тази вечер и вече не е. И не знае дали да скърби, или да ликува. Стъпките й сами налучкват своята нова походка, търсена отдавна и все напразно.

Но дълбоко в нея се обажда някакво непознато и тревожещо чувство на ранимост.

След няколко крачки Асен я настига. Те се гледат за миг, сякаш нито един от двамата не може да повярва, че другият съществува наистина.

- Забравих да те предупредя - се досеща Асен. - Между нашите горе да не си споменала думата "мащерка"!

- Я, виж ти, табу! Че защо?

Той наблюдава гласа й, светещ от любопитство в мътносивата вечер.

- Не разпитвай!

- Пък аз мислех, че при вас всички табу са запокитени в пропастите! - добавя тя разочаровано.

- Все някое табу трябва да остане за подправка! - казва Асен, мъчейки се да разгатне какви ли табу толкова са опротивели на нейната хлапашка възраст, на която всичко е простено.

- Мащерка... звучи много невинно!

- Когато разбереш защо, няма да ти се вижда толкова невинно.

- Не обичам потайности.

Сянката й, простряна пред нозете му, се натаралежва. Неговият глас се снишава и я кара неволно да се приближи дотолкова, че да го прегърне със сянката си.

- Ако нейде има нацъфтели мащерки, все едно че не ги виждаш! В хижата, ако ни сварят чай от мащерка, все едно че пиеш липов чай! - заръчва Асен, сякаш я посвещава в съзаклятие. - Да не започнеш да разпитваш по женски за рецептата: как, от какво се прави този вълшебен чай! Разбра ли?

- Всичко не разбрах!

- Просто склерозираш за думата "мащерка"!

- В къща на обесен не се споменава за въже, а пир вас за въже се държат, мащерка не се споменава!

- Точно така! Ти си схватливо момиче!

Дара вдига лице, напръскано от дъждовни капки като от светещи лунички.

- Излишна уловка! - казва тя от упор. - Ще дойда заради тебе.

И тръгва, погълната от новата си походка, която изненадва първо нея самата. Подхвърля му на верев:

- За да вида как прегръщаш... скалата!

Той дълго гледа учуден как си отива от него собственото му произведение, изваяно за една вечер.

А в нея се загнездва безпричинно чувство за ранимост.

Когато тя съвсем изчезва, сляна с дъжда, Асен поема бавно по улицата. Нещо му пречи, за да усети докрай тази почти въздушна лекота, която го изпълва. Лекота и свобода. Какво, какво му пречи, не може да разбере. Ах, да! Чадърът! За какъв дявол всъщност го бе взел?

Сега в лавинопада Дара не си спомня. Тя просто усеща вкуса и аромата на тази отдавнашна вечер, кондензирана върху устните й в една дъждовна капка, замръзнала в снежинка. Към нея се прибавят оттенъци от вкуса и аромата на още два-три дни, в които е живяла в пълен капацитет и които тепърва има да пие като гъст, сладък сок с вкуса на всички земни плодове.

И между всичко - най-главното. Кое всъщност?

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.