Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Втори дял

ЛАВИНАТА

Бял взрив

Блага Димитрова

web | Лавина

Тихият, мек, пухкав снежец се превръща в своята противоположност.

Лавината избухва.

Дълго се е трупало търпението на снега. Снежинка по снежинка, ден по ден, педя по педя.

Сега ледената чаша прелива. Мекият сняг се превръща в смъртоносен удар.

Лавината връхлита.

Бяла, разпенена грива. Проглушителен грохот. Събужда се многократно ехо издън планините като изохкване.

Феерията на лавината поражда космически ужас.

Искрите, произведени от рукналите снежни маси, дават възможност да се проследи траекторията им. Ако има зеница, която може да ги гледа, без да бъде заслепена.

Всичко се замотава в бяла вихрушка.

 

Мигновени проблясъци

Белота, която опарва очите.

Плещите на другаря пред тебе, твоят единствен хоризонт, преобърнат наопаки.

Един последен полупоглед-полувик на Андро през снежния водовъртеж към влюбената двойка далече напред.

Един последен полужест на отчаяна нежност между Горазд и Зорка. Протягат ръце един към друг. Вкопчани пръсти, които вихърът откъсва и затрупва.

Тези снежни искри, тази бяла виеща се мъгла ни заприличва на Галактиката. Ние се понасяме с далечния, фосфоресциращ, отвеждащ в безкрая Млечен път.

И всичко изчезва в белия хаос.

 

И все пак...

- в последния миг успява да помисли Асен:

Това е малка... Не може да се мери със снежните комети, които се спущат от гигантските ледени плещи на Анапурна и Монт Еверест в Хималаите, или с гърмящите белоопашати змейове, юрнати по страховитите улеи на Матерхорн и Доломитите в Алпите.

Нашенска. От педя сняг, лакът брада. Набрана от нашенски връх с непознато за света име. При безобиден мраз от 26 под нулата. При сравнително голям наш наклон от 75 градуса, който е нищожен пред онези отвесни великани. Е, и?

Малката ще ни свие на хармоника долу в пропастта. Там като в шепа ще се натрупа до три-четири метра сняг. Достатъчно.

Дори нямаш гордостта на голямата гибел. Или поне утехата за проправяне на някакъв нов път, на пътечка макар - не става дума за откриване на най-недостъпните чела на планетата.

Цанко Бангиев си избра Памир, това му бе по мярка.

А нашата съдба е тук. Под тези домашни върхове. С последни стъпки, които няма да бъдат първи. Нито по някакви нови, неизследвани пътища. Не първооткривателски. Няма да прогласят на света премиерни изкачвания на шеметни висоти. Няма да се впечатат в паметта на човечеството. Няма да бъдат следени със спрян дъх от запалянковците.

И все пак загиваш.

Макар и под метър сняг, светът е затрупан целият заедно с тебе. И малката лавина, гледана извътре, ти се струва огромна, предизвикала мирова катастрофа.

Снежен метеорит, изгорял в бял пламък, без да бъде забелязан от света, без да остави диря. Само снежна пепел.

Лавина-джудже.

И все пак не я подценявай!

Много опасна. По-опасна от ония, грандиозните. Прашна лавина. Снегът още не е улегнал и закристализирал. Температурата внезапно пада. Образува се невидима, подснежна пързалка. Пластове прясно навалял сняг политат надолу. Ще се удавиш в пенеста снежна вълна. Снегът на ситен прах запълва дробовете, затъпква алвеолите и се стопява вътре от твоята топлина. Прясната вода дави повече от морската, понеже солената морска вода е по-близка до кръвта. А дестилираната снежна вода е безкрайно далече от топлата човешка кръв.

Ти си цял затрамбован в сняг като в бетон.

Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.

Тя е дребна, набита. Лукава. Иззад ъгъл. За разлика от исполинските алпийски лавини нашенската няма просечено от векове корито. Връхлита оттам, откъдето не я очакваш. Тогава, когато съвсем не допущаш. Непредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. Уж на шега те подхлъзва, преобръща, мята се на врата ти и ти забива главата под водовъртежа на снега.

И заслепен, ти проглеждаш.

 

Лице с лице с лавината

Ето какво е лавината.

Чист, невинен, натрупан сняг. Спи и сънува най-белите сънища.

Кротък. Пази се от кротките!

Спи със залепнали бели клепачи. Нищо невидял, нищо нечул.

Неопетнен.

Спи като побелял младенец. Може така и пролетта да проспи.

Но щом го прекоси една дръзка стъпка, но щом го прониже един волен вик, в миг се събужда лавината.

Тихият беловлас сняг с потрес си спомня своята младост.

Ах, и той е бил млад! Бил е буен, клокочещ поток. Бил е разпенен водопад. Бил е смръщен, гръмовит облак. Бил е разбушуван океан.

Бил е някога! Наистина ли е бил?

И руква стремглаво надолу, раздира въздуха с грохот, спомняйки си бурните младини.

Сега в един миг иска да повтори едновременно битието си на поток, водопад, облак, океан.

И ни пресова в студена прегръдка, за да заспим на място и ние с белия, безпаметен сън на снега.

Стъпки да няма.

Вик да няма.

Спомен да няма.

Нийде да няма будни!

 

Проблясък на едно стихотворение

Поетът може да е бил пронизан от една бяла искра.

А може би не.

Зародишът на едно бяло стихотворение, затрупан под снега, замразен, може би ще се събуди и развие под нечие друго дихание.

Не може би.

Поетичното хрумване и въплъщение е неповторимо.

Във всичко може да има заменяемост. Дори в любовта.

Поезията е незаменяемост.

С убийството на един поет се убива цял един свят.

Невъзстановим. Завинаги.

За него можем само да гадаем.

 

Предопределение

Безбройни стъпки е животът, а пък смъртта - една единствена, която те отвежда най-далеч.

Уж тя е странна и нелепа, уж тя е вън от твойта воля, а сам слепец, ти водиш сляпата си смърт.

Отрано своя край насочваш. И поотделно всяка твоя стъпка решава целия ти дълъг ход.

Не знаеш нищо за смъртта си - къде, кога, каква ще бъде. Но сам си я подготвяш цял живот.

И цялото ти поведение е всъщност избор на смъртта ти.

Не може с твойта смърт друг да умре.

Животът ти да е зависим, повтарящ другите, шаблонен, но краят е неповторимо твой.

Характерът се очертава едва с последния ти дъх.

Животът чрез смъртта е изразен.

 

Заедно

Всеки един от групата загива по различен начин.

Всеки от различен ъгъл и ракурс вижда задаването на лавината, по различен начин я възприема и изживява.

Всъщност всеки попада под друга, под с в о я лавина. Всеки умира самотен. И в същото време всички сме заедно в е д н а обща лавина.

16 лавини падат, коя от коя по-голяма и страховита.

Всеки пресреща едновременно своята лавина и поотделно лавината на всекиго от другарите си. И всички тези лавини се събират в една огромна, обединяваща ги грамада, която ни затрупва.

Снежна братска могила.

Чак сега различията, противоречията, непримиримостите помежду ни се затриват напълно.

Чувствуваме се заедно пред смъртта. Слети.

И в същото време - отчетливо разчленени всеки вътре в себе си и вътре в другия.

Споделена смърт. Не жена-придружителка, насила тласната в тракийската могила. Не коне, впрегнати в саркофага, сърцераздирателно цвилещи и зазидани в гробницата. А равни в смъртта.

Загиваме, спасени от най-голямата самота на земните същества - да умираш сам.

Навярно шестимата, изправени на разстрел до стената в черния тунел, са усетили това върховно сливане. Вапцаров е бил един от тях. Той би могъл да превърне в песен тръпката на човешката ЗАЕДНОСТ. Но песента му е простреляна.

И ние, 16-те, посрещаме така смъртта в белия тунел.

Лавината ни пресова в една компактна същност: живот срещу смърт. В този единствен миг усещаме какво значи да бъдем наистина заедно.

Никой и нищо в света не може вече да ни отнеме това притежание. Никой и нищо не може да ни раздели.

Всичко досега, целият изминат път, целият ни живот е бил един неусмирим стремеж към това абсолютно, неопровержимо ЗАЕДНО.

 

Опора

Какво може да бъде опора в рухващия свят?

Замотани в снежните въртопи, се борим с пикела да се задържим. Но изпод нозете и ръцете ни се изхлъзват бели блокове, няма къде да се вкопчим. Ледокопите се отплесват.

Целият материален свят изгубва своята стабилност, превръща се в плуваща, безформена, неудържима маса.

Езикът на лавината е изскочил отвъд ребъра и е лизнал отсрещния скат. Вековни смърчове биват изтръгнати от корен. Скали се изкъртват и сгромолясват в нашето въображение.

Сякаш земната твърд с гръмотевичен трясък се разсипва и нищо не може да я скрепи и задържи.

Всичко лети надолу към пропастта.

Единствената стабилност в този миг е вътре в себе си, в напластените спомени и мечти, познания и надежди, нравствени пориви, в духовния свят на всеки един от загиващите. Всичко, което е било трупано зрънце по зрънце, болка по болка, усилие по усилие - самосъздаването, - то е центърът на равновесието на отделния човек.

Всеки един от нас сам си е изградил опората.

Но това дълго, мъчително самоизграждане се е осъществило в групата ни на алпинисти, на близки приятели.

И центърът на вътрешното равновесие на цялата група е общ; някъде там, където се таи чувството за дълг.

 

Лавината не ни приспива, а събужда

Отварят ни се очи за истината, покрай която всички приживе минаваме слепи. Или полуслепи.

Никога не бихме стигнали до тази истина, ако не бяхме попаднали под лавината:

Най-големия риск поемаш, не когато тръгваш по опасен път.

Най-големия риск поемаш не когато решаваш да тръгнеш.

Най-големия риск поемаш не когато избираш тоя път.

Най-големия риск поемаш, когато се раждаш на този свят човек.

Предстои ти всичко.

И най-грозното: да бъдеш унизен.

И най-мъчителното: въздух да не ти достига.

И най-свирепото: жив да бъдеш изгорен.

И най-неприемливото: да ослепееш.

И все пак, ти си се родил човек и си длъжен до края да защитиш това свое право, дори ако се наложи с цената на мъчения и смърт. И с цената на най-тежката агония: задушаване. И с цената на зрението.

Това, че си се родил човек, е най-върховното задължение, което си поел.

Дори със самата смърт трябва да устоиш раждането си като човек.

 

От дъх до дъх се съдържа цял живот

Образуват се причудливи снежни пещери под наслоената бяла братска могила. В тесни ледени камери, рухващи след миг, е затворена по една съдба: с минало и бъдеще, с осъщественото и неосъщественото, с изпитаното и изтърваното, с беглата проблясваща надеждица за спасение.

Лавината със студена безстрастност ни свива и разпъва на хармоника. Лавината е натрупано време - миг по миг, очакване по очакване - докато времето експлодира.

Всеки се вкопчва в нещо свое, съкровено, в някаква трайна представа, пренесена и опазена през целия живот дотук, за да се задържи в нея сред този рухващ свят.

В кратките и безкрайно дълги мигове, докато водим отчаяна борба за дихание, всеки един от нас изживява и преоценява най-важните епизоди от живота си, пропуснати възможности, грешките, непоправимото.

В това пренаситено времетраене на последната минута и половина е най-интензивният вътрешен живот на човека, обречен на смърт.

Паметта изведнаж се превръща във въображение.

С компактна скорост искаме да наваксаме всичко онова, което ни е предстояло занапред и ни е отнето.

Виждаме бъдещето си вътре в лавината.

Ние сме млади. Ние още не сме живели. Всичко е било, за да бъде нещо.

Времето на умиращия е разтегливо до безкрайност.

Всичко се изживява с пределна яснота и точност. Дори в действителност животът ни е протичал някак в мъгла, проспан. Сега се освестяваме, макар и изгубили свяст.

Вътре в лавината под фосфоресциращите звезди на снега всеки посвоему се стъписва: бил е прахосник на безценни мигове. А е трябвало да изпълва със себе си всеки един миг, да го насища. Нищо друго не съдържа животът освен многозначни мигове, които се съдържат в нас.

Всеки посвоему съзнава с цялото си същество: пропущал е живота в очакване на нещо друго, предстоящо, а не настоящо. Насочвал си е усетите да отгатва какво иде, да го рисува във въображението си, а не да възприема какво го заобикаля. Живеейки в изтичащото време, сам е бил течащ, изплъзващ се от самия себе си. Щом времето за него спря, спира и той в мига, в последния миг, влиза най-после в мига, заживява интензивно, събира се цял в себе си, не изтича сам през пръстите си.

Сетивата, обърнати навътре към собствения си запас, придобиват свръхизостреност. Онова, което в миналото не е било докрай почувствувано, едва сега пълноценно се изживява.

Едва сега разбираме: никой от нас не е бил никога какъвто трябва и може, а все е щял да бъде.

Отваря ни се вътрешно око. Пред него светкавично преминават контрастни, релефни, ярко откроени образи. Никаква замъгленост.

Вътрешното око вижда по друг начин - едновременно всичко, наслоено, компактно и рязко разграничено.

Нима едва пред смъртта си човек проглежда за истинската красота и ценност на живота?

За пръв път усещаш вкуса на битността, когато я вкусваш за последен път.

Скъпо се плаща правото на зрение.

 

Гърбовете се преобръщат

До този миг ние се виждахме един друг почти само откъм гърба. Изведнаж пред смъртта този зид на гърбовете, който скрива лицата и вътрешния свят на хората, рухва. Разкрива се истинският ни образ.

Падат снежните маски. Изведнаж блясва колко разноцветни пластове живот, колко различни индивидуалности се крият зад привидната еднаквост на плещите.

Зад всеки гръб - една съдба.

И всички сме свързани с едно невидимо въже, сплотени със стремеж към един връх, пресовани в една лавина.

Бяла светкавица, която за миг осветява най-тъмните ъгли на съществованието ни.

Лавината ни омотава, преплита, омесва, сплесква, затрива съперничествата, изравнява силни и слаби, водачи и водени, завърта първи и последни, свалени и издигнати, споява ни и ни показва как сме необходими един на друг, как не можем дъх да си поемем един без друг.

Лавината за един миг ни слива и ни прави истински.

Заедно. Животът ни е разделял, смъртта ни свързва.

Всички взаимно се допълваме до човек.

 

Безпосочност

Изведнаж губиш посоките, губиш равновесие, губиш тежест и стабилност. Къде е горе, долу, вляво, вдясно, напред, назад?

Само вътре в тебе са затворени постоянните посоки.

Планината изтрещява. Имаш чувството, че тя се залюлява, завърта, сгромолясва се отгоре ти и заедно с тебе пропада в преизподнята.

Ти се свиваш, прилепяш се до търсената земя, която си загубил по своя вина. Сгърбваш се, сгъваш, да станеш колкото се може по-малък, по-сбит, неразбиваем като камък, да се върнеш пак в утробата на майката земя като зародиш.

Цял се обръщаш навътре в себе си за ориентир.

Експлозията на лавината действува по свой безразсъден, сляп начин. Трябва да й противопоставиш себе си - нещо от друг състав и порядък. Нещо от друго измерение.

Бягаш от една недействителност и се приютяваш в друга действителност - нереална, но затова по-сигурна.

Със замаяна глава стигаш до някакво второ, истинско прояснение.

Задушаваш се. Търсиш глътка въздух. Бръкваш вътре в себе си - простор за още един миг дихание.

Второ дихание.

В снежните рушевини - прорези от светлина.

В собствените си усещания се съмняваш. Нима всичко рухва? Не е възможно! Все има нещо непоклатимо.

Едно ос, около която се върти снежната центрофуга. Една ос, около която се върти земята като привързана.

Не, няма нищо наоколо, на разстояние от едно посягане с притисната ръка. Няма за какво да се хванеш, да се вкопчиш с нокти.

Бяла тъмнина. Плътна, безпросветна.

Тъмнината неусетно се просмуква от вътрешна светлина.

Само дълбоко в тебе се крие нещо, вътре в тебе е пълно.

Вътрешният компас.

Ти си смятал, че си го изгубил завинаги. В последния миг го намираш.

И ти се държиш без дъх още един миг.

Един миг вечност.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.