Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Първи дял

ДО ЛАВИНАТА

Другарството задължава да живееш

Блага Димитрова

web | Лавина

Димо навреме забелязва. Дърпа въжето да го задържи и се спуща пред Рад, пресрещайки го на самия ръб на пропастта. Подпира го с рамо. Двамата едвам се закрепят под тласъците на вятъра.

Рад не отваря очи. Димо го удря с юмруци в ребрата да го освести. Търка със сняг лицето му.

Спящият с нежелание отлепя очи. Оглежда се замаян. Бял хаос. Светът му е противен. Той е сърдит на Димо, че го е събудил от златното видение. Пак иска да се върне назад в съня, в слънчевия есенен ден.

Но Димо го понася на рамо. Олюлява се, едвам се държи на нозе. Чак сега Рад идва на себе си. Усилието на другаря му го разтърсва и опомня. То не трябва да отиде напразно.

Рад стъпва на крака и тръгва, залитайки. Димо поема раницата му и върви зад него, подпирайки го с рамо. Рад полага нечовешки усилия да бъде буден, да не се поддаде на съня - заради другаря, който го е спасил.

Помощта на другаря тежи като задължение.

 

Бялата смърт

Една нищожна стъпка да направим през белия, неподозиран праг - и вече сме отвъд.

Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.

Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.

Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.

А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.

Безчувствени, усмихнати блажено.

И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня...

Поетът вървешком сънува едно бяло стихотворение. Сякаш снегът му го нашепва в ритъма на мудните му крачки сред виелицата.

Той никога няма да напише това стихотворение.

Къде отиват ненаписаните стихове, неродените образи?

Въздухът е пълен със зародиши на неосъществени творби. Може би те са онази съставка на земната атмосфера, която дава живот на планетата.

Ние вдишваме поезията от въздуха, без да усетим.

Тя прониква в нас чрез ритъм на заглъхнали стъпки, чрез излъчвания от фантазията на непознати поети, отдавна мъртви, чрез душевни вибрации, които не могат да пресекнат.

Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.

 

Заедно - това ни е единствената опора

Въпреки всичко - заедно.

Ако някой би се противопоставил на общото движение напред, бихме се нахвърлили върху му, че ни отнема най-сигурния компас през хаоса: единството.

А всеки си мисли за себе си съвсем различно.

Водачът: Губя надежда. Няма излаз. Няма спасение. Не различавам никаква посока.

А вика към нас, мъчейки се да заглуши бурята:

- Посоката е вярна!

Никифор: Вятър! Отдавна вървим като слепи зайци. Не зная къде сме. Не зная къде отиваме.

А вика на съседа си:

- Не се отклонявай от правилната посока!

Дара: Няма нищо по-лошо от това да вървиш ослепен от снега.

А надвиква виелицата:

- Има и по-лошо!

Бранко: Ако майка ми, раждайки ме на тоя ден, е знаела какво ме чака...

А се провиква към Дара:

- Какво по-лошо? Змия в спалния чувал?

Дара отвръща така уверено, че сама повярва в думите си.

- Не позна! Жиците на Деян! - крещи тя, цяла омотана в белите жици на веявицата.

Зиморничавият: Деян си седи сега на топло, ние има да бием клинци, краят му не се вижда.

А произнася гласно:

- Деян ни завижда сега от топлия кабинет!

- Май ти му завиждаш, треперко! - го захлупва Присмехулникът.

Вървим, вървим. Странно същество сме НИЕ. Може всеки поотделно да си мисли каквото си иска. Но заедно като група ние мислим иначе. Това е съвсем друго същество, съставено от различни характери и гледища, а напълно противоположно на тях.

НИЕ. Звучи патетично.

Вървим почти допрени един зад друг. Искаме да докажем пред самите себе си, че е възможно за човека да бъде свързан с човека, че хората могат да бъдат наистина заедно, че никаква заплаха не може да ги раздели.

Изчезват разприте, стопяват се натрупаните злоби.

Всичко наоколо, което нахлува да ни раздели, ни свързва още по-силно.

Затова се радваме на бурята - тя ни прави единни.

 

Целта се подменя с друга, вътрешна цел

През белия хаос не се вижда целта в далечината.

Водачът забравя за нея. Но нали върви и ни води нанякъде? Ако спре, ще бъде наникъде.

Асен, теоретикът на групата, задълбочава познанието си. Той е доволен, че трупа опит и наблюдения. Мисълта му заедно с нашето въртене всред вихрушката следва своя водовъртеж:

Ние носим целта в себе си. Нашата цел е отвъд зъбчатата линия на върховете. Тя е в един вътрешен връх: да превъзмогнем малодушието, да се извисим над него. За нас най-ниското, най-унизителното е страхът. Затова сме напуснали топлите си домове, затова сме избрали да вървим без пътека, направо по най-върлите стръмнини. Търсим трудностите, за да се сблъскаме със страха и да премерим силите си с него. Никой не познава границите на собствените си възможности.

Ние търсим себепознанието.

За да намерим себе си, сме готови да изгубим живота си.

Колкото по-трудно и по-дръзко, толкова по-близко до осъществяването ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха, стъпкваме колебанието си. Ставаме човеци.

Изправени на два крака срещу стихиите, срещу всичко, което иска да ни превие на колене.

 

Вълчи дири

Пресни следи на четирикрако пресичат пътя ни.

Току-що е минал вълк. Вятърът засипва дирята. След миг я няма. Може би ни се е привидяла.

- Вълчи следи! - открива Горазд.

- Надолу хукнал поразникът, на завет!

Наистина като насън ни се мержелеят четирикраки дири. Те слизат надолу, тулят се в овразите. А двукраките следи се катерят нагоре, на открито, към неизвестността.

Все още на два крака, все още изправени, вървим срещу бурята, срещу всичко, което иска да ни превие.

Някой се подхлъзва, пада и пак се вдига. Зад него другарят го подпира с лакът.

Да се задържиш изправен на два крака - това е мъката да бъдеш човек.

И пак вървим. Макар и с приведени плещи, с лица надолу към земята, със слепени от снега очи, но все още същества на два крака.

Не спираме - всяко спиране може да бъде завинаги.

Нозете ни продължават да вървят, сякаш независещи от нас самите.

Бялата смърт кръжи наоколо.

 

Бурята изведнаж стихва, самоизчерпана

Тъкмо когато е най-освирепяла, бурята грохва.

Повален вятър лиже стъпките ни. Сякаш ние сме го сгазили и омаломощили.

Спираме за кратка почивка. Рухнали победители. Всеки втъква пикела в снега, слага две ръце върху него, забива глава надолу и диша издълбоко.

Не можем да повярваме на ненадейното прояснение.

Развързваме се от въжетата. Сякаш се пущаме на свобода и не можем да се нарадваме.

Какво облекчение! Вятърът сгромолясваше цялата планина отгоре ни. Сега планината пада от плещите ни.

Който не е изпитвал това, не познава лекотата на въздуха.

Дара, щом откача презрамките на раницата си, непреодолима умора я поваля на снега.

Последни снежинки се изръсват от ниските облаци. Слънцето загатва за себе си. Снегът се е напластил на вълни, на вълни - това са неспокойните следи на бурята.

Пейзажът постепенно излиза от хаоса и се подрежда. Далече един снежен зъб свети като бисер.

Операторът избърсва снега от камерата, сякаш отваря ослепялото й око, за да заснеме изумителната гледка.

Изправени се озъртаме сред това огромно празно пространство, което се губи от всички страни - върхът! Как сме стигнали дотук, не бихме могли сами да кажем. Мисълта, че сме се изкачили така високо, ни кара да се питаме дали сме още тук на земята.

В планината след такава победа човек предугажда измеренията на вселената, без да се почувствува нищожен и самотен.

Затишието предвещава нещо по-лошо.

Но ние сме се успокоили. За нас мина най-страшното - изпитанието на издръжливостта ни. Изпитанието на сплотеността ни. Изпитанието на загадъчното същество НИЕ. Никой не отстъпи.

Сега от нищо повече не ни е страх.

Асен, който едновременно е вътре в НИЕ и вън от нас, разсъждава по-хладно:

- След буря е най-ясно, но и най-опасно!

- Стига, Философе! - казва Дара и с пренебрежителен замах запокитва думите му отвъд няколко хребета.

Разтопени от умора и тържество, победителите са най-изложени на поражение.

Миг блажено отпущане.

Гледаме с прояснен поглед. Върхът. Наново откриваме безкрая. Цялата планина ни принадлежи. И ние принадлежим на планината.

Бранко ни черпи от кесия с по една смокиня. Един след друг го благославяме:

- Честит рожден ден!

- Хайде, честито пълнолетие!

- Животът ти да е сладък като тая смокиня!

Трябваше да минем през ада, за да почувствуваме вкуса на един земен плод. Сякаш захапваме самото сърце на нашата планета - сбръчкано, изсушено, мъничко, но пълно със сочна, лепкава сладина и с безброй хръскави семенца, в които пращят зародишите на утрешните плодове.

 

Последно предупреждение на мъртвите към живите

Насреща - металическосиви скали, които вятърът е съблякъл до голо от снега. На места те са така изшилени, така застрашително надвиснали, че дори снежинка не може да се задържи по тях. Зинал е сякаш лунен кратер.

В подножието им се е сгушила надгробна пирамидка под снежна купчина. По-скоро с въображение, отколкото с поглед се различава плоча с някакви имена.

Водачът сочи натам:

- Лобното място на тримата алпинисти.

Прозвучава някак неуместно. Напомнянето за смъртта е винаги неуместно, дори когато си на две крачки от нея.

Поетът запитва още по-неуместно:

- Как точно е станало?

Изглежда, професионална деформация при поетите е да отварят дума тъкмо за онова, за което трябва да се мълчи.

Водачът е принуден да обясни. Прибягва до най-общи слова:

- Смъкнали лавина, когато изкачвали скалата.

Това и любителят може да предположи.

Операторът пита наивно:

- Не са ли били опитни? - В гласа му прозира угодливо желание да ни напомни, че ние сме опитни за разлика от загиналите трима.

Никифор отвръща насмешливо:

- Единият от тях бе най-големият специалист по лавините у нас.

Замлъкваме. Виждаме, без да се обръщаме, как лицето на Суеверния е прекосено от сянката на тревога. Всички дълго се вглеждаме в насрещните скали, изкачвайки ги с поглед педя по педя нагоре.

Едноминутно мълчание за загиналите. В тишината се долавя някакъв неопределен полъх. Потръпваме като от предупредителна въздишка на мъртвите.

Поетът, изчакал да отлежи мисълта му в затишието, пак изрича нещо неуместно:

- Всеки е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам... Когато дойде време да изпиташ на гърба си последиците от тази самонадеяност, вече е много късно...

Асен, загледан към надгробната пирамидка, ни напомня:

- Грешките ни упътват най-вярно...

Афоризмите са ефектни, но никой не ги взема на сериозно.

 

Към нови върхове

Амбициите изплуват в затишието.

Отново си спомняме за върховете.

Забравена е преумората. Зоват ни други хоризонти.

- Сега през къде? - пита Бранко нетърпеливо.

Водачът е разтворил плана. Няколко глави са скупчени над него. Това е за самоуспокоение, че се спазва колективния принцип. Инак маршрутът е решен още в София. Пръстът на водача пълзи по черната линийка към нашето лобно място. Съвсем близко, педя ни дели от гибелта.

Дали Асен отстрани забелязва това, че ни предупреждава:

- Според правилата, има да висим на въжето по ръба, ей там!

Отде му хрумна на набляга на "според правилата"?

- А според изключението? - го подиграва Присмехулникът.

- Да подсечем оня връх напряко! - предлага Горазд.

Когато физически силният съветва, слабо се чува.

Но водачът ни изненадва:

- Още по-пряко оттук нагоре на зигзаг! Да наваксаме изгубеното време.

Всички обръщаме глави нататък. Измерваме с поглед страховитата стръмнина. Това е най-рискованият вариант. Стрелваме под око Суеверния, но той си е сложил маската на спокойствието. Само е твърде изопната - от ухо до ухо. Смътно предчувствие от него се предава на всички. Обаче никой не иска да се покаже сепнат пред трудността. И най-неволно изтървана въздишка би отекнала като възражение.

В нас вече отзвучава последното ехо от току-що преживяното премеждие с бурята. В затишието наново се надигат потиснатите ежби и вражди.

Никифор кимва неопределено в знак на съгласие. Той вече прибързва да засвидетелствува единомислие с Водача и с групата, за да не го обвиним в отцепничество.

Скулпторът и Зиморничавият си разменят разбиращ поглед.

Присмехулникът спотайва една самоиронична усмивка, сякаш казва на себе си: "И да се обадиш, какво ще сториш сам срещу всички?"

Водачът долавя спотаената съпротива и се обръща показно към Никифор:

- Твоето становище?

Никифор след размисъл:

- Съгласен съм... че много закъсняхме!

Водачът, тъкмо се израдвал на първата му дума, помрачнява.

- За да поправим една грешка, да не направим друга, по-непоправима? - казва Асен, застанал по-встрани, сякаш да се разграничи.

- Стига с твоите сентенции, Философе! - кипва Дара.

Бранко не може да понася обсъждания:

- За какво бяха толкова усилия, ако не изпълним плана?

- Деян казва често: "План за самия план" - напомня Суеверният.

Неколцина викват:

- Остави го Деян!

- Дезертьор!

- Остарял козел!

Поетът прибягва до общата мечта:

- Този траверс е стъпало към Памир! - В гласа му се скъсва една разколебана струнка.

- Пак ще се отложим за догодина! - казва Дара, подтикната от навика да противоречи.

Очертават се две подгрупи: едната по-малобройна, но активна, настойчива за най-рискованото, а другата - мълчаливо неубедена в нуждата от риск. Към несъгласните са: Присмехулникът, Суеверният, Скулпторът, Зиморничавият. Асен не се включва в никоя подгрупа, за него представлява интерес да ни наблюдава и да разсъждава върху разногласията ни.

Дара се обръща към Асен ядосана:

- А ти с кого си?

Асен й пошушва закачливо на ухото:

- С тебе!

Водачът туря край на обсъждането:

- Няма време за дискусии!

Много неща са се набурили в нас. Обаче всичко се решава от "спящите" - те дават превес в боя. По-малобройната, но по-активна подгрупа ги повлича след себе си като комета опашката си. Това са Рад, Мълчаливецът, комуто е все едно накъде ще тръгнем, Андро, влюбеният, Зорка, женствената спътница на силата, Операторът, готов да подкрепя и най-опасния ход на ръководството само да не го изхвърляме от колектива, Поетът, склонен към съзерцание и податлив на внушение.

Водачът всъщност не е свободен да се налага. Той е еманация на колективната воля. Надделява желанието да се върви по ската нагоре на зигзаг, въпреки риска. Последен ще приключи спора Никифор.

Очите се събират в него, сякаш го заклинат да не се противопоставя, да не пречи на общия устрем, да не затормозва движението напред.

Никифор също е подчинен на общата воля. Той е огледалният образ на водача: предишният и сегашният водач се различават само във времето.

- Добре! Ако аз бях предложил на "зигзаг", щяхте да кажете: "Пиян ли си!"

Неколцина ускоряват узряването на решението:

- Хайде! Хайде!

- Единодушно!

- Няма против, няма въздържали се!

Знаем, че това е най-бързият, но и най-несигурен път. И не възразяваме. Може би победата ни е замаяла главата. А може би несъзнателно търсим смъртта като най-върховното, истинското изпитание за човека.

Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.

 

Да не се губи височина

Има закон пир нас, алпинистите: веднаж достигната височина не трябва да се губи. Това особено важи за планинските гиганти, където преодоляването на височината е свързано с "планинска болест". Веднаж привикнал на разредения въздух горе, не бива да се спущаш по-ниско, за да не отвикваш.

За нас да се придържаме о този закон е въпрос на собствено достойнство. Всъщност в спора през къде да минем решава не превесът на нечие мнение, а този закон, станал наша втора природа.

Можеш, както искаш, да заобикаляш, да вървиш на зигзаг, по хоризонтал, в кръг, но никога да не изпущаш височината.

Колко усилия ти струва да се изкатериш нависоко. Тези усилия ще бъдат хвърлени по вятъра, ако не съумееш да се задържиш там.

По това се отличаваш от обикновения турист в планината: че никога не падаш под височината, която веднаж си преодолял.

По това се отличаваш от обикновения турист в живота.

Най-мъчното, почти невъзможно за човека: да се задържи на веднаж завладения връх и да продължи нагоре. Колцина такива познаваш?

Силен е не онзи, който може да се изкатери до голяма височина, а онзи, който не допуща да се смъкне по-ниско от веднаж постигнатото.

Можеш себе си да загубиш, но да загубиш височината!

Тази вътрешна повеля е създала човека, тя го и погубва.

Всяко поколение получава от предшествуващото една висота, която трябва на всяка цена да удържи и да надвиси поне с една стъпка.

Човечеството дължи себе си на тази единствена стъпка над веднаж постигнатата висота.

 

Занемели стъпки

Потегляме.

Водачът слага пръст пред устните си. Ни звук не трябва да издадем, за да не събудим лавината.

Прекосяваме точно там, където е може би леговището й.

Лавината - лъвицата с бяла грива.

Толкова сме слушали за нея, толкова пъти сме се разминавали с нея, че я чувствуваме някак сродена с нас.

Крачките ни съвсем стихват, сякаш занемяват. Напрежението расте. Във въздуха висне заплаха.

Дори отклоняващите се стъпки на Дара се кротват, макар и все да не могат да вървят точно в следите на предидущия.

Сега вече няма вятър. Слънцето огрява зъбато, студено.

Ослепителна, безбрежна белота, по която се движи синята сянка на всекиго от нас. И тази вървяща сянка е признак на живот, доказателство, че ние сме още живи, още плътни, хвърлящи сянка върху мъртвата белизна на снега. сянката ни е по-реална от самите нас. А в усойните гънки на скатовете сянката на всекиго изчезва в по-голямата сянка на планината и се слива с нея.

Движим се по инерция съвсем близко един зад друг против всякакви правила. Щом веднаж е направено едно нарушение, другите грешки следват автоматически.

Водачът е излязъл пръв.

Дори педантичният Никифор допринася за нарушенията: подтиква изотзад да не изоставаме, за сгъстяваме редицата.

Грешките ни произтичат от победата. Повярвахме, че всичко ни е позволено.

Предпазливостта ни се изразява по-скоро инстинктивно - само в безмълвието.

Затаено дишане. Един по-издълбоко поет дъх може да предизвика лавината. Изопнато безветрие.

Още едно малко усилие. Едно последно усилие.

Пред вътрешния ни поглед се мярка лицето на Суеверния, което при серпантинното изкачване е скрито от нас. Но ние ясно виждаме как лошото предчувствие все по-плътно се отпечатва върху него. Сякаш стиснатите му челюсти задържат вика: По-скоро да става, каквото ще става! Несигурността, растящото безпокойство, неизвестността не се понасят!

Водачът мята бърз поглед през рамо към склона.

Висок до свода, заканително надвиснал от преден сняг. От другата страна зее пропаст. В дълбочините снегът изглежда мастилен от натрупаните сянка връз сянка.

Минаваме точно по средата между върха и бездната. Най-опасното място. Точката, в която се пресичат две притегляния: нагоре и надолу.

Вървим на зигзаг.

Близко един зад друг, все по-близко.

Сякаш дебнем край леговище на звяр. Само да не го събудим!

Човек зад човек, стъпка в стъпка.

Единни, дисциплинирани, твърди.

Верни на грешките си.

Самите ни стъпки подсичат лавината и я събуждат.

 

Последният пръв предусеща бедствието

Никифор вдига сепнат глава. Но от последното място в редицата нищо не може да се направи.

По серпантините Водачът е нейде високо над него.

Сепването на последния се предава като по жица на първия.

Водачът се обръща рязко нагоре, после назад към нас и извиква с несвой глас:

- Лавина!

Този вик дава окончателния тласък.

Снегът се заронва отгоре, руква по билото сипест, на криволичещи поточета, зашушва с особен, непознат, студен съсък, повлича все повече снежни вълни, отцепват се цели блокове, огромни ледени плочи, хлъзгат се ребром надолу...

И изведнаж...

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.