Първи дял

ДО ЛАВИНАТА

Находката

Блага Димитрова

web | Лавина

Вървим вече със слепи стъпки.

Издалече се долавя някакво тревожно подрънкване, което прониква в слуха като алармено звънче. Но ние крачим глухи, погълнати от единственото усилие: да не спрем.

Вятърът шиба ли, шиба с клонките на един мършав клек по тенекена консервна кутия. Но ние един след друг я подминаваме, без да вдигнем поглед. Нейде в подсъзнанието ни вика едно отчаяно звънче.

Ето вече всички се източваме, няма да обърнем внимание...

Отклоняващите се стъпки на своеволната Дара я отвеждат неусетно тъкмо нататък. Тя се спъва в нещо. Отскача рязко, сякаш е настъпила змия.

Навежда се и изпод клека измъква консервата, засипана със сняг. Дара, стъписана, познава собствения си товар, изхвърлен преди по пътя. Струва й се, че сънува будна.

Всички се струпваме край нея. Нечий крак подритва и другата кутия, заровена в снега.

Някой промълвя:

- Въртим се в кръг!

Друг добавя:

- Тъпчем на едно място!

Никифор се изтърва:

- Отдавна надушвам...

- И не предупреди! - настръхва Водачът.

- Главното е да се движим, да не спираме! - твърди Никифор.

Дара вика отмъстително:

- Да вървиш като сляп кон, това ли ти е дисциплината?

- Ако бях се опънал, щяхте да речете: нарочно преча! - казва Никифор.

Присмехулникът няма спирачки на езика си:

- Де да не помним какви неща ставаха, когато ти беше водач!

- Какви конкретно? - пита Никифор подигравателно.

- Нужно ли е? - Бранко се мъчи да прекъсне препирнята.

Присмехулникът това и чака:

- Раздаваше награди само на приятелите си... Надписваше им проявите...

Един пристъп на гняв е достатъчен, за да избие на безразсъдство. Способни сме да забравим и опасност, и дълг, улисани в караницата. Целта изчезва пред погледа ни, заслепен от озлобление.

Асен, който винаги е вън от груповите разправии, се мъчи да ни върне към реалността, подхвърляйки кутиите:

- Консерви, нов тип компас!

И страничният наблюдател е необходима съставка на колектива. Неговата трезвост ни опомня. Сепнат, Водачът проверява с поглед човек по човек от групата. Ние един след друг навеждаме очи към находката на Дара.

- Е? Какво ни остава? - пита Водачът.

В този въпрос чуваме връщането назад.

Всички погледи се събират в Никифор. Той бе предишният ни водач, има най-голям опит. Мълчал е досега, може би е имал нещо наум. Никифор стои ням като скала.

- Казвай, Никифоре! - го подканя Зиморничавият през тракащи зъби.

Горе при разредената атмосфера изведнаж избухва натрупаното отдавна в нас електричество. Знаем как нелепо и неуместно е това, и пак сме готови да се хванем за косите.

Никифор изплюва камъчето, което го е давило до този момент:

- Сега ме питате! Защо не ме попитахте, когато кроехте маршрута без мене?

Димо изразява общото помисляне:

- Ами ти защо се дърпа настрана, защо мълча?

Водачът сдъвква между стиснати челюсти:

- Нарочно ме остави сам да решавам, за да ме обвиняваш после!

- Ти не обичаш да ти се меси никой! - подхвърля злобно Никифор.

- Кой? Аз ли? - се настървява Водачът.

За миг изчезват виелицата, студът, светът. Само ярост.

- Опомнете си! - крясва Асен отстрани.

Дара ги стрелва с ръка:

- Сега намерихте да се карате! - но и нейният глас се кара.

Водачът се обръща към Асен заплашително.

- Не съм ли прав?

Асен е откровен:

- Съзнанието ми самоизключва при караници!

Водачът изведнаж изтрезнява. Думата "караници" е плашило за всички ръководства. Тя ги злепоставя като неспособни да наложат единомислие. Всеки водач предпочита тихи вражди между членовете на групата, за да ги владее по-лесно.

Той превъзмогва гордостта си и запитва Никифор сериозно:

- Да се връщаме ли?

- Късно е! - отсича Никифор, наслаждавайки се на унижението на съперника си.

Скулпторът мята кос поглед към Зиморничавия. Сега не си разменяме подигравателни усмивчици. Съперничеството между водачите вече се превръща в заплаха за живота на всички ни.

Водачът, преглътнал и тази обида, настоява към Никифор:

- Е, какво ще посъветваш?

- Колективно посъветване! - поднася го другият.

Водачът се обръща към цялата група:

- Назад или напред?

Напрегнато мълчание. Сега ни липсва Деян.

- Правили сме и по-трудни преходи! - напомня Бранко.

- Да, но с нас е бил Деян! - вмята Суеверният.

Дара се удря с юмрук в главата:

- Как не го доведох насила! Да го хвана за окапалата коса и да го повлека насам!

Откриваме, че Деян е опорна точка при разпадане на групата. Дори отсъствуващ, той продължава да е спойката при рухването. Той е виждал не само фактите, но и техните последици.

Присмехулникът ни ужилва:

- Да взема радиовръзка и да питам какво да правим?

Неколцина възразяват засегнати:

- Не сме малки да питаме!

Никифор, изчакал да узрее неговият час, ни предлага спасителна идея:

- Ще вървим, щом сме тръгнали!

Звучи като откритие. По-скоро самоувереният му глас ни убеждава, отколкото самото предложение.

Въздъхваме облекчено. Намерено е някакво разрешение, макар и същото. Важното е да имаме лозунг, който да следваме.

Зиморничавият, съгрят от указанието, се присъединява:

- Да вървим, че както бях изпотен, якето ледяса на мене!

Някой си припомня за кураж:

- Миналата зима на Злия зъб, помните ли...

Дара се съживява:

- Хайде, че и моят шал замръзна, реже врата ми като гилотина!

Водачът се обръща с гръб към вятъра, но трябва да се върти, за да бъде поне отчасти гърбом към него. Мъчи се да разтвори картата. Вятърът я мачка и захлупва над лицето му. Суеверният и Зиморничавият я прихващат и се силят да я държат опъната, без да се скъса. Никифор вади компаса.

- Къде сме? - пита някой, без да се надява на отговор.

- Някъде тук! - Пръстът на Водача прави неопределен кръг по картата.

След бързо съобразяване Найден излиза напред, извиква нещо, но воят на снеговея го заглушава. Вместо да огледа околността, да провери върху себе си силата на бурята, той още веднаж изпитва с поглед хората си. Нов пристъп на вихъра го поваля. Пак се изправя, отърсва глава от снега, сякаш иде на себе си от лош сън. Вдига ръка. Взел е внезапно решение.

Очакваме да ни спре. да ни върне. Има още възможност да намерим път за връщане. Но реакциите на групата са различни от онова, което всеки един поотделно мисли и чувствува. И Водачът най-точно изразява груповото състояние. Извиква нещо с цяло гърло. Близките до него четат по устните му:

- Ускори ход!

Понася се ехо от човек на човек:

- Уско-ри! Ус-ко-ри!

От силует на силует пробягва тръпка като по жица и ни пронизва с нов ток сила.

Присмехулникът, сгърбен долу на земята като топка от сняг, предава в микрофончето:

- Ел-Зет 23, Ел-Зет 23! Чуваш ли ме? Тук Орловец! Продължаваме в посока към Зъба! Продължа-ва-ме!

Ех, по-друго си е да предадеш в базата "Продължаваме", отколкото "Връщаме се"! Радистът добавя:

- На всяка цена ще изпълним задачата!

Ускоряваме стъпки.

Искри сняг

Като от префучаващ край нас влак хвърчат снопове от искри, обжегват ни и ослепяват. Вървим със затворени очи. Представяме си:

Деян е в базата. Узнал е от радиста в каква посока сме тръгнали. Чул е гласа на Присмехулника. Всичко е наред. И изведнаж този лозунг на края: "На всяка цена ще изпълним задачата!" Опитният Деян е озадачен. Лозунгът говори тъкмо за обратното. Ако всичко е наред, защо е нужно да се декларира?

Виждаме го: застанал до прозореца, гледа навън. Лицето му е отражение на лошото време. Снегът пада, засилва се и като рояк слепи мушици се удря в стъклото на прозореца. И мислите му като слепи снежинки се роят и удрят о разгорещеното му чело и мигновено се топят:

"Защо ги изоставих?

На всяка цена ще изпълним задачата! Значи, има нещо, което прави задачата неизпълнима или трудно изпълнима.

Още не е късно. Мога ли да ги настигна?

Не са малки, сами ще съобразят.

Барометърът спада главоломно.

Луди глави. Можеш ли да ги спреш?

Трябва да съм с тях. Каквото и да става, с тях..."

На всяка цена ще изпълним задачата!

Ние вървим срещу ледените искри.

Деян непременно ще ни настигне.

Ако не самият той - поне с глас, със съвет, с вик през пространството ще ни настигне. На всяка цена...

Борба с бурята

Разколебаването ни плаши повече от бурята.

Вече всяко спиране се превръща в преоценка на изминатия път. По-добре да вървим, да не спираме!

Връзваме се на свръзки по четирима души на едно въже. Ако оставехме на ръцете да правят възела, както са вкочанени, никога не биха могли да го налучкат. Добре, че навикът слепешком умее да връзва и развързва и най-сложния възел.

Връзваме се за вятъра.

В дясната ръка - пикела, в лявата - намотките на въжето. Който върви пръв от четворката, изнизва бримките, следващият го настига и набира бримките. Щом един се подхлъзне и падне, другият хвърля намотките и забива пикела в снега. Действуваме автоматично.

Преминаваме по един ръб. От двете страни - пропаст, замрежена от веявицата. При подхлъзване трябва да правим кантар: двама да се хвърлят на обратната страна и да уравновесят тежестта на падналите. Дано не стане нужда! Макар и да знаеш, че това е единствено спасение при такъв случай, пак не можеш да преодолееш инстинкта на страх от пропастта и да се хвърлиш право в нея.

С неподозирани сили заглъбваме навътре в белите въртопи. Вихрушката свири в ушите ни, заплашително съскат пространствата, надига се снежна пушилка и заслепява очите.

Операторът се опитва да пусне камерата, но този път наистина нещо не върви. Той смъква със зъби ръкавицата си и върти някаква шайба.

- Не замръзна ли с тази камера? - крещи Зиморничавият.

- Тя ме топли, че ме кара да се въртя край нея! - отвръща операторът.

- Като жена! - добавя Присмехулникът, но вятърът отнася гласа му.

Изобщо в планината много от мигновените проблясъци на остроумието му се разпиляват и угасват по вятъра, без да ги чуе някой. И вече не се повтарят. Той знае, че не бива никога да повтаря думите си. Смехът се поражда само от изненадата. Повторението убива дори спомена за първия смях.

В групата най-точно се изучават загадките на смеха. Всеки талантлив смехотворец е немислим без група. И никъде не се чувствува такава нужда от смях, както в човешката група. Колкото по-дълготрайна и постоянна по състав е групата, толкова по-насъщен като въздуха за нея става смехът. И колкото по-трудни са пътищата й, толкова по-често избухва неговият животворен взрив.

- На разстояние един от друг! - Водачът не може да надвика вихрушката.

Вместо да ни разбие и раздалечи, бурята ни кара да се приближим един към друг, да съкратим още повече разстоянието помежду си. Подаваме си по бучка захар за сила и я смучем.

Всеки пъртиноразбивач прави по две-три крачки и отстъпва на следващия. Найден, Водачът, недочакал реда си, отново излиза напред да се увери, че пробиването на пъртината сега изисква неимоверна воля. Той пори с гръд вятъра.

- На разстояние! - се предава от човек на човек.

Зорка почти се е долепила до гърба на своя широкоплещ приятел, като че ли се тули зад канара. Нужният интервал помежду ни се стопява.

Техническият отговорник, Никифор, вместо да поправи тази фатална грешка, неволно ускорява и подтиква приближаването ни един зад друг, като ни насърчава да стъпваме по-енергично. Водачът съдействува на това: увлича ни в бърз, сгъстен ход за загрявка.

Без път

В безпътицата мисълта търси свои пътеки.

Асен, Философът, върви с винаги бодърствуваща мисъл. Макар и да сме изгубили пътя, той все ще достигне някъде с мисълта си. Дори никъде да не достигне, самото мислене е вече открит път пред него и той го следва неотклонно. Мислите му се четат отдалече като ребра на мършав кон.

И тъй, теоретикът на нашата група разсъждава:

Изобщо, правим тъкмо обратното на онова, което би трябвало да сторим при такива обстоятелства. На пръв поглед ще кажеш: безогледност. Сякаш за нас не съществуват законите на природата, предпазните мерки, самозащитата. Но при по-внимателно вникване ще откриеш, че ние сме тръгнали да преодолеем себе си, да стъпчем страха, да самоутвърдим човешкото си достойнство.

Всеки един от нас отреагирва някаква обида, издига се над някакво унижение. Искаме да измерим вътрешния си ръст с височините, достигнати от нас.

Борейки се с вятъра, Асен продължава:

Вървим лице срещу лице с бурята, предизвикваме я. Най-ненавистното за нас, натрупано от всекидневния ни живот, е предпазливостта, осигуровката. Искаме да докажем - кому? - на самите себе си, че не се боим!

Той догонва мисълта си, която го изпреварва:

Защо търсим трудността? Сякаш трябва да се пречистим от малките подлости, извършени там долу в низините. Да възвърнем самоуважението си.

За да се издигнеш поне с един сантиметър над себе си, заслужава да се изкачиш на най-стръмния връх. Никой да не те види, никой да не те знае. Това е най-красиво в алпинизма. Да се почувствуваш сам пред себе си по-добре.

Мисълта го извежда до опасна пропаст. Би могъл да спре дотук. Но той продължава и надзърва в истината:

Всъщност за какво рискуваме сега? Нито правим премиера, нито откриваме нов траверс. Този маршрут е минаван неведнаж. Няма вече неизкачен връх. Всички пътища са проправени преди нас. Ние сме тръгнали само в лошо време. При големи трудности. Не за да оставим името си, не за да открием неизвестното. Ей така! Да изпитаме себе си.

Минирано поле с лавини

Минаваме край лавинарник.

Нечия ръка отмахва снега, затрупал стълб с табелка. Открива се черна удивителна, което на планинарски език значи: опасност от лавини.

Суеверният съвсем тихо запитва съседа си:

- Дали има...?

Бранко отвръща още по-тихо:

- Нищо подобно! Няма!

Сякаш и вятърът заобикаля това опасно място.

Асен разсъждава:

"Какво като има? Лавината предварително е преодоляна, щом сме тръгнали!"

Свистенето на веявицата отнася и думите, и мислите нейде встрани.

- Лавини ни дебнат и долу в града, в канцеларията, в къщи! - шепне Присмехулникът, за да се увери, че диханието му още не е пресекло.

Свръхнапрежение във всеки силует. Дали ще събудим лавина?

Сякаш минаваме по минирано поле и всеки миг очакваме да полетим във въздуха.

Всеки един от нас поотделно се бои. Какви не мисли го връхлитат като внезапна лавина. Но заедно, НИЕ сме друго същество: неотстъпчиво.

Страх от страха

Къде е ключът на устойчивостта ни?

Отърсваме страха заедно със снега от плещите си и все така упорито продължаваме нагоре.

Скритите ежби ни държат нащрек и ни правят по-издръжливи.

Вървим сякаш глухи и слепи за опасността. Всъщност ние самите най-добре я познаваме. Но вървим, като че ли сме вън от реалността. Понеже познаваме една друга, по-голяма опасност: да се разпаднем като колектив, да престанем да съществуваме като бодро, весело, непреклонно същество НИЕ.

Макар и разкъсани от съперничества, завист, ревност, раздори и по-едри обиди - ние оставаме единни, монолитни като скала, опълчени срещу стихиите. Самите ни разногласия ни спояват повече. Скритите ежби ни държат да не се издаваме един пред друг като разколебани.

Асен размишлява:

"Никой не иска да се покаже по-слаб от другите. Повече се боиш да не бъдеш заподозрян в малодушие, отколкото да изложиш живота си на риск. В групата действуват странни закони: вътрешният страх те пази от външния. Боиш се да не се видиш в очите на другите страхлив и жалък.

Тежко дишане

Първият и последен признак на живот: дъхът.

Пъхтим, сякаш понесли на гръб планините.

Кълбеста пара се вие от ноздрите ни. Собственият ни дъх ни води напред, показвайки ни, че сме все още топли, все още живи, по-силни от студа.

Може би пак вървим в кръг. Може би се връщаме назад. Може би тъпчем на едно място. Може би никога няма да излезем от омагьосания кръг. Само да не спираме.

Колкото по-опасно става, толкова повече се разпалва дружната воля да вървим. Накъдето и да е.

Сякаш ни обхваща зло опиянение. Един от друг черпим сила. Един пред друг ни е срам да признаем, че дъхът ни се свършва. Вървим все по-сгъстено един зад друг в бяло заслепение.

Струйките дъх искат да вдъхнат живот на бялата пустиня.

По ръба на пропастта

Вече не заобикаляме опасните места. Не правим обход на стръмнините. Заобикалянето означава съобразяване.

Вървим напряко.

Дори стъпките на вироглавия младеж все по-рядко се отбиват встрани. Завладени са от общия устрем в една посока, в един ритъм, в един дъх.

Дългият рус кичур се е превърнал в ледена висулка.

По това се досещаме, че зад момчешката фигура се крие Дара.

Само от време на време в нея избухва като потискана съпротива извътре някакво непредвидено движение, нецеленасочено излитане навън от вдълбаните дири - ей така, просто по навик, от опърничавост, от желание да противоречи. Водена от вътрешната си инерция, тя продължава да се препира с утъпканата пъртина, сили се да не повтаря другите, колкото и безсмислено да е това усилие. То й струва падане, удряне, изоставане назад, изтощение. Самият й характер се отнася зле с нея.

Но близко, на разкрач зад нея, бдителният Никифор педантично не пропуща ни едно отклонение и връща непослушния в правата посока. Никифор се престарава в своята праволинейност. За него е истинска наслада да уличи някого в погрешна стъпка. А недоглежда дали общата стъпка не е погрешна.

Вървим по самия ръб на пропастта. Заледено било на снежен масив. От двете срани - предполагаема пропаст. Чекръкът на виелицата замрежва пространството и скрива бездната.

Все по-трудно, все по-неясно става движението напред. Сняг - непоносим с натрапчивите му докосваници.

Напред към никъде.

А ние вървим с отчаяна решимост. Водачът, впрегнат в снежни юзди, тегли сякаш цялата група на гърба си.

Тук достигаме връх на сплотеност.

Да пробием стената на вятъра. Няма друг начин, освен да му се противопоставим заедно. Все повече се приближаваме един към друг. Вятърът се напъва да ни разпръсне, снегът да ни спъне, подхлъзне и забави. Ние заедно преодоляваме нанагорнището. Заедно се задъхваме до отмаляване.

Вървим все по-споени и блажени в безмълвната си обреченост.

Вървим в някаква бяла еуфория.

Белият сън

Рад, Мълчаливецът, върви със затворени очи.

Веявицата преде край него край него бели нишки, заплита ги в гъста мрежа и го залюлява в сън. Той сънува вървешком.

Камерата на оператора го издебва и го снима обективно: спящ. За обектива самата бяла смърт е констатация - какво се вижда отвън.

А ние виждаме зад затворените му клепачи онова, което може би вижда самият той. Неговото съновидение:

Златен листопад вместо сняг. Слънчев есенен ден.

Рад и Росица, прегърнати по хлапашки, потъват в пъстрите сенки на гората. Ние ги оставяме насаме. Нагазват в сухия прибой на окапалите листа. Рад изплита халка от една златиста тревица и я внизва на тънкия пръст на момичето, което се залива от смях.

Целуват се под рехавия, падащ купол на гората.

Росица духва едно глухарче и го обезглавява. То се разлита на безброй лъчисти стрелки.

Девойката се прехвърля от камък на камък нагоре срещу течението на реката. Във вирчетата трепти отражението на кехлибарени листа като пернати птици, слитащи към дъното, по-близо до небето. Тя плиска лицето си с пълни шепи от тази златна вода. Цамбурка с боси нозе из вирчетата, позлатена до колене.

Росица се спуща по една стръмнина надолу. Кичур мащерка, изникнала от самата скала, трепка, люшкана от вятъра. Момичето се увлича да я бере и се смъква още по-надолу по сипестия склон. Косата й пламти на слънцето като факла...

Рад със затворени очи през снежния вихър тръгва към този мамещ факлен пламък надолу към пропастта.

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.