Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Първи дял

ДО ЛАВИНАТА

Радиовръзка със света

Блага Димитрова

web | Лавина

Присмехулникът, който е радист в групата, поглежда часовника си:

- Време за сеанс!

Спираме. Използуваме миговете за пренагласа на товара и облеклото. Ако нещо убива, увисва, пречи, ако отнякъде подвява, ако шалът задушава - сега го оправяме. Едва при вървежа нагоре влизаме истински в дрехите си, в кожата си и се срастваме с товара си.

Радистът надява слушалките:

- Какво да съобщя?

Гласът му не сменя комичната си скокливост на скакалец. Навикът да ни разсмива се е превърнал в негов характер.

Водачът придава самоувереност на тона си:

- Групата е тръгнала в пълен състав по маршрута!

Слав, операторът, просиява:

- Точно 16 души!

- С тебе ставаме минус трима! - казва Присмехулникът, изчаквайки да се умълчим. - Един ще трябва да носи камерата, а друг - тебе надолу към хижата!

Операторът се смее, доволен, че е причислен към групата, макар и с подигравки.

Присмехулникът включва на предаване. Наглася микрофончето и го омотава с парата на дъха си като с памук.

- Ел-Зет 23. Тук Орловец! Чуваш ли ме? Групата тръгна в пълен състав по маршрута. Посока към Зъба. Посока към Зъба. Приемам! - натиска копчето на прекъсвача. - Приемам! Да... Да... Прието! Край!

Сигурно насреща прихват от смях. Самият глас на Присмехулника звучи като виц.

Водачът пита:

- Какво отговориха?

Присмехулникът прибира слушалките и микрофончето.

- Какво ще отговорят? "Правилно! На добър час!" Сега можем да вървим напред. Съгласувахме!

 

Предчувствието на един се предава на всички

Суеверният се обажда привидно весело:

- Нощес ми се присъни лош сън!

Горазд бърза да изяви колко е надрасъл предразсъдъците:

- Не думай! Хайде да се връщаме!

А Поетът се обръща, цял в тръпно внимание:

- Какъв сън? - Той винаги е готов за всичко да пита.

Дори най-отдалечените в редицата надават ухо.

В прозрачния стъклен въздух гласът се удря със звънтеж:

- Деян ми скрил обущата, не ме пуща да тръгна! - Суеверният е още вътре в съня си. - Аз ги търся, търся, ругая го. И на края, за да не закъснея, тръгвам бос...

- Не стигна ли бос до Памир? - го пресича Присмехулникът.

Памир... Покривът на света. Това име ни пронизва с болезнен копнеж. То се е превърнало за нас в символ, в заклинание. В него са събрани всички наши неосъществени стремежи, амбиции, надежди, разочарования.

Асен разсъждава:

"Истинската човешка група не може без някакъв Памир, който да я извисява в облаците и там да я държи споена в един връх."

Суеверният добавя с прекалена нехайност:

- Да не мислите пък, че вярвам в сънища!

Димо го дразни:

- Внимавай, че сега си 13-и в колоната!

- Глупости! - Но все пак Суеверният преброява с око хората в редицата. - Не съм! Ти си 13-и! - Обръща се към Димо, който върви зад него: - Дай да се сменим! Мене на 13-о число ми върви!

Димо свива рамене пренебрежително. Сменят местата си. Суеверният постъпва така, за да преодолее суеверието си.

През всички ни пробягва неволна тръпка: дали няма да има някаква съдбовна последица тази детинска игра на смяна на местата?

Какво не минава през ума на човек, който с часове върви из планината, загледан в снега пред себе си.

- Защо аз например не сънувам? - пита Поетът.

- Защото поетите страдат от безсъница - припомня Присмехулникът.

Суеверният мимоходом се изтърва:

- Все пак някои сънища се сбъдват...

- Упива те мистика като мастика! - прави каламбур Присмехулникът.

- Какво ще кажеш, Философе? - пита Слав, операторът, нарочно, за да го принуди да се обърне и да го заснеме, преди онзи да се е усетил.

- Суеверия! - отвръща компетентно Асен. - Всички съногадатели са смешни. Дори Фройд в раздела за сънищата изведнъж звучи наивно: стига до елементарна символика.

- Но защо човек сънува? - пита пак Поетът.

- Питай защо се събужда? - казва Дара.

- Сънищата са отпадъците на съзнанието в подсъзнанието... - продължава Асен.

- Един вид кошчето на съзнанието! - вметва Присмехулникът.

Дара възкликва:

- Че то отпадъците по-хубави от...

Водачът туря край на бъбренето ни:

- Ускорявай темпа! Стига приказки!

- Ускорявай! - се предава от човек на човек. - Уско-ря-вай-й!

Колективът ни при трудните сблъсъци с природата така се е споил, че не можем един без друг, при все че непрестанно се заяждаме. Свикнали сме да съгласуваме стъпките си, но не и думите. Дори понякога словесно отреагирваме невъзможността да се опълчим на дело един срещу друг. Странното същество НИЕ е неуязвимо отвън, но застрашено извътре. Ние инстинктивно чувствуваме това. И понеже държим да бъдем НИЕ, на всяка цена НИЕ, се пазим от самите себе си. Позволяваме си открити разпри, лице срещу лице, но не и подмолни борби иззад гърба. Доколкото това е възможно в една група.

Добре, че има някъде Памир да ни сплотява под своя шеметно висок покрив.

Макар и отсъствуващ, Деян запазва своето място. Една невидима празнина между втория и третия в редицата. Водачът Найден по навик се озърта и търси там познатия силует за подкрепа и съвет. Сякаш Деян все още може да ни догони по означената от самия него маркировка и да си заеме мястото. Без съмнение, той е особено нужен на групата. А докато е бивал с нас, ние го пренебрегвахме и дори му се надсмивахме, като на най-стар.

Последният в колоната, Никифор, който уж бе сигурен от по-рано, че Деян няма да дойде, при един завой неволно се поспира и претърсва с поглед лъкатушките на дирите ни надолу - дано се мерне закъснял другарят ни.

- Слаба видимост! - констатира той.

Безпределното пространство на белотата става още по-пусто. Няма го мършавия, изсушен като чироз силует на Деян по следите ни.

Изпитваш внезапно вътрешно зъзнене през бялата светлина на снега, студена и безплодна като докосване на нечия отсъствуваща ръка.

Деян наистина няма да дойде. Никифор настига групата бързешком, спазвайки точно разстоянието между предидущия и себе си. Но предидущият не го спазва. Това е Дара, която все се отклонява встрани. Само тя не може да си наложи да мълчи:

- Никифоре, ти какво мислиш...

- Нищо не мисля! - отсича Никифор. - Само за изпълнението на задачата! - И вади от горния джоб на якето си тефтерче, в което вървешком вписва педантично данните за времето, скоростта, посоката. На колана му виси крачкомер. Той често го поглежда, после часовника си и наум изчислява хода.

- На мене разправяй! Все за това мислиш! И другите само в това им е умът! Дори зная всеки поотделно какво мисли!

Дара се взира напред, сякаш да прочете мислите на Водача, който продължава да прави пъртина, съсредоточен в стъпките си.

 

Мислите на Водача тежат повече от раницата му

Ти единствен в групата се чувствуваш сам.

Ходът на другите се изравнява с твоята крачка. Затова трябва цял да си вглъбен в собствения си вървеж. По тоя начин поддържаш равномерността и съгласуваността на общото движение.

Сякаш направо от снега изникват образи, които се препречват пред тебе, искат да те спънат, да те спрат, да те върнат назад. Трябва да водиш борба на вътрешен фронт в себе си, за да не се повлиява ходът ти от хода на връхлитащите те мисли.

Ето, Деян дойде на края на града в още недовършената ти къщица. Завари те, тъкмо садиш дръвчета в градинката.

Едро ръкостискане.

- Уплетох се из тези улички като в кълчища! - казва Деян и избягва погледа ти.

Не е на добро това внезапно гостуване.

- Бягам от блоковете, Деяне! - сочиш му далече към квартала с нови блокове, строени като войници в настъпление.

- Не е ли късно за овошки? - пита Деян.

- Тъкмо време за садене: късна есен!

- Ще измръзнат.

- Ще ги повия в слама и зебло.

Бихте говорили още дълго на странични теми, за да заобиколите главната. Но ти не се стърпяваш:

- Деяне, защо не ме потърси в клуба?

- Исках насаме да си поговорим, Найдене!

- За какво? - недоумяваш.

- Позволяваш ли да те разсърдя?

- Опитай се! - отвръщаш великодушно. - Влез вътре на топло!

- Да не безпокоя жена ти!

- Толкова ли е обезпокояващо това, което ще ми кажеш? - питаш ти и се затваряш в себе си.

Деян снове из градинката сред голи дръвчета, овъглени от сланата, сякаш измежду тях търси думите си:

- През декември денят е най-малък. Не е време за прояви! Защо да рискуваме хората за покриване на разряди...

Възразяваш отчуждено:

- Знаеш много добре, че няма да ни пуснат до Памир, преди да сме изпълнили плана за разрядите. Пък и младежите ламтят за повече прояви. Защо да ги спираме?

- Не ламтиш ли ти за прояви, Найдене? - набляга тихо Деян.

- Аз не се деля от другите? - отвръщаш самообладано.

Изчаквате се взаимно да подредите мислите си.

- Нужна е предпазливост! - казва Деян, строшавайки едно крехко, премръзнало клонче.

Ти избухваш:

- Знаеш, пазейки се от всичко, ние не се опазваме като човеци!

Деян си тръгва. Не го задържаш.

- Предупреди групата, че аз не съм съгласен! - заявява Деян на прага.

Процеждаш през зъби:

- Защо аз, ти ги предупреди!

Деян махва с ръка отдалече:

- Ако решиш да ми се разсърдиш, обади се!

- Няма да стане нужда!

Останал сам, разсъждаваш:

Кого да слушаш? Лесно е да се дават съвети отстрани. Мястото на водача е най-открито и най-ветровито. Какви не ветрове те брулят от всички посоки. Ако се поддадеш на всеки вятър, трябва непрестанно да се въртиш. И вместо да показваш пътя, ще станеш ветропоказател. Не! Себе си трябва да слушаш. Сам себе си да следваш, за да те следват и другите. Самотен, необвързан с никого поотделно, за да бъдеш с всички заедно!

И се свеждаш загрижен над едно дръвче...

Водачът забива крак в снега. Сякаш посажда стъпка след стъпка. Какви овошки ще поникнат от тези следи?

 

Стръмнината расте

Върволицата ни заглъбва навътре в планината. Хлъзгав наклон. Думите стават все по-редки, все по-кратки. Само Дара се обажда от време на време.

- Цяла нощ е валяло! - Тя единствена се озърта наоколо.

Другите гледаме само пред себе си. Предусещаме нещо, но не го осъзнаваме. Това се предава на Поета. Неосъзнатото от нас се избистря в него, дирейки своя приблизителен израз:

Нищо не забелязвам наоколо, даже не помня през къде съм минал. Гледам право пред себе си в една точка, за да видя всичко в цялост.

Чувам тишината на снега и под нея - тишината на скалите.

Чувам как се движат молекулите на камъните.

Такава замряла тишина, сякаш след миг ще избухне и планините ще започнат да се местят.

Чувам гласа на реката, временно заключен в леда.

Чувам многобагрения шепот на далечни есенни гори, окапал, гниещ в падините.

Чувам мечешките сънища, сгушени в топлата хралупа.

Чувам песента на утрешния ручей, запечатана в снега.

Чувам с кожа, с обоняние, с нерви като пипала, с въображение.

Няма нужда да се разпилявам в погледи наляво и надясно.

Планината цяла влиза в мене, цяла в мене се просмуква - аз самият ставам планина.

Поетът е медиум, който транслира брожението на нашите смътни, неуловими усети. Дара с прекалената си жизненост прекъсва и размътва утаяването на тези редки вълни.

- Снегът още не се е слегнал! - се обажда тя.

Никой не й отвръща, като че не сме я чули. Пухкави снежни пластове, навеяни нощес, поглъщат шума от стъпките ни. Сякаш преставаме да съществуваме. Безмълвие - отклик на инстинктивната ни тревога. Това общо смълчаване на хората и природата се налага дори на вироглавата Дара.

Неволно се вслушваме по-внимателно в стъпките си. Сняг, пресен, ронлив поради студа. Шушнещ сняг. Има нещо предупредително в това едва доловимо шушнене.

Водачът се поспира запъхтян. Снегът под него замлъква. И в това замлъкване се таи някакво тревожно сигнализиране. Водачът е опитен планинар, разбира езика на снега. С един поглед, обърнат по-скоро навътре към собствените му усети, той преценява опасността. Върховете се навъсват все повече, там горе и тук вътре в нас.

Но Водачът, Найден, сгазва с твърда крачка тихите снежни предупреждения. Продължава упорито напред. Няма да се поддава на такива недомлъвки на природата. Трябва на всяка цена да осъществим замисленото.

Горазд, който кипи от енергия и млада сила, е най-глух за намеците на снега. Изглежда, силата е опасна за своя носител: тя притъпява тънките, неуловими възприятия. Горазд при това е влюбен. Същински глухар. Той изключва всякакво колебание:

- Сега или никога!

- Този път води право за Памир! - подвиква нетърпеливият Бранко.

Суеверният се издава:

- Времето се разваля!

Асен побързва да подкрепи съмненията си с цитат:

- Японските алпинисти имат за девиз: "Върни се, за да отидеш!"

Дара настръхва от вероятността за връщане или по-скоро от пристрастеност да противоречи:

- Още един да се откаже и всичко пропада! Цяла година сме покривали не норми, а вятър!

- Едното покрива другото! - уточнява Присмехулникът.

На шута всичко е позволено. Но на нас не е позволено да вземаме думите му на сериозно.

Последният, Никифор, който заключва колоната и е технически отговорник, бди за правилното движение на групата. Амбициозен, все изчислява нормите, проявите, почивките и ги вписва в тефтерчето. За него цифровият израз на ентусиазма е единственото убедително доказателство. Той ни окуражава изотзад, като че ни боде с остен:

- Всяка крачка ни приближава към Памир!

- Но Памир се отдалечава! - казва Присмехулникът.

Всеки един от нас във върволицата чувствува някаква непреодолима решимост. Непременно трябва да продължим. Защо? За да изпълним плана? Това вече не е главният двигател. Има нещо друго, по-необоримо. За нас няма път назад, щом веднаж сме тръгнали.

 

Смяна на пъртиноразбивача

Колкото е по-тревожно, толкова по-често стават смените.

Смяна на първия с втория.

Времето наистина се влошава. Подстрехието на облаците прихлупва планинските гребени. Натежава и на нашите плещи.

Водачът, разбивал до последни сили пъртина, се спира без дъх. Проявил е почти нечовешко упорство. Мисли, че щом е водач, непременно трябва да ни надминава във всичко.

Мъчи се да пробие с поглед напред. Планината все повече се затваря в себе си, сякаш отказва да ни приеме. Откритото лице на Найден се превръща в нямо отражение на планината: става непроницаемо, дишащо неизвестност. Той се възвива към групата.

Никой не се спира да изчака решението му. Вървим, без да забавим стъпка. Следващият вече го приближава.

Водачът се отдръпва встрани, затъва в дълбокия сняг и ни изчаква. Останалите не променяме равномерния ритъм на вървежа си. Държим се за този ритъм като за вътрешна опора. Крачим, загледани пред себе си. Ще го подминем подобно крайпътен дънер.

Единствен Деян, отсъствуващият, е някак в съгласие със задържането на Водача: неговото празно място раздалечава втория от третия и забавя движението. Но скоро ще се настигнат и те.

Този упорит, съгласуван, ритмичен ход дава тласък на втория и той излиза напред да проправя пъртина. Водачът си поема дъх, докато се източим останалите 15, взирайки се изпитателно в лицата ни поред.

 

Кой от нас ще отстъпи?

Едно след друго се нижат край него различни лица, повечето от тях млади, с едно и също изражение на човек, решен да върви докрай въпреки всичко.

Лицето на Присмехулника - винаги несъответно сериозно, от което ти става още по-смешно. Той няма да отстъпи поне от чувство за хумор.

Отсъствуващото лице на Деян. Чело, разсечено от една загрижена бръчка. Застаряващо лице. Той не би отстъпил от чувство за отговорност. Ако бе дошъл...

Лицето на Горазд, вътрешно все обърнато назад към Зорка, която го следва. По-скоро ще умре, отколкото да отстъпи.

Детското лице на Зорка, полускрито под прихлупената качулка. Влюбените не се сещат за отстъпление.

Профилът на Асен, Философа - изострен, насочен някак навътре. Нечетлив. Навярно съмнения, противоречия, страхове - ситни, незабележими като молци - го разяждат отвътре. Но ще отстъпи последен, за да удържи връх над себе си.

Занесеното лице на Поета. Няма ни крачка назад да отстъпи заради биографията си. Името "поет" задължава.

Руменото, още хлапашко лице на Бранко. И насън няма да отстъпи, за да докаже, че е пълнолетен мъж.

Издяланият като камък профил на Скулптора. Този волев, широк подбрадник. Няма да отстъпи от срам пред другите и пред себе си.

Настръхналото лице на Зиморничавия - няма да се огъне, макар че ще му бъде все по-студено. Единственото, което ще го топли, ще бъде мисълта, че не отстъпва.

Прехласнатото лице на оператора Слав. Дали вече не съжалява, че не го заставих да се върне? Късно е. Няма път назад. Впрочем, загледан в красотите на пейзажа, той е сляп за опасността.

Заключеното лице на Рад, Мълчаливеца. Всичко е загубил. Няма какво повече да губи, за да се плаши. И мъртъв няма да отстъпи.

Какво делово изражение! Димо. Сякаш не върви, а оре снега. Такива не отстъпват.

А лицето на Суеверника - съсредоточено, сякаш подслушва тайни гласове. Няма да отстъпи от инат: да не се поддаде на суеверието си.

Лицето на влюбения Андро - бледо, унесено, сякаш бълнува. И в пропаст да го поведа, ще върви като сомнамбул.

Момчешкото лице с чип нос на Дара. Щуравите са най-решителни и верни. Ако щат всички вихрушки да я хванат за косите и да я дърпат назад, няма да отстъпи от опърничавост.

Ето го... Самото лице на амбицията. Съперникът ми Никифор. По-скоро ще застави мене да отстъпя, за да покаже, че той, бившият водач, е най-издръжлив. И че е бъдещ.

Никой няма да отстъпи.

 

Първите стават последни

Най-после и Найден се нарежда най-отзад и поема в нашите стъпки. Водачът е воден от групата. А групата е водена от някаква вътрешна, неотменима воля.

Застудява.

Зиморничавият вече губи надмощие над слабостта си и зъзне:

- Крайно време да започнат да изработват мразоупорни тъкани, топлопроводни чорапи и ръкавици!

- Не искаш ли гащи с реотани? - се обажда Присмехулникът.

Водачът върви след последния. Сега той съобразява стъпката си според другите.

Никифор усеща погледа му в гърба си като жило.

Дара гласно се присъединява към мислите на Водача:

- Сега Деян гризе жиците от яд. Благоразумието е бич за своя носител.

Водачът възразява по-скоро на самия себе си:

- Деян служебно е възпрепятствуван да дойде!

Никифор издебва момента да го клъцне през рамо:

- Докато аз бях отговорник, той бе зарязал и служба, и всичко! Нямах по-дисциплиниран катерач от него!

Водачът Найден не му остава длъжен:

- По твое време задачите бяха по-леки...

- Май Деян бе против този траверс... - вметва Суеверният, наливайки масло в огъня.

- Нищо подобно! - го пресича прибързано Водачът.

Бранко от позицията на своите 21 години е безпощаден:

- Деян остарява. Минава в графа "ПРОТИВ".

Дара се залива от смях:

- Сигур на Деян му пламтят ушите. Все той ви е на мерника.

Независимо от това всеки поотделно какво мисли за случая Деян, в групата се утаява една обща присъда, неотменима и строга:

Отсъствието му е дезертьорство. Трудно ще му бъде да възстанови предишното си място между нас. Когато съществото НИЕ се разгърне в действие, няма оправдание за единицата. Няма лични причини. Дори колкото по-лични, толкова по-осъдителни стават тези причини.

Да пренебрегнеш себе си с радост - това е необходима предпоставка, за да бъдеш приет с уважение и обич в групата.

Никога не сме очаквали, че пробивът ще бъде направен именно от Деян. Той винаги е бил пример за самопретопяване. Постъпката му ни озадачава. А това е най-голямата вина в колектива: да бъдеш неясен пред другарите си, да будиш съмнения и замъгленост.

Деян много по-добре от всички нас знае това.

Тогава каква е причината да не дойде?

 

Мислите се събуждат при вървеж

Вторият е начело. Върви и мисли посвоему.

Това е Присмехулникът. Дали и сам пред себе си остроумничи? Или се оплаква? Или се потапя в своята тъга?

Снегът си прави шеги с него: подхлъзва го, поваля го встрани, лепне по подметките му и го дърпа назад. Но той няма да се остави. Излива отмъстителния си хумор върху отсъствуващия Деян:

- Вие, старите планинари, не сте тръгвали в такова време, нали?

Деян, възседнал висока скала като ездач срещу вятъра, оглежда простора със старомодна възхита:

- Ние катерехме върховете не за спортни рекорди, а за да видим от най-високо най-далече онова, което никога не се вижда от ниското.

Присмехулникът го дразни мислено:

- Е, да! Вие сте избягвали мъгли и веявици не за друго, а защото пречат да се вижда пейзажът.

Деян въздъхва:

- А вие, загледани в значки, отчети и норми, не забелязвате красотата на природата! Какво искаш от отчетници!

Присмехулникът натъртва:

- Ние се сливаме с планината, не я съзерцаваме отстрани. Нейната стихия прониква в нас.

Той изразява груповото усещане на природата. Самият колектив е като някакъв дял от природата.

Деян повтаря горчиво:

- Планината поваля безразсъдните!

- И само безразсъдните могат да повалят планината! - отговаря Присмехулникът като по вестник и забива крак в пряспата.

- Много си важен! - се присмива сам на себе си.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.