Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Първи дял

ДО ЛАВИНАТА

"Смисълът ни е верижката."

Блага Димитрова

web | Лавина

Разбира се, такова стихотворение не е за Бранко, навършващ едва днес пълнолетие, не е и за нас, отдавна прескочили този праг. Прекалено пълнолетни сме, за да приемем мисли и образи без верижката на смисъла.

Поетът сгазва в снега натрапливото си стихотворение. И запитва, дано му хрумне нещо за поздравителни куплети на рожден ден:

- Какво е всъщност да станеш пълнолетен мъж?

- Да завършиш войниклъка! - отсича Зиморничавият, влагайки в тона личен опит.

Асен блясва с начетеност, като приписва на разни автори собствените си мисли:

- Хафис казва: "Да познаеш жената!"

- Значи, никога! - го захлупва Присмехулникът.

- Откъде-накъде пълнолетие на двайсет и една години? Много си закъснял! Осемнайсетгодишните са пълнолетни! - подхвърля Димо.

- Този стар запасняк Деян му нареди да си празнува днес пълнолетието! - го дразни Присмехулникът. - По стар стил!

- Никой не ми е наредил! - отвръща ядно младежът. - Чети биографиите на световните...

Добре, че навреме преглъща думите си. Инак можем да му лепнем прякор "Бранко световният". Ние имаме обичай да си измисляме прякори за вътрешна връзка.

Планината расте пред погледа ни. Заедно с височината расте и оживлението ни. Опиянява ни снежната свежест.

 

Бодрост

Това е предимно групова добродетел.

Никифор - във всяка група има един такъв жив будилник, - като си поръча вечер на центъра на времето да го събуди, в зори на секундата скача и събужда другите.

Ранобудност - в самата дума се чувствува вътрешно усилие.

Никъде не би могъл да станеш в такива тъмни презнощи с такава непринудена лекота, както в една планинска хижа, където сте били натъркаляни на дървени нарове човек до човек. Заедно рамо до рамо повдигате смазващата тежест на съня и на тъмнината.

Станали сме далеч преди загатването на утрото и сякаш имаме заслуга за неговото раждане.

Потегляме. Поемаме дълбоко студената ведрина на развиделяването. Цялата планина вдишваме. Тя рязва гърдите ни и ги изпълва с пресния динен аромат на снега, с тишината, която се вглъбява в проблемите на вселената, а не в нашите мравчи проблемчета, с онова необятно вкаменено вълнение, простиращо се в безкрая, което ни притегля.

Снегът фосфоресцира в здрачевината на утрото. Сякаш от снега иде изгревът.

Чувството за ранно ставане - най-ведрото чувство, което в града сам така рядко постигаш, и то в първия миг с такава мътилка в главата от напрежение.

А ние, груповото същество, сме ранобудни без особено волево напъване, бодри и весели. Това е наш родов белег.

 

Изчакване

Преди да сме уморени, трябва да спрем.

- Стой! - се провиква водачът Найден, който върви някъде към средата на веригата с лице, гледжосано от планинско слънце и вятър.

Тъкмо добили инерция, спираме неохотно. Груповата инерция се набира по-бавно, по-издалече и по-трудно се преодолява. Едно такова ненавременно спиране се отразява като лек удар върху всички ни.

Слав, операторът, взел преднина, не чува или не иска да чуе, загледан към новия ъгъл от планината. Спира току до предидущия, застанал на пътя му. Това е Зиморничавият, който го задържа внимателно като сомнамбул:

- Стоп! - в гласа му има покровителствен жест.

Слав се сепва, обръща се назад. Дали няма да го върнем? Той е ненаситен. Гори от желание да се изкачи на най-опасните места, да бъде с нас, алпинистите, навсякъде, за да ни снима редом с планината. Изглежда, камерата в ръцете му го кара да губи мярка за собствените си възможности.

- И без това закъсняхме заради тях! - казва Суеверният, поглеждайки часовника на китката си.

- При пресен снеговалеж се тръгва рано и спира рано! - вметва Асен.

Всяко напомняне за нещо всеизвестно ни дразни.

- Още малко да ги изчакаме! - отвръща Водачът и се обляга с раницата си о една скала, застанал гърбом към посоката на хижата.

Това прикриване с гръб прави очакването му още по-очевидно.

За да удължи времето, той изважда от вътрешния джоб на якето си картата. Маршрутът е очертан с червен молив. Суеверният и Зиморничавият се надвесват над плана. Водачът снема ръкавицата си и с пръст тръгва от точката, която означава хижата. Червената линийка лъкатуши през релефно обозначени хребети. Пръстът му се спира нейде съвсем в началото. Той вдига глава и се озърта.

- Намираме се ей тук! - сочи в картата.

Особено стабилизиращо действува върху групата да й се определи мястото по някаква карта, да се засекат стъпките й в някакви координати. Да се знае, че тя има предварително изчислен, добре съобразен път.

- После... по оня ребър? - поглежда в картата Зиморничавият и сочи към отсрещната усойна стръмнина.

А Суеверният продължава с пръст нататък по обозначения маршрут: една зигзаговидна линия, пресичаща ядрото на планинския релеф.

- А после? - Пръстът му трепва и неволно се заковава на едно кръстовище между най-високите върхове, нанесени на картата с черни, наежени триъгълници.

Без да поглежда към плана, Никифор подхвърля уж нехайно:

- Според правилата при пресен снеговалеж не се тръгва изобщо!

- Най-високите върхове са изкачени с нарушение на правилата - се обажда Присмехулникът.

Буди смях самият му глас: тънък и скоклив като скакалец. Разсмиваме се преди да си е отворил устата. Това го задължава да каже непременно нещо смешно. Групата има нужда от шут и си го създава, без да се съобразява с волята и настроенията му. Има моменти, когато просто нашето желание да чуем нещо смешно му задвижва моторчето на остроумието. А всъщност той е най-тъжният човек от всички нас. Но това не е никакво оправдание, ако не улучи.

- Напразно се бавим! - настоява Никифор все така безстрастно. - На всички е ясно, че Деян няма да дойде! - и стрелва с поглед Водача.

Сянка прекосява откритото лице на Найден.

- Откъде е ясно? - запитва той с пресечен глас.

Никифор свива многозначително рамене. Излишно е да уточнява. Другите разбираме без думи. Раздразнението на Водача още повече ни убеждава, че Деян има някакви основания да не дойде. Сянката, помрачила лицето на Водача, се разпростира и върху другите лица. Само едно лице светва от надежда. Операторът разчита на отсъствуващите, за да попълни бройката.

Застудява, щом спрем. Зиморничавият, за да оправдае слабостта си, се държи изправен, без да вдига яката си, докато другите, свити, потропваме с крака на снега.

Бранко пита, нетърпелив, както винаги:

- Тогава кого чакаме? Дара ли?

- Дар-Перушана! - добавя Присмехулникът.

- Жена се чака по устав! - добавя Скулпторът.

- Смяташ ли я за жена? - пита Присмехулникът.

- Не съм й решавал формулата! - отвръща другият.

- Щом буди любопитство, значи е жена! Дори повече от някоя "мис"! - заявява Асен.

- Философе, можеш ли ни заинтригува? - възкликва Зиморничавият.

Асен само чака повод да развие някоя теория:

- Д'Анунцио избирал най-невзрачната жена на някой бал и започвал да я ухажва. Тя разцъфтявала под комплиментите и погледите му и ставала най-интересната дама на сезона, заобиколена от поклонници...

- Значи, вкусът е стадно чувство! - заключава Присмехулникът.

- Не, женската привлекателност е творение на мъжа.

- Да вървим! - отсича Никифор. - И Дара няма да дойде.

- Отде знаеш? - пита делово Димо.

- Деян ще я предупреди! - натъртва Никифор.

- За какво? - се наежва Водачът.

Отвръща му мълчание. Някакъв облак висне над групата. Мъчим се да спотаим нещо, което отдавна се е набирало в нас, трупало се е като навеян сняг.

В настъпилата тишина се чува бръмченето на камерата. Стърже по изпънатите ни нерви. Операторът се е възползувал от почивката, за да снима околността и ония от групата, които не го забелязват.

Водачът се обръща рязко към него:

- Време е да се връщаш!

- Още малко! Докато ни настигнат! - упорствува Слав.

Водачът се взира отвъд ридовете - дано съзре очакваните. В далечината долу градът е захлупен с една гъба от дим.

- Как ще мъкнеш тази гира по върлото? - пита Присмехулникът и сочи към камерата на оператора.

- С камерата си пазя равновесие.

- Да не те издуха вятърът.

 

Самотността на откъснатия от групата

Най-глухата самотност.

Дара губи следите.

Лута се из преспите. Озърта се.

Само сянката ти те придружава. Няма жива душа. Долу в ниското пада мъгла. За миг страх те съзема. Тишината е пълна с ослушване.

Да се върнеш? То значи още повече да заглъбнеш в самотата.

Като единак се провикваш към височините, където снегът свети недостъпен:

- Хе-е-е-оп!

Викът ти се прехвърля от рид на рид. Висок и проточен, съразмерен с височините и разстоянията, той очаква издалече откликващо ехо.

Навярно първият човек с такава виеща болка е огласял пустошта на планетата.

Тръгваш пак, преследвана от шума на собствените си стъпки. Да би ти пошушнал някой какво те чака там при другите, ти не би се изплашила. Защото няма нищо по-страшно от това да останеш сам, да се откъснеш от своите, да изостанеш, пък дори и от общата беда.

Чувството на отцепената от стадото овца - най-древният страх.

Пропастта те гледа с огромно, празно око. С поточето под леда планината си шушне сама на себе си. Не отговаря дори с ехо на биещото ти сърце. От зъберите лъха студена саможивост.

Единични стъпки в планината. Едно настръхване пронизва вселената.

Бягаш, подгонена по петите от собствените си стъпки...

 

Настигане

Потеглили отново, се вслушваме. Обръщаме се, за да видим по лицето на Водача ехото от доловения вик.

Погледът му просветва. Не сме се излъгали. Счу се нещо. Той изтичва до един издаден ребър и оттам оглежда околността.

- Е-е-хо-о-о! Насам! Наса-а-ам! - Басът му проечава ликуващо.

Отблизо му отвръща викът на Дара, още по-ликуващ.

Всички вдигаме радостни лица - различни отражения на лицето на Водача. Той ни оглежда тържествуващ. Спира погледа си на единствения, който открито му се противопоставя.

Никифор среща погледа му невъзмутимо. Между тях се насъбира електричество. Кога ли ще даде искра?

Гласът на настигащата ни Дара смъква планина от гърба ни. Едва сега съзнаваме колко ни е безпокоело закъснението й.

Бранко не се стърпява и извиква на Никифор с укор:

- Видя ли? Идат!

И Присмехулникът се заяжда с Никифор:

- Тоя път не позна! Две на нула!

Групата се радва най-много на тия, които се завръщат при нея.

Запъхтяна, извън сили, Дара се появява иззад рида.

Сама. Оставаме слисани. Всички втренчваме очи зад нея в отсъствието на Деян. Още по-тревожна сянка прихлупва мигновената ни радост. Прибързаното тържество на Водача увисва във въздуха.

Дара грохва направо в снега да си поеме дъх. Не я питаме нищо. Тя още не може да проникне в настроението ни и сияе, че ни е догонила. Пак е заедно с нас.

Оставила е зад гърба си най-страшното: шума от единичните си крачки в тишината. Не са могли да я настигнат собствените й стъпки и да я върнат назад.

Само Никифор процежда злорадо:

- Не ви ли казах, че той няма да дойде?

Дара започва да включва.

- Деян е уплетен в една паяжина! - промълвя тя на пресекулки, чувствувайки се виновна, че не е успяла да го доведе.

Не й отговаряме, умислени. След дълго поемане на дъх, тя отвръща на мислите ни:

- И аз се чудя. Злокачествен казус. Не приличаше на себе си. Като плъх в капан.

Разменяме си подчертано спокойни погледи. Само Водачът отбива очи встрани.

- Деян предупреди, че служебно е възпрепятствуван! - казва той с пресъхнал глас.

Звучи неубедително. Никифор спотайва в ъглеца на устните си една иронична усмивка, която всички забелязваме, без да поглеждаме към него.

В такива моменти и най-краткотрайното мълчание изглежда безкрайно. Никифор не бърза да го наруши. В натегналата тишина чуваме мислите си:

Губим разреди! Групата е в непълен състав: вместо 16 - 15!

Слав, операторът, който досега се е спотайвал зад гърбовете, излиза напред:

- Аз ще бъда шестнадесети!

Избухваме в хаплив смях.

Слав настоява, без да се обижда, сякаш самото му присъствие между нас го издига над всяка обида:

- На мястото на Деян!

Това още повече ни разстройва.

- Кон за кокошка! - притуря Присмехулникът с достатъчен шепот, за да бъде чут от всички ни.

Водачът си излива яда върху оператори:

- Връщай се, докато е време! Не е за тебе!

Бранко отива по-далече, както винаги:

- Всичко ще провалиш! Заради тебе ще изтървем Памир!

Това е най-унищожителният аргумент. Но Слав, без да се засяга, умолява:

- Поне само до Зъба! Да хвана едно ъгълче...

Водачът махва с ръка:

- Стига пазарлък!

Как искаме да го отстраним, без да знаем, че с това отстраняваме самите себе си от всички други.

Как искаме да отлъчим от нас човека, който ще остави за нас единственото свидетелство. Но добре, че той не е честолюбив и налага своето.

Дара чувствува болезнено, че идването й без Деян ни разстрои. Ясно, че на самата нея не държим.

Още не си отдъхнала, скача, за да ни обясни нагледно, без да я питаме за това, как е отказал той. Мъчи се да ни разсмее, представяйки ни нещата с преувеличения по неин маниер.

 

Гротеска на снега

Истината, примесена с измислица, е по-убедителна.

Дара с имитаторска дарба изиграва една гротескна сценка:

- Влизам в института така с екипа. Църковна тишина. Качвам се чак на тавана. Табелка "Експериментална лаборатория". Голяма фирма, бедно положение. Вмъквам се, без да чукам. Таванска стаичка, омотана в жици. "Деяне, излез от паяжината!" А паяци в бели престилки протестират: "Пази тишина, момиче ли си, момче ли... Отде се извъдиха такива?" - "Де профундис!" - казвам и си пробивам път през джунгла от жици: - "Деяне, тебе ли ще чакаме?" - Той увисва на една жица: "Нали съобщих? Не мога!" - "Как можеш да не можеш?" - "Правя годишен баланс!" - "Балансьор! Сега се решава дали ще ни пратят на Памир!" - Чукам на апарата пред него.

Дара чука на камерата, която в този момент я заснима.

В зимния алпийски екип, с въжето, навито на обръчи и стегнато с възел на лявата й ръка, с пикела, с ъгловати момчешки жестове, които се стрелкат в най-неочаквани посоки, тя е безподобна.

Можем да си представим как ще изглежда на ням филм: една пантомима, която би могла всичко да изразява - Пинокио в разпра с мухите, Хитър Петър се препира с гъските на пазара, Дон Кихот се бори с вятърните мелници.

Без да се смути, Дара продължава:

- Питам го: Е, в кое чекмедже си тикна прословутата дисциплина? Извади я поне за превъзпитание на такива като мене!" А той: "Не мога да се измъкна!" - "Да не си муха в шише с лепило?" - А един сив, с миши очи се намесва: "Значи, имало и жени алпинистки!" - "Ще има - казвам, - щом мъжете ги няма!" А Сивият: "Аз съм против такива, които рискуват живота си за нищо!" А аз: "Щом не можем да бъдем като тях, то можем да бъдем против тях!"

Групата не понася фалшива нотка. Наежва се като таралеж срещу бъбривата Дара:

- Без отклонения! Главното!

Гротеската звучи като дисонанс. Не ни разведрява. Ние очакваме не пародийни измишльотини, а някакво обяснение на необяснимото.

Да излъжеш очакванията на групата - то е почти равностойно на измяна. Дара ядно от безсилие смъква тона:

- Е, добре де! Питам Деян: "Е, последно?" - И знаете ли какво отговори? - "Невъзможно ми е!" - А той ме е учил да зачеркна тази дума от езика си! - "Зачерквам те от всички скали!" - му тръснах и си тръгнах. А оня, Сивият, зад гърба ми: - "Плоска като линолеум, да я препъхнеш под вратата!" - Мисли, че ме засяга! Как издържа Деян под оня нисък таван?

- Пак нещо ново е открил! - Водачът се сили да придаде убедителност на гласа си.

Нетърпеливият Бранко казва:

- Откога открива тая цветна телевизия и още не се вижда!

- Привел се, подпира с рамо гредореда на тавана да не падне! - прибавя Дара.

 

Контрапункти

Ако не бе ниският таван, как щяхме да измерим висотата на простора? Ако не бе пушекът, как щяхме да усетим чистия въздух?

Някъде високо в ослепителната белота на снега се открояват атлетични плещи, сливайки се с верига хребети.

Снежна безбрежност.

Височината запалва по лицата ни цвета на здравето.

Групата ни е от 16 души. Вървим решително, с пресни сили. Колкото повече се изкачваме, толкова повече билото изглежда, че се издига. Минаваме край пирамидка от наредени един върху друг камъни, полузасипани с пухкав сняг.

Никифор, досега крачил нагоре, отстъпва на следващия да пробива пъртина и докато ни изчака да подминем, ни сочи пирамидката:

- Маркировка на Деян!

Това напомняне не е без скрит умисъл. Единственият облак, който тегне над всички, е отсъствието на опитния ни другар, най-възрастния между нас.

Асен теоретизира наум:

"В колектива отсъствието е по-осезаемо, отколкото присъствието!"

Пръв тръгва Найден, Водачът. Дара, временно на последното място, пита младежа, който сега минава над нея при зигзаговидния обход:

- Какъв е твоят коментар, треперко?

Зиморничавият последен от всички е вдигнал яка. Отвръща уклончиво:

- Шефът му не се е навил за неплатен отпуск.

Дара, която още не може да се нарадва, че ни е настигнала и вече не е сама в планината, се провиква:

- Затова аз винаги искам платен отпуск! Като ми откажат, грабвам неплатен!

Никифор заема последното място в редицата. Той все търси повод да напомни на Дара за дисциплината:

- Ти си едно нарушение! - и сочи отклоняващите й се дири.

- Вие, дисциплинираните, сте нарушение на природата! - се препира Дара.

Зад смешките се долавя първото пречупване на настроението ни. Един далечен тревожен сигнал, който се силим да преодолеем вътре в себе си. Липсата на Деян става все по-осезателна с напредването ни в планината. Късите, отривисти разговори се въртят все около него. Ясно е, че той е бил организиращата и сплотяващата сила. Без него групата ни се разслоява на отделни враждуващи токове.

Единствен Слав, операторът, е щастлив от отсъствието на Деян.

Зиморничавият се обръща към него:

- Голям късмет извади!

Слав, тъкмо снима с камерата челото на върволицата, му намига:

- Веднъж и на мене да ми провърви!

Водачът, като че ли забелязал с някакво око на тила си, че го снимат, изведнъж се обръща и се заканва с пръст на оператора.

Изобщо никой от нас не му позволява да го снима. Самата същност на алпинизма е бягство от погледите, смелост пред самия себе си, а не за показ, не за облаги и слава. Операторът винаги крадешком ни хваща, без ние да го усетим.

И сега навежда надолу камерата, уж я поправя:

- Нещо засича!

- Гледай ти да не засичаш! - го подканя Присмехулникът да върви, да не изостава.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.