Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Първи дял

ДО ЛАВИНАТА

Сняг

Блага Димитрова

web | Лавина

Пада, пада. Сняг върху сняг.

Всичко засипва. Изчезват скали и дървета, пътеки и урви. Сякаш никога не ги е имало. Дори формите им се изгубват. Сняг навсякъде.

На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.

Забравям къде е било земя, къде камък, къде пропаст. Всичко се изравнява. Ръбовете изчезват. Ъглите се заглаждат. Пъстротата се стопява. Крясъкът на боите заглъхва.

Нямо безбагрие.

Вали бяла забрава.

Който е изгубил пътя, как ще го намери?

Няма път.

Белота. Нищо.

Но в бялото се съдържат всички цветове. Един лъч е достатъчен, за да разложи белотата и да възникнат седемте бои на дъгата с техните безброй подгласни тонове.

От белотата ще разцъфне пъстрина.

От бялото яйце на снега ще се пукне пролет.

Никой цвят не може да бъде така чист. И никой цвят не може така да се омърси и опетни, както белият.

Снегът е тих, търпелив тъкач, опънал стан от земята до небето. Какво тъче денем и нощем така кротко и крепко?

Докато ние спим, се трупа лавината. Снежинка по снежинка, сън по сън.

В тишината зрее гърмът.

Безстрастен сняг. Пада, пада.

 

Стъпки в снега

Стръмен откос, навеян от пресен сняг. Би могъл да бъде от някоя мъртва планета, отдавна изстинала, ако по него не бяха впечатани тези следи. Водят нагоре в планината. Към връх или към пропаст?

Стъпки в снега. Единствен белег на живот сред околната бяла пустиня.

Диря остава, когато се върви по неутъпкано.

Някой е минал оттук. Кой е бил той? Къде е отивал? Защо е избрал стръмното, а не равното? Защо се е отклонил от пътеката? Какво е търсил?

Самото отбиване от пътеката е вече характер.

Не зная лицето му, името, възрастта. Той е бил едно движение сред тая неподвижност.

Оставил е само стъпки в снега. Почеркът на човека по белия лист на снега.

Едно отбиване от пътеката е начало на нова пътека.

Стъпки в снега. Трябва и друг да тръгне по тях, за да станат пътека.

Вятърът ги засипва. Трънаци свистят и ги измитат. Снеговалеж ги замрежва. Постепенно те се губят.

Тук-таме остават едва загатнати следи като изтрит спомен от челото на хребета.

Всичко е стъпки в снега.

И тези редове, които пиша по белия пустош на листа, търсейки неизвестното, и те са само стъпки в снега.

 

По следите

Стъпките по снега са още пресни.

Задъхано момиче тича по следите.

Закъсняла е. Изпуснала е нещо по-важно от живота си. Дали ще успее да догони другите.

Зад нея в долчинката се гуши хижа. Синкав дим, забит в небето като стълб на спокойствието, на топлината, на сигурността. Но момичето му е обърнало гръб. Бяга от спокойствието като от пожар.

Пред хижата е излязъл пазачът и се провиква след нея:

- Връщай се! Не можеш ги настигна!

Ехото придава на гласа му нещо заклинателно.

Дара се спира сепната и вика с шепа на устата:

- Нататък ли?

Гласът й още не е съразмерен с разстоянието и звучи напънат.

- Връщай се! Времето се разваля! - я заплашва пазачът.

Дара се озърта, сякаш пита снега, след като не е получила отговор от човека. Различава стъпките и хуква нагоре по тях, упътена безмълвно. Все още не са заличени. Все още не е късно.

Подхлъзва се, затъва и отново се втурва напред.

- Връщай се, чуваш ли? - ехото от вика на пазача я преследва като хрътка, захапва я за петата и я дърпа назад.

Тя изскубва крак от свирепото захапване и продължава нататък. Познава този вид помощ: предупреждението. След това пазачът ще може да се прибере на топло със спокойна служебна съвест.

Спуща се още по-упорито по дирите, искайки да избяга от този вразумителен глас, който я плаши повече от суровата планина.

Заглъбва все по-дълбоко в усоите. Само препускащият й дъх нарушава бялото безмълвие.

Следите я въвличат все по-навътре в планинските гънки. Тя все по-трудно ги различава.

Спира се за миг, свива длани на фуния пред устните си и се провиква тревожно:

- Е-е-о-оп!

Издън дебрите се обажда проточено ехо, изтънено, докато премине през иглените уши на някакви клисури. Може би е гласът на планината. А може би другарите й откликват отдалече.

За нейна собствена изненада стъпката й се ускорява почти до бяг.

Отново долавя ехтящ като насън вик. Може би е слухов мираж.

С придошла сила тя се хвърля натам, откъдето проеча ответното ехо.

 

Ти гониш

Единичните стъпки все гонят някого или нещо.

Мислиш, кой знае какво става там без тебе.

Другите напредват. Изпреварват те.

Весело им е.

А на тебе ти е ядно до плач.

Макар и да си станал рано, изпитваш ръждиво чувство, че си се успала, че си пропуснала най-свежото утро в живота си.

Пътят им е интересен, пълен с новости.

Ти изоставаш. Те стигат далече. Качват се нависоко.

А ти си още долу, в ниското.

Стъпват на някакъв връх. Цялата земя е на длан пред тях и им принадлежи.

А ти нямаш нищо освен стремежа да ги настигнеш.

Светът за тебе е обитаем само в кръга на тяхното присъствие, на техните гласове и крачки. Вън от това пространство е хаос, безпътие, непрогледност.

Твоята малка човешка самотност е много по-голяма от огромната самота на планината.

Те живеят интензивно, с пределна пълнота.

Твоята същност е изпразнена.

Забравят те. Могат без тебе.

А ти не можеш без тях.

Излишен си. Не съществуваш.

Ти гониш не тях, а себе си.

Дори когато те укоряват, осмиват, отричат - пак потвърждават твоето съществование.

Те са "НИЕ". Ти си сам, "АЗ".

Те са всичко, заедно.

Ти си нищо без тях.

 

Ние

Ние, групата, сме особено същество.

Почти не мислим за тебе, наказвайки те за закъснението и отсъствието.

Ако мислим и обсъждаме случая, би било още по-голямо наказание за тебе. И ти знаеш това.

Когато сме далече от погледа ти, изведнъж ни виждаш в цялост, сякаш ни откриваш.

Движим се в колона по един. Покорителите на височината. Опитай се да ни настигнеш!

Нозете ни в груби туристически обуща оставят отпечатъци по прясно навалелия сняг. Напредваме в редица на определено разстояние един от друг. Всеки вдълбава по-дълбоко следите на предидущия.

Твоето място е попълнено. Заето е от другиго. А щом изгубиш мястото си тук, в редицата, къде е твоето място в света?

Претъпканите раници още не ни тежат. Младежки лица, заруменели от жизнерадост. Усещаме собствената си руменина като грейка извътре.

Обща кръв тече в групата ни. Докато не ни догониш, няма да се засмееш. Ще бъдеш бледа, плашлива, откъсната от притока на силната кръв.

Ние сме завладени от планинското притегляне, обратно на земното, не надолу, а нагоре. Може би това е древният стремеж да се противопоставим на земното притегляне.

Неусетно снегът попива петната, пушека и отровите, напълнили душата ни, и ни пречиства.

Разкършваме снаги, сякаш дълго сме били държани вързани и най-после сме пуснати на свобода.

Когато планината побелее, имаме опияняващото чувство, че за пръв път стъпваме тук. Снегът излъхва първичност.

Дишаме дълбоко с пълна гръд. До вчера сме били пръснати, раздалечени, удавени в мътните бетонни кладенци на града. Сега сме събрани, НИЕ. Едно яко, самоуверено същество, което не се спира пред никаква преграда. Всемогъщо в своята съвкупност, непроходимо за другиго отвън. Чуждият не е същество, а елемент. Не се допуска.

Събирането ни и затварянето в кръга на групата ние чувствуваме като освобождение.

Освобождение от състоянието "нащрек", което държи винаги стегната в бодлива тел единицата: да се ориентира сама за посоките сред разнопосочния свят, да съобразява, да не пропуща, да се брани откъм гърба. И най-трудното: да не разхлабва самоконтрола.

Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх.

Ех, трябва да се спазва дисциплината. Но то е къде по-леко от самодисциплината.

Безгрижие - това е групова добродетел.

Под стъпките ни набъбват планините. Само небето над нас и бездната под нас.

Един общ устрем ни сплотява. Вървим един зад друг, съединени чрез планината. С отмерена походка, която излъчва първична наслада от самото вървене.

 

Ритъм

Планините са безкраен ритъм. Хребет след хребет, връх след връх отвъд хоризонта.

В тоя ритъм е тръгнала нашата колона. Плещи, надигащи се като хребети. Хребети, надигащи се като плещи.

Небосводът, дълбок и спокоен, подчертава неспокойствието на планините. Гребенът им е скачаща диаграма на земното сърцебиене.

Вървим в един общ, бодър, постоянен ритъм.

Такъв непроменлив ритъм никога не може да постигне единицата.

Единичните стъпки се влияят от всякакъв вятър, податливи са на настроения. Уязвими.

Ние сме друго същество. Устойчиво.

Ритъмът се предава от човек на човек по някаква вътрешна жица. От продължителния навик стъпките ни верижно се самонанизват с почти пееща хармоничност.

Пресреща ни бял, незамърсен от стъпки и пушеци сняг. С просто око можеш да разложиш белия сняг на състава му от всички цветове.

Така и ние добиваме в групата една плътна обща боя, получена от смесването на най-различни разцветки характери.

Общият ритъм претопява различията.

Здраве и щастие е да се влееш в този групов ритъм.

Навярно самотната планинска река при устието й пред морето усеща в блаженство как се слива с широката пулсация на морските вълни и става безкрайна. Тя изгубва себе си, за да намери новите си брегове, които също ще я оковат.

 

Пъртина

Редуваме се да проправяме пъртина.

Бранко излиза напред. Той взема всичко на сериозно. Още е много млад.

- Забравил съм тъмни очила! - се безпокои той, понеже пъртината се пробива първо с очи.

Предишният, току-що просичал снега, задъхан ни изчаква да го подминем. Право на такава минута почивка има първият, който след това ще стане последен.

- Бръкни в левия джоб! - казва той. - Виж дали не съм взел втори чифт! - и ребром подава на Бранко с гръб раницата, издута от претъпкване. - Ето ти за рождения ден подарък от мене: черни очила!

Присмехулникът, който се чувствува задължен да се откликва остроумно при всяка разменена между другите дума, се обажда нейде откъм средата на редицата:

- Тъкмо за пълнолетен! Повече да не гледаш света през розови очила!

Разбира се, не винаги престараването му се овенчава със смях. Но той е винаги буден на своя присмехулен пост и това ни стига.

Изобщо неговата хватка е една и съща, доста плитка: да вметне последната дума. Така ни доставя двойно удоволствие - омаловажава думите на всекиго поотделно и понякога ни разсмива.

Готови сме да прихнем дори при неулучила шега. Самонастройката на групата е веселост - тя определя общата тоналност и обагря тембъра на всеки един глас.

А белотата на снега кара да се откройва индивидуално силуетът на всяка фигура, на всеки жест, на всеки смях.

 

Едно хрумване на Поета

Предишният пъртиноразбивач, Поетът, докато ни изчаква да се източим, си оправя и затяга връзките на обущата, приклекнал на снега.

А един друг, непризнат, неподозиран поет се тули нейде към опашката на редицата. Захласнат от планината, току вдига камера и снима гледките, въртящи се по прищевките на невидимата пътека.

Увлечен, както върви, се блъсва о раницата на приклекналия. Поетът вдига глава:

- Ти още ли не си се върнал?

- Още ей до там! - смотолевя Слав, операторът, и забързва напред.

Поетът сподиря с насмешлив поглед непохватните стъпки на оператора, наивния му възторг от природата. И пак се навежда над обувката си.

Слав се обръща и бързешком го заснима с камерата, без да бъде забелязан. Поетът не подозира, че тази смешна поза - как е приклекнал и си затяга връзките на обущата - ще остане като негов последен образ за паметта на потомците.

Човек не знае с какво ще го запомнят.

- Стига си хабил държавна лента! - подвиква Присмехулникът.

Операторът не чува присмеха. Планината се втурва към него като прилив. Ще го удави. Вълна подир вълна, все по-високи. Гледка след гледка, все по-замайващи. Безпомощен пред съкрушителния напор на тази белота, на тази трезвост, на тази извисеност, той току залита като пиян с камерата. Нито лентата ще му стигне, нито умението, нито времето. И всички му се смеем.

Ние си мислим, че сме овладели своя свят. А той е вън от света, понеже се вълнува прекалено много.

Слав, операторът, е неудачникът в групата ни. И такъв е нужен, за да има по кого да измерваме собствените си постижения. Не го считаме за истински алпинист въпреки неговото престараване или тъкмо поради това. Едвам ни склони да го включим в нашия подбран състав за този труден траверс. И то само за началото. До последния момент го отблъсквахме. Отсъствието на Деян му помогна: взехме го за попълване на числото, докато онзи ни настигне. И сега операторът е най-щастливият. Не може да повярва на сполуката, която все го отбягва. Няколко мига по-дълго ще бъде между нас. Няколко мига още ще се чувствува равен на нас.

Под едва загатнатата усмивка на слънцето снегът откликва с безброй тръпни варианти на бялото, от които само нищожна частица възприема окото, а другите тонове и полутонове проникват в настроението, в мълчанието, в предчувствието.

Тези крехки оттенъци на зората не се плашат от мраза. Обаче Слав, операторът, се бои да не ги прогони с камерата, като че ли с дуло на картечница, и крадешком ги заснима. Все нащрек, все припрян, все се върти, сякаш красотата ще му избяга.

Водачът откъм средата на колоната предупреждава нетърпеливия Бранко:

- Умерен ход!

Бранко се обръща шеговито към съседа си, Скулптора, който го следва:

- Какъв смисъл има да минавам напред, щом пак ще ми се нарежда изотзад?

- Поне на 21 година не си губи времето в търсене на смисъл! - го предупреждава Скулпторът.

В същия миг, без ние да знаем, без да допущаме дори, тези случайно подхвърлени думи дават искра в Поета, който ни изчаква и тръгва зад всички нас. И едно ненужно, неискано, неуместно стихотворение започва да никне в него, нагаждайки се според ритъма на крачките му в снега:

"В търсене на смисъл обезсмисляме живота си.

А тревата, без да пита за какво - пробива камъка.

Мамиш ни и плашиш все, рискуващо безсмислие, неизвестно накъде отвеждаш.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.