БАЛАДА ЗА ЧОВЕКА, КОЙТО НЕ СЕ ОКАЛЯ

web | Лабиринт

В памет на Георги Петров

Как пронизва онази влажна мержелина
пред разсъмване - часът за раздяла.
Цяла нощ е валяло.
Дъжд пороен е спущал отвън пред решетките
от небе до земя тръби на орган
с могъщо ехтящи хорали.

Какво е сънувал осъденият на смърт?
На свода блести самотна звездица -
некапнала още последна сълза.
Събуждат младежа.
На разстрел го водят момчета на негова възраст.
Ще помнят. Ще се разказва до днес.

До късно. До точно на време. Все.

Осъденият върви, загледан в нозете си,
прескача внимателно локвите,
стреми се да стъпва на пръсти,
да не се изцапа.
Налъмите се подхлъзват по мокрите плочи,
но пази той равновесие и върви.

След миг ще бъде прострян по очи
на тази кална земя,
ще пльосне в локвите цял,
до костите ще прогизне.
От кал слепен, на кал и ще стане.
Но додето е още жив и още човек,
да не се опръска с кал.

Да стигне до своя последен дъх - чист!

А те с ботушите шляпат направо,
до коляно, до шия, до вежди, до съвест
опръскани с кал и кръв.

Предстои им, на всички нас предстои
да минем през дългия двор на живота,
осеян с какви не локви, гнилоч и кал.

Един бледен младеж върви напред,
с налъми на бос крак,
светлее в дрезгавото зазоряване сам,
измерва всеки свой разкрач -
да ни изведе до далечното утро
чист.

С надежда да пречисти така и нас.

Хисаря, 1985