ПОНЕ ДО УТРОТО

web | Лабиринт

Нощта в буквалния смисъл ми бе последна -
изчезнаха усети, звуци, посоки, пулс.

Студено ми стана. Нахлуваше зама извътре.
Зъзнейки, стисках света като песъчинка в зъби.

Неговото оцеляване зависеше пряко от мен.
Събрах щипка дъх, в костелив орех се свих.

Поне до утрото.

И бавно започна звук подир звук да проглежда.
Най-сетне и аз отворих изпити от смок сетива.

Ликуваше вън светът, избавен по чудо чрез мен.
И звънтеше пронизително все по-зелено.

От извора чак до устието на бързотечния ден,
признателен, че заради него бях устояла сама.

Поне до утрото.

1984