НАЙ-ХУБАВИЯТ СТИХ

web | Лабиринт

На приятелката ми от детинство
Теодора Стайкова

Тя бе роден поет.
Но орисията на кръгла сирота
като луна над запустяла къща
тя не оплака чрез отдушник стих.
Щом пролет с крушово листо й свирна,
на първата любов не каза: "Чакай,
от тебе мога да направя стих!"
Щом повели дългът, сама се сведе
над колба с избухлива химия,
а не над алхимични формули за стих.
Среднощ не светна лампа да размъти
вира на мъжките среднощни сънища
заради някакъв безсънен сова-стих.
В подпухнали, студенокръвни утрини
опашката за мляко не загърби -
да си накърми плачещия стих
за опашатия далечен Млечен път.
Ни с намек, ни с мълчание натякна
на щерката, виновмица невинна:
"Заради тебе не написах стих!"
Тя не остави неизмит прозорец,
от пушек и съмнения размътен,
за да измъти ясновидски стих.
А в отмаляла вечер ненадейно
сърцето й избухна като колба.
Ох, зная: от запушения стих.
Премислям нейния живот изнизан
безшумно като дим над бащин дом -
най-хубавият, истинският стих!

А за лудо аз драскам цял живот.

1984