СВЕТУЛКА

web | Лабиринт

На Данилка

Бе още малко момиче,
когато покойният й родител
я викаше всяка вечер
в градината с шепота на дърветата.

От сън се втурваше боса
в най-гъстите сенки на бащиния си скут
с детска, безстрашна радост
да слуша гласа му, донесен от вятъра.

И той я люлееше тихо,
премигващ с тъмнозелени ресници,
заровил мургави пръсти
в косите на мрака да хване светулката.

И с една нежна целувка
на нейното чело да я положи
като благослов и белег:
да бъде ангел, да бъде сияние.

Но не разбираше никой това.
И дърпаха я да се прибира
на топло, на ясно, на явно.
А тя отлетя с дъха на лятото.

И тук си остави фенерчето.

1984