СКЪРПЕН ПЕЙЗАЖ

web | Лабиринт

Слънцето ми блести право в очите
и виждам само прозиряци от пейзажа,
сякаш фрески в старинна ограбена църква,
но все не смогвам цялото да обзра.

Далеч в маранята се мержелее
тракийска могила като костенурка,
през хилядолетия дотук допълзяла
и спряла насред полето - сега накъде?

Заек, преметнал уши на хълбоци, бяга,
прескача пресъхнали спомени за река.
А в шепата на вира, отворена към небето,
се спуща бяло облаче с бял парашут.

И пак единак-слънчоглед, сред стърнище забравен,
към залеза зяпнал, заплеснат дотам,
че сам замязал на слънце от детска рисунка,
иззобан от свраките, сипаничав, ухилен цял.

На стръмния припек накацало ято варосани къщи,
повел ги е щъркел от килнат комин.
А сянката на Балкана до веждите начумерени
е моравочерна като вдовишки чембер.

И всичко това - на хапки, на глътки -
е скърпено в странно единство у мен:
костенурка и заек във вечно надбягване
отмерват време-пространството в моя юг.

На сипея сушата си свлякла змийската риза,
за да се изкъпе в лазурни детски очи.
И на баир лозе с кехлебарени гроздове -
под крило на плашило, разперило дрипав ръкав.

И навсякъде слънце и слънце в спояващ контраст.

1984