ЗЕБРА

web | Лабиринт

В детството си тичам край стобори.
        Слънцето ме придружава на черти,
        скача през пролуките на летвите
        и ме татуира мижешком
        цяла на райета като зебра,
        дрснала от резерват на свобода.
        Зад оградите - кайсиеви градини,
        клони виснат, скършени от плод.
        Сегна ли да си откъсна крадешком,
        все разлайвам псе и камък хвърлят подир мен.
        Хуквам с празни шепи, но покрай стобора
        отдалеч личи - побегнал арестант.

Тъй през дните минах: очи пълни,
        празни шепи, зебровата кожа на гърба -
        тъмни ивици покруса, светли гами устрем.
        Колкото едните по-катранени,
        толкова по-лъчезарни другите,
        по-контрастни като белези от бич.
        А в реанимацията с болнична пижама
        (зежра, повалена от игли като стрели)
        през клепача цепка отлепих едвам,
        за да зърна млечна ивица зора
        и да се провра през нея на верев,
        бягайки от кръвопийцата си нощ.

Моят залез е в кафез на гвоздей закачен.
        Но през пречките железни пак
        слънцето ме позебрява цяла,
        както в утрото на детските игри.
        Скок-подскок на куц крак в зоопарка,
        въздух в клетки, заграден простор.
        Чуруликане - кафезен хор.
        Зебро, горе погледа! Ако не можеш вече
        ти да литнеш, нека взорът да лети!
        Виж, раиран хоризонт: лазур и смог,
        реактивна нокътна деруга и дъга,
        сечища и сенки, клони и калкани,
        жерави и жици, спомени и пепел, сън и съм!

Зебро, петолиние на слънчевия смях!
        Зебро, арфа срещу вятъра!
        Зебро, онзи пак ще изломоти:
        - Няма такова животно!

1985