БАЛАДА ЗА КЛАДАТА

web | Глас

На Георги Баев

          След като пред телекамерата
          художникът си обели душата
          и я поднесе на длан...
Към гълъбарника на ателието
се изкатери тенекия с гас,
изкърти вратата с ритник.

          След като той заяви:
          - Аз не си продавам картините,
          все едно душата да си продам...
Струпа картините - снопи на кладни,
жетвата на един живот,
житница за нашия дух.
Избълва отгоре им съскаща,
смъдяща усойница -
да ги лизне с език.
Щракна запалка и с ярост
избухна пожарът.

          След като:
          - Дълго изстрадвам всяка творба...
Лумна въображението,
тъй както е лумвало в спазми родилни
зад възпаления лоб.
Горят пръстите на художника -
изкормени корени,
гори ръката ти, Майсторе,
протегната до звездния свод
като черна главня.

          След като:
          - Докога ще си затваряме очите...
Изригна разюздана
мъст за Истината.
Гърчат се, стенат мазките
в сцеплението на замисъла,
в спойката на потта.
Развихря се оргията на огъня -
заря за завистниците,
които потриват ръце,
тъй както диваците търкат
две сухи дървета,
за да добият искра.

          След като:
          - Много обичам морето,
          боя се, но не мога без него...
Възпламна димноморавото твое море,
надигна вълни само да се изгаси.
Сребристата твоя луна
за миг се превърна в окаден тиган -
еснафите да си пържат яйца на очи,
да зяпат през тях телевизора.
Твоето слънце ще влезе -
сажда в окото на новороденото.
Соленосинята твоя безкрайност -
мехур на клепача ми.

          След като:
          - Не понасям лъжата
          в изкуството и в живота...
Така ли? Изви се пушек до облаците,
изплезиха се езици цинобърни
от кладата, на която не картини,
а ти жив гориш като еретик.
Джордано Бруно на багрите.

          След като:
          - Лош бях с най-близките...
Горят десетилетия безсъние,
самотност, намръщеност, нямота.
Горят десетилетия бъдеще,
пращят и хвърчат на разни страни
като зловещи гларуси
над покривите, под които хъркат
затлъстелите от "Кво ме засяга това?"
Горят нашите очи.

          След като:
          - Готвя ретроспективна изложба...
Четката на огъня
върху нощния купол репродуцира
увеличени до необятност,
с трънен венец от искри,
с ореол на мъченици
в рамките на хоризонта
окачените твои платна
с гвоздеите на звездите -
твоята ретроспективна изложба,
която не ще се закрие никога,
щом не се откри.

          След като:
          - Разхищават за кич,
          а истинското изкуство...
Гори, догаря, тлее.
Последно възпламеняване,
преди да угасне съвсем.
Последно сияние
от солта на земята.
Вятърът пилее далеч над морето
праха от жертвеника -
посев за паметта,
повик към рибите за протест,
планктон за утрешни перки.

          След като:
          - Бързам да се върна при статива...
Стативът, доживотният твой кръст,
на който ти си саморазпънат,
за да разпериш криле,
коленичи над пепелището, овъглен.
Една последна искра припламна -
една пръхкава, суха сълза
и падна
в беловласата пепел на цял живот,
в димящата пепел на цяла Вселена.

          След като:
          - Още много работа ми предстои...
Ще излитне птицата феникс оттам.
Ще възкръсне нашият дух.
На утрото през пушек се бялна
очната ябълка на деня,
и денят разбра, че е ослепен.
За да прогледне с нови очи.

П о с л е п и с:

          А сега, зловонна газена тенекийо,
          за тази балада
          хвърли и мене на клада!

8 ноември 1983

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.03.2004
Блага Димитрова. Глас. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Блага Димитрова. Глас. Пловдив, 1985.