ТРАНЗИТ

(поема)

web | Белези - 2

*

На някакво сиво летище, където кацнах транзит,
полетът се отлага поради гъста мъгла,
която все се разпръсва и все се сплъстява
до непрозирна стена.

Кой друг освен бурята ще разбие тази рутинна мъгла?
Но аз се боя, че бурята ще обрули брутално
и крехките орехи на звездите,
както неведнъж досега.

*

Седя в чакалнята и зяпам през прозореца.
Потъвам постепенно като водолаз
все по-сълбоко във вълните на мъглата.

Явлението дълбочинна еуфория
на близо 70 метра глъбина
при мен настъпва към 70 години.

Човек изпада в транс, в пияно състояние -
изхвърля си дихателния апарат,
като хриле излишни. А пък аз изхвърлям

надеждата като измамно оперение.

*

За човечеството мъждее надежда в безкрая на
времето,
за човека - нищожна в краткия миг живот,
но достатъчна като сламка за глътки дъх.

*

И все пак ще се раздигне мъглата.
Не може да падне вечна мъгла.
Макар и не ние, но ще полетим.

Ще съумеем ли да полетим?
Промълчахме почти полувек.
Промъгляхме до костния мозък.

Провцепеняхме в циментни калъпи.
Изкоренени от небето,
ще ни поникнат ли млечни криле?

*

Моментът не е за летене.
Изчакайте четвърт столетие.

Чакам на летище транзит.
Чакам в нелетателно време.
Стигам до нелетателна възраст.
Тъпча по нелетателна почва.
Падам под нелетателен свод.

Може би в подлеза ще полетя
от обратната страна на въздуха.

Моментът все не е за летене.

*

Някъде ме чакаха. Носеха блага вест.
Чакат ли ме още, или са забравили,
че изобщо съществувам? Или вече
вестоносецът е друг?

Нека друг възвести
по бучащия микрофон:
- Пътници, явете се!
Полетът на бъдещето предстои!

*

Исках да мина през ада транзит,
а минах транзит през любовта,
през собствения си дом транзит,
през нежните сезони транзит,
през света с транзитни визи,
транзит през теб, свобода!

*

Моят ръчен багаж:
бележник с попътни мисли,
две-три снимки и стари писма,
една недочетена книга,
неопростени спомени,
в джоба на палто демоде -
неизпратена телеграма:
"Чакай ме! Утре летя!"

*

Сириус - звезда на летните ми нощи!
Озарено ми загатваш, че отвъд
земната надежда няма по-небесна.

*

Рано тази заран ме събуди майка ми:
- Ставай! Самолетът излетя без теб! -
С ясновидство утринно ми прозвуча.

А сега вечерно се смълча чакалнята.
Всичко се обърка в мътната мъгла.
Мен ли - майка ми, или събудих аз
моето момиче: - Ставай, закъсня!

Кой в летаргия тоталитарна се протягаше?
Кой кого изпращаше на дълъг път?
Някой трябваше отдавна да лети -

аз ли или птицата в кафеза?

*

Не мога да се завърна никога
от полета към бъдещето,
който в мъглата се заблуди...

*

Все този повтарящ се сън:
изпускам си самолета
и хуквам по пустата писта
след опашката на бръмченето.
А мъжът ми посреща
на другия край на дъгата
некацналото ми връщане.
И вече той не ми се сърди,
както не се сърдим на мъртвите.

*

Моментът все не е за летене.

Ти можеше да се измъкнеш транзит
през всичките завардени аерогари,
край житейските жертвени клади,
да излетиш като чучулига
и с клокочеща човка
да се закотвиш в самия зенит.
Но твоят човешки жребий
е полет, в земята, вбит.
В тази земя.

*

Убих една чучулига у мен.
Тя имаше чудати привички:
с пера да зачерква гранични черти,
с опашка облаци да отпъжда.

Изгребах зениците си до дъно,
но не изчерпах жаждата за света.
Превръзката от мъгла раздрах
и светлината ме ослепи.

*

На кръстопът. Това е моето разпятие
и моето разперено летене.
Кръстопътят се двоуми: накъде?
Затова бера изпод краката ви
стъпкани, оронени очи.

Да видя отвъд очевидното
миражноясния ден, когато
сляпата мъгла се раздигне
не насън, а наяве!
Не навън, а у дома!
Не надалече,
а в самите нас!

*

Изнервена, в мъглата втренчена,
пречупена като светкавица,
в чакалнята транзит забита,
сама сред престояли пътници,
аз цял живот глава разбивам
все в тази бетонирана мъгла.

И за какво ли? За солта на битието:

СЛОВО, МИСЪЛ, СЪВЕСТ, ВЪЗДУХ за летеж.

*

А някъде през това време
летят, тъй както дишат,
свободно цепейки с криле епохи.
Отде да прекосим, за да ги стигнем?

Полетът се отложи само за един живот.
Нашия. После ще излетим.
Не ние.

*

Моментът все не е за летене.

*

Пространството около нас и вътре в нас
се е огънало от завист,
от лоши помисли и страх.
И как направо да говориш,
и как направо да вървиш,
и как направо да летиш?

*

На летището транзит един транзистор
проглуши запушените ни уши
с ода: "О, магия! О, могъща! О, мъгла!"

Накъде отвежда летежът на сляпо?
Към безвъздушни ли ями?
Към зъбери, с лед увенчани?

Или към въртопите на утопиите:
"Сияйните зейнали висини"?
Накъде?

*

Многоетажнам панелна, типова -
от горе до долу мъгла
с внезапни зирки,
колкото да те заболи,
че имало още небе,
а ти съвсем си забравила.

*

Моментът все още не е за летене
в тази зона на здрача
и на слънчасването.
Щом няма въздух,
няма и полет!
Тук лети само времето.
Чакай още едно десетилетие
или столетие!

*

Едно детско хвърчило излитна високо
и раздигна мъглата пред възпалените ми очи.
Като пъстро облаче на хоризонта
то ми носи не ураган - изцелителен дъжд.

Мое безпризорно хвърчило, лети над комините
и раздай на детето откраднатите игри,
на фанатика - дефицитна усмивка,
на догматика - изненада,
на поваления - висота.

А на обречения като мене -
примката на въпроса.

Защо висящия въпрос
все бяга от отговор?

*

Летище "Транзит"
между две епохи,
между два свята,
между два съня,
между два вика
в плътната пустота.

*

Думи в сив, защитен цвят,
мисли в сив, защитен цвят,
погледи, усмивки, празници,
разрешените маршрути
и в прозореца пейзажът,
и пейзажът на душата -
всичко в сив, мъгляв, защитен цвят,
от страха незащитим.

Страх. От връх до корен страх.

*

Призрак броди из мъглата,
призракът на комунизма.

В чест на празника,
за почест на призрака
полетът се отлага.
До утре. До утре.
До вечното утре.

*

Никое летище не приема
призраци с перки от мъгла.
Мечтите се отлагат. По принцип.
Само ти, мое детско хвърчило, лети

неотложно над граници и над страх!

Моментът е твой за летене.

*

Бълнувам хронично бъдеще.
Боледувам вчерашно настояще.
Бдя над насъщно минало.
Възпявам кончината на велики реликви.
Полаквам раждането на пойни птици без глас.
Избягвам да срещна твоя поглед
да не зърна и там сляпа-слепица мъгла.

*

Онези, които най-търпеливо ме чакат,
са мъртви.
Добре дашла да бъда при тях.
Изчезвам от всичко, изчезвам от себе си -
отварям пространство
за необратимия полет на времето.

Чий е моментът за летене?

*

Боли ампутираното крило.
Боли забраненият полет.
Боли, боли животът в чакалня!

*

Никоя болка не е напразно -
стига докрай да се издържи!

Ако знаех,
ако само някой ми загатнеше
какво ме чака занапред,
ох, щях ли да се осмеля
да се събудя от упойката
в болничните бинтови белезници?

Щях! Струва ми се заради теб,
предуст за летене!

*

Желязната завеса от мъгла -
през нея и врабче да не прехвръкне.
Желязната завеса скри от мен
света, превръщайки го в чудо-блян.

*

Парников ефект.
Името ми в перфокарта, пътят - в досие.
Задух! Задух!
Над главите, над душите - схлупен похлупак.
Нерви! Нерви!
Пренагрети реотани. Нарушен баланс.
Хлад полъхва
само между теб и мене,
скъпи мой събрат!
Странно! Старшно!
Да минаваш между своите транзит.

*

На летище транзит,
докато чакам да се раздигне мъглата,
размишлявам трансцедентално:

Има ли вечна мъгла?
Или една мъгла се заменя с друга?
Или мъгла сме самите ние?

Защо изпадаме в транс
от транзитни амбиции, битки, обиди?
През учите ни минава транзит:

Сик транзит глория мунди.

*

Живот мой, грях мой!
От мечта на мечта,
от мъгла на мъгла.
Но бих ли могла
от теб да се отрека?

Здравей, мъгла!

*

Урочасан край на розите!
Всичко в теб е науж
в матово огледало - мъгла.

Разписанието за полети
се прогласява науж
от агитатора - автомат.

Висотата на полета
се превъзнася науж
от глашетаи по инструктаж.

Слънцето, водата, въздухът,
целият ти живот е науж.
Само болката и обидата са наистина.

Щом болката и обидата са истински,
о, тогава надеждата
е до ужас действителна!

*

Очите свикват с тъмнината
и виждат черно-бял света.
Но как с мъглата да се свикне -
лютива, сълзотворна, зла?
Тук всичко губи очертания
и само призраци витаят
преструвайки се, че летят.

*

Мъглата удавя въздуха,
изпива зениците на звездите
и ни превръща във влечуги -
да не дръзнем да полетим.
Защо да летим,
като можем догоре да изпълзим?
Но душите ни още пазят
сред безпаметната мъгла
спомена за криле...

*

Блатото безскрупулно поглъща гласовете ни.

Те заглъбват на дъното в удавническо мълчание.

Там ще дачакат своя Великден,
за да избликнат възкръснали
от могилата на мъглата
и да забият камбана...

*

Полетът се отлага,
докато не разпръснем мъглата
аз и ти със собствения си дъх.

Ако дух не ни стигне,
ще вземем назаем от мъртвите.

Полетът се отлага,
докато сами не се изтръгнем
от гравитацията на своя страх.

Ако сами не смогнем,
ще се уловим за хвърчилото на детето.

Пътници в зала транзит -
да изхвърлим баласта на пустотата!
Пистата да изметем с език!

Утре - не ние -
непременно ще излетим!

Септември 1989