Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЖЕНИТЕ: ИНТИМНО ПРОСТРАНСТВО И СОЦИАЛНА ЛЕГИТИМНОСТ

Албена Вачева

web

Мълчим - това е много стар рефлекс,
който непрекъснато работи
Теодора Димова

Представеният текст е част от работата ми по три паралелно разработвани изследователски проекта, свързани с проучване на социалната роля на жената в литературата и литературното поле като цяло. Като част от съвместната българо-полска научноизследователска инициатива „Жените в обществения дискурс на Полша и България (литература, изкуство, медии)” конкретният анализ е опит да се дискутира трансформацията на социалните артефакти чрез езика на художествеността. По тази причина вниманието се фокусира върху романа на Теодора Димова „Майките”, определян от критиката като социално ангажиран роман, чието първо издание на българския книжен пазар е през 2005 година. Споменавам нарочно годината на първото издаване1, тъй като тя е един от хронологичните маркери, центриращ романа „Майките” в социалната публичност. Поводът за написването му е случилата се мрачна поредица от престъпления, извършвани от деца. Както споделя авторката:

започнах да пиша „Майките” след като през пролетта се случи онова убийство в Пловдив, когато две четиринайсетгодишни момичета убиха своя съученичка. През есента на тази година последваха други убийства, извършени от деца - в Перник, Благоевград, Стара Загора. За мен това не са обикновени убийства - като тези, които свикнахме да гледаме по улиците на България или по холивудските филми, или по криминалните хроники на вестниците. Тези убийства са знак, че в обществото ни се случва нещо, което до този момент не се е случвало. Че сме преминали някакви граници, които не могат да бъдат преминати (Димова 2004).

 

Парадоксите и границите

Една от основните граници в романа е възрастовата. Шестнадесетгодишни - момчета и момичета от един клас, на прага на зрелостта, са основните действащи лица, призовани в следствието, за да се изяснят мотивите за извършено от тях убийство. Убийство на учителка, която в продължение на две години е проповядвала любов и е компенсирала липсата й в семействата им. „Има толкова много любов” е кредото на Явора, учителката, което мотивира 14-годишните момчета и момичета (те са на тази възраст, когато я срещат за първи път) да живеят и да се подкрепят и което, вече навършили 16, съзряващите мъже и жени вече разбират по друг начин. Парадоксално, но именно любовта към Явора е движещата сила при жестокото убийство. Следствието, водено паралелно от следовател полицай и психолог, констатира факта - извършено е престъпление. Мотивите за престъплението обаче остават неясни. Още по-изненадваща е жестокостта, с която е извършено.

Втората граница е между социалното и приватното пространство, която децата са принудени да „пресичат”. В резултат на това ежедневно преминаване те изграждат познания за социалния ред и се формират като личности. Това пресичане за всеки един от героите е уникално и неповторимо - поместени в общия контекст на социалния порядък, множеството структури на интимното пространство - семействата - имат различни жизнени стратегии и програми за тяхното осъществяване. Посредством многопосочни преходи между частно и социално те (героите) изграждат различни когнитивни модели, чрез които разбират приватния свят и света около себе си и така формират усещането за свой, респективно не-свой свят. По този начин се изгражда разказ, който е срез на социалната тъкан; разказ, който се отдалечава от идеята за „голям”, идеологически мотивиран социален наратив за българското общество в началото на новото хилядолетие. Обратно, концентрирането на вниманието върху приватното пространство, в което се формират и осъществяват голяма част от личностните характеристики на индивидите, изгражда картината на обществените порядки посредством постепенното й насищане със съдби и индивидуалности. Процесът на придобиване на социално познание има нужда от посредник и тази роля за 14-годишните деца е отредена на Явора. Явора е, която поема отговорността за децата, защото техните родители или са в невъзможност или не желаят да го направят. И това е една от истините за кризата в българското посткомунистическо общество, която то упорито обвива в мълчание. Неговоренето2 за тази истина е пораждащ механизъм, който мотивира съществуването и задълбочаването й, както показва романът.

 

Невиновните

Проблемът за неговоренето е изведен в ранг на социална категория в „Майките”. Като социална категория той е представен от липсата на диалог в семейството. Критичното говорене е подменено от тотализиращо мълчание, а в разговорите при общуването между родителите и децата най-често преобладават кратки императивни конструкции. Доверявайки се на Пиер Бурдийо (1991: 93-99)3, че „мълчанието само по себе си е вид дискурс на доминираните групи и единственото им средство за размяна на пазара на езикови продукти”, може да се каже, че този пазар, подобно на пазара на труда, стоките и услугите, е твърде беден и недоразвит. В тези условия отглеждането на децата е сведено само до разбирането за икономическа отговорност, която предвид на социалния контекст родителите изживяват изключително тежко. Отсъствието на диалог и разбиране в семейството подменя ценностите и възможността за оценка, която децата трябва да изградят. А самата любов е сведена до отношения на обвързаност или грубо прагматична зависимост, в резултат на което децата формират дълбока, но несподелена интимност, която не успяват да изразят посредством словото дори в най-върховия момент - времето преди и на убийството на Явора.

„не е възможно, Явора”, „не можеш да си тръгнеш от нас, Явора”, „няма да го направиш, нали, Явора?”, „невъзможно е да си играеш така с нас, Явора”, „Използваше ни за експеримент, нали?”, „Мислиш ли, че е редно да приютиш някой в себе си и после да го изхвърлиш? Мислиш ли, че можем да го понесем? Че можем да те загубим?”, „измами ни! Предаде ни! Излъга ни!” - това са всички думи, които вече 16-годишните успяват да изрекат. Това е всичко, чрез което те изразяват цялата своя интимност. Посредством няколкото изкрещени думи те правят своя избор в момента, в който навлизат в зрелостта. Нещо повече - героите на романа навлизат в зрелостта, убивайки. Убийството в случая е физическият, социално видимият и различимият акт на избор, извършен на прага на прехода от детството към юношеството/пълнолетието. То е осъществено жестоко, наподобявайки „оргия, ненаситна оргия по разкъсването на Явора, оргия без вино, зурни и тъпани, без огньове и флейти, които да разгарят въглените на отмъщението, на омразата” (с. 185). Оргия, в която децата се заявяват като правоприемници на родителите си - без слово и без ритуалност, с каквито се характеризират инициационните практики на някои култури и общества.

Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.

И пак се наведе надолу и пишеше по земята.

А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред.

Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?

Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши. (Йоан 8: 7-11)

и някой хвърли първия камък („Майките”, 184).

Успоредяването на библейския текст с текста от романа по категоричен начин маркира отсъствието на християнската морално-етична нормативност от социално-историческия дискурс, концептуализиран в текста. Отсъстват „по-старите”, които първи „начеват” да си тръгват, повеждайки със себе си „последните” - по-младите. И по-младите, обвинителите, остават, за да осъдят на смърт. От друга страна, оргиастичното убийство не носи и белезите на сакралността, което е характерно за ритуалните умъртвявания, съществуващи в широкия спектър от религиозни култове и доктрини, за наличието на които свидетелстват антропологичните изследвания. То е извършено от тълпата - един модерен феномен, където групата снема отговорността от индивида, придавайки му анонимност и чувство за необременена от отговорност споделеност. Убивайки, тълпата оневинява личността за действията й и шестата Божа заповед „Не убивай!” (Изход 20: 13) в случая е практически неприложима. Героите се чувстват себеневинни точно както себеневинни се чувстват и родителите им, принудени да съществуват в едно общество, което те смятат, че не отговаря на техните представи за ред и организация, и на което се чувстват пленници, но което пряко или косвено поддържат и изграждат всекидневно.

Мястото на убийството до самия акт на извършването му е също не-сакрално за общностната памет на градското живеене и организация - беседката в градинката между блоковете. Място на ежедневието, част от по-голямото секуларизирано пространство на града, след убийството то ще се сакрализира, превръщайки се за много кратко време в свещено за тяхната колективна памет пространство. Тук също може да се открие своеобразен парадокс - именно беседката е едно от малкото места, където всъщност децата говорят със себе си и за себе си и където има кой да чуе и да разбере техните проблеми и терзания. Тяхната заедност в продължение на две години превръща беседката в топос на колективното, превръща го в категориална единица на техния съвместен живот, по същия начин, по който те усвояват и превръщат в своя класната стая в училището.

Имаше някаква атмосфера в този клас, нещо недоловимо витаеше във въздуха, имаше дух и магия, които сплотяваха всяко едно дете с останалите. Нямаше аутсайдери [...] (с. 60). Между тях самите нямаше никакви тайни, никой не се срамуваше от родителите си или от нещастията, а всички бяха нещастни по един или друг начин и всички имаха от какво да се срамуват (с. 61-62).

Убивайки там, където са били колектив, юношите ще разпаднат изгражданата в любов в продължение на две години заедност и ще направят своя житейски избор.

Убийството е извършено по време на финалния мач на световното първенство по футбол. Извършено е мълчаливо - в беседката. Извършено е в свещено за секуларизирания съвременен човек време на безкритична съпричастност - футболния мач.

Натрупването на не-сакрални хронологични линии и топосни проекции на общностното живеене ясно маркират неустановения ред в обществото, който на свой ред снема вината от индивида за неговите решения и действия. Който му създава усещане за жертва, от една страна, и за всепозволеност - от друга. И ако в християнството Исус изкупва първородния грях на човечеството, то в социалния ред на романа грехът изначално липсва - съществува една субективно оценостявана всепоглъщаща социална несправедливост, която оневинява личността, снемайки чувството за отговорност. Реалност, която го кара да живее сега; без бъдеще, с едно оневиняващо настоящето минало.

В интервю за един от ежедневниците, излизащи в България, Теодора Димова (2005) споделя:

Дълго време мислех как би реагирало обществото, ако се появи свят човек. Беше мъчително, но стигнах до извода, че той въобще няма да бъде разпознат като свят човек. Че дори ще бъде изгонен и линчуван. Че няма място за нов Христос на земята, поне тук и сега - толкова сме озверели. Че ако се появи свят човек, който говори същинските неща, просто ще бъде премахнат.

Може пространно да се дискутира върху разсъжденията на авторката на романа, които залягат в морално-етичната концепция на „Майките”. Прочетено сумарно обаче, казаното фокусира вниманието ни върху общество, в което християнският Бог е не просто изгонен, той липсва, защото е ненужен. Защото всеки един от това общество трябва и иска да живее според собствените си представи за социален ред и индивидуална отговорност, вън от ценностите на общностното живеене.

В изследването си върху моралната и естетическата същност на християнството Емилия Дворянова (1992) споделя наблюдението, че чрез християнството за първи път в историята на човечеството смъртта получава философска трактовка, според която се осмисля като „Другото на живота”, чрез което се осмисля самият живот. Виновността, предопределена от първородния грях, на чиято плоскост се осъществява човешката индивидуалност и свързаното с нея индивидуално спасение, концептуализират чувството за свобода по нов начин, обвързвайки я с Бога и личния избор за достигането Му.

За да бъде оценена, една жизнена постъпка или дейност трябва да притежава в себе си вътрешната възможност да има битийност и в смъртта, т.е. да носи в себе си своята не-битийност, своята идеалност, която да я съхрани в другото на собствената й проява, да я запази в смъртта - твърди Емилия Дворянова.

И още:

Целият материален пласт на мирозданието в неговите живи и мъртви форми е пласт на мъртви ценности и то не защото в тях няма живот, но защото в тях има само живот, те не подлежат на смърт и тяхното битие е битие само в живота (Дворянова 1992: 93).

В романа „Майките” любовта е концептуализирана основно чрез образа на учителката Явора. Тя е поведенческият коректив, който 14-годишните имат като контрапункт на случващото се в семействата им. По тази причина по-късната им себереализация като личности и в плана на социалното се нуждае от препотвърждаване на правото им на свободен избор, от свободното им волеизлияние. И те избират, убивайки. Началният етап от жизнения им път на зрели хора е освободен от убийството и смъртта на Явора. Те вече избират живота - избират битие само в живота, връщайки се отново към цитираните по-горе разсъждения на Дворянова. Героите са свободни да реализират всички онези социални и личностни поведенчески модели, които са формирани в семействата им от деня на тяхното раждане. В контекста на тези разсъждения може би не е парадоксално да се каже, че именно убийството в сакрални за една профанизирана ценностна система време и пространство снема чувството за вина и отговорност у 16-годишните убийци, за да могат да се завърнат в онова състояние на Аз-рефлексия, което е формирано в семействата им. За да бъдат отново невинни:

и закри очите си, лицето си, за да не гледа Явора
и другите го последваха,
за да не ослепеят от съдбата си
от годините, които им предстояха
от пустините си
от пиянските си нощи
от леговищата и любовите си
от змиите си
от нажежените си камъни (с. 186-87).

Както са невинни родителите им. За да нямат нужда от Бог. За да живеят. За да бъдат част от обществото, което ги възпитава, отхвърляйки ги.

 

Майките / майчинството

Подобно на Бог, майките в романа присъстват чрез отсъствието си. Тяхното отсъствие придава реалност в измеренията на кризата в обществото, която романът се опитва да обговори. Липсващата майка участва само в разтварянето на интимното пространство на семейството, превръщайки го в една от най-уродливите структури на социалното и разрушавайки по този начин социалните конвенции за реализацията на жената. Семейството е представено като поле на почти ожесточена конкуренция, в което детството на героите е отнето още като изначална идея и същност. По тази причина границите, които текстът се опитва да разбере, и за които стана дума по-горе, са напълно условни и отдалечено абстрактни. Те са по-скоро концептуални, отколкото уплътнена реалност - нефукциониращото семейство, в което конфронтацията и взаимната ненавист са основни характеристики, не създава нито поле за спокойно детство, нито защита от социалните катаклизми.

Може много да се дискутира дали точно майката (посредством отсъствието си) е виновна за представените в романа непълноценни семейства. В дискурсивната му рамка конкретно обвинение липсва4. Ако се опитам да приближа критическия прочит, в известна степен манипулативно, по-плътно до похватите на Теодора Димова при изграждането на текста, ще кажа, че все още се води следствие за определяне степента на не/виновност на майките и тяхната връзка с извършеното престъпление. От гледна точка на стереотипните нагласи на социално приемливото мислене е налична една рудиментарна половородова представа, която дава възможност да се присъди висока степен на виновност на жената, изоставила майчинството. Достатъчно аргументи в подкрепа на подобно твърдение дават резултатите от изследването върху езиков материал, „произведен от студенти по англицистика и американистика в СУ „Св. Климент Охридски” по време на курса „Breakbar”, в периода 1992-1995 г. Идеологически формираните нагласи, които се извеждат като определящи поведението на участничките в различни ролеви игри, имат за своя основна характеристика половородовото противопоставяне, при което жените заемат по-непрестижната в стратегическо отношение роля. „Слабостта на жените ги прави уязвими и в дома, и извън него, като заплахата идва от обществото изобщо, тъй като и други жени, които стоят по-високо в социалната йерархия, са нейни носители. Жените виждат в семейството възможности, които обществото извън него няма или не желае да има. Семейството, но най-вече жените в него са единствено способни да решават проблемите на децата” (Каталан 1999: 25).

Във връзка с казаното може да се добави, че убийството в романа парадоксално провокира ролята на майката в традициите на българската художествена литература, отразила в една или друга степен социалната представа за позицията на жената-майка в семейната общност. В изследването си „Майката - светица: един предмодерен модел за посткомунистическите жени?” Барбара Рийвз-Елингтън прави опит да синтезира представите и нагласите при възприемане образа на жената, изследвайки образци на българската художествена литература, етнографски описания и лични разкази. Изводът, до който достига авторката, е, че „българката от предкомунистическия режим е била фактор със социално значение. Българските майки са изпълнявали културната роля да поддържат реда в обществото” (Рийвз-Елингтън 1999: 170). Културният модел, определящ характера на модерното българско общество, рефлектира в художествената литература, изграждайки образа на майката светица, която „стои в центъра на семейството и контролира всички отношения и дейности в домакинството” (Рийвз-Елингтън 1999: 170). Това наблюдение на изследователката кореспондира, според мен, повече с една представа за майката, свързана с идеала, който определени носталгично традиционно ориентирани модерни течения се опитват да формират и наложат.5 Да наложат като контрапункт на всички онези, също модерни тенденции6, които се опитват да еманципират жената и да предоговорят нейното място и роля в социалния ред, който в условията на нова стопанска организация е подложен на динамични трансформации.7 Независимо от пресрещането на различни по своя характер социални дискурси, литературата се придържа до (и по този начин става един от проводниците на) по-традиционната представа за жената и особено за майчинството. Приближавайки се още веднъж до казаното от Милена Кирова, може да се добави, че патриархалният мит за майчинството се утвърждава като социална конвенция и със средствата на художественото, превръщайки се в идеология, определяща естетиката на модерната литература. В подкрепа на това може да се приведе и наблюдението на Красимира Даскалова върху парадоксалния на пръв поглед факт, че дори „романите и разказите, написани от активистки на женското движение завършват с примиряване с традиционното: покаяние и брак на провокативно настроените преди жени” (Даскалова 1998: 39).

Семейството е факторът, както се вижда и от изследванията върху модерната литература до 1944 година, и от проучванията върху езиковите стратегии в началото на 90-те години на ХХ век, който се оказва решаващ при формирането на колективната визия за социалната реализация на жената. Реализация, която основно се мотивира и предопределя именно от брака и в по-голяма степен от майчинството, възприеман като негова еманация в традиционните представи. Представи, които властта след 1944 година се опитва да мотивира идеологически, предефинирайки ролята на жената съобразно провеждащата се бърза индустриализация на страната. „Майчинството - твърди Ана Лулева - не е въпрос на свободен избор. [...] От друга страна, майчинството се аргументираше с ценностите на грижовност (за дома, децата, възрастните) и саможертва (жертвоготовност) - ценности, много повече ориентирани към традиционната патриархалност, отколкото възприемани като признаване на различие или свободен избор” (Лулева 2003: 171).

Именно заради провокацията към традиционната представа за майчинството романът успява да се положи извън големите идеологически маркирани наративи на социалното тяло, независимо че на първи прочит неговата социална предопределеност изглежда изначална и безспорна. Отстраняването от социалността романът постига чрез отказа си да мотивира убийството точно като социален феномен. Чрез убийството на Явора 16-годишните оневиняват своите майки, защото, експлоатирайки мита за майчинството, поемат кръста на собствената си съдба и отговорностите за нея.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Първото издание на романа „Майките” на българския книжен пазар е направено през 2005 година от ИК „Фондация Развитие/Епсилон”, а второто е осъществено през 2006 година от издателство „Сиела”. Цитатите и позоваванията в настоящия текст са по второто издание. [обратно]

2. За неговоренето като социален феномен в българската публичност и за неговата роля в романа „Майките” вж. също: Димова (2005). [обратно]

3. Повече за идеите на Пиер Бурдийо за лингвистичната антропология вж. у: Ханкс (2005: 67-83). [обратно]

4. В брой 32 от 2005 година на в. „Култура” Милена Кирова анализира романа през призмата на травмиращия модерен мит за майката: като светица (според който ролята на жената се концептуализира от традиционните схващания) и като грешница (кореспондиращо с опитите за противопоставянето на жената именно на тези представи): „Майчинството всъщност е мит, един от най-силните и упорити митове в съзнанието и още повече в несъзнаваното на патриархално формирания човек. Точно поради тази причина всяко отклонение от неговата „нормалност” се превръща в психическа травма и в начало на невротичен (ако не психотичен) проблем. Митът, с други думи, може да има садистичен характер; той принуждава хората да съобразяват реалността на своя живот с идеалните измерения на една невъзможна (митологична, т.е. нереална по дефиниция) представа за него” (Кирова 2005). [обратно]

5. Споделям наблюдението на Димитър Камбуров, че традиционният културен модел е символно натоварен достатъчно високо. Може да се каже, че това е една от причините традицията да се реализира като единен културен текст, отличаващ се с особен тип организираност. Модерната рефлексия към този текст губи възможността за тотализиращ прочит, като разпада четенето му на множество възможни гледни точки. Както и на множество идеологически, в културно отношение, опити за овладяването му. Казано с думите на Камбуров (2005: 210): „В традиционната структура на отношения решаващо е междуполовородовото сътрудничество. Вътреполовородовата солидарност и регламентираната доминираност на жената от мъжа са предимно символични и ритуализирани, т.е. лишени от действителни индивидуални употреби извън статуквото. Културната норма на половородовото господство и вътреполовородовата солидарност е контролирана и ограничавана от определящата културна норма на междуполовородово сътрудничество”. [обратно]

6. Повече по този въпрос вж. студията на Красимира Даскалова „Българските жени в социални движения, закони и дискурси (1840 - 1940)”, където авторката споделя наблюдението си за пресрещането на два дискурса, формиращи модерната визия за социалната роля на жените - трансформиращ се традиционалистки (нео-традиционализъм) и еманципаторски (Даскалова 1998: 11-42). [обратно]

7. Като любопитна илюстрация на това наблюдение може да се приведе цитат от публикация от 1934 г. в сп. „Българска мисъл”, в който авторът споделя носталгията си, идеализирайки отношенията между мъжете и жените в миналото: „Как просто е било дадено любовното разбирателство и любовното щастие на нашите деди. Мъжът и жената са били тъй цялостни като типове, завършени и уяснени, с определени права и психология. [...] За новия човек обаче това не е така. Дадена му е пълна свобода и затова е в безпътица” (Кръстев 1934: 357-361). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бурдийо 1991: Bourdieu, Pierre. Language and Symbolic Power. Cambrige: Polity, 1991. Цитирано по: Каталан (1999: 9-25).

Даскалова 1998: Даскалова, Красимира. Българските жени в социални движения, закони и дискурси (1840-1940). // От сянката на историята: Жените в българското общество и култура (1840-1940). Съст.: Красимира Даскалова. София: Българска група за изследвания на жените и пола и „Дом на науките за човека и обществото”, 1998, с. 11-42.

Дворянова 1992: Дворянова, Емилия. Естетическата същност на християнството. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1992.

Димова 2004: Димова, Теодора. Майките. // Култура, № 47, 10.12.2004 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2349/romanitd.htm> (21.06.2008).

Димова 2005: Димова, Теодора. Ще изгоним следващия Христос. // Стандарт, 02.07.2005.

Камбуров 2005: Камбуров, Димитър. Мъже и Балкани. // Род и ред в българската култура. Съст.: Милена Кирова, Корнелия Славова. София: Фондация „Център за изследвания и политики за жените”, 2005, с. 204-218.

Каталан 1999: Каталан, Зелма. Мълчанието като дискурс и дискурсът на мълчанието. // Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм. Съст.: Ралица Мухарска. София: Полис, 1999, с. 9-25.

Кирова 2005: Кирова, Милена. Майките, нашата болест. // Култура, № 32, 23.09.2005 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2382/book.htm> (21.06.2008).

Кръстев 1934: Кръстев, К. Новият мъж и новата жена. // Българска мисъл, 1934, № 6, с. 357-361. Цитирано по: Кръстев, К. Новият мъж и новата жена. // От сянката на историята: Жените в българското общество и култура (1840-1940). Съст.: Красимира Даскалова. София: Българска група за изследвания по история на жените и пола и „Дом на науките за човека и обществото”, 1998, с. 348-352.

Лулева 2003: Лулева, Ана. „Женският въпрос” в социалистическа България - идеология, политика, реалност. // Социализмът: реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната култура. София: ЕИМ - БАН, 2003, с. 155-174.

Рийвз-Елингтън 1999: Рийвз-Елингтън, Барбара. Майката - светица: един предмодерен модел за посткомунистическите жени? // Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм. Съст.: Ралица Мухарска. София: Полис, 1999, с. 167-182.

Ханкс 2005: Hanks, William. Pierre Bourdieu and the Practices of Language. // Annual Review of Anthropology, 2005, № 34, рр. 67-83.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2008, № 6 (103)