ЗА ДЖАЗА, МЕЙЛА И ЕМИГРАЦИЯТА

Албена Вачева

web

„Да я наречем градска литература и дори софийска литература” - е може би най-точното определение за книгата „Mail-Jazz” на Олга Шурбанова и Кръстю Пастухов. Негова авторка е Росица Ташева, написала предговора към естетски оформеното от Яна Левиева издание на издателство „Колибри”. Такъв е цялостният стил на книгата - естетски, изказан с език, който е изпълнен с иронията на дистанцията. Тази дистанция прави книгата наистина аристократична: пред читателя са писмата на двама души, разделени в пространството, но съединени във времето, които си позволяват лукса да пишат дълги и пространни имейли. Кръстю Пастухов пише от Варшава, а Олга Шурбанова - от София с опрощаваща ирония и с отсъстваща суета.

Казват, че докато не са влезли в тази кореспонденция по повод публикация на стихове на Кръстю в списанието, в което Олга работи, не са се познавали. Срещнали са се „електронно” - чрез mail, за да разкажат за... миналото. Разказ, който е лишен от травматичност и упреци, в който липсват присъди и отричане, няма величаене и героизиране. Разказ за времето, което е направило двама души съмишленици, разпознали се именно сега - чрез mail-a. И са се разпознали по Jazz-a. Затова джазът не е просто музика, а е начин на живот, или - по-близо до книгата - стил на живот. Живот със стил също е вярно, дори сякаш е по-точно. Джазът е и импровизация, в която личи индивидуалното, собственият почерк в света. В този смисъл самата книга е джаз. Любимият стил на двамата разменящи си писма, които разказват за един отминал или по-точно - нереален свят. Не защото не съществува, а защото е за хора с определена нагласа към този живот. Хора, които искат да видят града през очите на градските младежи. За тях книгата разказва с езика на онези, които не политическата система ги е превърнала в емигранти, а които са превърнали системата в емигрант на собствените си спомени. Джазът е съпротивата на градския квартал пред бездушието на политическото цяло - то присъства сега, присъствало е и тогава, колкото да подчертае собственото си безсмислие в кореспонденцията между двама души. Разговорът прелива от тема в тема, от квартал в квартал, от плаж на плаж... Споменават се имена и сгради... Картографира се София - в хора, стилове, центрове и периферии. Картографира се с истории за музика, литература, срещи и случки. Изгражда топосите на паметта, но не колективната, която има претенциите за героичност, а личната. Онези места, които са значими за собственото ти минало и хората, с които си свързан. Пред читателя се възстановява онзи дух, на „второто поколение, след тия първите, дето завършиха науките си в странство, дойдоха тук и взеха да строят съвременна България”. Вторите, които могат да изберат своя път в София и в живота. Живот, който не е лесен, ако не се гледа малко хлапашки, с намигване, като от квартален бродяга. Тогава и малките предателства са по-леки, и неуспехите не са трагични. Тяхната София книгата разкрива бавно и пестеливо. Понякога с езика на тези същите квартални бродяги, но винаги със стил и с вкус към значимото.

На „голямата история”, онази, която е значима за много хора, присъстващата в пресата, телевизията и интернет-сайтовете, е противопоставена личната история за света. Писмата я носят в себе си, често под формата на отделни приказки или цикъл от приказки, в които сюжетите са с различна степен на реалистичност. Историята в тази книга има други пространствено-времеви рамки и отношението й към разказаното в писмата не е задължително в причинно-следствена връзка с нея - с него, с разказаното. Историята се случва в разказа и в езика, хронологията е на заден план. Към събитията от настоящето, които утре ще са вече история, отношението е същото. В тялото на книгата те са повече отпратки към социалното, а разказът няма претенции за точното им отразяване. Затова във Варшава има парад по случай Деня на конституцията, който е видян от Кръстю като парад на достойнството. И пак там - в същия този град, „понеже днес е събота”, бродят слонове. А отговорът на Олга от София е „със Слона така и не се срещнахме в този живот, но все едно съм седяла на една маса с него...”. Това е джазът - миксиран език за посветени, призвани, не непременно познати. Той отразява емоцията, която са предизвикали, превърната в музика, близка до душите на двамата пишещи. Превърната в Jazz, изпълнен по Mail. Защото е импровизация, трудно е да познаваш джаза, но за да разбереш книгата, достатъчно е да го обичаш. Или поне да обичаш предизвикателствата. Тогава речникът с имената, поместени в края на книгата, върши работа - поне предлага един съкратен езиков курс за начинаещи, търсещи града с неговите квартали и езици, цялости и разпади.

„Ти къде се маеш в замаяната земя?” - пита в едно писмо Олга от София. В отговор, доста отдалечен във времето, Кръстю от Варшава отговаря: „Не знам откъде съм. Но понякога, без да ща, се връщам там, където съм бил. И всеки път е различно.” И така до края на книгата - писмата се преливат едно в друго, започвайки едни и изоставяйки други, отдавна започнати нишки, за да се върнат отново на старите теми, които да продължат така, сякаш никога не са били прекъсвани. Като тези за морските плажове, вълни и лястовици... за отминалото и изживяното. За да се стигне до весело-тъжното заключение на Кръстю, че „човек не само в собствената си държава може да бъде емигрант, но и в чужбина”, на което Олга отговаря със стихове на Кафка: „Няма защо да напускаш стаята си./ Остани на масата и слушай./ Дори не слушай, просто чакай./ Дори не чакай./ Стой неподвижен и самотен...”, защото светът няма друг избор, освен да свали маската и да ти се представи...

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.02.2012, № 2 (147)