"ОТРАЖЕНИЯ" ОТ КРЪСТЮ ПАСТУХОВ

Албена Вачева

web

Внезапен
        вятър
            всичките
                  врати
                          разтвори
и безразборно
      разпиля ни
            на произволни
                    разстояния.
Остана Skype-а
          само да събира
                          между нас
листата пожълтели,
      които стават
            виртуален прах
                  във дланите ни.

Избрах да започна с това стихотворение на Кръстю Пастухов, тъй като го намирам за емблематично. Избрах го заради ключовата дума Skype - компютърна програма за комуникация, свързваща „безразборно разпилените” близки. Като такава обаче тя има пряка връзка със заглавието на цялата стихосбирка - „Отражения”, на английски - reflections. Ще си позволя още малко разсъждения за тази свързаност на английската дума и цифровите технологии. В нашето съвремие reflection е и термин от езика на компютърните специалисти. С него се обозначава процес, при който определена компютърна програма сама наблюдава и модифицира собствената си структура и поведение, твърди една речникова статия. А Пастухов я допълва по своеобразен начин: „Дали самобръсначката е стара или лицето вече е ръждясало?”

Позволих си тази малко свободна спекулация, защото мисля, че макар и по парадоксален начин, съдържа в себе си аналитичния ключ, необходим за декодиране на смислите в „Отражения”. Колкото до цитата от стихосбирката, той ни разкрива вътрешно мотивирана, често пъти обглеждаща себе си поезия. Една своеобразна поетическа структура, която носи в себе си напрежението от отразяване на външното, но пречупено през призмата на най-интимната част на човешкото световъзприемане.

Тази структура изгражда поетиката на Пастухов като съвкупност от свързани помежду си миниатюри. Те не са израз на формата, а преди всичко провокират поетическото чувство, което е рефлексия на нещо малко, единично и в повечето случаи уникално. По тази причина стихосбирката се удържа в една здравословна дистанцираност от социалното, представяйки ни интимния свят на отделния човек.

Ако непременно трябва да положа тази поезия в общия исторически развой на българската литература, ще кажа, че стиховете в „Отражения” наследяват и продължават една традиция, която през 70-те и 80-те години на ХХ век формира паралел в поетическите търсения. Една поезия, която е чужда на декларативния патос на идеологическата естетика (партийна и социална), една поезия, която извира от най-дълбоката интимност на човешките чувства. Поезията на хора, които слушат Майлз Дейвис и се вдъхновяват от неговата музика. И още една интересна подробност, която мисля, че е важна. Поетите, пишещи по този начин, останаха верни на тази своя изразност, която не се повлия нито от политическите, нито от социалните промени в България след 1989 година. Тя и тогава, и сега говори по обикновен начин за необикновени неща. И тогава предлагаше алтернативно говорене, и сега черпи вътрешна сила от собствения морал, отстранявайки се от релативистичните внушения за условността на всички духовни категории. Изкушена от битието си на литературен критик и историк, ще си позволя да кажа, че ако се търси новаторство в поезията на Пастухов, то, парадоксално, се съдържа точно в устояването на тези традиции в българската литература, и в отказа от извършване на поетически експерименти, подчинени на случайността. И именно в това се корени нейната сила и възможности за въздействие върху читателя. Защото необикновените неща, които предизвикват чувството, са човешките ценности и морала на нашето всекидневие, с които, за съжаление, сякаш се отнасяме преди всичко и само към най-близките си. По тази причина този тип поезия е насочена повече към общуване с определена читателска аудитория, която е група от съмишленици, отколкото към задоволяване нуждите на масовите потребители на книжни продукти.

В поезията на Пастухов читателят няма да намери някаква свръхсимволна натовареност на болката и нещастието; не би открил и повей от някаква всемирна романтическа драматичност в страданието. Напротив, четейки стиховете, читателят ще поговори със себе си, ще говори на собствен език, така, както говори в най-интимните моменти на своите близки. И ще разбира това, което се казва. И те ще разбират това, което им се казва. Защото е искрено. И може би точно това е механизмът, по който в „Отражения” човекът се свързва с хората. Защото в „Отражения” не се вижда просто обратен - огледален - образ на нещата. В стихосбирката общочовешкото се отразява през личното, отстранявайки се по този начин от патетиката и драматизма на големите социални проекти или романтичните пози. А лична е глътката вода, скрита под клепачите и недогорелите страници в огнището на съмнението, които остават за магаренцето след хилядите поетически пегаси, дошли да се напасат на воля в лунните нощи (стр. 46). Личен е всеки един момент, който напомня за радостта от живота и за пълнокръвното му цветно изживяване.

Това потапяне в интимното дава възможност да заговорят хората, да заговори природата в поезията на Кръстю Пастухов. И трябва много малко усилие, трябва само да спрем, за да можем и ние да чуем и да разберем какво ни казват тези гласове. Достатъчно е само да си купим петел вместо часовник и времето ще тръгне по-точно (стр. 100), както се опитва да ни убеди авторът. Защото всички те имат какво да ни кажат, носят в себе си своята малка тайна, която са открили за себе си и непрекъснато с готовност разкриват и на нас.

Чрез тези гласове ни се разкрива и авторът. Вероятно се изисква много сила и почтеност, за да бъдеш рефлексивен към себе си. Да се отстраниш от най-силната идеология, която владее човека и на която той, човекът, се поддава доброволно. Идеологията на самозаблуждението, с която превръщаме собствената си значимост в общочовешка ценност и изискваме съобразяване с това. „Отражения” не отразява подобни чувства, а събира и разпръсква множеството гласове с еднакви стойности. И всички те говорят хармонично, без да са потиснати от едно монологично свръх-аз, стремящо се да ги подчини на себе си:

Отивам си
              и ти оставям
празен лист.
Да си напишеш
              за довиждане
каквото искаш.

Резултатът от авторефлексията понякога избликва в ирония на автора към себе си. Тази ирония е част от силата, необходима, за да се изговорят собствените тайни открито и откровено, без маскиране и дълбоко закодирани стратегии. За да може да се осъществи споделяне със съмишленици, а не изповед, обременяваща читателя с тайна, която той трябва да пази до сетния си дъх.

Стихотворението, с което започнах настоящия текст е от цикъла „Варшавски прозорци” и, както подсказва заглавието, съдържа стихове, които са поетически израз на впечатления от Полша. И тук Пастухов не изневерява на себе си и въпреки студенината или пък горещината на града не заема ламеналната поза на страдалец или, още по-малко, на емигрант, а предпочита движението в пространството. Предпочита търсачеството и изследването, воден от любопитството на мисълта, без да се страхува, че силният вятър може да пречупи в своя порив тръстиката, пък била тя и мислеща. В тази мисъл на Блез Паскал, която провокира и едно стихотворение, може би се съдържа цялата философия на автора, отразена в творчеството му. Поетиката на Пастухов е поетика на движението - образите, които се изграждат не са част от някакви широки епически платна, а са елементи на моментното впечатление от откривателството. На пръв поглед те дори създават усещането за случайност. То обаче е измамно, защото тези впечатления са дълбоко осмислени, а не са просто огледално отразени. И в този смисъл мога да допълня, че става дума за една поезия на интелектуалното откривателство и неговото интимно преосмисляне и споделяне.

Само няколко стихотворения от цикъла „Варшавски прозорци” съдържат в себе си нюанси на чувства, близки до носталгията. Използването на поетически метафори, които автоматично внушават носталгично настроение, тук е силно редуцирано. Липсва носталгията по родината, въобразена като такава; самата родина не е разчитана като част от навика ни да живеем сред определени хора на определено място. Тя също е търсена и откривана всеки ден и по всяко време. Отстраняването от нея дава друга оптика на отражението, през стъклата на варшавските прозорци, които са достатъчно широки и също предполагат откривателство.

По интересен начин носталгичното чувство в „Отражения” е представено като производно на любовта. Тук липсва крайността на страстите, тя е заменена от една сеферична по своя характер любов, любов, която търси, която се опитва да разбира и която прощава. Мога да кажа, че почти всички стихове в стихосбирката по един или друг начин съдържат в себе си зрънце от тази любов. Тя не е мистична, нейното представяне е далеч от алхимията на ирационалността. Проекциите й се съдържат в единичния жест, в отделния аромат, в случайния поглед. Съдържат се дори в посвещенията. Именно тя е мотивираща цялото откривателство, за което вече стана дума, и в резултат на нея светът е цветен и многозвучен.

Много дълго се колебаех как да завърша този текст. Подвластна на искреността, която стихосбирката внушава, ще кажа само това: „Аз много харесвам тази книга. И ви завиждам, че срещата с нея ви предстои!”

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2008, № 11 (108)