Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТВЪД ФИЛОЛОГИЧЕСКИЯ ПРОЧИТ

Албена Вачева

web

Николай Аретов. Убийство по български (Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления). София: Кралица Маб, 2007Убеденост да синтезирам по този начин разсъжденията си, провокирани от книгата на Николай Аретов, ми даде една статия, която наскоро отново препрочетох. Става дума за едно изказване на Хелмут Хайсенбютел, поместено в нея, който упреква немските критици през 60-те години на отминалия век в един много сериозен пропуск - че не вземат под внимание "легитимното четене за всички. Четене, в което да намери място всеки читател" (Хайсенбютел 1966: 110, цит. по: Зоркая 2004).

Трябва да призная, че отпечатването на книгата на Николай Аретов породи в мен известни колебания дали изобщо е възможно - чисто онтологично - подобно изследване. Трябва да вметна, че познавах по-ранното издание на книгата, но не я възприемах толкова като историографско изследване, а повече като литературно-критически анализ. Второто издание е в много голяма степен допълвано и преработено и заявката за история е много по-ясна и категорична. Именно в резултат на тази заявка ще си позволя една литературоведска спекулация, формулирана в няколко въпроса. Единият: ако се направи висок литуратурно-исторически и критически прочит на литературата за престъпления и това се издаде в самостоятелно издание, кои ще бъдат неговите читатели. Защото "високият" филологически прочит по презумпция признава за нелегитимен този тип писане, казва Хайсенбютел, а и собствените ми наблюдения ми дават основание да се съглася в голяма степен с казаното. Значи - от гледна точка на канона, създаван и охраняван от литературоведите, това изследване не би трябвало да доведе до промени, тъй като изследователската му тема е в разрез с канон-формиращите принципи. ("Критическият поглед - пише Милена Кирова (2008) по повод на книгата - все още разпознава миналото в единствената перспектива на неговото "генерално" случване"). От друга страна, четенето на "масова" литература далеч не изисква филологическа подготовка. Казано иначе, и това е следващият въпрос, трябва ли му на читателя на "масова" литература да познава нейните исторически корени, естетика, върхови постижения, за да продължава да я чете.

Как отговаря на тези въпроси "Убийство по български"?

Историята, която се опитва да изгради и предлага на вниманието на читателя Николай Аретов, в това отношение е много сериозно постижение. Постижение, тъй като приема правото на четене за по-широка категория - над или отвъд филологическата компетентност. За четенето като съществуващ факт - може би като социологическа категория, свързано с друга от този порядък - свободното време. И по силата на това, може да се каже, че четенето и писането са конципирани като културологичен проблем, само част от който е литературната компетентност. Авторът държи във фокуса на вниманието си този въпрос, тъй като една от основните аналитични конструкции се изгражда въз основа на проучването на проблема за престъплението в признатата за "висока" художествена литература.

"Критериите, по които се определя принадлежността на една творба към високата (елитарната, художествената, сериозната) или масовата култура са исторически променливи. При това, както е известно, тези критерии имат по-скоро функционален, социологически, а не иманентен характер..." (с. 28)

"Строгото двоично разделяне на масова и елитарна литература безспорно опростява реалностите." (с. 29)

Тълкуванията, които прави Аретов, обхващат както творби, принадлежащи към епохата на средновековието, така и произведения, публикувани в епохата на модерността. Жанровото многообразие на разгледаните произведения затруднява подвеждането им под един знаменател, ако се приложи към анализа строго литературоведски прочит. Възможността за културологичен прочит, които това многообразие обаче създава, е една от силните страни на изследването, тъй като успява да го уплътни именно от гледна точка на ценностните измерения, характерни за епохата. Това не е особено типично за литературната историография, опитваща се да обвърже миналото в единен текстологичен корпус, в който наследството и иновациите са както диахронно концептуализирано обвързани помежду си, така и синхронно отразяват историзма на епохата. По силата на това се съгласявам напълно с твърдението на Милена Кирова, че "Убийство по български" не "представлява история на българската литература за престъпления". Аргумент за подобно твърдение е, че първите части на изследването включват художествен материал, чиято концептуална база е ориентиран по-скоро по посоката традиционен ред - нарушение - възстановяване на реда, отколкото по линията престъпление - наказание, характерно за по-късната социална публичност. Престъпленията, свързани, казано най-общо, с религиозната, или по-точно - с верската догма за космическото устройство и ред, са конструкти на средновековната визия за социално устройство. По силата на това привеждането на по-ранни образци в работата на Аретов не цели да покаже връзката между тях и по-късните произведения в литературно-исторически план с оглед на жанровите норми, иновации и естетически търсения, а по-скоро се опитва да направи известна ревизия на модерния идеологизиран литературоведски прочит, успоредявайки го с възможността за своеобразна неканонична визия. И това се осъществява посредством вписването на литературни артефакти в по-широкия културологичен контекст - първоначално религиозно доминиран, а по-късно и осъзнат етнически, съобразно просвещенските концепции. С което всъщност Аретов прави книгата потребна за широк кръг филолози, обогатявайки филологическата компетентност с концентриран върху мотива за престъпленията и неговата архетипна база анализ.

Втората линия в книгата наистина може да се разглежда като история на литературата за престъпления. Ясна заявка за това се открива в главата "Шпиономания. Плахо реабилитиране на жанра. П. Вежинов, Андр. Гуляшки и Б. Райнов". Преди това обаче интерес преставлява доста сериозният опит, който се прави в "Убийство по български" за проучване на преводната литература за престъпления, чиито начала се поставят още през Възраждането и интересът към нея се запазва и увеличава през целия ХХ век. Може би и в резултат на това първоначално през 40-те, а по-категорично през 50-те и 60-те години на века жанровите характеристики на "криминалноприключенската литература" в България започват да се избистрят и обособяват. И то дотолкова, че авторът на изследването има основания да твърди, че през 70-те години сред пишещите "висока" литература "пуризмът и стремежът към елитарност постепенно се смекчават, раждат се нови разбирания, търсят се допирни точки с мотиви от популярните жанрове и пр." (с. 268).

Последващите глави на изложението представляват истински калейдоскоп от автори и заглавия, които изпълват обема на понятието криминална литература. До такава степен, че Аретов е мотивиран да направи опит да улови тенденции и тематични характеристики вече в рамките на жанра. Нещо повече, анализът, включващ произведения, излезли в рамките на половин столетие (дори до 2007 г.) се опитва да улови вътрешната динамика и напрежения в обособените вече жанрове - търси се постаментът на традициите и възникващите иновации. Което, убедено може да се твърди, също надгражда литературната компетентност на българския читател, опитвайки се да му предложи разговор, а не дидактични поучения по общи теми. Което със сигурност ще го заинтригува.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Кирова 2008: Кирова, Милена. За греховете на критиката и отвъд тях. // Култура, № 4, 30.01.2008 <http://www.kultura.bg/article.php?id=13792> (11.02.2008).

Хайсенбютел 1966: Heissenbüttel, H. Spielregeln des Kriminalromans. // Heissenbüttel, H. Über Literatur. Ölten, Freiburg, 1966. S. 110.

Зоркая 2004: Зоркая, Наталия. Проблемы изучения детектива: опыт немецкого литературоведения. // Поэтика детектива. Хрестоматия. Сост. Н. Н. Вольский. [Новосибирск], 27.02.2004 <http://literra.websib.ru/volsky/text.htm?239> (11.02.2008).

 

 


Николай Аретов. Убийство по български (Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления). София: Кралица Маб, 2007, 371 с.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2008, № 2 (99)