АНТРОПОЛОГИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ

Предговор към "Култура и критика", ч. I (антология)

Албена Вачева

web | Култура и критика. Ч. I.

Идеята за този сборник възникна през 1993 година. Наистина доста време за реализирането на такава идея! Къде на шега, къде сериозно, сборникът за историята на българската литературна критика има вече собствена история. Казвам това не заради играта на думи, а заради дълга и към бъдещите читатели, и към включените в електронното тяло критически материали, и към историята на идеите.

Когато се подготвяше този сборник, първоначалната идея беше да се придаде систематичност и единство на критически материали, свързани с българската литература. Материали, които във времето не са получили (или са загубили по "не-литературни" причини) своята публичност, но в една или друга степен са били определящи за литературно-критическата и културната мисъл в България през първата половина на XX век. Идея, добра по своята същност, но претърпяла промени с течение на времето.

Тук е мястото да уточня, че промените се предопределиха от няколко фактора. Единият - намерението замисленият сборник да не бъде самоцелно издание, а да се впише в развитието на съвременната критическа и теоретична литературна мисъл у нас. Това наложи да се преосмисли концепцията, за да може изданието да предизвика интерес не заради публикуването на малко познати текстове, а, както споменах, пълноценно да участва в научния диалог и обмен на нови идеи и предизвикателства.

Другата причина, предопределила промяната на идеята е, че докато траеше "чисто" техническата работа по създаването на сборника, голяма част от "неизвестните" текстове, станаха публично достояние в самостоятелни издания. И тук е мястото да изкажа своето уважение към труда и идеите на съвременните български изследователи. Въпреки това, от коректност и към първоначалната идея, и към съставителския и редакторския труд, по-голямата част от предварително определения набор от текстове се запази.

Работата провокира работната хипотеза, която оформи облика на настоящия предговор и трансформира първоначалните намерения в цялостна идея за едно по-задълбочено изследване върху българската литература до средата на ХХ век.

Тезата, която се наложи в изследването, разглеждайки процесите в културата е, че литературните измерения на българския модернистичен дискурс се изразяват в провокацията към синкретизма на наследената културна традиция. Именно тази провокация поражда осъзнаването на хуманизма като категория, задала параметрите на новите идейно-естетически концепции. Вярно е, че влиянията на западната и руската философска мисъл изиграват голяма роля за реализацията на този български проект.¹ Но е вярно също така, че това са необходимите външни фактори, обусловили динамиката на един вече започнал процес. В съпоставянето на "външните" и "вътрешните" мотивационни концепти могат да се открият и съществените различия между тях - докато в Западна Европа и Русия става дума за процеси, изразяващи се в извеждане на хуманизма като рефлексия от секуларизацията на културата, то в българската култура това е преди всичко резултат от провокирането на споменатия вече синкретичен характер на традиционния културен код.

Литературно-критическата мисъл от началото на века в България е широко дискутирана в различни ракурси проблематика. Един оправдан и необходим интерес, резултат от динамиката и развитието както на художествената литература, така и на теоретико-изследователските подходи и възгледи. Динамика, която, от една страна, освобождава от отговорността да се дават категорични оценки и да се правят обобщаващи изводи, а, от друга, дава свободата на един от възможните прочити.

В недалечната история на българското литературознание на преден план излязоха въпросите за идейните и естетическите течения в българската литература и критика в началото на века. Редица български изследователи отделиха мисъл и енергия в изследването на процеси, които бяха приведени под общия знаменател на модернизма. Изнесените материали породиха сериозна и солидно подкрепена дискусия по редица въпроси, първият от които беше свързан с това, дали изобщо може да се говори за съществуването на модернизъм в българската литература от това време. Аргументирането на тезите полемизира и извади на преден план и по-частни и не толкова частни въпроси. Дискусията се разпростря върху изследването на тогава съществуващите печатни издания, личностни биографии, литературно-критически кръгове, влияния и течения, които са провокирали едно или друго явление, съществуващите полемики и, разбира се, върху художествените и критическите текстове. Оказа се на практика, че тези дискусии са хвърлили светлина върху цялостната културна история и са се превърнали в част от нея, отчетено през призмата на литературно-критическото наследяване.

Не беше подминат и въпросът за живеенето на литературния текст, един проблем, в чието изследване съвременната българска критическа мисъл вложи много енергия. Казвам живеенето, за да избегна изброяването на различните методи и подходи, които българските изследователи прилагаха към анализа на художествените текстове. Това пък от своя страна актуализира темата за "отсъствието, което трябва да бъде заменено с присъствие" - по сполучливия израз на Александър Кьосев², въпрос, чиято същина е в проблематизирането на релациите национално (дори държавно-политическо) - литературно в полето на културата.

Културологичният подход към явленията и процесите в началото на века разкрива динамика, чиято рефлексия в художествените и критическите текстове по същество представлява изграждане на собствен, национален културен език, част от граматиката на културното поле³ въобще. Културологичният подход е, който може да се приложи към синхронията и диахронията на биографията на това поле, писана от различни съдби и непримирими възгледи, носещи и, едновременно с това, запазили духа на времето. По този начин се избягва опасността всяко произведение на литературното да се разглежда като потенциален център на дискусия относно съобразността му да бъде или не включено във "фонда на националната литературна съкровищница" - дискусия, макар и различно нюансирана, но възможна. Както и от всяка хронологизация на релациите към и от явленията, която може да се окаже подвеждаща, доколкото става дума за съ-съществуване на взаимно провокиращи се противоречия.

Тези противоречия трудно биха се обяснили, ако не се има предвид цялостния контекст, който изграждат.

Това предполага тип анализ, изискващ да се подходи към литературно-художествените и аналитично-критическите текстове като към взаимосвързани елементи на общо поле, които обективират самото поле и дори го изграждат като такова. В случая с литературните тежнения в началото на века, без да бъде анахронизъм, може да се говори за ясно изразен уклон към генерирането на смисли и, онова, което е характерното за периода, е двупосочността на този процес. Неговите особености могат да бъдат изследвани в полето на художественото през критическите текстове, разглеждащи литературните произведения не като затворени и самодостатъчни системи, а като напрежение в процеса на наслагване на смисли. Казано с други думи, започналото изграждане на социокултурното поле от етнокултурното постепенно приема ролята на генератор както на процесите в себе си, така и на тези, които са определящи за цялостното обществено (консолидационно по своите национални черти) развитие. И то не развитие изобщо, а конкретно на начините на употреба на културния код в парадигмата на социалните преобразувания.⁴ Тук може да се отвори цяло проблемно поле, свързано с въпроса доколко тези начини определят обема на цялостното национално съграждане. Подобен въпрос е оправдан поради своята важност, но за нуждите на настоящия текст е достатъчно да се подчертае преди всичко онази началност на общностна и културна специализация, която характеризира обществените процеси по това време, без да ги изразява напълно. Съвпадналото изграждане на нация и държава (взривоподобен генериращ процес) е по същество онази обективност, която задава параметрите на модернистичния дискурс в общественото развитие. Започналото преструктуриране на информационното поле се осъществява в рамките на случващата се култура и за участниците в него се оказва съ-вграждане-в-света. Динамиката му е обусловена както от необходимите сътрудничества, така и от мощните социални и идейни противопоставяния между интересите на индивидуалистичното (или, по-точно - индивидуализиращото се) гражданско общество и съграждащите се национални образувания.

Всичко това извежда на преден план проблема за легитимацията, чиито измерения в епохата на започналата индустриализация на обществото се изразяват в правото на съществуване на различията. Институцианализирането на нормотворческия процес разрушава синкретичния характер на наследеното изкуство и транслира символния кодекс на нов обществен език. В породеното от тези процеси напрежение могат да се търсят корените на модернистичния дискурс в българската литература.

Казано с други думи, промените, настъпващи в културния код и информационните структури на обществото се оказват възлови за развитието на литературната и критическата мисъл в България от началото на двадесети век.

Безспорна част от тези процеси е периодичният печат.

Трудно би могло да се оцени еклектичната, по днешна преценка, същност на печатните издания, занимаващи се с проблемите на литературата, само като резултат от процесите на търсене на читатели или пък на задоволяване на масов читателски вкус. Все пак трябва да се има предвид, че на страниците им се разгръща полемика, която оживено проблематизира естетически и идейни въпроси. Все пак, фактът, че съществува интерес, далеч надхвърлящ параметрите на специализирания, е показателен за съ-участието на твърде широк кръг читатели в изграждането на нещо, което, позволявам си да повторя, е извън рамките на тясно литературния интерес.

Идейно-естетическите схващания са част от механизма за определянето на художественото в българската литература. Следвайки печата, ще се установи, че опитите за неговото установяване се движат в твърде широк проблемен диапазон. В резултат на това в полето на идеите в българската литературна и критическа реалност от началните десетилетия на двадесети век се формират различни кръгове и течения, чийто облик е трудно да бъде разглеждан в строгите рамки на ясно установените концепции. Това - от една страна. От друга - опирайки се на чуждия опит, българските критици се опитват да създадат естетически критерий, който да е релевантен на техните разбирания за европейска литература и художественост. От поместените в настоящото издание статии от периодичните издания ясно се вижда, че началното формиране на споменатия вече естетически критерий е резултат преди всичко от публичното поставяне на въпроса за границите между живота и изкуството. Този въпрос в известен смисъл следва европейското разглеждане на сходен, но не еднакъв проблем - този за размиването на границите между живота и изкуството. Един въпрос, които очертава параметрите на естетиката на европейския модернизъм. Затова част от българските автори, пишещи върху проблемите на литературата или не са професионални критици, или пък - друга тенденция, литературни критици се занимават с проблемите на естетическото в изкуството въобще. Периодиката дори дава примери за автори, включили се еднократно в дискусия по един или друг литературно-критически проблем.

Ще си позволя да аргументирам казаното дотук с често експлоатирания в българската критическа традиция въпрос за деленето на "млади" и "стари". Обобщено казано, в него могат да се открият две основни дискусионни полета: първо, проблематизирането на въпроса за традицията в културата и литературата и, второ - функция на това проблематизиране, полемизиране върху връзките на изкуството и в частност на художествената литература с реалността. И двете позиции, обаче, извеждат аргументи от естетиката на западноевропейския модернизъм, опитващ се да утвърди индивидуалната воля на твореца, волята за настоящето, превъзмогнало традицията. От тази гледна точка "младите" ратуват за преодоляване на културната изостаналост и закъснялост, с оглед "тесните естетически хоризонти", за възприемане на критерии, които да са на равнището на европейската култура и литература. Същността на този въпрос се изразява от стремежа за установяване на хуманизма като философска категория в българската литература. За по-голяма нагледност и яснота, ще си позволя да се позова на великолепното изследване на П. Бицилли "Основни насоки в историческото развитие на Европа". Анализирайки християнската същност на културата на Западна и Източна Европа, авторът пише: "Това е духът на истинския хуманизъм, т.е. човечността, която е и вечното и най-благородно качество на европейското съзнание. След Русия към европейската култура се приобщават и освобождаващите се един след друг от турско иго християнски народи на близкия Изток".⁵

Динамичните социални промени извеждат на преден план темата за свободата на личността в съществуващата действителност, провокират културните реалности и създават предпоставки за нови субект-обектни граматически и знакови отношения. Знакова за първоначалните години на периода след Освобождението е появата на списание "Мисъл". То ще бъде първото, което ще заговори за изкуството като изкуство, за изкуството като субективен акт. То ще акцентира и върху правото на човека да бъде творец и автор и ще го изведе като принцип в съвременната култура. Следствие от това е опитът за налагане на нова философска концепция, която в идейно-естетическо отношение ще създаде напрежение към реалистичните тенденции. Част от културата, литературата със своите нови естетически критерии, наложени в публичното пространство чрез печатния орган "Мисъл", ще повлияе на самата култура: "Едва с кръга "Мисъл" в края на XIX и началото на XX век у нас се появява и само за няколко години се утвърждава една творческа съобщност, в която ценни сами по себе си автори правят идеите за една нова българска литература идеи на културата: съзнателно споделяни, обменяни, дискутирани. Чрез "Мисъл" българската култура излиза от сферата на анонимната публичност, за да получи други измерения: на съзнателната, субективно избрана и отстоявана принадлежност към дадена общност, която възприема себе си и като част от тази култура, и като нейна алтернатива".⁶

Прокарана веднъж, новата философска концепция ще започне да оформя все по-ясните и категорични черти на своите естетически търсения. Наред с яростните публикации срещу реализма, схващан като носител на традициите в българския литературен живот, започват да излизат материали, свързани именно с налагането на естетически концепции, повлияни в значителна степен от западните модернистични тенденции. Всичко това реализира идеята за правото на съществуване на литературата като изкуство. Популяризирането на критически текстове, свързани с утвърждаване на това право, отнема от енергията на националния романтизъм, характерен за периода на Възраждането, посредством акцентирането върху художествения характер на изкуството като цяло и литературата в частност. Именно този корпус от критически и художествени текстове легитимират литературата като активират вътрешната логика на полето. Затова по-късно ще забележим, в редицата последвали "Мисъл" издания, множество полемики (от крайна защита до пълно отрицание) на идеи, естетически концепции и философски интерпретации, но текст, който да поставя под съмнение правото на това поле, литературното поле, да съществува и да реализира собствената си логика няма. Нещо повече, точно това полемизиране формира неговата логика и го превръща в поле.

Следвайки хронологията на естетическите търсения през разглеждания период, анализът може да се разгърне върху изледване на схващанията за художествени концепции на множество автори. С оглед на предназначението на настоящия сборник обаче, това само би било допълнителен илюстративен материал, който специалистите вече познават, а новоизкушените от тази проблематика могат да намерят в съвременните изследвания на Розалия Ликова, Симеон Хаджикосев, Стоян Илиев, Александър Йорданов, Едвин Сугарев, Александър Кьосев, Галин Тиханов и др. Затова ще се огранича само да кажа, че периодичният печат в България до Втората световна война дава възможност за популяризирането на диалога на идеи и тенденции, оформили облика на тогавашния литературен и културен живот. Издания, излизали в продължение на почти четвърт век ("Златорог" - 1920 - 1944), както и такива, които имат твърде кратък живот, създават, погледнато през призмата на времето, представата за един съзидателен процес, характеризиращ се с плурализъм на идеи и концепции.

Един процес, който предопредели издаването на настоящия сборник като опит за излагане на различните гледни точки посредством текстове, автентични носители на духа на времето.

Въпреки предложената теза, настоящият предговор няма за цел да бъде някакъв тип херменевтична призма към включените текстове. Целта не е и да обясняват или пък да се налагат "прочити". Затова, ако се влезе в дискусия със съвременни теоретични схващания, то е не за да се отрича или утвърждава нещо за сметка на друго, а за да се посочат още веднъж съществуващите в научния диалог идеи. Не е цел и да се канонизират имена на автори или критици на плоскостта на критическите текстове. Напротив, основната идея е да се провокира читателят, посредством представянето на максимално голям брой гледни точки, да прочете културния "текст" и през включените текстове.

И това да бъде собствен, авторски прочит.

БЕЛЕЖКИ:

1. По-подробно по този въпрос вж. Ликова, Р. Естетически прелом в поезията на двадесетте години. С., 1978. [обратно]

2. Кьосев, А. Списъци на отсъстващото. - В: Българският канон. С., 1998. [обратно]

3. По въпроса за употребата на понятието поле вж. Бурдийо, П. Казани неща. С., 1993. [обратно]

4. Изкушавам се да кажа, че това изграждане има пряка връзка с въпросите за формирането на паметта и отсъствието на памет (в рамките на това поле). Според Рикьор "…несъответствие между излишъка и липсата на памет сега може да се преинтерпретира с категориите на "съпротивата", "натрапливостта на възпроизвеждането", на "преноса", "преработването" и "работата на спомена". (Рикьор, П. Памет - забравяне - история. Превод по: Paul Ricoeur, Gedächtnis - Vergessen - Geschichte. In: Historische Sinnbildung. Problemstellungen, Zeitkonzepte, Wahrnehmunghorizonte, Darstellungsstrategien, hg. v. Klaus E. Müller/ Jörn Rüsen, 1998. Превод от немски: Антония Колева, Електронна публикация: http://grosni-pelikani.hit.bg/index.html, 20 юли 2000). При разглеждането на процесите от началото на века примерите (от проблемното поле на тогавашната действителност), които могат да бъдат приведени като аргументи в подкрепа на казаното от Рикьор, са твърде много, затова ще се задоволя да обобщя, че става дума за процеси и зависимости, които са в пряка връзка с конципирането на полето. [обратно]

5. Бицилли, П. "Основни насоки в историческото развитие на Европа". С., 1993. [обратно]

6. Тиханов, Г. Тълкувания. С., 1994. [обратно]

© Албена Вачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.02.2002
Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. LiterNet, 2002.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. LiterNet, 2002.