ДАЛЕЧ СЪМ АЗ ОТ ЖИЗНЕНИЯ ПИР...
Екатерина Ненчева-Харизанова (1885-1920)

Албена Вачева

web

Много често в критическите текстове Екатерина Ненчева е наричана "Мадона в черно". Съпругът й Иван Харизанов в една анкета, направена от Владимир Русалиев, си спомня, че още в студентските им години са я наричали "Мадоната". Това наименование използва Русалиев за заглавие на първото по-голямо изследване, посветено на живота и творчеството й: "Мадона в черно". Любовта и страданието са двете основни теми в нейното творчество, пише той. "Нейната любов бе чиста, в нея нямаше страст. Тя е любовта - илюзия, която слива човека и божеството, издига го над живота, където душата заживява свой живот, много различен от тоя, в който живеят хората с обикновените човешки страсти" (Русалиев 1997: 29). Това е любовта на Мадоната, преминала през множество страдания в краткия си живот. Страдания, белязани от тежката сянка на смъртта, които карат Екатерина Ненчева неизменно да се облича в черно.

Екатерина Ненчева е родена на 1 май 1885 г. в град Троян. Поради естеството на работата на баща й Димитър Ненчев Ханчев (медицински фелдшер), често пъти се налага семейството да сменя местожителството си. Като последица от тези обстоятелства само в период от няколко години те живеят в Севлиево (където Екатерина Ненчева завършва начално образование), Никопол (прогимназия), Ловеч (ІV гимназиален клас на Американския колеж), Тутракан, Балчик, Плевен, Луковит, Русе, София (завършва Първа девическа гимназия). Баща й Димитър Ненчев Ханчев умира на 26 ноември 1902 г. "при твърде загадъчни обстоятелства в полицейския участък на гр. Никопол" - както отбелязва Русалиев (1997: 22). На 26 ноември - в деня на двегодишнината от смъртта на баща й, брат й Страшимир се самоубива с отрова в Ловеч, едва 15-годишен. Самата тя по това време е на 19 години и тази загуба оставя траен отпечатък в нейната психика. Ненчева отбелязва в дневника си: "Ужасна дата, най-страшната в живота ми! Толкоз пъти ставам, хващам писалката, но все нямам сила да я държа, да пиша... [...] Аз вечно ще плача!... Ах, братче, скъпо братче, ти изтръгна сърцето ми! Ти ме обезпокои завинаги, ти направи от мен едно жалко същество, което знае само да страда..." (Русалиев 1997: 24). От този момент нататък Екатерина Ненчева е винаги облечена в черни дрехи, както по-късно си спомнят нейни съвременници. През същата година Екатерина Ненчева е студентка във Факултета по Славянска филология на Софийския университет. По време на следването се запознава с Иван Харизанов, в спомените на когото този момент е запазен по следния начин: "На една лекция на проф. К. Кръстев. Любовта се роди в един миг, при първата ни среща. [...] през всичкото време на нашето студентство продължи със същата сила. Всички ни помнят от това време" (Русалиев 1997: 60). През 1907 година е назначена за учителка в с. Рила, а през есента на същата година се сгодява за Иван Харизанов. През 1909 година те сключват брак. Кумове на семейството са Дора Габе и Боян Пенев. През 1911 година се ражда синът им Милко, а три години по-късно - 1914 - дъщеря им Иванка. И след брака й с Харизанов животът на Ненчева е белязан от чести смени на местожителството - по това време вече съпругът й е дипломиран юрист. На въпроса на Русалиев "Как се чувствахте в провинцията?", той си спомня: "Това беше и нашата друга голяма мъка. Постоянно копнеехме за София. Бях проявен радикал, а режимите враждебни. Скитахме: Бяла, Ески Джумая (Търговище), Кюстендил, Нова Загора, Хасково и Пловдив..." (Русалиев 1997: 59). През това време тя работи като учителка в градовете, в които се премества семейството й. Една от поредните смени на местоработата на Харизанов се оказва фатална за Ненчева - преместването му на работа от Пловдив във Враца е началото на заболяването й от испанска инфлуенца. Харизанов пише писмо до министъра, който си "поправи грешката и ме върна наново в Пловдив". През 1919 година Екатерина Ненчева се разболява от туберкулоза и на 9 февруари 1920 година умира в гр. Пловдив.

Първото си стихотворение Ненчева написва през 1899, а първата й публикация е 4 години по-късно в списание "Летописи". В спомените на сестра й Симеонка този момент е запазен така: "Тя започна да пише още когато беше на четиринадесет години. Написа тогава едно стихотворение за родния край и за Балкана" (Русалиев 1997: 66). Следването в София разкрива една особена линия в житейския път на Екатерина Ненчева - тя се изявява като самостоятелна жена, която сама взема решенията за своя живот и бъдеще. От тези години датират нейните познанства с д-р Кръстев, П. Славейков, П. К. Яворов, Дора Габе, Б. Пенев. Как тя се отнася към тези контакти, свидетелства сестра й, която в анкетата на Русалиев за първата покана у д-р Кръстев на чай, споделя: "тя цял ден беше в тревога и смущение. Дори се колебаеше дали да отиде". Тревогата й е не само от авторитета на д-р Кръстев, а и от факта, че са поканени и ще присъстват "Пенчо Славейков и Яворов" (Русалиев 1997: 64). В житейската й биография от този период се вписва дейността й като актриса в трупата "Сълза и смях" и във Варненския градски театър (април - август 1907)¹. През 1909 година издава единствената си стихосбирка "Снежинки". След брака си с Харизанов пише само отделни стихотворения, някои от които са публикувани в периодичния печат.

Критическите отзиви за поезията на Екатерина Ненчева бележат една доста интересна тенденция, която е твърде показателна за напреженията, съществуващи в литературното поле от началните етапи на неговото създаване и професионализиране до 1944 година. Тъй като сред водещите въпроси, стоящи пред настоящото изследване, е именно проблемът за литературната традиция и памет, ще си позволя да анализирам творчеството на Екатерина Ненчева преди всичко през призмата на неговото присъствие в критическите текстове. Подобен подход е провокиран от основната цел на настоящия проект - обглеждане на възможните хипотези за това как функционира литературното в културното поле на България. Прочитът на творчеството на Екатерина Ненчева е твърде благоприятно с оглед на посочената цел, тъй като регистрира любопитно противоречие. От една страна, нещата изглеждат твърде ясни и лесни за обяснение. Екатерина Ненчева е авторка само на една стихосбирка, в която не всички стихотворения издържат на по-взискателен критически анализ, което пък на свой ред е достатъчна причина да остане извън авторитарно-авторитетния литературен канон. От друга страна обаче, логически възниква въпросът, защо тогава Ненчева е поетесата, стиховете на която са включени в поне 5 антологии, и за която в периодичния печат до 1944 година са публикувани над 50 отзива.

Нейните стихове са забелязани във време, в което "българската литература още не бе отбелязала ни едно женско име" (Русалиев 1997: 28). Дори силно критическият текст на Алберт Гечев, писан по повод издаването на "Снежинки" (1909) - единствената стихосбирка на поетесата, може да се разглежда като своеобразен принос в тази посока. Стиховете са монотонни, е наблюдението на критика, тъй като не носят в себе си страстта и величието на трагичната любов. "Това е една обикновена любов, която се мъчи да се облече в прилични светски дрехи" (Гечев 1909: 946). Сравнена с поезията на Кирил Христов, продължава авторът, поезията на Екатерина Ненчева е "равна". Като контрапункт на казаното звучи написаното от Веселин Ханчев: "И ето, в тая обществена и нравствена среда се появява едно младо и съвсем крехко момиче, което написва стихове, за които се искаше смелостта на един Кирил Христов" (Ханчев 1941: 4).

Написаното от Веселин Ханчев през 40-те години на ХХ век става основа на по-късното разглеждане на творчеството на Екатерина Ненчева преди всичко като социален жест, свързан с разбиването на "баражите от ориенталски предразсъдъци". В тази връзка нейната поезия се полага в цялостния контекст на осъществяване на жените в социалната организация в епохата на модерността, което създава втората характеристика (заедно с Мадона в черно) на образа на поетесата в критическата рецепция. Екатерина Ненчева, по определението на Ханчев, е "първата най-значителна представителка на женската лирика у нас" (Ханчев 1941: 4). Това го отбелязва дори самата Дора Габе в Паметния лист на "Вестник на жената", посветен на 15-годишнината от смъртта на Екатерина Ненчева: "Ненчева не е само един даровит поет - първата българска поетка след освобождението. За нас тя е един образ, въплотил в себе си всичко красиво и женствено, всичко чисто и мъдро" (Габе 1936: 2). Определението на Дора Габе² - първата българска поетка след освобождението - експлицира още една идея, която сякаш обема в себе си целия замисъл, определил издаването на паметния лист - да се направи щрих в един цялостен и завършен метаразказ за традициите на женската литература в българското културно пространство. История на женската литература в България, която разпознава своите лирически начала именно в поезията на модерната епоха и ги открива и в творчеството на Екатерина Ненчева. Подобни експликации още по-ясно и категорично са изведени в текста на Стела Янева (1936: 2): "Да проследим лирическия път на Ек. Ненчева, ще видим, че е останала вярна на обета и на вечната женственост". И въпреки че експлицираното от Дора Габе и Стела Янева изразява общите критически нагласи през 30-те години на ХХ век (почти по същото време за мястото на Ненчева като първа българска поетеса пишат Кръстина Гичева-Михалчева, Петър Горянски, Веселин Ханчев), самостоятелен и единен метаразказ за българската женска литература не се създава.

Във връзка с това, логически възниква въпросът защо подобен проект не се осъществява, а остава само като идея? Още повече, ако към всичко това се прибавят и няколко чисто количествени данни, които Красимира Даскалова извежда в изследването си "Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура от ХІХ - началото на ХХ век", а именно, че в периода 1878 - 1944 г. в България "318 са заглавията на романи, повести, сборници от разкази и детски приказки, написани от жени. [...] на второ място по численост (147 заглавия) са женските публикации по хуманитарни и социални проблеми, литературно-критически изследвания, исторически и биографични съчинения, издания, свързани с женското движение и феминизма. [...] Жените-"поетки" издават през разглеждани период 133 отделни стихосбирки. Учебниците и учебните издания, писани от жени са 128 на брой. [...] Изпод перото на жени излизат 89 самостоятелно публикувани пиеси, от които 35 за деца."

Една от вероятните причини за неосъществената история е цялостното отсъствие на подобна историографска визия, тъй като последвалата политическите промени през 1944 година епоха има друга идеологическа програма за литературата. Самите жени, активно творящи в периода 20-те - 40-те години на отминалото столетие, загубват за дълго време своето институционално единство и подкрепа, което на свой ред унищожава възможността за създаването на по-цялостен историографски метанаратив. Напълно логично в контекста на тази идеологическа програма е да се унищожат всички възможности за изграждане на опозиционни проекти, в това число и в сферата на литературата, тъй като изобщо е унижена идеята за плурализъм в социалния организъм. А макар и с недокрай изяснена политическа проекция, движението на жените до средата на 40-те години вече съдържа потенциала на политическото в себе си. По думите на Красимира Даскалова (2001):

В процеса на изключване на жените от официалната обществена сфера в България, се създава (подобно на много други страни, поели по пътя на модернизацията) опозиционно публично пространство, в което жените заемат една от обществените ниши. По този начин те, радикализирайки се (в отговор на патриархалното лишаване от правото на политически вот и от другите привилегии, гарантирани на "гражданите"), развиват специфично чувство за "женска идентичност" (за "другост" и принадлежност към "втория пол").

Започва цялостна идеологическа преоценка на ценностите, в чийто контекст жените не могат да продължат по начина, по който са се сдружавали и отстоявали гласа си преди 1944 година. Създадените казионни организации са именно с цел уеднаквяване на говоренето в посоката на една монолитна утопична социална проекция. Жената е работничка и труженичка, с равни права с мъжете в едно деклариращо себе си като равноправно в социално отношение общество. По тази причина няма никакви основания за съществуването на паралелни политически и социални доктрини и проекти. С подобни основания обаче само се маскират съществуващите неравенства и се задушават в много голяма степен гласовете на различието.

Наложената идеологическа програма по недвусмислен начин слага своя отпечатък и върху рецепцията на поезията на Екатерина Ненчева. Една от първите "жертви" на новата идеология е индивидуализмът в поезията. И тъй като нейната лирика не се поддава на радикализираното търсене на социална ангажираност в художественото творчество, стиховете й остават задълго извън обхвата на критическите анализи. Постепенно някои от основните догматични постулати претърпят ревизия. В този контекст няколкото стихотворения, писани от Ненчева по-късно и невключени в стихосбирката "Снежинки", дават възможност критическите прочити в епохата на социализма да извеждат на преден план опитите за поетическо преосмисляне на социални мотиви и по този начин да легитимират критическото обглеждане на творчеството й. Подобна легитимация е необходима, тъй като, по думите на Луко Захариев "нейните лирически стонове никак не подхождаха на бодряческия дух на онези години" (Захариев 1995: 8). Обективно погледнато обаче, социалните мотиви нямат голямо и определящо място в поезията на Ненчева. Възможно е допускането, че подобен "социалноориентиран" поетически проект остава нереализиран поради ранната смърт на авторката. Както пише в първия отзив, отпечатан за Екатерина Ненчева след 1944 година във в-к "Отечествен фронт" Б. Войнов (1961: 4): "В последните работи на поетесата има социални мотиви, но за съжаление те остават неразработени".

Погледът върху библиографската справка, поместена в издадената от Веселин Ханчев книга, показва, че за поезията и живота на Екатерина Ненчева в различни издания са публикувани над 17 отзива. В по-детайлната библиография, публикувана в съставената от Катя Кузмова-Зографова и Анна Свиткова книга "Прокълнатият ангел" (1995: 183-188) и включваща дори съобщенията за паметни срещи, се вижда, че материалите до 1941 (включително) са общо 54. Прави впечатление фактът, че по-голямата част от тях са писани от жени. Интересна подробност в тази връзка е, че това са жени, членки и активно участващи в дейността на по-късно създадения - в началото на 30-те години - Клуб на българските писателки (Вачева 2007: 158-167). Отделните обзорни, биографични и критически отзиви, писани предимно след смъртта на Екатерина Ненчева (преобладаващо в издания, насочени към женската четяща аудитория в страната), създават един значителен набор от текстове, описващи живота и творчеството на поетесата. Важно е да се подчертае, че в случая все още не става дума за ясно изразен феминистичен проект с конкретни и ясни политически измерения. По това време дейността на бъдещите членки на Клуба на жените писателки все още е насочена към полагането на усилия да се запълва една ниша в българското културно и обществено пространство, която се оказва свободна в политическите проекти на нацията.

Формирането на женска идентичност от нов порядък е безспорно свързана с търсенето и откриването на началата, с идеята за създаване на традиция. А усилията са наистина твърде сериозни. Наред с Паметния лист, издаден през 1936 г. във "Вестник на жената", запазените архиви от дейността на Клуба на писателките свидетелстват за желанието им да отбележат по подобаващ начин двадесетата годишнина от смъртта на Екатерина Ненчева. Част от съдържащите се в Протоколната книга записки показват развитието на тази идея. Протоколът от 24 януари 1940 година отбелязва:

Реши се незабавно да се пристъпи към подготовката на тази страница [посветена на Евгения Марс], тъй като през месец февруари предстои още една страница, посветена на Екатерина Ненчева по случай 20 години от смъртта й (ЦДА, ф. 552, оп. 1, а. е. 3, л. 26б-27).

Решението за страница, посветена на Ненчева, е взето доста по-рано, още на заседание от 14 ноември 1939 г.: "Тази страница се ангажира да подреди Калина Малина, като покани външни лица" (ЦДА, ф. 552, оп. 1, а. е. 3, л. 23б).

Разчетени през тази призма, усилията на писателките след 20-те и особено категорично и ясно през 30-те и 40-те години на ХХ век са насочени към редистрибуция (по думите на Пиер Бурдийо) на символната власт в полето на културата, която според повелите на традицията принадлежи на мъжете. В писмата³ на Иван Харизанов до Екатерина Ненчева по недвусмислен начин се разкрива целият социален контекст, в който тя се реализира като поетеса. На няколко места като рефрен се повтаря мотивът, че той (нейният бъдещ съпруг) трябва да работи, да се реализира, за да може да осигури на семейството си подходяща творческа атмосфера, в която съпругата му да има спокойствието да пише, да се отдаде на поезията и естетическите търсения⁴. От друга страна, в интервюто, дадено на Владимир Русалиев много години по-късно, Харизанов говори с ясен и недвусмислен език, чийто послания показват, че първият прочит на литературния период до Първата световна война вече е завършил. В този проект мястото на Екатерина Ненчева в литературата, според Харизанов, е свързано с "утвърждаването правото на личността, което тя първа прояви в чистия първичен вид и в съответната мярка..." (Русалиев 1997: 54). Езикът му съдържа в себе си културните кодове на 30-те и 40-те години и е в много голяма степен отстранен от феминистичните проекти за създаването на собствен метанаратив, обговарящ присъствието и културната роля на жените.

Разгледано през призмата на обществения ред, в който не само политическата, а и символната власт принадлежи на мъжете, поезията на Ненчева прозвучава по нова в социално отношение тоналност. Това дава основание в един по-късен етап, когато женското писане вече не е инцидентен жест в културата на България, поезията на Екатерина Ненчева да намери своя втори рецептивен план: именно в контекста на българската женска литература. Нейното творчество започва да се обсъжда, по-категорично или по-имплицитно, като част от традицията на българското женско писане от епохата на модерността. Страдащата героиня в творчеството й, често пъти сантиментално експресивна, постепенно се разчита и като жертва на съществуващия социален ред, в който отстояването на женскостта все повече придобива облика на политическа ценност, превръща се в жест към доминиращите идеологически кодове на публичното говорене по това време. По този начин "байроновската мирова скръб", по думите на Иван Харизанов, получава своите конкретни полово-родови измерения. А на житейски непохватната, какъвто образ се изгражда в по-късно публикуваните спомени на нейни съвременници, поетеса се отрежда ролята да бъде сред първите жени в българската поетическа традиция. Не толкова с оглед на времето на писане и публикуване на творбите, а като цялостен, концептуално и естетически издържан поетически талант и дарование⁵.

През 30-те години на ХХ век излизат две студии, които по категоричен начин определят мястото и значението на поезията на Екатерина Ненчева за развитието на българската женска литература. През 1936 година Кръстина Гичева-Михалчева споделя: "Спомнювам си с досада за трънаците и бодливия чакъл в повечето от сбирките на Люба Касърова, за тъмните и затънтени алеи на Слава Щиплиева, за рововете и блатата на Яна Язова или за стръмните пътеки на Мара Белчева. Рядко са ония светли кътчета като поезията на Екатерина Ненчева [...] Ще започна с Екатерина Ненчева - кокичето на българската женска лирика, което рано и с[ъс] свян, ала смело подава главичка през зимната снежна покривка" (Гичева-Михалчева 1937: 400). Оценката, която дава Гичева-Михалчева на творчеството на Екатерина Ненчева е безапелационно висока. Тя не отправя нито една критическа бележка към поетическите й търсения, а напротив, полага я като наследничка на художествените образци, очертали линията Ботев - Яворов в българската поезия. "Малката сбирка и няколкото стихчета, издадени след смъртта й, с право я поставят като основен камък на нашата бъдеща женска поезия" (Гичева-Михалчева 1937: 402).

По сходен начин звучи и оценката на Петър Горянски - акцентът и тук е поставен върху художествените достойнства на нейната поезия. По този начин тя е разпозната като първа българска поетеса, която има завършен художествен мироглед и собствен принос за развитието на българската поезия. Полагането на нейното творчество редом до това на Яворов от Гичева-Михалчева намира отражение и в критическия анализ на Горянски. Той пише:

Точно преди тридесет години Екатерина Ненчева издаде първия си сборник с[ъс] стихове "Снежинки". В едно време, когато естетическите принципи на групата около списание "Мисъл" бяха на път да се утвърдят като литературен катехизис, а индивидуализмът в поезията се домогваше да дава основен тон на нейното съдържание, напълно естествено е Екатерина Ненчева да стесни пръстена на идейната тематика в творчеството си, тръгвайки по линията на крайния субективизъм (Горянски 1938: 7).

"Тя не бе родена за този свят", пише в "Един спомен за Велерина", публикуван в паметния лист на "Вестник на жената" през 1936 година Невена Манолова. Различно звучат думите на Иван Харизанов в писмо от 11 юли 1907 година: "...ти, която заживя с естествената амбиция на писателка, която манифестира надеждни поетически пориви..." (Прокълнатият 1995: 136). Когато Иван Харизанов пише това, единствената стихосбирка на Екатерина Ненчева все още е само творчески проект - "Снежинки" излиза на книжния пазар през 1909 година. Но тя вече има публикувани стихотворения в издания като "Летописи", "Мисъл", "Демократически преглед", които недвусмислено заявяват амбицията на поетесата за свое място в литературата. Като надеждни са оценени поетическите й пориви и от Петко Росен, който пише в рубриката Литературни и театрални бележки на "Демократически преглед": "Поместените й стихотворения в "Мисъл" страшно озадачават. Озадачават с[ъс] своята изискана, издържана стройна форма. А важното е, че всичко това не личи да е стремително постигнато, а по-скоро е проста и непосредствена отливка на бавно, утаило се до застаналост, чувство" (Прокълнатият 1995: 167).

Творческа подкрепа Екатерина Ненчева намира и у Пейо Яворов⁶, която според Веселин Ханчев се изразява във възприемане "само на някои негови технически успехи в поезията" (Ханчев 1941: 10). Чувството е автентично, а по своя изказ поезията е "вътрешно чисто своя, самобитна", продължава авторът. Иван Харизанов в интервю пред Владимир Русалиев вижда творческата свързаност на съпругата си с Яворов в по-широк контекст. Ключовата дума в това сътрудничество е индивидуализъм. И тук не само Яворов, а цялостната естетическа концепция на Кръга "Мисъл" слага своя отпечатък върху художествените търсения на Ненчева. Именно индивидуализмът е събирателното на всички стремежи за дистанциране от традицията, за отстраняване от колективната традиционна включеност и избирателното участие в едни или други общности. Екатерина Ненчева сама избира да бъде част от българския културен елит по това време и отстоява този избор с упоритост и постоянство.

Страданието е сред основните чувства, които изграждат вътрешния свят на жената в поезията на Екатерина Ненчева. То е поетически представено като сложна психологически-интровертна рефлексия на лирическата героиня към заобикалящия я свят. Това отражение на моменти придобива оптимистични измерения, както в следните стихове:

Унесена във твоите очи,
облени с лунните лъчи; -
ах, първи път тогава в тях
дни светли мен усмихват се видях!...

а в други, каквито са голяма част от произведенията, изразява фаталистична обреченост:

И моят труп безжизнен и студен
в гроб тъмен тихо ще зарият; -
завинаги от твоите очи... те мен
спокойно в гроб студен ще скрият.

Щрихи към него добавят страданието на сестрата по непрежалимата загуба на брат й:

С проклятие към вечните беди
обхванах леден труп без страх -
и лудо го притисках до гърди,
догдето всичко аз разбрах.

Ридающа тогава устни впих
в замлъкналите веч уста,
и до забрава тъй хладът им пих
в безумна някаква мечта.

както и ранната и загадъчна смърт на бащата, по когото дъщерята страда, и на чийто "тъжний и заглъхнал" гроб няма кой да пролее една "сълзица".

Майчинството е една от важните и основни хипостази, в която съществува жената и се осъществява женскостта в поезията на Екатерина Ненчева. След брака си тя се отдава изцяло на семейството и по-късно на отглеждането на децата. Почти спира да публикува и много рядко пише. В дневника й са запазени няколко стихотворения, както и едно неизпратено писмо до Дора Габе, в което тя пише за радостите и грижите около сина си. "Завет на любимия ми син" и "Завет", посветен на дъщеря й, представляват еманация на майчинството⁷, която е може би най-ярко изразена в стихотворението "Майчина любов"⁸:

Аз някога проклинах Бога във небето,
че на жената е отсъдил скъден дял,
Ах, някога разкъсваше сърдцето
Таз вечна, спотаена жал!...

А днеска благославям тоя Бог суров,
че във пустинята житейска на жената
Отсъдил е да пие тя водата
От извора на майчина любов...

Жената като дъщеря, сестра и майка са основните мотиви, през които говори доста високо проникналият глас на патриархалната традиция. Знаците на тази традиция кодират в себе си родовите послания на женскостта, "проклетата орисия" на "вечното незадоволство, което болезнено раздира гърдите" на Екатерина Ненчева и изгражда непосилната тежест на битието - както отбелязва в дневника си все още твърде младата поетеса⁹.

Поетическата изразност на социалния протест, предизвикващ патриархалната норма, за който пишат почти всички критици, занимаващи се с творчеството на Екатерина Ненчева, е изразен най-недвусмислено в стиховете, в които любовното чувство е определящо. Гласът на жената, която обича, в измеренията на модерната публичност от началото на ХХ век замества доминиращия глас, определил й място на любима и муза в поетическото мироздание, изграждано от поетите: "Злъчно мразя аз света, а в друг аз зная и да любя! и то да любя как - пламенно, лудешки" - споделя в дневника (Ненчева 1941: 62). Тази подмяна се осъществява като символистичен поетически жест в контекста на индивидуалистичното (в това число социално и политическо) световъзприемане, утвърждавано от и от Кръга "Мисъл" в интелектуалното поле и в частност - в сферата на литературата. Всевишният Бог в небесата е заменен от друг Бог, чийто най-свят храм е храмът на любовта. И този Бог поетесата е съзряла в очите на любимия.

Изключително важен мотив за разбирането на поезията на Екатерина Ненчева е опоетизирането на смъртта. Нейната сянка сякаш просмуква по-голямата част от стихотворенията й. В това отношение влиянието на индивидуалистичните търсения са безспорни в творческата интерпретация на един от важните екзистенциални проблеми на битието. Знанието за неизбежния край на човешкия живот е отразено като предчувствие, което го извежда извън сферата на биологичното и го представя като проблем на индивидуалното световъзприемане. Темата или директно присъства

И няма веч да чуеш моя глас, -
Уста навеки ще заглъхнат...
И песни ми за тебе - недопети, те тогаз
В сърце ми, о навеки ще заглъхнат!...

или е индиректно представена - често пъти като скрит източник на болката и на страданието. Именно предчувствието за смъртта е, което придава тоналността в звученето на стиховете на Ненчева. Нейната близост присъства във всеки един момент и белязва живота с една извечна и изначална скръб, с едно непрекъснато страдание.

Ако се продължи детайлният анализ на символите в поезията на Екатерина Ненчева, могат да се изведат наблюдения, свързани с поетическия похват на авторката на "Снежинки", които да разкрият интересни паралели както с творчеството на български поети, така и с образци от чуждата литература. Това вероятно е важно, доколкото разкрива метатекстовата обвързаност на поетиката. Двата свята на Екатерина Ненчева - в който тя люби и другият, който мрази злъчно, имат своите символистични измерения и може би точно съдържащият ги поетически език е, който размива границите между световете, за да ги обгърне в тъмния плащ на страданието и болката. Поетиката на Ненчева сякаш умишлено търси страданието, открива го, означава го и го превръща в част от поетическия език, чрез който остойностява по нов начин индивидуалното като общочовешка ценност. Този похват не е оригинално нов с оглед на литературните традиции и взаимопрониквания в епохата на модерността. Новото в случая е, че женският глас зазвучава по категоричен начин в социалната публичност. Може би неслучайно Ненчева удържа със завидно постоянство тази поетическа линия на свръхсимволна означеност на чувството, защото, използвайки утвърждаващия се до "катехизис" (по Горянски) поетически инструментариум на индивидуализма, успява да се изрази отвъд неговите реални и актуални поетически проекти.

БЕЛЕЖКИ

1. Бъдещият й съпруг е категорично против нейните изяви като актриса. В голяма част от писмата, разменени между тях, този проблем е често обсъждан. [обратно]

2. Ненчева е много близка с Дора Габе. Известно време живеят заедно в една квартира. Дора Габе си спомня: "Нашите разговори бяха само за поезия и за книги [...] Тя ме запозна с Яворов, на когото бе вече дала моята тетрадка със стихове, и ми каза да се пазя от него" (Русалиев 1997: 28). Харизанов пък на свой ред отбелязва, че контактите с Дора Габе и Боян Пенев много им липсват: "... ние изпитвахме истинска радост, когато през ваканцията можехме да се видим за по-дълго време с тях, и страдахме твърде много, че сме далеч от тях в провинцията" (Русалиев 1997: 61). [обратно]

3. В периода 1907, когато Ненчева и Харизанов се сгодяват, до 1909 година, когато сключват брак, са запазени няколко писма между поетесата и бъдещия юрист, които са изключително интересни и разкриват черти от характера й. Голяма част от тези писма са публикувани у: Ненчева (1941), а друга в: Прокълнатият (1995). [обратно]

4. Виж повече по този въпрос Прокълнатият (1995: 133-140) и Русалиев (1997: 75-104). [обратно]

5. Ирен Иванчева (1992: 83) определя Екатерина Ненчева като "първата с ясно определими за тогавашната литературна мяра [...] художествени достойнства, с цялостно личностно-художествено присъствие следосвобожденска поетеса". [обратно]

6. След смъртта на Яворов Ненчева му посвещава стихотворение, под мотото Ясновидеца слепец-певец / (Умрял от глад) и завършващо по следния начин: "Поклон, поете мъртъв - мъченико свят! / Привет, безсмъртнико, сред мъртви свят / вовеки ще пребъдеш ти най-свят!" [обратно]

7. По повод на отношението й към децата Милко и Иванка, Иван Харизанов си спомня: "Преди всичко великолепна майка. Не познавам майка, тъй привързана към децата си, както нея. [...] И поезията, някак си естествено, заглъхваше при тия грижи за децата. Но това бяха не само майчини грижи, но култ, призвание" (Русалиев 1997: 59). [обратно]

8. Заглавията са по изданието от 1941 г., чийто редактор е Веселин Ханчев - вж. Ненчева (1941: 49-56). [обратно]

9. Тези записки от дневника на Екатерина Ненчева са недатирани, но вероятно са писани през първата половина на 1904 година. Вж. Ненчева (1941: 62). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Вачева 2007: Вачева, Албена. Жените и литературните институции. // Литературна мисъл, № 2, 2007, с. 158-167.

Войнов 1961: Войнов, Б. Екатерина Ненчева. // Отечествен фронт, № 5159, 31.03.1961, с. 4.

Габе 1936: Габе, Дора. Екатерина Ненчева. // Вестник на жената, № 642, 28.02.1936, с. 2.

Гечев 1909: Гечев, Алберт. Екатерина Ненчева. "Снежинки. Лирически песни". // Демократически преглед, 1909, № 8, с. 945-947.

Гичева-Михалчева 1937: Гичева-Михалчева, Кръстина. Българската женска лирика. // Философски преглед, 1937, № 4, с. 400-442.

Горянски 1938: Горянски, Петър. Вдъхновени жени. Литературни силуети. София, 1938.

Даскалова 2001: Даскалова, Красимира. Женската идентичност: норми, представи, образи в българската култура от ХІХ - началото на ХХ век. // Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха XIX-XX в. Том 2. Съст.: Николай Аретов. София: Илинда-Евтимов, 2001. Също: Балкански идентичности <http://www.ilit.bas.bg/bi/include.php?file=daskalova> (23.01.2011).

Захариев 1995: Захариев, Луко. Предисловие. // Прокълнатият ангел. Стихове, дневник, писма, непубликувани слова. Съст.: Катя Кузмова-Зографова, Анна Свиткова. София: Стрелец, 1995.

Иванчева 1992: Иванчева, Ирен. Трагичната жрица в храма на любовта (Екатерина Ненчева). // Език и литература, 1992, № 2, с. 74-83.

Ненчева 1941: Ненчева, Екатерина. Избрани стихотворения. Ред.: Веселин Ханчев. София: Литературен глас, 1941.

Прокълнатият 1995: Прокълнатият ангел. Стихове, дневник, писма, непубликувани слова. Съст.: Катя Кузмова-Зографова, Анна Свиткова. София: ИК "Стрелец", 1995.

Росен 1905: Росен, Петко. Литературни и театрални бележки. // Демократически преглед, 1905, № 7, с. 167.

Русалиев 1997: Русалиев, Владимир. Мадона в черно. Второ издание. София: Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий", 1997.

Ханчев 1941: Ханчев, Веселин. Предговор. // Екатерина Ненчева. Избрани стихотворения. Ред.: Веселин Ханчев. София: Литературен глас, 1941, с. 3-14.

Янева 1936: Янева, Стела. Творчеството на Екатерина Ненчева. // Вестник на жената, № 642, 28.02.1936, с. 2.

Централен държавен архив

ЦДА, ф. 552, оп. 1, а.е. 3, л. 23б.

ЦДА, ф. 552, оп. 1, а.е. 3, л. 26б-27.

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2011, № 1 (134)