ЗА СМИСЛИТЕ НА ТИШИНАТА

Албена Вачева

web

След като приех поканата да представя първата издадена в България поетична книга на Доста Димовска “Бели дъждове”, се опитах да направя една справка в интернет как се чете поезията на македонската поетеса, авторка на стихосбирките "Раждане в белота" (1985) и "Длани" (1994), от страна на професионално и любителски изкушените от поезията читатели. Още в самото начало обаче ми направи впечатление нещо, което на пръв прочит ми се стори естествено и разбираемо, но малко по-късно точно то провокира размисли. За да бъда по-ясна, ще очертая контекста с няколко изречения.

Когато в една от световно известните търсачки в глобалната мрежа се даде заявка за търсене с ключови думи “Доста Димовска” излизат повече от 400 резултата. Цифрата е впечатляваща, казано накратко. След като се запознах със самата стихосбирка, реших да прегледам информацията, получена в резултат на интернет-запитването ми. Именно тогава ми направи впечатление това, за което вече споменах: повече от 90 процента от намерената информация беше свързана с дейността на Доста Димовска като политик. И както вече казах, приех го за нормално - политиката произвежда събития, засягащи живота на много хора. Това обяснение за ситуацията ми прозвуча толкова правдоподобно и същевременно банално, че несъзнателно предизвика няколко въпроса. Изводът от справката е, че интересът към политическата ангажираност на Доста Димовска е абсорбирал в себе си интереса към нейното творчество - задал е друга парадигма на рецепцията на нейното личностно присъствие в широкото публично пространство. И в целия този политически шум:

Дамата има празни очи,
едно загубено време
в отсъстващото присъствие.

“Младата дама”

Това е един от най-ярко демонстрираните контрапункти, показващ практическата невъзможност да се успоредят езиците на поетическия изказ и езикът на политическия хронотопос. И примерът далеч не е единствен: като същински ключ към поетическия език и кодираните в него знаци на света са следните няколко стиха:

Магьосницата изпълва изгрева със смях,
връщайки се от утринното къпане
и душата й, пълна със съдове, се провира
в града през пукнатините на деня.

“Избелване”

Оказва се, че имаме среща с един самостоятелен, уникален в своята единичност глас, изразяващ различните модуси на собствения Аз, на собственото личностно озвучаване (Личева 2002). И ако настоявам, че става дума за уникален глас, то това не е опит да се отстрани поезията на Димовска от традициите (не толкова като наследство, а повече като диалог) на феминисткото писане, а напротив, като част от тях, да се открои нейната самостоятелност, доколкото е своеобразна рефлексия от действието на едни или други идентификационни механизми. И ако едно от изискванията на публичното пространство пред homo politicon е да бъде с поведение благосклонно и добронамерено, то читателят вече знае, че това се постига с всекидневно стриктно поемане на предписана доза таблетки. Превърната в средоточие на сблъсъка политическо (публично) - интимно (лирично), жената, наложила си да бъде щастлива, докато “извършва гражданските си задължения” (“На приятеля”), отново запазва своята отстраненост от баналната повторителност на времето. И тази отстраненост на женското пространство, демонстрирана във всички публикувани в “Бели дъждове” стихове, е същностен елемент на единичния глас, на неговия modus vivendi.

В едно свое изследване върху феминисткото писане в канадската съвременна поезия Лорейн Йорк акцентира върху една ясно забележима и отчетливо регистрирана тенденция: не просто невъзможност да се сподели мъжкия, биологически обусловен дискурс, а невъзможност да се толерира въобще дискурсът, отдаващ предимство на универсалното над частното, над личното. Твърде интересна в тази посока е идеята на българската изследователка Милена Кирова (2004: 182), която определя йерархизацията на културните ценности с оглед на тяхната подчиненост на един универсалистки християнски проект, чийто социални измерения изграждат модела на “вечните” патриархални ценности и желания”. Според този патриархален модел на културна организация “женското тяло става съдба”. Прочитът на стиховете на Димовска ми дава основание да твърдя, че именно през казаното поезията й може да бъде разбрана в нейната уникалност и пълнота.

Дамата - това е постоянната хипостаза на жената в поезията на Доста Димовска. Независимо от това дали е представена като просякиня, скитница, удавница или магьосница; дали става дума за женското болно, разчленено или полумъртво тяло, тя (жената) винаги е респектиращо уникална в своя собствен свят, винаги е част от собственото означаване на пространството. Това пространство изисква и споделя собствена риторика - то има свой език, събрал и понесъл в себе си деконструираща общия смисъл за нещата енергия. Енергия, която става част от центростремителните сили, формиращи нейното женско, лично присъствие в сфера, недостъпна за останалите, провокираща сетивата им с мълчание:

Всички викаха неразбираемо и
показваха юмруците си с ококорени очи.
От устата им излизаше пяна.
Тя ги гледаше кротко. Нищо не разбираше

“Разсъмване”

А тишината, мълчанието, както твърди Наоми Съндерланд (2001), е също дискурс, случващ се в рамките на социалните отношения, изграждащи общия контекст на социалните практики и споделените ценности. Поезията на Димовска провокира общите правила на смислообразуването и познатият знаков код на същия този социален дискурс в тяхното тотализиращо единство: те са разчетени като решетки от думи в празнината на деня (“Решетки от думи”), думи, чиито обвивки трябва да бъдат отворени, за да изтече ядката/ като водопад в празнината (“Думата”). Светът на мълчаливото присъствие е друг, той е различното пространство, в което миналото (и споменът за него) се разчленява и съчленява в едно друго, ново настояще: преоблича се на брега дамата/ и бели наметала от думи намята (“Избелване”), където тя, жената, е сама със своите сетива като безсънна скитница през мъглявините.

Усилията на жените в литературата да подобрят акустиката, техният глас да излезе от маргинализирания дискурс, са обречени на провал в сблъсъка им с масово разпространените стереотипни формули, според една от българските изследователки на женската поезия¹. Като имам предвид резултатите от моето интернет-проучване се солидаризирам напълно с подобно твърдение, като ще си позволя едно допълнение. Не само статистическите проценти, но и езикът на тези резултати предизвиква размисли в една твърде интересна посока: жената, наричана в някои издания “желязната лейди на македонската политика”, парадоксално става част, чрез своята поезия, от дискурса на тишината.

За да поясня казаното, ще се опра на подсказаното от опиниън-мейкърите, както днес наричаме журналистите, понятие - желязната лейди, и ще го отнеса към поезията на Димовска. През призмата на творчеството й засиленото внимание към нейната политическа дейност може да се разгледа като своеобразно едностранно абсорбиране и опит за пълно изчерпване на интереса към нейната личност. Няколко са възможните причини, довели до тази едностранчивост. Една от тях се крие в това, както вече се спомена, че политиката засяга живота на много хора именно като сфера на публичност. Вече имах възможността да предложа усъмняване точно в това обяснение, без да го отхвърлям, а напротив, опитвайки се да го разширя контекстуално. Затова, изхождайки от всички конотации на концепта “публичност”, съм склонна да потърся другата причина в механизмите, които формират знаковата природа и структурата на отношенията в социалното пространство. Отстранила се от общите социални конвенции върху означаващия код на културните реалности, поезията на Димовска не може да бъде разчетена през знаците и ценностите, изграждащи традиционния политически контекст. Нейното писане запазва своята отстраненост по отношение на риториката на този контекст, без да се опитва да имитира или подражава на структуриращите езика му елементи и по този начин да се поставя в подчинена позиция. Напротив, деструкцията на този език демонстрира ясно осъзнат избор не толкова на съпротивляваща се позиция към правилата на социалния свят, а по-скоро на собствена, запазила своята отстраненост позиция. При това, нека подчертая още веднъж това - съзнателно избрана.

Не казвай, не си изповядвай сърцето нито на живите,
нито на мъртвите. Шепти своите молитви на Слънцето,
само то ще те разбере.

“Анатема”

БЕЛЕЖКИ:

1. Повече по този въпрос вж. Личева (2002: 322). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Йорк 1991: York, Lorraine. Contemporary Canadian Women Poets and the Inability Topos. // Canadian Poetry, 1991, Fall/Winter, № 29 <http://www.uwo.ca/english/canadianpoetry/cpjrn/vol29/york.htm> (06.08.2004).

Кирова 2004: Кирова, Милена. Бедата на “матриарха”: Жените и канонът в литературата. // Идентичности, отражения, игри. Юбилеен сборник в чест на проф. С. Хаджикосев. Съст. К. Протохристова, А. Личева, О. Ковачев. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2004, 179-196.

Личева 2002: Личева, Амелия. Истории на гласа. София: Фигура, 2002.

Съндерланд 2002: Sunderland, Naomi. Silence, Silencing, and the Silenced. // Towards Humane Technologies. University of Queensland, 15-17 July, 2002 <http://www.uq.edu.au/gsm/Confpapers/Sunderland_silence.doc> (06.08.2004).

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.08.2004, № 8 (57)