Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗПИСВАЙКИ ГРАДА

Албена Вачева

web

Първоначално този текст беше замислен като рецензия за романа на Антония Колева “Нерешителни имоти”. Провокациите, пред които е изправен прочитът обаче, са от такъв характер, че този тип критическо обглеждане не би могъл да уплътни и представи особеното писане, демонстрирано в текста на романа. Всъщност трудностите започват още тук - от употребата на жанрово-класификационната категория “роман”. Това породи множество въпроси, на които настоящият текст прави опит да отговори.

Надявам се, че предложеният прочит е изпълнил обема на първоначалния замисъл, в чиято основа е положено схващането за критиката като игрова процедура, провокираща прочит, рефлексия на собствена критическа метапозиция1. При все че оттук нататък разговорът може да бъде пренесен изцяло в полето на литературната критика и да се фокусира върху механизмите, по които критическият прочит се съотнася към художествения текст, настоящият анализ има друга задача, провокирана от самия роман и центрирана изцяло от него. Става дума не за критическо разкриване на смисъла и налагане оценка на текста, а за един възможен критически прочит на смислопораждащите механизми в самия текст. И още, анализът няма за цел да представи романа като постмодерен текст и по този начин да го “приспособи” към високите образци, представителни за днешната ни (постмодерна?!) литература. Напротив, една от целите му е да покаже, че негов прочит е възможен и през теоретичните концепции за постмодерното писане (съзнавайки целия риск от подобно класифициране) и по този начин да хвърли допълнително светлина върху някои от онези жестове, които са вътрешно присъщи на постмодерната проза.

 

Няколко думи за картата

Романът “Нерешителни имоти” има твърде интересна структура - той е изграден от осемнадесет отделни наратива, в които на пръв поглед обединяващо звено е картата на един град - София. Присъствието на картата е твърде интересно, тъй като тя в своята застиналост символно отразява резултатите от човешката дейност. Втори план в текстовете изгражда самото движение през отразените на картата обекти. То, движението, превръща пространството в място (тъй като го ориентира топосно и хронологично) посредством единичното, персонално разчитане езика на другостите. Чрез движението мястото на града се осъзнава и разбира като културен факт. Това е механизмът, който крие в себе си предизвикателства към инструментариума на описването. Защото отражение липсва - не архитектониката и сигналетиката на града са обект на интерес, а тяхното знаково отразяване и подреждане на картата. И то не като такива, въз основа на репортажното отразяване, а посредством сблъсъка, който пораждат в резултат на движението в пространството.

И ако картата изразява стремежа безоценъчно да се означи с един език пространството, отразявайки по този начин логиката на човешката дейност във времето, то движението е, което разрушава тази монада и представя света в неговото културно многообразие и антропологично многозвучие. По тази причина из-казването няма претенцията да преподреди света с цел да остави отпечатък върху картата, а, изградено от отделни наративи, следващи преминаването през пространството, то, из-казването, дописва и допълва картата по начин, по който знаците влизат в нови отношения. Дописва я, изразявайки личното право и възможност за движение при опознаването и у-свояването на пространството, при разчленяването и синтеза на знаците. Това е своеобразна оценъчна рефлексия, ангажирана само и единствено с персоналната гледна точка, която наред с това, че отчита съществуващите различия, търси и открива своето място сред тях. По този начин онова, което се случва, е непрекъснатото движение през един казващ или, по-точно, подсказващ свят от знаци, чието разбиране зависи само и предимно от компетентността и търсенето на следващия контурите на картата, но вече в реалното пространство.

Сблъсъкът, който се проявява между двата типа отношения (на картата към пространството и на движението към пространството), е породен от срещата между онова, което вече се е случило в културното пространство, и онова, което в момента подрежда знаците му и очертава контурите на бъдещата карта. Именно тук, в този промеждутък, е настоящето, в което се изгражда собствената карта, чертае се, подобно на ДНК, структурата на индивидуалното човешко присъствие. Антропологично по тип писане, чиято най-подходяща “материя” се оказва картата на София, която не е “огромна указателна табелка, а непрекъснато наместваща се в тигана палачинка”. Ситуацията, която се получава от подобен тип означаване, Димитър Зашев, в рецензията си за романа, определя като постмодерна, в която “означението, знакът, започва да изяжда обозначаваното” (Зашев 2003: 5).

Всичко това създава усещането, че реалиите на социалния свят остават отвъд текстовия корпус на романа. Държа да подчертая, че в случая не става дума за някакъв номинализъм, изразен с инструментариума на постмодерното писане. Акцентът е върху това, че “писането на картата” не следва единството на този свят, няма претенцията да описва неговите логически последователности и дискурсивни предположености. То преди всичко отразява отношение към случилото се и без да има претенцията да бъде “социален” роман, успява да отрази по твърде интересен и своеобразен начин социална по своя характер визия към трансформиращата се граматика на посткомунистическото градско пространство. Това дистанцира текста от репортажното препредаване на знаковите условности на реалността, като по този начин не му позволява да се превърне в описание (отражение) на външни за самия него дискурси. Което, от една страна, го предпазва от възможността да сподели онези идеологически културни наслоявания в езика на публичната памет, които картата на града отразява, а, от друга, оставя възможност за собствено вписване на друг език, резултат от движението.

Базата данни и предизвикателствата към инструментариума

Това, че писането представлява особено предизвикателство към инструментариума, романът експлицира по няколко начина. Един от тях е кодиран в самата структура на текста, която, по мое наблюдение, също е подчинена на движението по картата. За да избегна възможността казаното да остане непълно, ще добавя, че това движение не следва някаква линейна (с оглед на територията и хронологията) перспектива, а е елемент от една непрекъсната и нерешителна (от гледна точка на крайната цел) смяна на дестинациите. Крайната цел (закупуването на дом) не задава линейна перспектива, а следва пулсации, лични (държа да подчертая това), които реализират своя знаков потенциал в отделните текстови части. В резултат, структурата на романовия текст запазва отворения си характер; остава в напрегната отвореност, предполагаща насищане. Но се случва нещо друго по отношение на алгоритъма (един компютърен термин, за чиято литературна употреба подсказва Манович), организиращ единството от наративи - неговите възможности са изчерпани. “Ако след смъртта на Бог (Ницше), края на “големите наративи” на Просвещението (Лиотар) и идването на уебпространството (Тим Бърнард Лий), светът ни се представя като безкрайна и неструктурирана колекция от образи, текстове и други регистрирани записи, то това ни кара да го моделираме (подредим) като база от данни.” (Манович б.г.). Ако анализът бъде продължен в духа на казаното от Манович, трябва да се отчете онова, което “Нерешителни имоти” отчетливо демонстрира - напрежение по отношение на жанровите особености. Прилагайки още веднъж изведения от визирания автор алгоритъм към разглеждания текстови корпус, се забелязва, че особената структура на текста се отличава от тази на модерния роман. Най-малкото по това, че, за разлика от него, не се подчинява, нито конструира някаква причинно-следствена траектория от събития, чрез която смисловите полета да се попълват постъпателно. Липсва и единна мрежа от лица, които да участват в изграждането на кохезията на текста, обвързвайки смисъла със сюжета посредством изграждане на цялостна персонажна система. И ако романът, притежаващ всички тези характеристики, е репрезентативен за модерното писане, то писането, демонстрирано в “Нерешителни имоти”, следва структура, специфична за компютърните бази от данни. Онова, което Манович очертава като тяхна особеност, се изразява в липсата на голяма сюжетна история, тематично единство и развитие на интригата, които да организират смисъла, предполагайки го последователно. Така разгледани, те изграждат отворена за допълване и насищане структура, която представлява колекция от индивидуални, лични записи с еднаква значимост (Манович б.г.).

Не ти върви, каза ми съчувствено брокерката, а в гласа й ясно четях обвинителни елементи. Това е третото жилище, което изпускаш, нали?

Кимнах. Не й бях казала за сталинската тухла, пети етаж, без асансьор и без тераса, на “Дондуков”.

Така завършва романът. На брокерката не е обяснено защо за трети път офертата за жилище се оказва неоползотворена. Все пак поводът пишещият да “реши да завърши романа” (127) е налице. И романът завършва с един мотив за внезапно изчезналата къща, което, обаче е само повод. Защото причината, както става ясно, е в това, че пишещият е решил. Това решение е било достатъчно да се започне да се пише, то е достатъчно писането да бъде преустановено. Картата, която вече се е превърнала в база от натрупани данни, може да бъде архивирана. Запазвайки спомена за изживяната опитност обаче, тя отразява възможността самият архив да се превръща в активен елемент на знанието, когато това е необходимо. През нова призма за символно декодиране на собствения опит. И въпреки че романовата структура запазва голям брой свободни валенции, тя не остава смислово незавършена. Алгоритъмът, по който тази структура бива наративно попълвана и организирана, е вече изчерпан, както вече имах възможността да отбележа. Натрупаното знание и опитност, регистрирани нагледно върху картата, предполагат вече друго ниво, друга организация, подчинена на ново знание за града и за себе-си-в-него. Предполагат друг алгоритъм, заради невъзможността вече изчерпаният да бъде активизиран в същия обем и формат. Движението из града е променило познанието за него; личният спомен, който картата вече съдържа, също става част от това познание, от този специфичен алгоритъм. Това вече не е просто картата на София, а на у-своения в една или друга степен град. На неговите улици, блокове, мазета, тавани. На неговата екология и антропология. Следващото писане би било различно, би отчело минаване на друго логическо ниво на организация в резултат на вече натрупана опитност, на която и читателят става свидетел. По този начин текстът още веднъж демонстрира особеното си отношение към социалната реалност. Боравейки с нейната знакова природа, преподреждайки я в специфичните релации на собствения прочит, той изразява в пълнота отношение към всички онези логически връзки и зависимости, които са формирали точно този алгоритъм на подреждане на информацията и организацията на структурата на текста.

Алгоритъмът на играта

Тази игра съвсем не си поставя за цел да изведе към персоните-автори на писмата, а изследва безконтролно свързванията между хора и ситуации, имащи единствената общност в мен и оставащи моя тайна.

В изследването си за съотношението между наратива и базата данни Манович твърди:

“Като културна форма, базата от данни представя света като списък от съобщения, като отказва да подреди този списък. Обратно, наративът създава причинно-следствена траектория на привидно неподредените съобщения (събития). По тази причина базата от данни и наративът са естествено противопоставени. Съревновавайки се за едно и също поле в човешката култура, всяко едно от тях претендира за изключителното право да разкрие смисъла на света. За разлика от повечето игри, голяма част от наративите не изискват от своите читатели поведение, подобно на алгоритъм. Все пак наративите и игрите са сходни по отношение на това, че докато потребителят постепенно напредва, трябва да разкрие заложената в тях логика - алгоритъма им. Подобно на играча, читателят на романа постепенно реконструира алгоритъма, който пишещият използва, за да създаде условията, героите и събитията” (Манович б.г.). Върху тази основа биха могли да се потърсят и смисловите реализации, и механизмите на тяхното читателско “създаване” и/или допълване.

Казаното е показателно за логиката, по която се конструират и разкриват вътрешно присъщите механизми на организация на самия алгоритъм. Ако за читателя е важно да следва тази логика, то нейното изграждане е приоритетно оставено на пишещия, който изгражда причинно-следствените й връзки и по този начин структурира последователността на алгоритъма. Разграничаването, което авторът прави, е от изключителна важност. Ще си позволя да акцентирам: “голяма част от наративите не изискват от своите читатели поведение, подобно на алгоритъм”. Казаното е важно, защото откроява една интересна особеност: читателят не е длъжен да усвои тези смислови полета, които логиката на изграждащия алгоритъма създава, защото важното преди всичко е участието в играта. Освободен от читателската оценъчност, като интенция, пишещият има възможността да създаде наратив, чийто смислови полета са рефлектират на едно второ ниво като резултат от заложения при писането алгоритъм. Това според мен е една от възловите характеристики на организирането на постмодерното писане, резултат и от влиянието на новите технологии.

Играта е един от същностните елементи за постмодерното писане. В случая с “Нерешителни имоти” част от нея се изразява в движението през пространството, фиксирало в себе си - от отделните очертания до цялостния си архитектурен ансамбъл, сигналетика и най-общо - текстовост - цялото многообразие от езици и синтаксиси (Дерида 1997: 20), които граматиката на съвременна София предполага. Тази трансформираща се граматика е отразена чрез срещата на различни (различаващи се) поколенчески срещи и жестове. Алгоритъмът на писането, за който вече говорих, отразява гледна точка към особената памет, която изразява и отразява градското пространство. Тази памет, ангажираща по различни начини поколенията (още веднъж с доверие към казаното от Дерида), носи в себе си спомените за всички онези езици, изграждащи една “непрекъсната, безконечна история: изграждането на една Вавилонска кула, чието недовършване, всъщност изоставяне, зарязване, не завещава наследството на някакво бедствие или руините на провал, нито пък отговаря на феномен, обясним чрез схемите на обикновената логика” (Дерида 1997: 20). Именно тази история, историята на модерната социалност, опитваща се да обедини в общо, тотализиращо единство пространството на хората и хората в пространството, е обект на специфичен социален деконструктивистки прочит, който алгоритъмът на текста по един или друг начин отразява. Пространството на София е пренаселено (и пренаситено) - “хванат” в момент на социални промени, градът създава усещане за “клаустрофобичност”, за усойност, нерядко за обърканост - най-общо - за хаотично разпиляна енергия, отразяваща потребностите на жителите му да усвоят жизненото пространство (в това число и с оглед на знаковата му изразност), съобразно случващите се социални промени.

- Ха, ами ще ти кажа, че то си е едно бедствие. Народът е в шок (31).

И още:

- Откъде? Освободиха цените и всичко се напълни. Нали толкова време разправяха, че ще стане точно така. Обаче сега е много интересен момент. Даже е по-важен от разните там протести, демонстрации и митинги. Наистина можеш да си избереш произволно някой от улицата и от еуфория да си легнеш с него (31-32).

Организацията на “социалистическа” София се оказва, поради всеобемащата си тоталност и завършеност (център - периферия и всички произтичащи от това зависимости и отношения) неадекватна (или поне не дотам удобна и подходяща) за новата обществена структура и организация. Всичко това се отразява и върху организацията на вътрешното пространство - неговия ред, одомашняването му, превръщането му в дом. По този начин динамиката на трансформационните процеси в обществото се обвързва с отношенията между хората, съжителстващи помежду си и, с оглед на писането, се превръща в негов алгоритъм, организиращ отделните наративи, съобразно една особена дълбинна логика. Самият текст обаче, независимо че изглежда организиран съобразно тази структура, не изразява единен, обхващащ в единство различията на общностния, културен код. Напротив, бързата и внезапна смяна на картината, рязкото преминаване в различни пространства и времеви отрязъци насищат писания образ на града; дописват го, добавяйки непрекъснато нови и нови фрагменти от незавършени и неизпълващи речта езици; разкрива кода като набор от фрагменти, които съжителстват безсюжетно.

Липсата на сюжет също е част от опита да се види града отвъд всепоглъщащата знаковост на пространствено-времевите маркери. За разлика от модерния роман (и опитите му да разкаже и обясни, изграждайки (на ниво текст) ясно изразена актантиална структура, отчетливо маркирана, пресечена и пресичаща единството от пространство и време в една особена, достигаща до себеизпълване кохезийна тоталност) “Нерешителни имоти” е писане в многообразието на ежедневностите. И в този паралел още нещо - романът не описва град, който отхвърляйки знаците на модерността (архитектурни решения, планове, декорация и организация), приема и отразява знаците на постмодерните решения и култура, а самият роман е част от постмодерния текст на/за града. И в този смисъл казаното от Зашев (2003: 5) за своеобразното приложение на едно от постмодерните решения на отношенията знак-означаемо в “Нерешителни имоти” има своите основания.

Аналог на казаното би могъл да се открие и в твърдението на Мишел Бютор (1997: 25) за разпадането на града (наричан от него имперски), съставен от концентрични кръгове, реализиращи във властови аспект съотношението център-периферия2. Херменевтичните указатели за времето (имам предвид неговото социално измерение), които доминират, са не онези, изграждащи цялостната представа за действителността посредством логическата им причинно-следствена връзка (с всички произтичащи от това последици - като например изграждането на сюжет), а е отсъствието на еднозначна, всеобемаща връзка между знак и означаемо. Различни в различните речи, различаващи се в ежедневието на езиците.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. повече по този въпрос Минков (2003). [обратно]

2. В същата статия авторът защитава тезата, че “фигурата на имперския град като сбор от концентрични кръгове се усложнява при вътрешен и дори външен конфликт на властите”. Определяйки града именно като текст, Бютор прави твърде интересното сравнение между паметта на писмото, начинът на съхраняването на тази памет и възможностите за достъп до тези своеобразни архиви като тип властова позиция. Връзката, която съществува между града и текста в много голяма степен се дължи именно на възможността за достъп до архивираното знание - в това число и до знанието за града, до неговата памет. Силната затвореност (на имперския град), предположена от концентричните кръгове на властта, е еквивалентна на трудностите, изпитвани при опитите за достигане до информация, която един или друг текст носи. Обратно - тиражирането на текста (посредством отпечатването му в някакъв тираж), облекчава възможността за достъп до него, до информацията, която той носи, и разрушава монополната властова позиция на този, който съхранява, или на онова малцинство, което има достъп до един-единствен екземпляр или оригинал. Всичко това води до загиване, според Бютор, на центровете на големите градове, а самият град се превръща в “градска мрежа, която може и трябва да поеме всичко останало от селото, от самата пустиня, с повече или по-малко централни райони, но без да можем да говорим за абсолютен център, тъй като посоките остават все така многозначни, каквато и да е изходната точка”. Ако казаното се отнесе, без абсолютизиране, към разглеждания роман, може да се каже, че “Нерешителни имоти” представя движението в един град, който започва да допуска до собствените си центрове (които са в процес на реорганизация) и по този начин до собствения си текст. Една начална степен на отваряне и отвореност, чиито измерения и по-нататъшни тенденции романът не дискутира. Доверявайки се още веднъж на Бютор и неговата аналогия град-текст в плана на комуникационните процеси, ще си позволя да кажа, че подобно затруднение за достъп до текст (съхраняван в превърнатата в Храм-център Народна библиотека) изпитва и Господинов (2003) в “1968 For(n)ever”. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бютор 1997: Бютор, Мишел. Градът като текст. // Летература, 1997, № 17, с. 23-25.

Господинов 2003: Господинов, Георги. 1968 For(n)ever // Култура, № 19, 2003, <http://www.online.bg/kultura/my_html/2274/1968.htm> (08.01.2005).

Дерида 1997: Дерида, Жак. Поколенията на един град. // Летература, 1997, № 17, с. 19-21.

Зашев 2003: Зашев, Димитър. Поставяне на карта. // Литературен вестник, № 9, 03.-09.03.2004, с. 5. (Рецензия за Колева, А. Нерешителни имоти. Пловдив: ИК “Жанет-45”, 2003.)

Колева 2003: Колева, Антония. Нерешителни имоти. Пловдив: ИК “Жанет-45”, 2003.

Манович б.г.: Manovich, Lev. Database as a Symbolic Form. // Hermeneia. <http://www.uoc.edu/in3/hermeneia/sala_de_lectura/l_manovich_database_as_a_symbolic_form.htm> (08.01.2005).

Минков 2003: Минков, Борис. Създаващите проблеми (Поглед към литературната критика след 1989). // Литература плюс култура, 08.09.2003 <http://www.grosnipelikani.com/modules.php?name=News&file=article&sid=18> (16.01.2005).

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2005, № 1 (62)