ПРОЦЕПИ В НАРОДНАТА НИ ПСИХИКА
(Културно-исторически очерк)

Атанас Илиев

web | Модерната география на културата

Въпросът за произхода на българите се явява периодически в научната ни литература, разглеждан ту от историческо, ту от литературно, ту от общокултурно гледище. Фактът, че в жилите на българина тече кръв, към която има голям процент чужди примеси, бе използуван, за да се обясни липсата на единство в психиката на народа ни, както и липсата на единство в проявите на българската интелигенция от по-ново време.

Още д-р Кръстев отбелязваше рязкото различие между индивидуалния дух на българските културни творци и го обясняваше с географическото положение на България. Кръстосването на различни раси в този географически кръстопът, според него, не е могло да не остави разнородни, често несъвместими или мъчно съвместими заложби за културно творчество. Тази мисъл бе подхваната по-късно от писателя Ботю Савов, който в студията си “Славянското и скитското в българската литература” се опита да класифицира българските писатели на “славяни” и “скити”. Разглеждайки същата проблема, Кирил Христов стигна до заключението, че българинът дори няма определена физиономия. Сам той разказваше, че се ужасява от този факт, защото липсата на физиономично единство изразява непримиримост между отделните стремежи на индивидуалното и колективно съзнание. На тази идея не бе напълно чужд и Антон Страшимиров, чиито етноложки изследвания на България сочат доста резки различия между характера и бита на населението в различните области на страната ни.

Въпросът за разнородните расови елементи на нашия народ напоследък се повдига отново във връзка с проблемата за влиянието на расата върху единството на националната култура, проблема, която бе разглеждана на запад не само от учени, но и от политици. В Германия върху тази проблема има вече цяла литература, която мери да докаже, че политическата и културна сила на един народ се обуславя преди всичко от чистотата на расата, която съставя основата на колективната му психика. Срещу този възглед се възразява, че предполагаемата чистота на расата е фикция, че чисти раси не съществуват, нито пък някога са съществували, възражение, което се среща вече и в нашата философска литература. (Вж. статията на П. Манев “Расова и народностна психика” във “Философски преглед”, дето са използувани възгледите на Л. Крживицки и П. Милюков).

Това възражение обаче не попада в целта, защото понятието “чиста” раса се употребява от защитниците на расизма не в смисъл на “раса, към която не е била вмесена никаква чужда кръв в процеса на историческия й развой”, а по-скоро в смисъл на раса, която е успяла да “асимилира” чуждите си примеси, с други думи казано - “която е включила във физиономическо единство различните заложби на отделните раси, примесени към нея. Някои защитници на расизма дори смятат, че всички велики раси са произлезли от смес: великите италианци на Възраждането имат ломбардско-готско-франкски произход или пък германско-елински; средновековната култура се предхожда от расово смешение; геният на англосаксонската раса се дължи на двойствения й произход; дори и днешна Германия, която отбеляза високи културни достижения, има значителна примес от галска кръв.

Горещ защитник на расизма в нашата литература е Кирил Христов. В статията си “От нация към раса” (“Училищен преглед”, 1929 г.) той изтъква, че всички велики нации дължат своето величие на обстоятелството, дето са успели навреме да ограничат прииждането на чужди примеси. Наистина, той признава, че напълно чисти раси няма и дори допуща, че смесването на две близки раси е необходимо условие, за да възникне нова по-жизнеспособна и по-даровита раса, но заедно с това подчертава, че след всяко смесване е необходим продължителен период на расова изолация. Що се отнася до смешението на далечни раси, авторът на разглежданата статия смята, че то е вредно за културния развой: резултат от такова смешение е разпадане на двете народности в сбирщина от индивиди, които са неспособни за каквото и да било културно сътрудничество. Типичен пример в това отношение представят жителите на Южна Америка: Чили, дето господствува испанската кръв, държи нравствена висота, а Перу, дето цари пълно смешение на разнородни раси, е отдавна в материално и нравствено разпадане. Наистина, авторът и по този въпрос прави известна уговорка: при смесване на различни раси не е изключена възможността за поява на отделни щастливи съчетания. Такива щастливи съчетания на мъчно съвместими расови елементи са гениите на човечеството. Но човечеството скъпо плаща своите гении. Природата, изобщо, е разточителна. Тя унищожава без милост многобройни екземпляри, за да тласне развоя на всеки вид животни, унищожава и несметен брой хора, за да подготви условията, които биха създали един гений. Душевно болните и малоумните, погледнати от това гледище, биха се явили като несполучливи опити на природата да създаде един или няколко гении. Най-после, авторът прави още една уговорка: ако, след смесването на твърде различни раси, настъпи твърде продължителен период на изолация, не е изключена възможността да се хвърли мост между смесените раси и да се създаде национално и културно единство.

След тия обяснения Кирил Христов се спира на нашата действителност и намира, че у нас цари пълна анархия във вкусове, разбирания и стремежи, поради смешението на най-разнообразни расови елементи в историческия развой на народа ни. “В днешна Европа, казва той, нашата страна е, за жалост, най-големият пример колко фатално е отсъствието на раса, какъв дух на бестиалност крие сбирщината, която с никакви средства не може да се свърже и организира”. Разбира се, и у нас има високо даровити личности (смесването на разнородни раси, както се каза, според автора, е едно условие за появата на такива отделни личности), но за техния глас “няма резонатор в тъмните души на изродите”, те биват не само спъвани в тяхната спасителна за нацията работа, но дори и “физически унищожавани”. А броят на даровитите личности, изобщо, не е малък в страната ни, особено в ония области от нея, дето са се стопили по-големи маси римляни и славяни в една, - например, областта на древната Августа Траяна (Стара Загора): навярно не е случайно, че половината от досегашните поети произхождат от тази област (както не е случайно, че Ломбардия, дето така щастливо са съчетани латини и германи, даде ренесанса на Европа).

Разединението между масата и даровитата личност, според автора, би могло да изчезне, само ако народът ни ограничи навреме по-нататъшния хаос на смешение и остане през векове в затворен расов кръг, чрез което би стигнал до здрава органическа цялост. Като сериозна пречка за постигането на тази цел, авторът сочи преклонението на българина пред чужденците, което го отделя рязко от другите балкански народи: докато гърците се гордеят със своите “прадеди” (с които са вече в далечно родство), докато румъните се смятат за “французи в близкия изток”, а сърбите вярват, че са най-способните славяни, с най-хубавия език и най-много държавно-образуващи елементи, българинът отрича всяка по-едра личност, родена в неговата среда и се срамува да се нарече родолюбец.

Спряхме се повече върху възгледите на Кирил Христов, защото в тях е дадено най-релефното обяснение на разединението между интелигенция и маса в нашата страна от очертаното по-горе гледище на расизма. И трябва да признаем, че в тия обяснения има значителна доза от истина. Да допуснем, че психичните особености на смесената раса нямат нищо общо с физиологичните диспозиции на расите, от които тя е съставена, това би значело да отречем физиологическата наследственост, която играе тъй важна роля в съвременните схващания за развоя, би значило да отречем и връзката между дух и тяло, която е отбелязана както от представителите на психо-физиологическия паралелизъм (школата на В. Вундт), така и от защитниците на теорията за взаимодействието между душевно и телесно (Бергсон, Рибо, Ремке и пр.). От друга страна, не бихме могли да отречем и факта, че голяма част от гениите на човечеството произлизат от смесване на различни раси. Лапшин в съчинението си върху откритията във философията изброява само в областта на философията дълга редица от гении с установен смесен произход. Така например, Талес има гръцко-финикийски произход, Лайбниц - славяно-германски, Русо - френско-швейцарски, Шопенхауер - холандско-германски, Монтен - еврейско-френски, Монтескьо - англо-френски, Ницше - полско-саксонски, Дюринг и Фихте - шведско-немски, Кант - шотландско-немски (?) и пр.

Расовите заложби наистина не определят конкретното съдържание на индивидуалното съзнание, нито пък насоката на неговия развой. Ако едно дете е отрасло в чужда расова среда, то не би могло да се яви като представител на своя народ. Неговите расови заложби обаче все пак биха определили възможностите, в които ще се движи душевният му живот, биха определили докъде то би могло да стигне в насоката, която му е дадена от влиянието на средата.

Не по-малко характерно е влиянието на расовите заложби и върху темпа на душевния развой. Спенсер във връзка с този въпрос изтъква следния факт: в училищата на английските колонии, дето се обучават деца от различни раси, отначало изпъкват като първи ученици в класа децата на туземците; тия деца обаче в скоро време забавят хода на своето развитие и в следните класове остават далеч зад децата на англичаните. Расовите заложби, най-после, определят темперамента, а до известна степен и характера на отделните индивиди. Смесването на расите, при която липсва истинска органическа асимилация, следователно, би засилило различието по способности, по темп на душевния развой и по темперамент между отделните индивиди, а това е вече една пречка за националната сплотеност.

Трябва да признаем, че тази пречка е налице в нашата малка страна: физиономическото различие между населението в отделните й области е доста ясно подчертано. Но не трябва и да преувеличаваме значението на това различие. Съвременната социология, както е известно, изтъква цяла редица фактори за национална сплотеност: еднакъв език, еднаква историческа съдба, еднакви обществени и държавни институции, еднаква вяра, еднакви исторически задачи. Някои от съвременните държави (като напр. Швейцария) се крепят само на един или два от тия фактори. Ние можем да разчитаме на няколко от тях. При това, не трябва да забравяме, че масовите смешения у нас са отдавна прекратени, а единичните смешения, както се изтъкна по-горе, не само не пречат, но дори и съдействуват за облагородяването на расата. Преклонението на българина пред чуждата култура, следователно, не представя някаква особена опасност за физическия му строеж, нито пък за физическите му заложби, които биха могли да се предават наследствено при отделни смесени бракове. Що се отнася до пълното асимилиране на различните расови елементи, които са нахлули масово в по-далечното ни минало, тази задача би могла да се постигне от само себе си. Развоят на съобщителните средства в страната ни е едно от важните условия за постигането й в по-близко бъдеще.

Много по-важни са културно-историческите причини за липсата на единство между членовете на народа ни. Върху тия причини в научната ни литература вече се явиха цяла редица изследвания на историческа, социоложка и психоложка почва. Особен интерес представят изследванията на проф. Мутафчиев върху влиянието на византинизма, които бяха изложени сбито в статията му “Към философията на българската история” (сп. “Философски преглед”, 1931, кн. I). Като подчертава зигзагообразната линия в развоя на българския народ, линия, която бележи високи подеми и близки на тях по време големи поражения, проф. Мутафчиев намира обяснението на този зигзагообразен развой в липсата на културна приемственост (поради близостта на Византия и могъщото й културно въздействие върху ръководните фактори у нас).

Създадена през последната четвърт на VII в., българската държава три десетилетия по-късно вече изпъква като значителна сила на Балканския полуостров. Тежките вътрешни кризи и външни опасности не само не я унищожават, но дори я каляват. В IX в. границите на България обхващат земите от Тиса до Днепър, на югоизток войските на Крум стигат до Цариград, скоро след това българска става и Македония, а при Симеон могъществото на българите стига до своя връх. Няколко години след смъртта на Симеон обаче България представя вече един “глинен колос”, който чака най-малкото сътресение, за да се срине из основи. Източната половина на царството почти без противодействие пада под чуждо иго. След едно десетилетие настъпва неочакван обрат: българите проявяват нечувана сила и упорство в борбата си срещу Василий Българоубиец. Второто българско царство минава през същите възходи, кризи и падения. Едно десетилетие след създаването на новата българска държава бе достатъчно, за да я постави като могъщ съперник на Византия. Няколко години по-късно българите нанасят смъртен удар на Латинската империя, отхвърлят маджарите зад Дунав, разсипват Епирската империя. Но това могъщество се проваля все тъй бързо и неочаквано, както е било създадено. Пет години след смъртта на Иван-Асен България загубва двете трети от земите си. В края на XIV в. тя представя вече разпокъсан и вътрешно разяден организъм.

Същата начупена линия характеризува и духовния развой на народа ни през Първото и Второто царство. До втората половина на IX в. българите нямат никаква книжнина. Но по това време идат учениците на Кирил и Методий в средата на току-що покръстения народ - и ето, че в България започва напрегната литературна дейност, която при Симеон стига до изумителна висота. Със смъртта на Симеон обаче тя внезапно спира, за да се възроди също тъй неочаквано едва в края на XIV в. - когато българското общество бе обзето от пълно разложение. В тази епоха на разложение именно възниква литературно движение, чието влияние прескача далеч зад границите на българските земи. В духовния живот на България, следователно, срещаме същите бързи издигания и внезапни главоломни падения, които са характерни и за политическия й живот. По този повод проф. Мутафчиев отбелязва мнението на руския учен Хилфердинг, който бе казал още преди 50 год.: “има нещо скороузряващо и нетрайно, нещо болезнено и неестествено в средновековното развитие на България. Скороузряването и болезнеността - ето най-общата и може би най-съществената особеност на българската история”.

Тази особеност, според проф. П. Мутафчиев, се дължи преди всичко на могъщото византийско влияние върху развоя на българския народ. Нерядко побеждавана по бойните полета, Византия накрай винаги оставаше непобедима: не само поради големите си богатства и държавна организация, но и поради високата си култура. За да й отнемат тия оръжия, българите трябваше да й подражават. Но понеже не бяха назрели достатъчно, за да асимилират нейните културни ценности, всеки период на заемки и подражание свършваше с денационализиране и падение.

Византийското влияние всъщност е засягало само върховете на българския народ - цар, боляри и духовни водачи. Народът е пазил своя бит и самобитност. В духовно отчуждените си водачи той е трябвало да види проводници на една враждебна разрушителна сила и да ги отрече. А заедно с тях и държавата, която те са управлявали. По пътя на тия обяснения проф. Мутафчиев дава едно ново осветление на богомилството. Богомилите, според него, не са били само проповедници на пораженството, както ги смятаха по-старите наши историци; - покрай тази роля те са изиграли и една друга, тъкмо противоположна: били са подбудители на движение за национално освобождение, били са привърженици на идеята за самобитния характер на народната култура.

Опасността от пасивното възприемане на чуждата култура обаче не се изчерпва с разгледаните събития от средновековната ни история. Тя е налице и в епохата след освобождението ни от турското иго.

Отбелязаната от Борис Тричков опасност, наистина, се отнася само до пасивното усвояване на чуждата култура. И не е чудно, ако някои теоретици на културния ни развой няколко години по-късно изтъкнаха, че връщането към родното не изключва съзнателното и активно европеизиране на българина - идея, която бе подчертана особено ярко от проф. К. Гълъбов в редица статии, печатани в седмичниците “Изток” и “Стрелец”. Пътят към едно вдълбочено отнасяне към родното сега бе схванат не в насоката на етнографския интерес, който бе характерен за българското изкуство в първата епоха след освобождението ни, а в насоката на едно метафизическо прозрение, което предполага широка обща култура, използуване на чуждия културен опит.

Външното описание на селски сватби и седенки, живописните ефекти за художествено пресъздаване на народния бит, колекциите от народни мелодии, които съставяха прословутите “китки от народни песни”, сега бяха схванати като “повърхностно изкуство”, като профанация на истинското народно изкуство. Новата формула гласеше: пътят за художествено пресъздаване на родното не е най-късият път до селото, а пътят, който прави голям завой през европейските столици.

Това връщане към родното, след основно проучване на западната култура обаче бе достъпно за малцина. Българската интелигенция бе все още повърхностно запозната с културния Запад. Тя грабеше, както се изразява Борис Тричков, с пълни шепи само фалшивата и евтина бижутерия на западните народи. Обвинението срещу нашата интелигенция, че притежава само книжни знания, че не умее или не желае да приложи знанията си в живота, че се задоволява само с образованието, което е получила в училището, и до днес се чува често - не само от българи, но и от културни чужденци, които са пребивавали в страната ни. Откъсната от народния бит, без да е приобщена истински към културните ценности на Запада, българската интелигенция загуби почва под краката си, загуби устоите си, превърна се в “полуинтелигенция”, която носи в душата си дух на отрицание.

Трябва ли да се обвинява народа за грешките на неговата интелигенция? Този въпрос бе повдигнат от проф. Мутафчиев в статията му “Една равносметка” (сп. “Просвета”, 1938 г., кн. 6). В тази статия именитият ни учен изказва следните мисли: В тъмната епоха на робството по-видните синове на нашия народ бяха забравили своя род и език, отиваха при ония, които бяха смъртни врагове на народа. В епохата на политическото ни възраждане блудните синове се върнаха при своите бащи. Характерна черта за тази епоха бе единението между народ и интелигенция, което оплоди народната психика, пробуди скритите сили на народа и спомогна да се осъществят вековните копнежи. Това единение обаче бе повторно разкъсано в най-новия период на историята ни и този факт е една от главните причини за всичките ни нещастия от най-ново време. В безогледния си стремеж да се европеизираме, отрекохме любовта към родното. Службата на народа престана да бъде тежък дълг и се превърна в кариера: средство за печалба или за удовлетворяване честолюбиви желания. Лични, групови и партийни интереси изпъкваха на първи план, засениха съдбоносните въпроси за националното ни съществуване. Когато днес се разсъждава върху всичко това, често се чуват укори срещу народа: че му липсвали нравствени и духовни качества, без които е невъзможен правилен развой. При това обвинение обаче, заключава проф. Мутафчиев, се забравят две неща: че никой народ не може да бъде държан отговорен за нищо - отговорни са неговите водачи; и второ, че от никой народ не може да се иска повече от това - да следва тия водачи - условие, което бе изпълнявано от нашия народ в много по-голяма степен от другите народи.

Основателни ли са тия оправдания? За нас, българите, те се налагат преди всичко поради разгледаното по-горе отчуждаване на интелигенцията от народа. Но чужденците, които не познават нашия вътрешен живот, лесно могат да прехвърлят обвиненията срещу водачите на народа ни за сметка на самия народ. Всеки народ има оная преса, която заслужава, казваха често на Запад към края на Балканската война, когато се изтъкваше, че българската преса не изразява желанията на своя народ. Всеки народ има ония водачи, които заслужава, - би могло да се добави по пътя на тези разсъждения, а тази добавка би могла да злепостави народа ни. Защо българският народ се оставя да бъде измамван?

Тази загадка, според нас, би могла да се разреши правилно, само ако вземем под внимание обезверяването на народа ни в неговата интелигенция, обезверяване, което бе настъпило още в първите години на политическата ни свобода.

Известно е, че вълната на западноевропейското влияние заля цялата ни страна. Войните, които поставиха българския селянин в един и същи окоп с интелектуалеца, от своя страна, допринесоха много, за да проникне това влияние дори и в най-затънтените села. В същата посока упражниха не малко влияние грамофоните и радиоапаратите, които принесоха в българското село западни мелодии и шлагери. Днес има цели области в нашата страна, дето шлагерите са почти изместили кръшните народни песни, дето градското облекло е напълно заменило китните селски носии. Трябва да признаем, че това западно влияние руши устоите на народния бит. Защото то се изчерпва с ония повърхностни форми на западноевропейския живот, които с право бяха наречени “фалшива бижутерия” от цитирания по-горе български философ на културата. Може да се учудваме на факта, че българският селяк разменя бисерите на своята самобитност с безсмислените украшения на западната индустрия. Този факт, обаче, не бихме могли да отречем. Той намери израз и в художествената ни литература. Повестта на Константин Петканов “Беглец” дава поразителни описания на пакостното влияние, упражнявано от европеизирания град върху бита на българското село. Повърхностното европеизиране на селото, от своя страна, създава известно родство между човека от народа и полуинтелигенцията от градовете. Тя прекъсва връзката между народ и истинска интелигенция, отстранява от течението на обществения живот образованите люде, които пренесоха в страната ни истинските ценности на западната култура и се опитаха да ги използуват като здрава храна за растежа на народния организъм.

Срещу идеята за изтъкнатото по-горе разединение между интелигенция и народ често се възразява, че нашата интелигенция не би могла да бъде отделена от народа по простата причина, че произтича непосредно от самия народ. В никоя друга страна, казват защитниците на този възглед, интелигенцията не е в такива близки кръвни връзки с народа. Само у нас се среща такъв голям процент от интелигентни люде, които са синове на орачи, копачи, - изобщо люде на народа. Това възражение обаче се отнася само до кръвните връзки. То не засяга духовната физиономия на кръвносвързаната интелигенция и народ. Усиленото темпо в културния развой на народа ни от Освобождението насам създаде резки духовни различия между отделните поколения. Различието между бащи и синове в развоя на руската интелигенция, което бе описано от Тургенев в романа му “Бащи и деца”, е незначително в сравнение с различието между различните поколения у нас, защото там става дума за различни насоки на образование и интелигентност, а у нас за различие между липса на образование и внезапен скок до равнището на създадената през цели векове западна култура. Разглеждайки това различие, проф. Гълъбов го илюстрира с една сцена, която може да се вземе като символ на досегашния ни културен развой.

Този син, естествено, мъчно би могъл да се понрави на народните маси, дори ако е преизпълнен с любов към народа.

Тук му е мястото да отбележим и особения индивидуализъм на истински образованите люде от нашата интелигенция, който се отличава коренно от индивидуализма на Запад. Макар и да бе възникнал в идейната атмосфера на Ницше, индивидуализмът на културната личност у нас не изключваше дълбоко родство с народната психика и уважение към народния бит. Типичен пример в това отношение представя индивидуализмът на Пенчо Славейков. Славейков, както изтъква проф. Казанджиев в своята студия върху именития ни поет, не отричаше народностния дух; неговото презрение бе насочено само към тъй наречените “полуинтелигентни”, именувани от него с ироничния - прякор “фасулковци”. За да се приобщи към народа и народния бит, Славейков трябваше да се изолира преди всичко от този слой на нашето общество, понеже виждаше в него преграда за чистата и безкористна народническа дейност.

Тази преграда обаче е мъчно отстранима при условията на нашата обществена действителност. Проникването на висшите обществени ценности всред широките маси на народа, както справедливо изтъква Шопенхаеур, става по стълбата на известна духовна йерархия. Както в държавното устройство по-нисшите чиновници изпълняват само ония нареждания отгоре, които са скрепени с подписа на прекия им началник, а последният изпълнява нарежданията от неговия пряк началник и т.н. чак до държавния глава, така и в областта на културното влияние широките народни маси са подвластни на ония техни водачи, които са най-близо до тях; последните от своя страна, се поддават на влиянието, упражнявано от по-издигнатите в културно отношение водачи и т.н., докато се стигне до самия творец на нови и оригинални културни ценности. Но Шопенхаеур изхожда от немския културен живот и не допуща, че веригата от културни влияния при известни изключителни условия на културен развой може да бъде прекъсната, както е прекъсната у нас. Това прекъсване на културната верига именно е главният недъг на българската общественост.

Тук става дума само за онова непосредно въздействие на културната личност върху народа, което я прави обществено силна и дейна в процеса на самия й развой. Това именно въздействие е затруднено при разгледаните по-горе условия на нашата обществена действителност. Съзнанието за тия затруднения, разбира се, не трябва да руши вярата на истински интелигентния българин. У нас, повече от всякъде другаде са от значение думите на Ст. Михайловски:

Ако ще паднеш, що ти става?
Не пада вечний идеал.
След тебе друг ще продължава
Туй, що си мислил и мечтал.

Защото различието между физиономията и културата на отделните поколения и нас се очертава по-рязко от всякъде другаде, поради разгледаното по-горе усилено темпо на културен развой. По пътя на този развой неминуемо ще настъпи ден, когато днешното повърхностно западно влияние ще отстъпи мястото си на едно по-смислено европеизиране, което ще засегне предимно материалната култура на страната ни, без да покътва самобитното начало на народностния дух. Началото на тази епоха от нашия развой бихме могли да прозрем в растящата склонност на българските художници и писатели да изразят самобитността на своя народ, в растящото национално обособяване на българската литература и на българското изкуство. По пътя на това обособяване българският културен творец ще хвърли мост през пропастта, която днес го отделя от народа. Полуинтелигенцията, за която споменахме по-горе, от своя страна, ще отстъпи мястото си на една по-здрава интелигенция, която би се явила като посредник между творец и народ.

Кои са средствата, чрез които бихме могли да запълним процепите в нашата обществена психика, за да ускорим настъпването на културното единение между отделните й тъкани? Най-важното средство за постигане на тази цел, според нас, е активизирането на обучението в нашите училища. Напоследък често се изтъква, че българското училище страда от прекален педагогизъм. Особено интересна в това отношение е статията на г. Ст. Сталев “Училището и народното единство” (“Просвета”, 1937 г., кн. 3). Авторът на тази статия, след като изтъква, че българското училище е надминало в педагогично отношение дори и училищата на по-културните от нас народи, изказва мнение, че в усиления си стремеж към повече педагогизъм, много български учители и учителки изпущат из предвид условията на нашата училищна действителност (недостатъчни помещения, липса на кабинети и лаборатории, претрупани с ученици класове), както и условията на нашата обществена действителност, които изискват единство на програми и методи. След конференции по новите методи, казва авторът, много наши учители и учителки стигат до печалното заключение, че цялата ни училищна работа е осъдена от научно и психологическо гледище, че българското училище осакатява децата, които се учат в него. Такова заключение обезверява и отчайва българския учител, а отчаян учител, както казва авторът, е по-лош от несръчен, но упорит работник. При това, всяка нова система, която създава пълно разнообразие в програми и методи, заключава авторът, води към краен индивидуализъм, който е преждевременен и опасен за България, щото за нас е още полезен идеалът: “един народ с еднакво възпитание за единна и силна България”.

Струва ни се, че г. Сталев е налучкал един важен недъг на първоначалното ни образование: прекаленият стремеж към педагогизъм, който не държи сметка за условията на нашето училище. Твърде е уместно и опасението му, че този висящ във въздуха педагогизъм обезверява и подрязва крилете на българския народен учител. Мисълта за тия недъзи на народното ни образование обаче в никой случай не трябва да ни отклонява от здравата педагогична мисъл, която прокарва нови методи с оглед на реалните условия на нашето училище, а заедно с това се стреми и апелира да се подобрят самите тези условия. Не можем да се съгласим с г. Сталев, че индивидуализацията на обучението води към опасен индивидуализъм, който руши единството на народната ни психика. Тъкмо обратното: тя е предпоставка за създаване на творчески личности, които биха се явили като посредници между културните творци и народа, личности, от каквито у нас се чувствува най-голяма нужда. Опасностите от безпрограмното обучение също така биха могли да се отстранят чрез т.нар. еластична програма, която открива възможност за по-голяма активност и самодейност на ученика, без да нарушава единния дух на обучението в разните училища.

Особено важно е реформирането на обучението в средните ни училища, при което би се намалила т.нар. “книжност” на обучението, защото тъкмо тя е, която създава днешната полуинтелигенция. Повикът към евристично обучение в средните ни училища, погледнат от това гледище, е повече от навременен. Фактът, че някои от културните народи са сравнително нехайни към въпросните педагогични реформи, още не доказва, че и ние трябва да вървим по същия път. Защото в тия народи самият живот действува евристично върху младите поколения. Непрекъснато създаване на нови културни ценности, усилено творчество в областта на наука, изкуство и техника, изобилие от материални блага в самата обстановка, сред която протича животът там, създават идейна атмосфера, която активизира душите на младите. Липсата на тия условия у нас обуславя необходимостта от по-голяма грижа за активизиране на училищното обучение, чрез което бихме изградили моста между културните ни творци и народа.

© Атанас Илиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.12.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Училищен преглед, г. ХХХVІІІ, 1939, № 1, с. 48-61.