КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ РОДНОТО И ЧУЖДОТО

Атанас Илиев

web | Модерната география на културата

Програмата за творческата дейност на литературния кръг “Стрелец” е вече известна на читателя. Тя изразява стремежа на писателите от този кръг към сродяването със западноевропейските културни ценности върху почвата на родното.

Върху тази програма вече се написаха няколко статии в “Изток”. Към нея проявиха интерес и други културни организации. У някои, обаче, тя буди известно недоумение. “Какво е собствено новото в тази програма?” - ме запита редакторът на едно от сериозните ни списания - “Нима всеки от нас не знае, че трябва да използваме културните придобивки на Запада и все пак да не забравяме, че сме българи?” Друг пък ме запитва: “Какво ново би допринесла тази програма за характеристиката на родното? Въставате срещу повърхностното отнасяне към родното; не сте доволни от описанието на неговата външност (тия хармани, гайди, бъклици), но нима процесът на вдълбочаване не става постепенно и спонтанно, нима той не трябва да започне от външното, за да стигне до съкровените глъбини на народната душа? При това, родното и чуждото нима не са разделени и за писателите около “Изток”? Наред със статиите за родното тук виждаме стихотворение за Нимрод, разкази за синьоре Виолончело, за клуба на мандарините, за бреговете на Ганг. Какви са новите открития из областта на родното, изразете по-ясно съкровените му глъбини, към които се стремите!”

Какво е новото в програмата на литературния кръг “Стрелец”?

За да отговорим на този въпрос по-пълно, трябва да разгледаме въпроса за отношението ни към родното. Преди войната този въпрос не занимаваше умовете. Той се повдигаше съвсем инцидентно и писателят, който го е повдигнал, бързаше да се извини, че може би ще отегчи читателя. Така постъпи Симеон Радев в една своя сказка, отпечатана в последната годишнина на сп. “Художник”. Интересът към родното преди войната, изобщо, можеше да се възбуди само по пътя на художественото му пресъздаване и по линията на външните му очертания. Той не бе достатъчно назрял у нас, за да създаде една културно-историческа проблема. Художественото пресъздаване на родната действителност бе добре дошло под каквато и да било форма. Достатъчно бе само “да не забравяме”, че сме българи.

Войната ни постави в непосреден контакт с широките маси на народа. Държавникът трябваше да апелира към народа, да потърси живата му сила; писателят и художникът бяха поставени на фронта и трябваше да се приобщят към своите другари по оръжие. Войната приближи интелигенцията към народа. Силните чувства - радостите и болките от нещастните превратности на съдбата - създадоха нова връзка между отделните слоеве на българския народ.

Войната бе едно спонтанно вдълбочаване в родното. Веднага след настъпването на мира започна нов подем. Не закъсняха да се появят и студии върху физиономичните черти у българина. Мнозина се опитаха да направят преценка на всичко, което бе създадено преди войната. Новото гледище бе идеята за родното.

Но родното бе вече противопоставено на чуждото. Нашият народ се бе развил твърде бързо от освобождението насам; той не успя да асимилира западната култура. Старото и новото не можаха да влязат в органическа връзка помежду си, а създадоха конфликт в психиката на нашата интелигенция. Този конфликт - както изтъкнахме в една от миналите си статии (“Зовът на родината”, “Изток”, бр. 40), бе създал едно болезнено родинодирене: всеки от представителите на нашата интелигенция бе намерил своята духовна родина някъде на Запад и мъчно можеше да съедини топлото чувство към тая родина с изискванията на суровата българска действителност.

Противоречието между родното и чуждото бе възникнало върху почвата на недоверието ни към родното. Ние ли бяхме твърде много недоверчиви или пък родината ни не заслужаваше доверие? Мъчно бихме могли да отговорим на този въпрос. Едно е несъмнено: между родното и чуждото бе възникнало противоречие - и това противоречие остана в сила дори и след като започнахме да ценим родното. [...]

В нашата любов към родината липсваше онзи континуитет, който е залог на всяко творческо назряване. Ние бяхме лишени от виталната любов към родината, ние държахме заключена тази творческа стихия в душите си - и каквото успяхме да направим, направихме го без нейното съдействие.

В нашата любов към родното имаше нещо разсъдъчно. Ние искахме да отправим нашето изкуство към дълбочината на народната душа, но то изплуваше на повърхността й и се плъзгаше по контурите на външната действителност. И не можеше да бъде другояче, защото ние бяхме вече хора на Запада и не можехме тъй лесно да възстановим непосредните си връзки с родната земя. Имаше грубо несъответствие между умението ни да се вдълбочаваме в чуждата култура и неумението ни да изразим родното. Конфликтът между родното и чуждото, който се яви като първи етап от културното ни развитие, продължаваше да ни гнети дори и след като причините за неговото възникване бяха отстранени. Защото ние бяхме привикнали да противополагаме родното на чуждото.

Задачата на литературния кръг “Стрелец” е да победи тази привичка. Писателите от този кръг са убедени, че противоречието между родното и чуждото е едно печално наследие от миналите етапи на културното ни развитие. Те считат, че българската интелигенция е отдавна назряла за едно сериозно отнасяне към родното и че причините за неумението й да се справи с родната действителност лежат не на културно-историческа, а на чисто психологическа плоскост. Процесът на задълбочаването ни в родното, в този смисъл, би могъл да се движи не по пътя на бавната еволюция, а по пътя на диалектичното развитие. Нашето изкуство бе замръзнало върху повърхността на родната ни действителност. Напразно бихме очаквали от едно такова изкуство спонтанно вдълбочаване. Не! - нашето изкуство твърде дълго стоя върху повърхността на родното. То трябва да бъде раздвижено от една нова струя, трябва да бъде ориентирано в една нова насока.

“Стрелец” желаят да отключат извора на виталната любов към родното. Разбира се, от това не следва, че те трябва да останат индиферентни към чуждата култура. Тъкмо обратното: те разчитат на нейното съдействие в своя смел набег към дълбочините на родната действителност. Защото родното и чуждото, както вече казахме, се противополагат само при повърхностното отнасяне към тях. Разказите за “синьорае Виолончело”, за “клуба на мандарините” и за “бреговете на Ганг” имат своето място в страниците на “Изток”. Сътрудничеството между родното и чуждото трябва да бъде дирено не в предмета на художественото пресъздаване, а в духа на автора и читателите. Родното би могло да ни изведе към чуждото, тъй както и чуждото би могло да ни отправи към родното и да улесни процеса на вдълбочаването ни в него. Необходимо е само да преодолеем създадения в миналото конфликт между родното и чуждото. Необходимо е да преодолеем преходната епоха, която създаде този конфликт. Необходимо е да хвърлим мост през “епохата на бай Ганя” - и да сродим европеизирания българин с виталната любов към родината, която създаде “Подвига на първите”.

© Атанас Илиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.12.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Изток, № 49, 1926.
Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002.