ИМПРЕСИОНИЗЪМ И ЕКСПРЕСИОНИЗЪМ.
ЛИКВИДАЦИОННИ БЕЛЕЖКИ

Атанас Илиев

web | Култура и критика. Ч. I

Неотдавна заглъхна борбата между импресионизма и експресионизма. Експресионизмът победи, за да бъде победен на свой ред. Но от превъзмогнатите импресионизъм и експресионизъм остана нещо трайно: повишената чувствителност към сетивното и дълбоката рефлексия, копнежа по щастливия миг и копнежа по вечност. Погледнати от известно разстояние, импресионизмът и експресионизмът съвсем не изглеждат тъй противоположни, както ни се струваха преди петнадесет години.

Импресионизмът бе изкуство, чиято формула се заключаваше в израза “тъй ми се стори”; експресионизмът, напротив, диреше “скритата същност” на действителността. Импресионизмът бе субективистичен; експресионизмът, напротив, диреше “скритата същност” на действителността. Импресионизмът бе субективистичен; експресионизмът се домогваше до обективност, която се различава от обективността на повърхностния реализъм. Импресионизмът се задоволяваше с характеристика на индивидуалното, погледнато под известен зрителен ъгъл; експресионизмът се опитваше да проникне зад индивидуалното, да долови духа на всемира. Ако импресионизмът изразяваше зарадвания или скръбния човек, експресионизмът диреше самата радост или самата скръб; ако импресионизмът изобразяваше недъгавия или могъщия човек, експресионизмът се опитваше да изрази характера на самия недъг или на самото могъщество.

Но импресионизмът и експресионизмът всъщност имаха една и съща цел: импресионизмът отричаше универсалното само в статичния му вид, опитваше се да изтръгне нови гледки от действителността; експресионизмът отричаше мигновеното само дотолкова, доколкото то бе гледка пред разсеян поглед, доколкото изразяваше баналното гледище на повърхностния зрител. И импресионизъм и експресионизъм се стремяха към свръхвременното: импресионизмът диреше мига, в който прозира вечност; експресионизмът диреше вечност, под чийто зрителен ъгъл действителността се разсипва в нова серия от мигове. Импресионизъм и експресионизъм бяха два метода за проникване зад видимото, зад емпиричния поглед на обикновения наблюдател. Различието между методите изпъкваше само когато крайната цел не беше улучена. При улучване на целта, те се сближаваха и примиряваха.

Първият поглед е най-проникновен - тази мисъл днес звучи като поговорка. В първия поглед липсва разсъдъчното отнасяне към действителността, което би свело неизвестното към известното, липсват предразсъдъците на миналия опит, липсват баналните обяснения и класификации. Тъкмо затова импресионистите предпочитаха впечатлението на момента. Експресионистите, напротив, чакаха да узрее впечатлението, което разкрива нов поглед върху действителността. Но нима това впечатление и за тях не изразяваше щастливи моменти на прозрение? Експресионистите успяваха да задържат първото впечатление и да отключат чрез него динамизма на живота, умееха да възсъздадат по него новия свят, който би се открил пред духовния им поглед. Импресионистите бяха лирично настроени: изразяваха само една гледка от новия свят и оставяха зрителя да възсъздава сам останалите гледки.

Експресионистите се домогваха до “същността” на действителността, до обективното й съществуване, скрито за емпиричния поглед на индивидуалното съзнание, до общочовешкото, което лежи “отвъд” индивидуалния облик на субективния свят. Общочовешкото се яви като свръхиндивидуално, а не като отстраняване на индивидуалността. Индивидуализмът на импресионизма, следователно, бе превъзмогнат по пътя на самото му осмисляне. И различието, за което може да става дума, е различие по степен - не и по естество.

Преходът от импресионизъм към експресионизъм е преход от индивидуалното към свръхиндивидуалното. Преход от индивидуалното съзнание към съзнанието изобщо. Това бе същият преход, който е характерен за философията на Кант. Но Кант не схвана, че общочовешкият характер на съзнанието изобщо не значи общност, еднаквост и безличност. Голямата заслуга на Кант лежи в копнежа му по общочовека. Голямата му заблуда лежи в схващането му на общочовека като повтаряне на един и същи образец. Общочовекът на Кант бе автомат, който извършва едно и също. Такъв бе и в морала, и в познанието, и в изкуството. Общозначимото тук се изразяваше в безличност.

Друга бе общозначимостта на копнеещото по обективния свят изкуство. Общозначимото тук изразяваше преди всичко творчески развой: общозначимост не на статични образи, а на динамичното начало, което ги твори, общозначимост на самото движение напред. Импресионизмът и експресионизмът бяха два опита да се даде израз на това динамично начало. Но те изпущаха из предвид, че динамиката е присъща на самата действителност. Забравяха, че действителността е предел на тяхното развитие. Не си даваха сметка, че имат право на съществуване само върху почвата на разсъдъка.

Теоретически противоположни на реализма, импресионизмът и експресионизмът практически успяха да създадат нещо трайно, само доколкото се примесиха към реализма, доколкото успяха да го вдълбочат и обогатят. Доколкото не останаха верни на теоретичните си принципи. И все пак, тяхната заслуга е налице: те подсетиха реалиста, че действителността не се изчерпва с баналния свят на средния човек, обърнаха вниманието му върху новия свят, който се ражда в недрата на стария, отбелязаха с пунктирна линия очертанията на този нероден свят, подчертаха пророческата роля на изкуството. Импресионизмът и експресионизмът се родиха от предчувствието за бъдния човек, бързо разраснаха и бързо прецъфтяха. Техните видения останаха неясни, съзряното от тях оплоди творчеството на реалиста, легна в основата на нови художествени замисли.

Същият преход от индивидуалното към общочовешкото характеризира философията от последните векове. Същият развой на “общочовешкото” лежи в основата на философията от Кант до наши дни. Общочовешкото, което за Кант бе статичен образ, израз на баналното и безличното, бе динамизирано от философите на новото време. Така възникнаха опитите на някои крайни философски течения да отхвърлят интелекта, да превъзмогнат механизма на логичните разсъждения, които водят към света на общопризнатото. Така възникна вярата на философа в интуитивното прозрение, в познавателната стойност на непосредното изживяване, на практическия опит, на “живото знание”.

Явиха се цели философски школи, които отрекоха традиционния философски реализъм, без да се повръщат към традиционния идеализъм. Те претендираха да прозрат скритата същност на действителността, да погледнат “отвътре” на нещата, да открият динамичното начало на живота, вечното движение напред. Едни от тях отрекоха вечните ценности и подириха истинското познание в преходното, в отлитащия миг. Други се опитаха да се слеят с динамичното начало, което изпъква в органичната връзка на отделните моменти от самия развой. Така възникнаха импресионизъм и експресионизъм в недрата на самата философия. Интересно е да се отбележи, че експресионизмът и тук победи импресионизма.

Една от най-спорните теми на философията от новото време е въпросът за стойността на тия излезли от релсите на традиционната философска мисъл течения. Едни изтъкват, че тия течения означават изтънчване и вдълбочаване на философското познание, нова фаза от развоя на философската мисъл; други скептично поклащат глава и повтарят, че извън интелекта и действителността, в която той намира приложение, не би могло да има никакво познание. Изтъкна се, че интуицията, непосредното изживяване и живото знание плуват във водите на индивидуализма и субективизма, че по пътя на техния развой не би могло да се стигне до общозначими заключения. Но напук на това схващане, разглежданите тук философски течения се разляха надлъж и нашир, добиха призанието на по-голямата част от философстващите умове. А най-интересното е, че напоследък те се примесват към теченията на “здравия философски реализъм”, откриват нова насока на самия му развой. Върху тази почва възникна, например, съвременният идеал - реализъм, който свързва дейността на интуицията с градивното дело на интелекта.

Съдбата на философските импресионизъм и експресионизъм, изобщо, напомня съдбата на импресионизма и експресионизма в областта на изкуството. Не току-тъй някои представители на интуитивната философия смятат, че изкуството е предвестник на ново философско познание. Общото между разглежданите философски и художествени течения лежи в стремежа им да намерят общочовешкото в самите недра на индивидуалното, да открият в глъбините на индивидуалността някакъв скрит подстъп към общочовешките ценности. Общочовешкото за тях не бе логическа схема на човека, каквото бе за Кант. Познанието за тях не бе обработване на опита при посредството на едни и същи, веднъж завинаги установени, категории на мисълта. Изтъквайки пролуките на интелектуалните системи, те въздигнаха метафората и парадокса като средство за проникване в недостъпната за интелекта област на действителността.

Теоретически те бяха чужди на интелектуализма, но практически се явиха като “допълване” на интелектуалните системи, като стимулант за нова интелектуална дейност. Тъкмо в тия практически последици от въздействието им върху философската мисъл трябва да дирим положителното и трайното, което лежеше в тяхната основа. Подобно на излязлото от релсите на реализма изкуство, те трябваше да напуснат почвата на традиционния философски реализъм, за да се повърнат отново към нея, трябваше да отрекат интелекта, за да съзнаят по-късно, че са отрекли само традиционните му похвати...

© Атанас Илиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.04.2002
Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002

Други публикации:
Златорог, 1938, кн. 10.
Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.