Част II: ВРЕМЕТО "В" МЕН

6. ПОСОКИТЕ В СВЕТА

Ангел Грънчаров

web | Преследване на времето. Изкуството на свободата

6.1. Пътищата на живота. 6.2. Животът е или успех, или провал. 6.3. Възхождащият в своя живот. 6.4. “Пропадането”. 6.5. Вътрешното естество на субективността. 6.6. Всеобщността на посоките. 6.7. Градация на ценностите. 6.8. “Всичко е относително”, “Няма абсолютни стойности”. 6.9. “Мировите места”. 6.10. Символиката на земята, морето и планината. 6.11. “Оптиката” на виждане на света и живота. 6.12. “Приземеността”. 6.13. Силата на тежестта. 6.14. Конфликт на извисяващата жизненост с приземяващата инертност. 6.15. Шествието на свободата. 6.16. Простите очевидности. 6.17. Символическият “морски бряг” на живота. 6.18. Вакханалия на чувствеността. 6.19. Духът на свободната телесност.

Ще говоря по-надолу за “мировите места” или за - в един по-друг смисъл - “световните посоки”, разглеждайки ги в непосредствено единство с времевата реалност. Този ракурс, както ще се види, съвсем не е случаен: времето предполага движение (действия), движението се разгръща в пространството, пространството има посоки, “тръгването” в една посока и пътят изискват време за достигането до целта, съвпадаща в крайна сметка с живота на движещия се, а този последния “разполага” с определено крайно време за да постигне себе си - и т.н. Дълбоката обвързаност на времето с пространството (сега съм тук, а после - там; “тук” и “сега” взаимно се предполагат), явяващи се измерения на жизнената реалност и форми, в които тя се разгръща, не се нуждае от особени илюстрации и аргументации - тя може да се съзре с “просто око”, дадена ни е интуитивно. Дали времето е “четвърто” измерение на пространството, негова най-нова за ума ни “координата”, или пък пространството е просто и външно допълнение на първичната времевост, нейна “екстериоризация” и дори “гарнитура”, е въпрос, който тук не можем да решаваме. Аз изхождам от “едновременната” даденост на единното “пространство-време” (или “време-пространство”), която ни позволява да говорим както за “места”, “пътища” и “дупки” във... времето, така и за “мигове”, “продължителности” и “моменти” на... пространството - а също и за заменяемостта на двата значими модуса на жизнения свят изобщо. Великият Кант пръв разгледа времето и пространството като априорни (доопитни) форми на човешката сетивност, като форми, които дават субективните условия за явяването на нещата като “неща за нас", тоест условия, пораждащи самата възможност за възникването на човешка представа за свят. Тази насока беше следвана от най-значимите философи на ХІХ и ХХ век; след Кант вече беше невъзможно да се мисли “догматически” по тези основни въпроси, а неговата “коперниканска революция” във философията, представляваща истински поврат, даде тласък на множество плодотворни решения. Но времето на “коментарите върху Кант”, под знака на които минаха два века, все още не е свършило - подобно на това както много столетия в историята на философията не бяха нищо друго освен... коментари върху Платон и Аристотел. Но аз няма да правя точно това, то не е моя цел; впрочем, да продължа по своя път...

Движенията по

пътищата на живота

предполага се, не са все “на равно място”, а стават “нагоре” и “надолу”. Затова може да се говори за възхождане (когато се “катерим” по стръмнини, когато се “изкачваме по-високо”), а също и за пропадане или “падение”, “падане” - когато “слизаме” от по-високо към по-ниско, т.е. движим се “надолу”.

Интуицията (от която и тук изхождам) също ни сочи, че когато възхождаме нагоре по някоя стръмнина, изразходваме повече сили, изкачването е мъчително, трудно, изморително, а също за него се изразходва и повече време в сравнение с “пропадането” надолу или “слизането” от по-високо, което става не само по-бързо, но и е значително по-лесно, по-малко “трудоемко”, то е с по-малък разход на сили. Изобщо изисква се много повече воля и решителност, психична и физическа сила, умения и желание при (у) възхождащия нагоре или у “катерача”, изкачващ стръмнини и вървящ по нелеки, виещи се към небето пътища и пътеки. Докато, ясно е също, всяко “падение” или “пропадане” надолу, веднъж започнало, изглежда по “законите на гравитацията” (или по силата на някои други закони, за които ще стане дума тук) е безспорно крайно лесно за осъществяване, но е същевременно трудно за “удържане” (спиране), а в някои случаи - ако се пада от много високо, съвсем непредпазливо - направо е невъзможно да се спре и затова може да завърши трагично (медиците казват: “с летален изход”!). Някои падания, изпуснати от всякакъв контрол, се превръщат - погледнати отстрани - в “търкаляния”, “свличания” или “срутвания”, подобно на лавина (или на порой от камъни) - и тук не става дума за буквално падане, а за същински провал, за “жизнена катастрофа” или дори за “пропадане в небитието”. Разбира се, че

животът е или провал, или възход

(или “тъпчене на едно място”, една рядка - дали? - възможност), но кое от тях става, кое от тях ни се случва, вероятно зависи само от нас самите - а и от пътя, отправящ своите предизвикателства към вървящите и избралите го, от целите и намеренията, които преследваме при движението си по него; затова никой не бива да вини за ставащото с него самия някой друг, и особено пък “обстоятелствата”. Отделни “подхлъзвания”, “спъвания”, “залитания” и други такива могат да станат причина за пълно сгромолясване или пропадане на изкачващия се нагоре и затова на тях също трябва да им се отдели подобаващо внимание: когато търсим целостта на движенията (във времето и пространството), което човекът е избрал и предприел. Интуицията, на която се основаваме - за да постигнем едно чисто и неусложнено от излишества, ясно, необъркано и просто изложение на жизнената реалност - по-нататък ще ни подскаже и други моменти, които сега не могат да се предвидят: разгръщането на една интуиция е спонтанен процес, който не трябва да се насилва. В определено време всеки от нас се намира на определено място (по своя път и в своя живот) неслучайно - това нарекох “място във времето”, чиято необходимост трябва да подирим и открием. Нека поне това положение ми послужи като ориентир - засега.

Възхождащият в своя живот

е човек, който надмогва стъпка по стъпка едно “по-нисше” (по своята ценност за живота) минало, т.е. движи се “напред” в истинския смисъл на тази дума, която на латински е “прогрес” (от “progresus”, сиреч движение напред, успех). Възхождащият в живота си всъщност “прогресира”, устремявайки се от нисшето към по-висшето, от по-малко съвършеното към истински съвършеното, от “непълното” към пълноценното. Ясно е, че “изкачването”, за което интуицията ни говори (а тя латински думи не използва!), и което свързваме с усилието да се “издигнеш” по-високо в сравнение с онова, което си бил преди, е за предпочитане пред “сгромолясването” надолу, което се нарича “регрес” (от “regresus”, обратно движение) или “пропадане” по-ниско в сравнение с едно минало състояние. Да “регресираш”, следователно, означава да се отдалечаваш от достижимата за теб пълнота на автентичното съществуване, докато да “прогресираш” всъщност едва ли е друго освен да се приближаваш към нея, а значи и към истината, вложена в теб като човешко същество, притежаващо при това своя раз-личност (индивидуалност). Но нека, преди да продължа по нашия път, извличайки нови и нови интуиции, които са свързани с

“пропадането”

и възхождането, да направя едно уточнение, което не бива да бъде пропускано.

Всеки разбира, че “горе” е по-добро от “долу”, същото се отнася за “висше” и “нисше”, “нагоре” и “надолу”, “високо” и “ниско”, “повече” и “по-малко” и др.такива. Защо е така, защо едното заема привилегировано място в сравнение с другото (в съзнанието и в... действителността!), на какво се основава онтологическото превъзходство на едната група представи пред другата? Не е нужно да се дава някакво обяснение - такива убедителни обяснения безспорно съществуват - достатъчно е да приемем съществуващото реално съотношение между двете групи представи за непосредствена даденост на всяко човешко миросъзерцание, която има своите дълбинни основания във

вътрешното естество на субективността

Оттук следва, че всеки човек в зависимост от мястото (включително и “във” времето), което заема, носи със себе си своите си “горе” и “долу”, те са такива за него, а възхождането или пропадането се “случват” (не случайно обаче!) на него - и с него. Намиращият се “под” (или: “по-ниско”) в сравнение с друг възприема “долу”-то на последния като свое “горе” - което обаче включва и неговото (на “висшестоящия”) “горе”, започващо оттам, където той се намира. Това наслагване на “горе” и “долу” на изкачващите се по “стръмнините на живота” е причината за

всеобщността на посоките

които не могат да бъдат смесвани и обърквани, а са общовалидни за всички - независимо от това кой къде се намира. И тъй като се искат усилия за достигането на нивата, клонящи към “абсолютното горе”, а също и поради това, че се изисква по-голям запас от време за изкачването в сравнение със спускането надолу, то за всяка субективност намиращото се “горе” и “високо” е безусловно по-ценно от намиращото се “долу” или “ниско”, в “низината”. (Макар че са възможни и “стремителни издигания” нагоре в пълно противоречие с казаното току-що, но те са разбираеми обикновено не като своя, а като чужда заслуга - ако ме носят мнозина на ръце, то ясно е, че по-високо ще се издигна - и затова онтологическата им “цена” не е кой знае каква: търпеливо и самостоятелно изкачващите се въпреки всичко ще стигнат по-далече. Нали казваме, че някой се е качил нагоре в социалната йерархия като че ли е използвал “асансьор”, т.е. без да вложи и капчица сила от себе си? Заслугата, разбира се, е на “асансьора”, а не на “возещия” се; дали обаче и ще се задържи там горе, дали и падането му няма да е така стремително - щом като “краката” му са загубили поради неупотреба гъвкавостта си?!) Никой няма да бъде възприет като сериозен - и, съответно, “погледнат насериозно” - ако започне да ни убеждава, че онова, което реално е долу, всъщност било “горе”, т.е. ако се опита да представи пропадането си за възхождане. Дори ако такъв наистина се е заблудил, той няма никакви шансове да заблуди и другите, притежаващи ориентира на своето тяло, което непоклатимо е заело своето място в “онтологическата стълбица” от места, позиции, посоки и “указателни стрелки”. На тази почва споровете за това кое е горе и кое - долу по начало са безсмислени, чист абсурд обаче са опитите “долното” да бъде представено за “горно” (и обратно), т.е. за по-ценно, по-висше и по-желано. (Впрочем, онова, което е “над мен”, над моята глава и тяло, е “горе”, а онова, което лежи в краката ми е, безспорно, долу; ако нечии крака са над моята глава, то те са “горе”, но ако нечия глава е “под” моите крака, то тя е “долу” за мен: независимо какво си мисли нейният притежател. Всеобщността на посоките не може да бъде объркана при наличието на поне малко честност.) Ето че достигнахме до най-важното: съществува безусловна

градация на ценностите

съобразно която абсолютни и превъзходни са именно определяните като “горе”, “високо” и “висше”, и респективно, винаги налице е онтологическата слабост на “долу”, “ниско” и “нисше”. Ясно е, че на тази основа всяко издигане е онтологически по-ценно от пропадането надолу, двете в никакъв случай не могат да бъдат смесвани и заменяни едно с друго или пък равнопоставяни. Нашите ценности имат твърда основа, те не са израз на “суетен” субективизъм или пък на произвол - както на мнозина се иска: онова, което е “мое”, точно затова е “по-добро”. Затова ако някой се опита да ни убеждава, че

“всичко е относително”, “няма абсолютни стойности”

и пр., то на такъв трябва да помогнем да спре да говори празни приказки, да злоупотребява с думите: те не са ни дадени за да прикриваме, а за да изявяваме истината и “вярното”. А това може да стане лесно като му припомним, че именно относителността (съ-относителността) поражда абсолютността на посоките чрез наслагването на “горното” на множеството изкачващи се и устремили се нагоре хора, а също и като забележим, че обратното на всяко “горно” е именно “долно” и “нисше” - тук всички спорове са излишни, разсъдъкът трябва да замлъкне пред правото и истината. Дори и да е вярно, че “всичко е относително”, то от това следва, че е относителна и самата... относителност, от което пък се извежда абсолютността на нещата, за които “не се спори”, излишно е да се спори. Кои обаче са нещата, намиращи се “горе” (които се достигат със значителни усилия именно заради тяхната ценност) и, респективно, кои са “долу” - и значи до тях лесно можем да се “смъкнем” и пропаднем? Другояче казано, кои са

“мировите места”

“местата” за света, които изобщо определят посоките - както в пространството, така и във времето, “течащо в нашите гърди”, благодарение на което всичко става и... загива?

Най-отгоре за човека, за всички нас е “небето” и “небесното”, най-отдолу е “равната земя” и всичко “земно”, “приземено”, “вкоренено в земята”. Човекът живее между тези два полюса, разположен е между тях: с краката си стъпваме на земята, а “отгоре” е главата, която изглежда ни подтиква да се стремим към високото и небесното. Това, че за разлика от “другите земни животни” - които са разположени с тялото си паралелно на земята - човекът стои вертикално на нея, това, че ние наистина стоим, докато животните всъщност “пълзят” по земята с четири крака, едва ли е лишена от смисъл подробност. Изглежда духът на човека е локализиран в горната част на тялото - главата и сърцето - поради което тъкмо той го е изправил “на два крака”(а не... ”избуялата трева” на шегобийците Дарвин и Енгелс!), поради което ние сме заели “стратегически” крайно различна позиция спрямо света; това е многозначителен факт, свързан по тайнствен начин с човешката екзистенция, която коренно се различава от “животуването на животното”. Духът ни “тегли” нагоре, но въпреки всичко сме стъпили здраво на земята: птиците ни превъзхождат, те не са така зависими от “земното” и силата на инертната тежест (макар че и човекът намери начин да лети, включително и в пространства, до които не е достигнала нито една птица: Луната!).

Самата земя съдържа “възвишения”, “хълмове” и пр., а сред тях най-високи са планините, чиито върхове като че ли опират в небето. Всяко човешко движение е или по плоската, равна земя, или се отклонява от нея и се устремява нагоре, т.е. по посока към небето. Съществуват и “подземни селения”, това са недрата на земята (пещери и пр.); границата между земно и подземно е очертана от нивото на морето (водата е склонна да заема винаги ниското и да го изпълва), а повърхността на морето съвпада с най-ниското на земята и “най-горното” за подземното; самото море по този начин започва от тази граница и заема в своите дълбини изцяло подземни пространства. В този смисъл от особена важност е

символиката на земята, морето и планината

разположени по оста “горе-долу”, “висше-нисше” и, вероятно, “ценно-малоценно” (?). Екзистенциалните измерения на тези символи, тяхната значимост за човешкото съществуване - която всеки чувства непосредствено, стига да си е “открил” душата за смисъла - трябва да бъде изразена по възможност най-плътно и осезаемо: в същата степен, в която ги преживяваме непосредствено, пряко. Животът на земята, на “грубата твърд”, е съвършено различен от този на планината и на нейния връх, а също и в сравнение със съществуването в единство с морето. Дали тези различия не се дължат на особеностите в начина, по който тече времето - отекващо във цялото ни същество и съществуване - било на земята “долу”, било горе на планинския връх, било на блестящия от светлина морски бряг и в нежно обхващащата цялото ни тяло морска вода?

Трябва да се запитаме кое е това, което кара хората да се стремят към високото на планината (макар че в днешно време малцина са упоритите катерачи, разчитащи на собствените си крака за да стигнат мамещия в далечината и във висината връх), а също и какво намират като “жизнена среда” и дух на живота, общувайки с морето и неговата необятност. Друг един възможен въпрос: откъде започва истинското пропадане на един човек - от границата между земно и подземно или пък още със спускането от високото на планината? Това, че общо взето живеем “нито горе - нито съвсем долу”, а “някъде” в неопределеното, какво означава, какъв е неговия смисъл? Знаем, че великите аскети, светци и учители на човечеството са избирали за своя обител планината, където техният дух, откъснат от земното и нисшето, се е устремявал към своята родина, към безкрайните пространства на Небесното и Божественото (смятаме, че Бог не може да е “другаде” освен тъкмо там!). Иисус Христос слиза от планината и, вдъхновен, произнася възвишаващата душата проповед, наречена “нагорна”; Св.Иван Рилски достига своята святост и чистота, живеейки на най-високото място на България, планината Рила; Тибет и Хималаите, най-високото място на планетата Земя, са смятани за “свещени места”, към които се стреми духът, в които духът достига най-висшето си прояснение и издигане - тези примери са достатъчни. Дори и прекалено “земни”, но все пак мистично настроени хора, мислители и дейци, са търсили “високото” за уединение и “събиране” на духа, за концентрация на своята жизнена енергия: Ницше и неговият Заратустра, Достоевски и неговата загадъчна любов към Швейцария и Алпите, Хитлер, нашият Цар Борис ІІІ и баща му, строителят на съвременна България Фердинанд І, Иван Вазов, омаяният от “великата рилска пустиня” национален наш поет и т.н. Излиза, че изкачването на планината откъсва човека от вкоренеността му в равната земя и кардинално променя

“оптиката” на виждане на света и живота

с която сме свикнали, която е породена от близостта ни с плоското на земята. На високия връх и в планината времето, вероятно, тече различно, с “разбита” обичайна динамика, поставяйки душата в крайно променена и дори “екстремална” жизнена ситуация (иначе защо ще бягаме в планината?!). Другояче се диша и живее на високото място в сравнение с живота върху плоскостта на равната земя, безкрайно разпростряла се до хоризонта и чезнеща в далечината - което предизвиква неописуема тъга и чувство за захвърленост в противовес на усещането за сила и господство, владеещо душата на “покорителя на висините”. Същевременно планината задава “третото измерение” на съществуването, от което зависи неговата обемност, пластичност, телесност - или ако не го задава, то поне го обозначава най-категорично; ако липсваше “височина” то тогава плоскостта щеше да ни “залее” и “задуши”. Впрочем, орелът - тази царствена птица, обитаваща високите планини - е несравнима по своето достолепие с равнинните птици; той излъчва сила, величавост и суровост, които е смешно да бъдат сравнявани с външния вид и “смисловата натовареност” на такива прекалено земни птици-дегенерати като... кокошките, патиците и гъските - и това съвсем не е случайно, а е многозначително. (Дали и ние, “приземените” жители на равнините, не сме същото, което са тези окаяни птици в сравнение с гордия орел?!) Но нека да се опитаме да вникнем внимателно и последователно в подетите теми и въпроси.

Впрочем,

“приземеността”

се оказва средина (средно положение) между горното и долното, чийто полюс е някъде дълбоко в недрата на земята - и в този смисъл тя е “ниско” в сравнение с най-горното (небето), но същевременно “високо” в сравнение с дълбините на подземното царство (на древногръцкия Тартар и Аид, на християнския Ад). “Приземеният” човек следователно е “пропаднал” надолу в сравнение със страстно отдадения на високите върхове и на планината аскет; но той същевременно е “издигнат” със съвършено пропадналия обитател на Ада. Освен това над най-високите върхове се намират безкрайните пространства на небесата и в този смисъл “приземен” е и достигналият най-високите планински върхове; но той е достигнал границата между “високата земя” и “началото на небето”. Защото

силата на тежестта

тегли човека надолу както и всяко тежко тяло, но у него е заложена и възможността да й се противопостави, да я надмогне и победи - избирайки движението нагоре пред падането или “свличането” надолу. Тази възможност се основава на свободата, нямаща нищо общо с инертността и непроницаемостта на плътната материя, която по самото си естество се стреми надолу. Това, по което човекът се различава от обикновеното тяло, е предпоставка за издигането му нагоре, към високото на свободата и духа. В човека си противодействат две сили, едната го “дърпа” нагоре, към висините и висшето, другата го “тегли” надолу, към равновесното състояние на прилепения към земята индивид, победен от силата на своята тежест. Която от тях надделее, тя повежда човека било нагоре, било надолу, било по плоскостта на безсъдържателното движение върху “равното”, което не крие никакви изненади и предизвикателства. (Но нали когато отпуснем тялото си върху земята - например “лежейки” върху уханната трева и “сливайки” се с мощта на майката-земя, която все едно сме взели “с ръце” и “повдигнали” върху себе си, и въпреки това ни е така леко - по непонятен начин тя ни “зарежда” със сила: защо е така?!) Всяко движение на живота същество - каквото и да е то - е резултат на жестока борба и

конфликт на извисяващата жизненост с приземяващата инертност

(на “силата нагоре” и “силата надолу”), при който - щом е налице ефект, преместване, “надигане” дори над земята - е победила първата, която е надмогнала втората (силата на тежестта), опитваща се да ни прикове неподвижни върху земята. Затова особено пък всяко пътуване нанякъде по свободно избран път е триумф на духа над силата на тежестта и над инертността на плътната материя, затова и лекият полет на птиците е апотеоз на борбата на силата нагоре срещу материята, окончателно превъзмогната от духа на живота. По този начин жаждата на човека да лети като птиците е кулминация на усилията му да се откъсне от материята и да се почувства триумфиращ над нея, свободен. Така достигаме до нещо важно: издигането нагоре е

шествие на свободата

(към... самата себе си, към идеята за свобода), докато “пропадането” надолу, всяко падане (дори когато се “спънем” и “залитнем”, дори когато се “подхлъзнем” в снега и се “стоварим” с цялата си тежест на земята!) е отказ от свободата и победа на инертността, тежестта, на материята и несвободата (съвсем не е свободно падането ни върху леда!). Пътят на свободата е възхождане нагоре, съпротивляващо се на притеглящата надолу сила на тежестта, всички пътища нагоре са пътища на свободата. Съответно падането надолу или “свличането” под действието на силата на тежестта е провал на свободния човек, тръгнал по обратни, “нанадолни” пътища, пропадане всъщност на свободата у него и превръщането й в нейно отрицание, в несвобода. Пропадащият надолу постепенно става (защо да не го заявя!) дегенерат на човек, обратно развиващ се човек, който регресира и се отказва от себе си, от своята свобода (не е оправдание това, че си се “подхлъзнал”; ценното е да си се “удържал” въпреки всичко, въпреки леда и неравностите!) Обратно, възхождащият нагоре, поелият уверено по нелеките пътища на свободата, върви към реализиране на самия себе си и на своята същност като свободно същество (единствената същност, която ни е дадена “по наследство”: Адам!). Той се съпротивлява и в крайна сметка преодолява силата на житейското “всемирно притегляне” и в определен смисъл става свръхчовешко същество - същество, чиито култ е култът на свободната, тържествуващата над материята сила на живота и духа. Нека да се опитаме да запазим това разбиране за по-нататъшните търсения (при това моля за прошка: “изморителните” и “обременителни” тежки разсъждения дотук трябваше да бъдат понесени от теб, уважаеми читателю, притежаващ добродетелта търпеливост!).

Но нека да се върнем към

простите очевидности

от които тръгнахме, т.е. към това, че земята е средина на два полюса, “горното” и “долното”. Най-горното на земята е планинският връх, най-долното, до което може да се достигне по повърхността на земната твърд, е морският бряг. Тези две естествени (и по естествен път достижими) крайности са изпълнени със значим човешки смисъл, с изключителна ценност за живота. Отчасти казах какво ни дава “високото” на планината: дух на свободата, чистота, святост, надмогване на телесността, възвишаващи душата чувства, откъсване от желанията на плътта, аскетизъм, мистични преживявания, несравними с нищо друго - които можем да изпитаме единствено когато се намираме на някой “покрив на света” и т.н. Пространството между морския бряг и планинския връх е територия на свободата, която се “сгъстява” и “насища” най-плътно на високото, а надолу е все по-слаба и неуверена в себе си. Какво тогава става със свободата ни на “ниското”, на морския бряг? Тези два края на пространството на свободата не трябва да бъдат разглеждани като прости противоположности - в смисъл че едното е “такова, каквото не е другото” или пък че на морския бряг намираме точно “обратното” на това, което ни дава планинския връх; напротив, мястото, където се ражда свободата е тъкмо морският бряг - и затава то е не по-малко възвишено от мястото, където тя достига своята зрялост. Нещата изглежда стоят още по-сложно, тъй като от

символическият “морски бряг” на живота

може да се “пада” (“пропада”) още по-ниско, по същия начин както от жизнените (“житейските”) “планински върхове” - които не са абсолютно високото, нали над тях са небесата! - са само граница, от която започва истински високото, висшето, “най-горното”. Нека да се опитаме да уловим смисловата и жизнена ценност на “морския бряг” - мястото, от което започва човешката свобода. Не е случайно, че гърците, поставили началото на европейската култура на свободата, са били народ, живял в непосредствено единство и общуване с едно южно и топло море, на един прекрасен, омайващ душата, проясняващ духа и импулсиращ жизнеността бряг. Наистина, начало на свободата ли е брегът на морето,какво ни дава бляскавата пясъчна ивица, за която копнеем?

Морето, гъмжащото от живот море е символ на живота и самата жизненост, то представя вечно жадната воля за живот и непрескващата страст към телесни удоволствия. Морската стихия е точен образ на стихията на виталността, която не знае покой и удовлетворение, а вечно се стреми към наслаждения, към сетивни преживявания, към сливане и обладаване на едно друго, също така преизпълнено с живот тяло. По този начин първата степен на свободата се въплъщава от освободената в своите пориви и влечения жива плът, която наистина в точния смисъл на думата е основа и корен на всички по-сетнешни прояви на живот - “телесно-физически” и душевен; тя е “най-простото”, от което като че ли е произлязло всичко друго (а и какво е човекът ако не най-напред едно тяло?!). Оказва се, че човешкото тяло е дълбоко родствено на морето, явяващо се негов “дом”, това е началото на могъщото влечение, което всяко тяло носи в себе си. Както морето поема и обладава потопеното в него тяло, по същия начин и тялото се стреми да се слее с едно друго тяло в еротичната страст, да почувства пълно единение, достигащо чак до усещането за “загубване” и “разтваряне”. Голото тяло, носено от вълните на “нежното море”, преживява същото, което иска да постигне тялото, носено от вълните на буйната, дива, опияняваща еротика - едно усещане за лекота и безтегловност, за “разпиляност” в морето на живота и същевременно за пълно единение с него. Морето предразполага и магнетично привлича човека към една неудържима

вакханалия на чувствеността

и телесността - по същия начин, по който планината и забитият в небето планински връх предразполагат към едно пиршество на чистия и свободен дух, постигнал пълно тържество над телесността и еротичната чувствителност. Между тези два полюса, в които двете велики сили на човека достигат своето крайно, екстремно реализиране и осъществяване, се разполага “всекидневният живот”, опитващ се да ги примири и да удържа съперничеството им в рамките на поносимото. Следователно, изправен пред простора на морския безкрай, човешкият дух приема формата на освободена телесност - така както на планинския връх същия този дух достига до формата на пребиваващата при самата себе си и напълно свободна духовност. От друга страна морският безкрай и вечно динамичната стихия на морето пораждат в човешката душа усещането за време, тук е началото и на времето в пределите на удържащата се при самата себе си субективност, в чиято времевост проблясват и първите искри на вечността. (Нима не това чувстваме, унесени в шума на морския прибой: когато душата, сразена от грандиозността на тръпнещото от живот, непокорно и като че ли “дишащо” море, занемява и губи усещането за време - духът на морето все едно се е вселил в нея - но в същото време като през сън в разбиването на вълните улавяме пулсациите на неумолимото време, отмерващо “изтичането” на живота ни; “събуждаме” се и съвсем не ни се връща “в света”, където такива тайнства не съществуват...Нима копнежът ни за море не се дължи на властното влечение за връщане при корените - което всяко лято изпълва морските плажове с изнемощели от култура и жадни за “естеството”, за истината на съществуването човешки същества - и... “тълпи от хора”?) Докато на планинския връх времето с неговата преходност и “тленност” като че ли замира, признавайки се за победено от тържествуващата вечност, която “идва при самата себе си” в своята чистота; над върха са небесните пространства и звездите, за които време не съществува, там е царството на вечността, което не е по силите на човека, на живия, но все пак земен и смъртен човек. Между тях, между тези два времеви полюса е разположен всекидневният живот с неговите възходи и падения, с неговите успехи и провали, с неговите “звездни мигове” и “долни”, прекалено подли изкушения и коварства. В този смисъл във всекидневния живот времевостта и вечността съсъществуват, а телесността и духовността съвместно допълват посилната за човека жизнена цялост, осъществявайки трудно достижим и още по-малко удържим компромис (при който и двете страдат, недостигнали до себе си и своята свобода).

Затова морето носи в себе си

духът на свободната телесност

един дух, който е разчупил оковите на ограничаващите го ценности на “висшето”, “горното”, “високото” и чисто духовното - за да се отдаде на безумията на “нисшето”, “долното”, “ниското” и плътта. ХХ век, създал един своеобразен култ към тялото (и телесността), с многочислени тълпи поклонници, точно по тази причина естествено го допълва с широко разпространения култ към морето, чиито “адепти” изпълват морските плажове, курорти и тихи места всяко лято, вече почти един век в масови размери. Затова там, където се срещат земята и морето, човек е предразположен да се влее без остатък в буйни “дионисиеви вакханалии и оргии”, тук двете начала - земята, символ на плодородието и раждането, и морето, символ на самия живот - подемат страстен танц, увличащ и млади, и стари...

Казаното дотук беше извлечено от изначални представи, конституиращи по-нататък “опорите”, върху които се гради човешкото съществуване. Това са архитипични, дълбоко вкоренени и несъзнавани представи, които са живи във всяко живо същество - въпреки че “изнемогват” под тежките пластове на съзнанието и културата, които са ги потиснали, “изтласкали” в лоното на забравата. За да се убедим в тяхната “общовалидност” и автентичност имаме един изход: да погледнем в закрепеното от човешката памет, удържала истински значимото на отдавна изминали времена - най-древните, първичните и основополагащите всичко по-нататък епохи на митологията. Затова ни предстои да сравним добитото в тези далеч отвели ни непосредствености (интуиции) с един познат образец - гръцката митология.

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. София: Изд. A&G, 2000.