Част II: ВРЕМЕТО "В" МЕН

5. "ДРУГИЯТ АДАМ"

Ангел Грънчаров

web | Преследване на времето. Изкуството на свободата

5.1. Изборът на първия човек. 5.2. Значимите моменти на случилото се тогава. 5.3. Могъл ли е Адам да не откъсне плода на познанието? 5.4. Адам съвпада със своята свобода. 5.5. Възможността против “предопределеното” бъдеще. 5.6. Автентичният Адам. 5.7. Адам е бил оставен да решава сам. 5.8. Свободата на първия човек. 5.9. Рискът, който Адам без замисляне предприема. 5.10. Потвърждаването на самия себе си. 5.11. Божият замисъл за човека. 5.12.  “Подобаващото” за човека. 5.13. Границите на човешкото. 5.14. “Градивото” на живота: време и свобода. 5.15. Несъответствието със себе си. 5.16. Интуитивно предусещаната “себестност” (самобитност). 5.17. Съзнанието за обреченост. 5. 18. Фаталната опасност да бъдеш...никъде.

Има един известен пример, който може да подкрепи и “илюстрира” казаното дотук.Той касае началото на всички времена, разкрито в първата книга Битие на Свещеното Писание. Нека за яснота да приведа част от казаното в гл.3:

“Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог да не ядете от никое дърво в рая?

2.Жената отговори на змията: плодовете от дърветата можем да ядем

3. само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете.

4. Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете;

5. но Бог знае, че в деня,в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.

6. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелателно, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.

7. Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници.

8. И чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневна хладина, и скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета.”

Първите седем дни на сътворението вече са отминали, “току-що” са отминали, а Адам става “такъв, какъвто го знаем”, този, познатият ни, ”съгрешилият” Адам. Това е началото на пътя, избран от прародителя на цялото човечество, този път още не е свършил.

Изборът на първия човек

на Адам - такъв, какъвто е станал - е този, друг Адам не съществува. Заради този избор следва проклятието на Адам, отправено от Господа:

“Загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като ти казах: не яж от него, - проклета да е земята заради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всичките дни на живота си; тръне и бодли ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш.”

Тази присъда има и продължение:

“И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от нас да познава добро и зло; и сега - да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно.

23. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет.

24. И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота.”

Важното е да не пропуснем нито един момент от случилото се тогава, а да ги имаме всички “пред” съзнанието си. Всичко казано в тази “малка” история, явяваща се начало на свещената история на човека, е изпълнено с огромен смисъл, който трябва да бъде разгадан. Впрочем, кои са

значимите моменти на случилото се тогава

и които не трябва да се пропускат?

Ето ги: новороденият Адам в Едем с жена си, която едва по-късно (след грехопадението) е наречена Ева - което значи живот; Божията благодат, дадена им непосредствено; дървото на живота, чиито плодове пораждат безсмъртие - и от тях “преди това” са могли да ядат донасита; забранените плодове от дървото на познанието, единственото, което Бог е забранил на своето любимо творение; изкусителката-змия, подсказала съблазънта да се наруши забраната, и твърдяща, че който яде от него ще стане “бог” и ще може да различава добро от зло; злополучното дърво, което изведнъж се сторило на жената (Ева) “добро за ядене”, “приятно за очите” и многожелано - защото дава знание; “актът на ядене”, при който забележително е, че първо яде Ева, а след това тя дава на Адам и той да яде; тогава мигновено се “отворили очите” им, поради което най-напред разбрали, че са голи; Адам и Ева се опитват да се скрият от лицето на Господа Бога - една безнадеждна постъпка - но се издават, защото дават да се разбере, че знаят, че са голи; присъдата, която е безкрайно многозначителна, и трябва постоянно да ни е пред очите; Адам вече е богоподобен, защото познава добро и зло, сега обаче дървото на живота е забранено за него, а заедно с това и безсмъртието; лишеният от вечност Адам, в чиято власт (или в чието “разпореждане”) е вече единствено времето; земята - и поколението на Адам,към което се числим всички ние - са проклети от Бога, ясно е какво им е отредено (него всеки ден го срещаме в съществуването си!): мъка, пот, “тръне и бодли”, “полска трева”, неумолимо връщане в пръстта, от която сме взети...

Всичко това е станало “както е станало”, нищо от него не може да се промени или върне, това е едно предопределящо всичко по-нататък минало, от което зависи края - и всяко бъдеще. Пътят е поет независимо как - с разбиране на последиците или пък съвсем наивно, по един “детински” начин; стореното още при генезиса като че ли е влязло в гените на човека - от него нито един човек не може да се избави. Поколението на Адам е същото като Адам до ден днешен, нищо не се е променило дори и при нас, късните “адамити”. Но разбирането на това какво точно се е случило тогава (и кокво се случва неизменно до сега!) е невъзможно без съпоставка е една друга възможност - пред Адам и пред всеки един от нас (когато избираме бъдещето си). Защото

Могъл ли е Адам да не откъсне плода на познанието?

ето въпроса, открояващ възможността за съществуването на един друг, непознат за нас Адам. Наистина, ако Адам не беше послушал Ева и змията, то поемането по един кардинално различен път е равносилно на съществуването на един друг Адам, който ние не знаем, но който е могъл да съществува - стига да беше поискал това. Но нещата тук не са прости както изглеждат на пръв поглед, те опират до две различни философии на човека и времето, за които трябва да си даваме сметка. Всяка от тях по свой начин разглежда възможността за съществуването (за “правдоподобноста”, за вероятността) на едната и другата перспектива пред Адам, изхождайки от свое разбиране за това какво е”този Адам”, който всъщност единствен е съществувал. Всичко опира до това как да разбираме човека в лицето на Адам, който не е един и същ преди и след “пиршеството” с плода на познанието - заради което им се отварят очите и започват да разбират що е добро и що е зло (а преди това какво ли са разбирали?!). Ясно е, че “възелът”, завързан около тези въпроси, се стяга неимоверно, когато се осъзнае, че Адам е неотделим от свободата да избере себе си, т.е. че не съществуват поотделно Адам и неговата свобода, а че те са едно и също нещо. Ще започна от по-трудната възможност, а именно ще разгледам всичко пред призмата на това, че

Адам съвпада със свободата си

и значи не е бил обречен да бъде само “този”, а е могъл да бъде и “другия”, и при това и в двата случая щеше да бъде свободен, тоест “при” себе си, ”заедно” със свободата си.

И така, въпросът е: можеше ли Адам да не откъсне “ябълката” от дървото на познанието, можеше ли Адам да бъде друг - поемайки по различен път и така избирайки друго бъдеще? Адам става нашия Адам чрез този акт на откъсване на плода - забранения от Бога плод на познанието; на пръв поглед излиза, че ако не беше направил това, щеше да се “получи” един друг Адам, а съдбата на човечеството вероятно би била друга и различна. Могъл ли е Адам (а и всеки човек след него) да избере себе си без да наруши забраната - и кой тогава щеше да бъде един такъв Адам? Адам е избрал “битието-на-изгонен-от-Едем” (последвало неговия избор да яде от плода на познанието) и с това е станал именно Адам (какъвто го знаем) - могъл ли е да стане друг, различен, непознат за нас? Адам става Адам, избирайки по един чисто човешки начин

възможността против предопределеното бъдеще

против онова бъдеще, което Бог е предвиждал и очаквал за сътворения от него човек; Адам избира забранената (непредопределената) възможност и затова изборът му е изцяло негов, а последиците, разбира се, се стоварват върху неговата глава. Другояче казано, Бог, забранявайки тази възможност на Адам - да стане познатият ни от Библията Адам - е предвиждал и очаквал друго бъдеще за сътворения от него човек, но Адам - без да знае това, без да съзнава какво точно прави - е въстанал срещу тази предопределеност (устройвайки бунт срещу Бога, употребявайки свободата си срещу Божията воля) и така е станал “онова, което не е трябвало да бъде”, което “не е влизало в плановете” на неговия всемогъщ създател. Така ли е, такъв ли е истинския смисъл на тази съдбоносна за цялото човечество стъпка на първия човек? Дали не са съществували двама човеци, носещи името Адам - единият “реално” (нашият Адам, Адам според това, което е направил), а другият - един “несбъднал се”, неосъществен Адам, Адам според проектите на Бога? Ето ги - да приемем - двамата интересуващи ни в случая човеци, наши прародители: Адам такъв, какъвто го знаем от Библията и един друг Адам, непознат на никой смъртен и желан от Бога, но несбъднал се, неосъществен Адам. Въпросът, следователно, придобива следните измерения: кой от двамата е истинския,

автентичният Адам

Адам, който е тръгнал по свой, лично избран път, Адам, който всички ние знаем и който реално е съществувал, или пък другият, приближаващият се към Бога и изпълняващият Божиите заповеди Адам? Поставеният въпрос съвсем не е предрешен, актът на Адам е грехопадение неслучайно, Божият гняв е преизпълнен със смисъл, проклятията на Бога, под тежестта на които все още живеем, са естествени за това, което всъщност Адам е направил - но всичко това трябва да бъде разбрано по-дълбоко, а не приблизително. Едно е сигурното: едва ли Адам е знаел точно какво в действителност прави и едва ли е съзнавал отговорността, която е поел; в противен случай едва ли би се решил да тръгне срещу Бога, обричайки поколението си на толкова изпитания и мъки (които са съдържание на незавършилата още свещена история, на “реалната” или световната, също). Адам е могъл да знае всичко това едва след вкусването на прословутия плод на познанието, не обаче преди това, значи не е знаел, не е могъл да знае, но е могъл да иска, да го “привлича” едно друго, различно от отреденото му бъдеще. От друга страна не е ли станало така, че Бог със своята забрана един вид е подтикнал Адам към съответното действие, към изключително важния, съдбовен избор? (Казваме, че “забраненият плод”, тъкмо защото е забранен, е така сладък!) Защото Бог е могъл да “привърже” Адам и Ева към сигурното, при това блажено съществуване в приказния Едем, но не го е направил, не е пожелал да го направи - и така е предизвикал Адам да поеме отговорността за себе си, правейки решителната крачка. Ясно е, че това не е някакъв “пропуск” на провидението, ясно е, че станалото по някакъв начин влиза в Божия замисъл, който ние никога няма да проумеем напълно.

Адам е бил оставен да решава сам

и да избира на своя отговорност своя път - това е основното, от което можем да изхождаме. На него - както и на всеки един от нас, впрочем - е била оставена открита възможността да избере себе си и бъдещето, с което сам се е нагърбил; пред него не са били поставени непреодолими препятствия пред едно смътно желано (като копнеж, като предизвикателство, като изкушение и съблазън), но все пак възможно бъдеще. Трябва да отчетем, че Бог е оставил все пак отворена вратата, водеща нашия Адам към него самия, а не я е заключил, не е сложил стража пред нея (както по-късно прави с пътя, водещ обратно към дървото на живота - и към безсмъртието); и двете не са “пропуск”, ”недоглеждане”, не са случайност. Оказва се, че

свободата на първия човек

получена от нас като наследство, което “молци не го ядат”, е първопричината за всяко човешко съществуване - и извън нея нищо значимо не може да се случи, не се е случило. Бог е създал Адам свободен, пътят към неговата свобода е бил оставен открит, налице е само - под формата почти на...Божие пожелание - формалната забрана да не се яде от дървото на познанието, която всъщност предизвиква постъпката на Адам - нищо повече, но и това е достатъчно. Всред многообразието и богатството на дървета и плодове в Едем, всред тази преизпълненост и изобилие Адам е могъл и да не намери дървото на познанието векове наред и дори никога, но забраната - единствено за него, за това дърво - точно му го посочва, почти като “указателна табелка”: “Иди там, виж, в средата на рая има едно изключително дърво, от което не бива да ядеш; но понеже не е възможно да останеш гладен в това преизобилие, все пак ако ти се прияде от него - недей да ядеш; ще ти се дояде, но аз забранявам това, яж от всичко, но само от това не, нали?” (почти по този начин са прозвучали словата на Бога в Адамовите уши, поне това е разбрал Адам - и тук змията играе само ролята на “повод”, не на “причина”). Тогава има ли нещо, за което Адам може да бъде упрекван справедливо: той така се е разпоредил с дадената му свобода, употребил я е по известния начин, поел е по своя път, друго не е трябвало да стане - и затова ние имаме именно този Адам, Адам, който е избрал това, което е избрал? Другият, неосъщественият Адам изобщо не се е раждал и не етрябвало да се роди, ако е трябвало - в съответствие с Божия замисъл - да се осъществи неговата съвършено различна мисия, тя нямаше как да не се случи; и тогава ние изобщо нямаше да можем да обсъждаме алтернативата на нашия, на истинския и автентичния, на човека Адам. Другият Адам е нещо повече от човек, той е ангел, съвършено същество, което живее в пълна хармония с Божията воля и не е способно на

риска, който Адам без замисляне предприема

Тук става дума за две перспективи, всяка от които е по силите на единия и другия, всеки поема избира посилната му перспектива и насока на живот, от Адам (нашия) не може да се иска и очаква нещо повече от това, което е - и което, вероятно, е трябвало да бъде. Сравнявайки автентичния Адам с другия, мнимия, свръхчовешкия Адам, ние допускаме очевидна грешка: единият е човек (и затова ни е толкова близък, затова в него ние разпознаваме себе си), а другият е нещо повече от човек, той е съвършен ангел - и затова си остава чужд за нас, някак си “нереален”. Ние не знаем дали и ангелите са изправени пред такива алтернативи, каквито познава живият човек - и какъвто без съмнение е бил нашият Адам, каквито сме всички ние, смъртните. Предполагам, че пред тях не стоят същите кръстопътища, потребността от избор на път (своя път), съмненията и безпокойствата, които са ни така близки и без които като че ли не сме “при себе си”. И тъй като Адам не е друго, той откъсва плода от дървото на познанието и с това стига до

потвърждението на самия себе си

като свободно същество, което не се задоволява с даденото непосредствено и “наготово” блаженство, а иска да го заслужи, да го направи свое достижение - пък дори и с риска да го загуби безвъзвратно. Това, че не е знаел какво точно прави, съвсем не обезсмисля постъпката му, напротив, издига я неимоверно: свободата като знание и разсъдлива пресметливост не стои по-високо от свободата като страст, инстинкт, дълбоко вкоренен инстинкт, от свободата като дързост и пълна несъзнавана отдаденост. (Дали Адам би се решил да откъсне плода от дървото на познанието ако можеше да знае какво очаква него самия - и особено поколението му, невинните му потомци. Откъде тогава би “акумулирал” така нужната му решимост? Могъл ли е “разсъдливо” да избере пътя, който иначе с удивителна лекота е избрал? На тези въпроси вече отговорих: не, не е могъл, а и не му е трябвало да може - макар че и по начало така не може да се избира. И до ден днешен човекът избира точно по “модела” или “матрицата”, зададена от Адам: “затваряйки очите си”, ”хвърляйки се дръзко в неизвестното” и с неустоима смелост, с една чисто човешка, но и “безумна” решимост... Оказва се, че не е по силите ни да избираме, мислейки прекалено за последствията - противно на онова, което обикновено се мисли по този въпрос: но за мисленето друг отговор не е удобен. Ние, човеците, сме достойни за своя прародител.) Адам избира - и задава на всеки следващ човек - възможността да бъде човек, а не безсмъртен, но за сметка на това и “скучноват” ангел (какъвто, без съмнение, би бил другия Адам; той също не би бил достоен за своя Велик Творец!)

Следователно станалото в известен смисъл не е “просто избор” - от типа на т.н. ”съзнателен избор на цел”, при който сме най-малко при себе си - а е

предопределеност, съответстваща на Божия замисъл

(Бог е създал в лицето на Адам човек, не нещо друго, но за довърши творението си е трябвало да го предразположи към свободата) и по този начин произлизаща от това, което той е, от неговата човечност, от естеството му, обричащо го да бъде човек, да има бъдещето на свободен човек. Адам не е могъл да реши другояче своя съдбовен избор именно защото е същество, обречено на свободата или, казано с думите на Сартр, човекът е човек, защото е осъден да бъде свободен. Ясно е, че е несъществена подробност това какъв човек е бил Адам; Адам е Адам и човек, нищо повече, нищо по-малко, а тъкмо човек с една автентична свобода, която трябва да бъде изстрадана - за да е истинска. (А ние, хората след него, трябва да търсим свободата си, противодействайки на разсъдъка, който съвсем не я разбира, който е неспособен на решимостта за свобода; на Адам свободата е била дадена непосредствено: поради това, че известният акт, първият акт на сега проточилата се и станала скучновата “пиеса на познанието” все още е предстоял.) Днес обаче не е сигурно - тъкмо поради току-що казаното основание - че всеки човек би направил това, което е направил нашия прародител: някои от нас, сигурно е, биха си останали в Едем за да ядат наготово даруваните плодове и да не се терзаят много-много заради свободата, и малцина са тези, които заради плодовете на свободата биха зарязали райското изобилие - защото, както ни е посочил Адам, онова, което сам си постигнал и направил, то е ценното за човека, не е ценно даденото ни наготово. (Така, впрочем, е замислял човека и Неговият Създател, така именно творението му е завършено и е постигнало своята пълнота, своята човечност!) В днешно време не е достатъчно просто да си човек - ние, хората, сме станали “всякакви” - а е важно какъв е този човек, на който предстои това или онова; защо е така ни предстои да изясняваме в оставащото от тази книга.

В този смисъл човешкото и дори

“подобаващото” за човека

(засега няма да обсъждаме, казах, за кой човек става дума; тук е важна идеята за човека), “ангелското” и “неангелското”, които у нас се намират в единство, подтикват Адам - и в негово лице човека - да направи първата стъпка по пътя на свободата, т.е.да поеме по пътя, в началото и края на който стои именно човекът: и с това историята вече е започнала. Излиза, че ако в началото на историята е бил този Адам, то по-късно и след това сред човеците се е появил “типа човек”, в който са размесени черти и качества както на този, така и на другия Адам, познанието има решаващото значение за това човекът да се раздвои на тези половини. Оттук пък следва, че смисълът на историята е да се върнем при автентичния и единствения Адам, като се освободим от нерешителността, кореняща се у другия, която пречи на нашата “безумна” отдаденост на свободата. Ето затова “съдържание на световната история” не е нищо друго освен “осъзнаването на идеята за свобода” (Хегел), а едно такова осъзнаване се свежда до добиването на решимостта за свобода, която е имал нашия Адам, но която е липсвала на другия и която, уви, я носим по някакъв начин в душите си. Затова, от друга страна погледнато, ще си позволя да изкажа една парадоксална на пръв поглед мисъл, а именно че “за да станеш човек трябва да си... човек”, която не трябва да си остане неразбираема в разглеждания контекст. Смисълът тук е същия, който е имал предвид и великият поет и мислител на Германия (Гьоте), написал известната максима: “Стани това, което си!”, която точно показва посоката на всяко човешко вървене по пътя - по пътищата на свободата върху тази обляна от нашата пот земя.

Но нека да съсредоточим вниманието си върху “назрелите” вече изводи от казаното дотук. Най-напред трябва да сме наясно, че

границите на човешкото

(като съществуване, живот) се определя от една неизменна човешка същност, задавана от свободата - и точно това не можем да избираме по същия начин, по който не е могъл да го избере и Адам (единствения). Всеки от нас върви - уверено, спонтанно, решително или пък с прекалено разсъдъчни и неразумни съмнения и колебания - по пътя на човека; друг път за човека не съществува, но този път (пътя на свободата), водещ към нас самите, необходимо се разпада на плетеница от пътища, сред които ориентирането не е лесна работа. Но оттук следва, че изборът на път е именно в тези граници, задавани от свободата, ако нямаше граници, то и самият избор би бил невъзможен. Дадени са ни само две условия на човешкото съществуване - време и свобода, наред със самия живот като първа неотменима предпоставка, но трябва да разбираме, че в някакъв смисъл

времето и свободата са “градивото” на живота

или са поне формата на живота за човека, формата, в която той се разпростира. Разполагаме само с тях - отредено време, крайно при това, и “дарена” свобода - и ги употребяваме по избран от нас (и съответстващ с нас самите) начин: за да станем това, което искаме и можем да бъдем. Това последното съвпада - необяснимо защо - с това, което всъщност сме като “склонност” в избора на възможности, като предразположеност към едно или друго, която навсякъде “носим” със себе си - като жизнен потенциал, който ни е “отпуснат” и пр. Човек не може да стане “всичко”, не може да стане онова, което си “науми” или му “скимне”, той може да стане само онова, което е трябвало да стане, което рано или късно ще стане: подобно на единствения Адам. ”Човекът е това, което иска да бъде” - тази древна китайска мъдрост е толкова съзвучна с модерното разбиране на европейската мисъл, при условие че се признае, че “това, което човек иска, необходимо произтича от това, което той е”(Шопенхауер). Тук не става дума за някакъв извехтял и взет от “нафталина” фатализъм, а по-скоро за “фаталността на свободата”, от която не можем да се скрием: също както и от себе си не можем да избягаме.

Разбира се, възможно е някой да иска нещо много повече от това, което всъщност е - и това означава, че “иска невъзможното”. Но има невъзможност и “невъзможност”, и невъзможностите са различни, както сме различни и ние, хората. Тук се стига до нова антиномия, която на повърхността изглежда като парадокс; казано е: “Блажени са искащите невъзможното”. Как да разберем мъдростта, съдържаща се в нея? Тук ще обърна внимание само на едната страна, необходима на разбирането, за другата е посветена цялата книга - защото тя трудно може да се “обясни” и изрази с думи. Например някой може да иска никога да не умре, да живее вечно, което е в рязко противоречие с това, че е смъртно същество: значи той иска невъзможното. И затова казваме: “той иска невъзможното”, “това, което иска, няма да стане” и пр. Изглежда е вярна тази преценка, и много други невъзможни неща може да искат мнозина, поради което се обричат на това “да не са при себе си”, а в празното, в “кухата безтегловност”. (Казваме:”Всеки камък тежи на мястото си”!) Едната страна е тази, че ако човек е “нещо”, то не е нужно да се отказва от себе си, но ако е “не кой знае какво”, то отказването му от себе си е съвсем разбираемо. (Извратеност е именно разминаването със своята “природа” и същност, несъответствието със себе си, при което се иска не своето, а - обикновено - нещо повече от него, вещо, полагащо се другиму, който го заслужава защото е негово.) Затова

несъответствието със себе си

прави човека фалшив и неестествен, другояче казано - извратен. Такива хора вървят по измислени и в крайна сметка случайни, “капризно” избрани пътища, които по тяхна сметка трябва да ги изведат не до тях самите, а до... “нещо много повече от това”, от това, което всъщност са, тъй като “повечето” им изглеждало по-привлекателно, по-желано, дори по-екстравагантно, по-впечатляващо. Несъгласието със самия себе си в посочения смисъл трябва да се разграничи внимателно от естествената неудовлетвореност от себе си, която стимулира жадуваното от душата и човека търсене на самия себе си, тласкащо хората да вървят по своите си пътища. В първия случай се търси път, който да извежда не към (обикновено) нищожната същност на този човек, а към някаква “примислена” (“изфантазирана”) желана същност - с която... “да можеш да се покажеш пред хората”, да ги излъжеш какво всъщност си, да ги подведеш че си “нещо повече” и т.н. Нормалната или по-скоро естествената неудовлетвореност от себе си израства на почвата на

интуитивно предусещаната лична “себестност” (самобитност)

на този човек - и затова тя е саморазкриване на това, което наистина си. Тя не е бягство от себе си, произлизащо от ужаса да признаеш себе си именно като “такъв” (с всичко, което ти е отредено), тя е дръзновено търсене на себе си в рамките на даденото ти от Бога, т.е.в рамките на интимното и неизменно естество, от което си неотделим. Впрочем, думата “естество” е безкрайно изразителна: “естество”, два пъти “есть” (”е”), форма на “съм”, другояче казано, на битие, съществуване; “преведена” по един философски маниер, естество би трябвало да означава: “битие на онова, което е”, “битие на това съществуващо” в неговата ист-ина. (“Ист-ина”също съдържа корена на “е” и на “съм”, от “есть”, станало “ист-“!) От всичкото излиза следното тълкуване: аз не съм нещо различно от това, което съм, а двете съвпадат, аз съм аз в началото като възможност да бъда себе си, което после трябва да стане действителност на моето автентично и конкретно определено човешко битие; във всеки човек е “вложена” като възможност една самобитна истина, на която той трябва - в съществуването си - да отговори изцяло, да я “покрие” и постигне - нищо повече от това не ни е дадено, не ни е възможно да “правим” себе си “из основи и по начало”, а само в определени граници, но и това не е малко; животът изглежда служи на това да разбера (да удовлетворя “любопитството” си!) какво всъщност и наистина съм, т.е. да стана “истински”, ”естествен”, “автентично съществуващ” и пр., да отговоря на идеята за човек, на която съм дълбоко причастен (казахме, че “битие”, “истина” и “идея” изцяло съвпадат). Оказва се, че различието между двете форми на неудовлетвореност се заключава в противоположните посоки, в които в двата случая се върви. Извратеността, бягството от себе си е насочено не към своята истина и същност, а се “оттласква” от нея и се отдалечава от своето естество, тук добри са пътищата, които водят далече от нас самите. В същото време търсенето на себе си и на своята истина се движи по пътища, които без излишни лъкатушения ни водят по възможност право към нас самите, които ни приближават, а не отдалечават от нашата самобитност, от естеството, дълбоко вкоренено във всеки един от нас. Но описанието на тези две насоки на движение в измеренията на времето все още ни предстои, тук само ги констатираме по-определено.

Ще добавя тук само това: искането да бъдеш, да стигнеш в своето бъдеще онова, което всъщност си, лежащо в основата на търсенето на самия себе си, съвсем не е някаква примиреност,

съзнанието за обреченост

не е присъщо на това съществуване. Нашата свобода не се свежда до това да искаме “всичко”, свободата на човека има ясна граница: това, което можеш да бъдеш, основавайки се на онова, което си “изначално”, “по принцип” и по начало, наистина и по един естествен начин (тъкмо себе си съвсем не бива да “насилваме”; най-напред към себе си трябва да сме свободни!). Напротив, свободата се корени в непреодолимото “аз съм аз”, което оживотворява съществуването на човека, избрал себе си за свой единствен и водещ ориентир. ”Аз съм аз” означава движение в ясна посока, без връщания назад, тук “указателни табелки” не са нужни, а пътуването е смислено, съвсем не хаотично и не знаещо какво иска.Бягството от себе си (а бягащият от себе си не може да се опре на друго, освен на “общността”, на безличното, на дезиндивидуалността и дезиндивидуализацията), което толкова много хора, без да знаят това, непрекъснато “правят”, се определя от формулата “аз съм не-аз” или “аз не съм аз, себе си”, която е формула на провала на личността и на самоунизеността, сама потъпкваща своето достойнство. Човек не може да бъде едновременно “навсякъде”, както и не може да върви по много пътища в едно и също време; да искаш да си “навсякъде”, дори най-малко на две места едновременно, означава да искаш да си никъде - ако можем поне веднъж да послушаме тук своя разсъдък. Поемайки по своя, по единствения път, който ни е отреден в този все пак кратък земен живот, ние се предпазваме от

фаталната опасност да бъдеш... никъде

тоест не при себе си. Изборът на път, който така или иначе непрекъснато правим, има две алтернативи: към себе си, от една страна, или пък към... “не себе си”, т.е.към нищото на безкрая, който ни обкръжава - от друга. Няма среден път, тук никаква хитрост не може да ни помогне: или търсим себе си - и в наше лице човека, подобно на Диоген - или се отказваме от себе си - подобно на онези, които му се присмивали; защото ходел “посред белия ден” със запален фенер, повтаряйки “безумно”: “Търся човека, не виждам човека!” (Той наистина не го виждал всред многолюдната, но безлика тълпа; а ние забелязваме ли го?!)

Но и във втория случай нещата не са кой знае колко различни: ако нищото е в основата на нашата същност (и за такъв казваме, условно, разбира се, че “той нищо не представлява”, “той е нищожен” или направо “нищожество” - стига да имаме право да го заявим, а това никой не знае), то значи бягството от себе си към нищото на безкрая пак е обърнато към... себе си, пак е търсене на себе си. Оказва се, че от себе си не можем да избягаме, навсякъде в своите пътувания “мъкнем” себе си, макар че не винаги усещаме, а понякога с измамна лекота носим подобен нелек товар. В крайна сметка всяко пътуване е пътуване към себе си, остава ни по-нататък да обсъждаме как се движим в това единствено пътуване, което ни е отредено на този свят - и за този единствен земен живот, който тъкмо затова ни е така скъп...

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. София: Изд. A&G, 2000.