Част I: ВРЕМЕТО, АЗ САМИЯТ

3. ПЪТЯТ КАТО СИМВОЛ

Ангел Грънчаров

web | Преследване на времето. Изкуството на свободата

3.1. Животът е пътуване. 3.2. Времето, отредено за земен живот. 3.3. Екзистенциалните измерения на “битието-сега”. 3.4. Път към неизвестното. 3.5. Лична “одисея”. 3.6. Ситуацията “избор на път”. 3.7. “Кръстопътищата”, ситуирани в нашето съзнание. 3.8. Мисленето ни пренася в бъдещето. 3.9. Миналото иска да определя бъдещето. 3.10. “Вървенето напред”. 3.11. “Станалото - станало, не може да се върне”. 3.12. Уповаването на съзнаването. 3.13. Човекът и човешкото

Човешката представа за път, по който уверено или със съмнения вървим, непосредствено възниква от интуициите за време и живот. Затова нека й отделим дължимото внимание; тя е изпълнена с пребогат смисъл, за който е полезно да си дадем отчет, да го “включим в сметките си”.

Всеки един от нас така или иначе е пътник, следващ своя път. Защото, ясно е,

животът е пътуване

“нанякъде”, в този смисъл ние сме “пътешественици”, лутащи се из полето на живота. Така нареченото поле (или “пространство”) на живота е “мястото”, в което ние проправяме своя пътека - или пък се присъединяваме към вървящите по отдавна проправен, утъпкан от мнозина и широк път. От друга страна времето, отредено за земен живот, ние употребяваме за вървене по някакви пътища, за отдих и почивка от време на време “под някоя сянка”(или пък задоволявайки жаждата си - като пием “от водата на някой извор”), а също и за мъчителни съмнения и колебания - когато сме стигнали до кръстопът, на който или няма “пътни знаци” и посоки, или пък дори и не срещаме други пътници, връщащи се “оттам, накъдето сме се запътили”. Ако разберем човешката представа за път, ние можем да се изпълним със съзнание за смисъла на неуморното вървене по кръстосващи се и пресичащи се пътища - не толкова в пространството, а най-вече “във” времето - наричано живот, човешки живот. В този смисъл пътят е представа-символ, обединяваща в себе си много и значими измерения на човешкото битие, вкоренени дълбоко и “заложени” в нас. Тези

екзистенциални измерения на “битието-сега”,

дълбоко свързано с “битието-тук”, са темата на всяко вникване в символа на пътя. От нас се иска вглъбяване в нея - за да почерпим сила и вдъхновение, така потребни ни във все пак уморителното вървене по толкова много добре познати и в същото време неведоми пътища, за които усещаме, че са неизвървяни от нас самите, от всеки един поотделно.

В един момент разбираме, че сме в началото на този конкретен, оттук започващ път, който някога ще ни изведе в неизвестното. Дотук сега ни е довел пътят, по който сме вървели доскоро, за който също предварително не сме знаели къде ще ни изведе и кога ще свърши, ще се “прелее” в друг, засега неизвървян път. Не са интересни толкова особеностите на пътя (тесен, широк, прав, гладък, каменист, “селски”, “царски” и пр. ли е той), важна е посоката, а също и времето, необходимо ни за да го избродим. Тези, които се влияят от това утъпкан ли е пътят (а забравят за това накъде води!), не избират своя път според “същината на работата”, а по случаен признак - казано е, че посоката определя най-важното в пътя. Най-добри са пътищата, които пряко водят към своята цел - дори и да са съвсем неудобни за вървене; а хубавото им е това, че пестят време. От друга страна всеки път е проправян някога от “първи пешеходци”, тръгнали случайно или неслучайно нанякъде, а след това последвани от някой друг или от мнозина. Ние използваме обикновено “готовите”, дадените ни наготово пътища - за да не губим излишно време в проправянето на нов, който (ако е добър) отдавна щеше да бъде прокаран от някой. Дали това съображение не е причина “да не ни излизат сметките” с времето е отделен въпрос, на който засега не можем да отговорим.

Изглежда, че пътят съществува заради пътниците също дотолкова, доколкото и пътниците съществуват заради пътя, те са неразделни. Затова изоставеният път е прекалено тъжна гледка пред очите на случайно (или “закономерно”) минаващия или заблудил се пътник - който бързо тръгва нанакъде - за да избяга вероятно от изведнъж овладялата го печал и меланхолия. Има странни пътници, които бродят напосоки в пространството между пътищата, осеяно с безброй пътеки, направени вероятно от такива като тях или пък от заблудили се, но търсещи своя път (впрочем, по пътя или по пътеки е по-интересно да се върви?). Защо го правят, за тях не съществува ли “пътят, по който всички вървят”? Може би тези странници нямат друг избор: за тях вероятно е непоносима тълпата, която уверено и без съмнения върви по гладкия път. В същото време, ясно е, всеки от “заедновървящите” е неспособен да понесе самотното вървене по някакъв едва-едва забележим път в същата степен както странникът-самотник не може да понася компанията на някаква неизвестно защо така уверена върволица от пътуващи към непонятното. Нека добавя е това, че всеки път, на който сме в началото, е

път към неизвестното

познати ни са само пътищата, по които се връщаме, а не тези, по които за “първи път” поемаме нанякъде. Но и това е относително: връщането е чиста загуба на време и рядко се “практикува”, най-често извървяваме докрай, до “ново начало” погрешно избрания път, а тези, които идат по него срещу нас, също не са връщащи се, тяхната посока просто е различна. Но те все пак са изминали това растояние, което ни предстои. Затова, срещайки по своя път такива “връщащи” се (от наша позиция) хора, ние старателно се вглеждаме в лицата им с надеждата да разберем струва ли си изобщо да се върви нататък, няма ли да е напразно вървенето, което ни предстои и което едва сме започнали - а също и дали ще ни стигнат силите да извървим неизвестните, възможно изтощителни пространства и разстояния. Във всеки момент на своето пътуване изпитваме неувереност и колебания, подхранвани тъкмо от гледката на “идещите срещу нас”: защо например те “бягат” и “напускат” онова, към което ние сме се насочили и се стремим; как така за нас е привлекателно онова, което за тях е нещо, което е за предпочитане да си “по-далеч от него”; има ли смисъл изобщо да се върви нататък, където други са били, но не са пожелали да останат; не е ли по-правилно наникъде да не вървиш щом като гледката на “щъкащите” натук-натам пътници е така тъжна, навява усещане за абсурд и т.н. Но пътешествията ни - и във времето, и в пространството - така или иначе са наша

лична одисея,

която преприемаме на свой риск и отговорност. По нейните пътища ни очакват изпитанията, вероятно търсени от нас самите без да знаем защо, лутанията и изморителните “изкачвания”, срещите с непознати хора със сходна на нашата съдба, желани и нежелани преживявания и събития, случки и преживелици, изкушенията и неочакваните беди, радости и тревоги, без които животът едва ли си заслужава усилието. Едва ли има пътища, за които е възможно предварително да знаем къде извеждат и особено какво ни чака по тях, всеки път е път към неизвестното, което тайнствено и магнетично ни привлича. Едно поне е сигурното: пътуващите са “по-важни” от пътя, без тях пътят ще запустее и скоро ще престане да е път, ще загуби “очертанията” си и дори посоката (посоката я даваме ние, щом тя изгуби за нас привлекателността си, и пътят умира), пътищата са “живи” докато по тях бродят живи хора, а след това и те умират - подобно на нас, хората. Всяка одисея, подобно на оная, първата, “одисеята на...Одисей”, крие в себе си елемент на безнадеждност, който обаче не бива да ни завладее - ако надеждата умре... “и ние ще легнем на пътя да умираме”, но до този страшен момент “щъкаме”, какво друго да правим; и ако “одисеята на Одисей” свършва щастливо, то финалът на нашата е “нещо, за което предпочитаме да не мислим” (смъртта), но точно затова са интересни и привлекателни тъкмо “спирките”, “междинните цели” и “станции”, където се намира онова, заради което изобщо вървим и т.н. Ето че “пристигнахме” до най-главното, от което зависи всичко останало, а именно

ситуацията “избор на път”

(или “избор на пътя”), свеждаща се до онова, което правим, намирайки се на кръстопът - или изобщо в началото на всички пътища.

Много често или почти непрекъснато се намираме в такава ситуация на избор. Нашето всекидневие не е само всеотдайно вървене по някакъв - “какъвто и да е” - път, но е и спиране, “оглеждане”, търсене на посока и сверяване на посоките, без което вървенето - което наистина не е “цел сама по себе си” в своята мнима безкрайност води до безсмислие, абсурд. Всяко спиране - а именно спиранията структурират нашия път и всекидневието ни - поставя така или иначе коренния въпрос за пътя: дали да продължа по “досегашния” или да “свърна” по първия предстоящ и пресечен път? Кръстопътят - символът, представящ нагледно човешкия избор на път - какво означава той? Разбираме ли точно какво е кръстопътят? Защо е едновременно и “кръст-“, и “-път”? Дали не се намеква, че “кръстопътят” е “кръстът”, който носим в себе си по своя път? (Казват, че осъдените на разпъване на кръст сами носели кръста, на който трябвало да ги разпъват, а той не е бил, съвсем не е бил лек. Спомняме си и това, че “другите”, наблюдаващите движението към нечия Голгота, били заети с това да ги плюят, да ги замерят с камъни и да ги обиждат...) Това, че кръстът носи в себе си и означава четирите посоки на света - нима това не е изпълнено с пребогат смисъл? Можем ли да дадем свой отговор на тези въпроси, можем ли да разберем изчерпателно символа на кръстопътя, който крие в себе си истината на пътя?

Ясно е обаче, че тук става дума за

“кръстопътищата”, ситуирани в нашето съзнание,

не за някакви други. Какво става на тези именно кръстопътища, на които всекидневно “стоим” - или до които неизбежно стигаме? Нали ги носим винаги със себе си - и затова може би сме така често изправени пред тях в размисъл, дълбок или не толкова, а понякога изобщо не ги забелязваме - възможно ли е да не ги разбираме? Ако е вярно последното, то това значи че сме попаднали под властта на нагласата “просто да вървиш, накъдето и да е”, която не може да значи друго освен бягство - може би от... себе си? Помага ли мисленето на кръстопътя, може ли да помогне някому? Как да разберем тази възможност: замислен, в размисъл отправен в “чезнещата перспектива” на пътища, събрани тук, на “ето този” кръстопът, ”вдълбан” сега в моето съзнание?

Мислейки “на кръстопътя”, върху нас се стоварват всички пътища с цялата си тежест, всички посоки с абсолютната си неизбродимост, всяко възможно пътешествие, което човек изобщо може да предприеме. Ето оттук вероятно иде асоциацията с “тежък кръст”, влизаща органично в символа на кръстопътя. Вървенето по един път е действие и практическо дело, там липсва раздвоението, преживявано на кръстопътя, там ни разяжда само съмнението относно посоката и умората, свързана с разхода на физически и душевни сили. Мисленето обаче е отправяне едновременно по всички възможни (мними или реални) пътища, при това без видимо да сме “мръднали” от мястото си. Мисленето от друга страна е особено, кардинално различно движение, което извървява (опитва се да извърви) и премине през цялата “мрежа” от пътища, ситуирани в нашето съзнание. С други думи казано, мисленето ни позволява да извървим по магически начин всички пътища, без да сме тръгнали в действителност и “реално”по нито един от тях. (Оставям настрана въпроса за това кое е “реално” и “действително” и кое не е!) В този смисъл мисленето ни спестява неприятните случаи да губим време, връщайки се разочаровани от пътешествия, които са се оказали излишно движение по “задънени улици” или коварни лабиринти, т.е. пътешествия, които изобщо не е трябвало да предприемаме. Мисленето ни ориентира под формата на проект за това какво е възможно да ни чака по пътя и особено на неговия край, макар че това ориентиране няма непосредствеността и пълнотата на действителното “виждане” и “сблъскване” с изненадите и изпитанията, които ни чакат, които са “разпръснати” по всеки път. Стоейки на кръстопътя, ние точно това правим: “вървим”, движейки се обаче по “вериги от предположения”, и се опитваме чрез въображението си да си представим “разгърнатата ситуация” на реалното вървене с всичките му “перипетии”, неизвестности, събития и пр. Тук изпъкват поне два момента:

мисленето ни пренася в бъдещето

като проект или “план”, но, от друга страна погледнато, това пренасяне не е така “наситено” с непосредственост и пълнота, каквито има практическото вървене по прашния, огрят от слънцето и водещ към хоризонта път. За да решим въпроса за смисъла на това мнимо вървене чрез мисълта по някой “неизвървян” път трябва да прозрем скритото в така нареченото пред-ставяне (пред-ставане!) на всичко, което искаме и може да видим ако сме там, на самия прострял се пред нас път.

Пред-става, както сочи самата дума, е нещо, което имаме, с което разполагаме преди да е станало онова, което се мъчим да си представим: пред-ставим. Пълната форма на тази дума е, вероятно, “пред-ставане”, станала после “пред-ставяне”, “пред-става”. Щом има пред-стави, прехвърлящи ни в бъдещето “преди то още да е станало” (когато стане, то вече не е бъдеще!) или дори “преди да е имало намерение изобщо да стане”, то кое тогава е “след-става”? Станало е нещо, ние сме били там, участвали сме, правили сме го, а след това имаме в спомена си “следа” за станалото, т.е. тъкмо “след-става”, която неточно обикновено наричат... “представа”(!). Понеже липсва дума, условно тук предложена като “след-става”, и в двата случая употребяваме думата “представа”, което, видя се, не е съвсем коректно, по-точно е съвсем некоректно. Приемането, че съществуват “два рода представи” - за вече станали неща и събития, които помним (спомени) и за предстоящи неща и събития, които чрез мисълта и особено фантазията ни се налага да предугаждаме - “спасява” отчасти положението, въпреки че не решава проблема. Съществуват, значи, минали събития, закрепявани за съзнанието в спомена, и бъдещи събития, в които се пренасяме напред в биващото, но “нестанало” - и това е основата на представянето. Пита се, откъде нашето съзнание “взема материал” за образуването на своите представи? Коя е основата, от която израстват така разнообразните ни представи за бъдещето, т.е. за онова, което не е, но ще или трябва да бъде? Ясно откъде, от миналото, затова можем да кажем, че

миналото иска да определя бъдещето

поне в сферата на съзнанието (представянето), а оттук - и в сферата на “реалното ставане” на живота. Какво следва от това?

Представата ни пренася в бъдещето на основата на миналото, на “вече-билото”, закрепено в спомена и паметта. Представяйки си (мислено) един път, нашето съзнание се опира на вече и някога преди това извървяни пътища, комбинирайки избрани от него детайли и фрагменти и “конструирайки" един път, по който не сме вървели и вероятно никога не ще вървим (а не вървим ли винаги само по такива пътища, които преди това са били проправени само в съзнанието, а след това от него “са се разпрострели” и по белия свят?!). Обремененото от миналото съзнание по този начин строи нездрав мост към бъдещето, което не трябва да зависи от нашите “след-стави” за него, а само от “пред-ставите” ни. Всеки път е различен от всички останали най-вече по посоката си: глупаво е да се прекарват паралелни пътища, водещи в една и съща посока. Пътищата, както разбираме всички, се различават по посоките и целите, които преследват, но също и по особеностите на “терена”, които (макар че не са кой знае колко съществени) също предполагат съответните различия. Но дори и пътищата да не бяха така различни, то нали самото вървене е поредица от “уникални актове”, разгръщащи се във времето, нали то е “веднъж ставащо”, сега и никога повече разгръщащо се, невъзвратимо и затова непредставимо, несъпоставимо и дори несравнимо? Тази уникалност на поредицата от стъпки и крачки, всяка от които става само в този момент, не буди никакво съмнение и се приема без затруднение. Това е така защото вървенето се “разполага” не толкова по пътя, колкото “във времето”, което го прави именно неповторимо, само сега ставащо, осъществяващо се в една конкретна последователност и подвижност, която замира след реалния акт на правене на “тази” крачка, а след това на друга и т.н. Как тогава да си представя нещо, което никога досега не е ставало и само вероятно предстои да стане? (Но ще стане само ако поискам да го предизвикам, да му дам живот и битие, да го сътворя, “извиквайки” го от съзнанието си и “давайки му път” в практическото “извън мен”?!) Не мога да пренасям особености на вече станали събития върху други - още не станали, а също и такива, които може и да не станат изобщо или в едно близко бъдеще. Основната пречка пред такова “пренасяне” е тъкмо уникалността и неповторимостта на разгръщащото се събитие, което никога повече няма да се повтори - нека да подчертая това още веднъж. Тук става дума за нещо твърде значимо и съществено: не трябва да смесваме безразборно “ставане в съзнанието” и “ставане извън съзнанието”, “илюзия” и “действителност”, “възможност” с “необходимост”, “посредствено” (опосредено) съзнание и представа с непосредственото съзнаване на “ето-сега” ставащото събитие, което се съзнава, че може да стане само веднъж и т.н. Това, че съзнание и действителност в непосредствено ставащия жив акт са неразчленими и взаимно се предполагат, не ми дава правото на основата на едното (съзнание) да предпоставям другото (външно битие) - при това в едно друго време, в което първата неразделност вече принадлежи единствено на паметта, но не и на актуалността. Между “вътрешно” и “външно” съществува ясно очертана граница, която не можем да преминаваме произволно: времето със своите само веднъж ставащи или протичащи мигове категорично ни забранява престъпването на посочената граница, смесването на ставанията и техните последователности, подмяната на външното битие със забягващото напред съзнаване. Казваме често

“станалото - станало, не може да се върне”

или пък “Казана дума - хвърлен камък”, но при представянето става нещо друго, не обаче действителното (от действие) събитие в неговата жива “процесуалност” или разгръщане, което преди да е станало непълноценно си представяме. Ставането е развиващ се пред очите ни акт, в който сме въвлечени и активно участваме, представата за нещо предстоящо, изградена на основата на спомена за отдавна станали и “изчезнали в небитието” неща, е само представа, т.е.конструкция на мисълта, която борави и оперира с устойчиви, нетечащи, непроменливи, неизменни структури и образувания. Действителното в представата е само съзнаването като проява на битие, но не като действие, което ме ангажира изцяло, не като “външна практика” (друга форма на битийстване), а между двете има точно фиксирана граница. Едното е само желано и дори “предвкусвано”, докато другото е сбъдване (или несбъдване) на желаното, върху което обаче влияят и други фактори (не само нашето искане и копнеж) - и това винаги трябва да се има предвид. Вярно е, че и мисленето е битие, не само “действителното ставане” във външната дейност, но на човека не е дадено “светкавично” да превръща желаното в действително, мисълта си в “непосредствено налично битие”, проектите си във външна реалност и т.н. - последното, ясно, е качество на безкрайно по-мощна от човека реалност (Бог), то затова не е по силите на човека. Следователно

уповаването на представянето и съзнаването

при игнориране на границата между вътрешно и външно води до това, че ние си мислим, че нищо повече от това, което вече ни се е случвало, няма и не може да ни се случи, но това не е така: по всеки път ни дебнат изненади и изпитания, ако ги нямаше, струваше ли си да предприемаме изобщо пътешествия, да поемаме по нов път, да правим крачки към неизвестното? Рамката на вече станалото, известното, преживяното, случилото се и пр., в която е оковано мисленето, бива разчупена без остатък от изпъстреното с изненади, новост, неочакваност и неизвестности “реално ставане”, което едва ли можем да предположим, основавайки се на отдавна минал опит. Повтарям, все още е открит въпроса за това кое е “по-реално” - вътрешното или външно ставане, мисленето или сетивната дейност, съзнаването или “правенето” като “физическа практика”; но границата между двете трябва винаги да се има предвид, ако я заличим, настъпва хаос, тогава “всичко е възможно” и... “нищо не е възможно”! Същото се отнася и за границите между минало, настояще и бъдеще. Също както при играта на покер, например, ако залагаме на вече случили ни се и на тази основа очаквани фигури, гарантирано губим и се проваляме - понеже изключваме неочакваността, играта на случая, “късмета”, изненадата - така също и неизбежно се проваляме и при залагането на представата за неизвървян път, изградена на основата на вече извървяни и затова познати пътища. Ето защо е коварно да се опираме на “след-стави”, а не на истински “представи”, ето защо не бива да ги смесваме; това е многозначително!. Общата представа за път никога не може да улови уникалното, неповторимото и веднъж станалото (особено пък онова, което ще стане в едно ново бъдеще, което изцяло зависи от нас самите) тъкмо във вървенето, в непосредственото разгръщане на ставането именно сега, а не някога и изобщо. От друга страна

човекът и човешкото

са символи на една безкрайно динамична реалност (а това сме “самите ние”, тези, на които сега или някога нещо се случва!), която никога не е равна на самата себе си (една и съща, неизменна, застинала, тъждествена винаги на себе си). Това още повече отдалечава представата и мисълта (или поне определен род представи и мисли: тези, които разчитат само на миналото!) от реалното и живота, от това, което е и каквото е: сега, в този момент - и никога повече. Затова времето, по тайнствен начин свързано и дори произлизащо от една такава кипяща от живот и динамика реалност - субективността, човекът - е така изплъзващо се на разбирането, е така подвижно и вечно течащо, неуморно в изменчивото си съществуване, не знаещо покоя и обездвижеността. Излиза, че съотнасянето с времето, което всъщност търсим непрекъснато, не е друго, а опит за съотнасяне със самите себе си, тоест за саморазбиране и дори за самосъзнание, за “самопознание”. Вникналият във вътрешната същина на времето е наясно със себе си, той за себе си вече не е една непонятна тайна, от която зависят всички други тайни; такъв човек е придобил увереност и доверие в себе си, някакво гордо “самодоволство” от себе си, което поставя всяко нещо на неговото място. Не е ли “закопан” тук корена на човешкото достойнство?

Но това е цел, към която водят не всички, а само някои пътища. Как да ги открием? Кой е пътят, който ще ни заведе при желаното, до онова, “без което не може”?

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. София: Изд. A&G, 2000.