Част IV: ВРЕМЕТО ПРЕД МЕН

17. "ЗАБЯГВАНЕ" В НЕИЗВЕСТНОТО

Ангел Грънчаров

web | Преследване на времето. Изкуството на свободата

17.1. “Най-близкото често е непостижимо далече”. 17.2. Всяка неизвестност плаши. 17.3. Неясното буди по-голямо доверие. 17.4. ”С всеки може да се случи онова, което може да се случи с някой”. 17.5. “Да уловим удобния случай на деня, приятели!” 17.6. Животът на нерешителния, неинициативен човек. 17.7. “Прехвърляне на мост към бъдещето”. 17.8. “Забягващата напред решимост”. 17.9. Занимаваме се с това, което е, но с оглед на това, което ще бъде. 17.10. Проектът не е “план” на бъдещето. 17.11. Различието между “план” и “проект”. 17.12. “Всеки човек тежи на мястото си”. 17.13. Всяко фалшиво развитие обезчовечава човека. 17.14. Вътрешната проецивна способност на душата. 17.15. Субстанциалната мощ на дълбоко субективното. 17.16. Яснота относно себе си. 17.17. Пунктуалността, постигана с лекота. 17.18. Ритмично и свободно пулсиращото време. 17.19. Сърцето ли отмерва времевия ход? 17.20. Смелостта “да се нагърбиш с истината на своето съществуване” 17.21. Часовникът - “този тайнствен, никога неразбран знак”.

Преследвайки времето, ние всъщност вървим решително към бъдещето си; нерешителността следователно е породена от онова “оставяне” на времето, което свободният човек не допуска: не времето трябва да ни гони, ние сме преследващите го. Преследвачът на времето върви към едно бъдеще, което е неизвестно за него, но все пак не трябва да е изцяло неочаквано - нали то е негово бъдеще! Защо обаче се оказва, че

“Най-близкото често е непостижимо далече”

(Гьоте)? Как става така, че очаквайки нещо с голяма сигурност, понякога то “не идва”, а вместо него се случват съвсем неочаквани или дори неподозирани неща и събития. Вярно е, че ние непрекъснато се опитваме да предизвикваме събитията “в своя полза” и да отклоняваме ония, които са в наша вреда - но защо много често това не ни се удава, защо често (или по-рядко) ни сполетява точно обратното? Дали животът на човека се поддава на “програмиране”? - този въпрос особено интересува нашия съвременник от ерата на компютърни технологии. Какъв би бил нашият живот ако по някакъв начин го лишим от чудното, чудесното, от онова, което предизвиква нашето учудване, нашият възторг и ентусиазъм? Нашият ХХ век заложи на “рационално подредения живот”, опита се да превърне живота в “аритметика”, положи усилия да го натика в рамката на разсъдъчната “плановост” - и какво постигна с това? Прехвърлянето на здрав мост към бъдещето, насилственото “довеждане” на бъдещето в настоящето, “сливането” на бъдеще и ностояще “по план” и по разсъдъчни съображения (и за “всички нас” без никакво изключение!) доведе до разпадане, до подкопаване на устоите на живота - защо е така? Имаме ли право да бъдем абсолютно уверени в своето бъдеще - в което да няма нищо “стряскащо” ни, а значи е “напълно желано” и подготвено от нас самите, можем ли да постигнем това? Въпросите тук нямат край, те могат да растат в “геометрична прогресия” - как и защо става така?

Ще започнем с прости неща, към своята изкуствена “усложненост” не трябва да имаме особено доверие. Безспорен факт е, че

всяка неизвестност плаши

(У.Скот). Това е естествена човешка реакция пред бъдещето, свързвано най-вече с неизвестното. От друга страна обаче “поради някаква страст на човешката душа

неясното буди по-голямо доверие”

(Тацит). По този начин човек е пленен от бъдещето си тъкмо защото то е неясно и неизвестно, изглежда затова бъдещето така страстно ни привлича. Наистина какво би представлявало едно бъдеще за човека ако то е “изцяло” ясно, познато, еднакво с вече преживяното и отминалото, ако то е бъдеще, в което “всичко се знае” и затова “нищо ново не може да се появи под слънцето”? Нашите очаквания към бъдещето и “от него” въпреки всичко са съвсем повърхностни и елементарни, те с нищо не могат да ни заинтригуват, интересното е в онова бъдеще, което е “неведомо”, непознато. Такива максими като например:

“С всеки може да се случи онова, което може да се случи с някой”

(Публилий Сир) или “Върховете се постигат постепенно” (латинска сентенция) ние посрещаме с хладно безразличие - защото предчувстваме, че тяхната истина с нищо не може да ни помогне. Ние стоим пред бъдещето си и сме (въпреки всичко) очаровани от неговата неизвестност, тя по някакъв начин “опиянява” и поражда оня импулс, който магнетично ни притегля към него - и така към самите себе си. Дори и този ден предполага в себе си неизвестност, която увеличава желанието ми да живея. В този смисъл е съвсем разбираем призивът на Хораций:

“Да уловим удобния случай на деня, приятели!”

и този трепет пред неизвестното ни кара да се държим здраво за живота. Скучни и мъчителни са дните, в които всичко случващо се предварително добре се знае, дори това да е щастието и наслаждението; те скоро омръзват, а също се оказват несъвместими по никому неясни причини с патоса на съществуването, който дължим (пак неясно защо!) на неизвестното - изпълващо ни с трепет и вдъхновение. Нека да се опитаме да се вглъбим в така очертания екзистенциален проблем.

Първото, за което сме длъжни да си дадем сметка, е решимостта, “забягващата напред”, в неговото да бъде, решимост на свободния човек. В дадените по-рано примери се видя съдбоносната значимост на актуалната, във всеки миг реализираща се решителност, която всъщност ни движи напред - към собственото бъдеще. С това решимостта ни привързва към времето, към неговата извираща от дълбините на субекта ритмичност и динамика. Ако сме нерешителни, ние във всеки момент пропускаме шанса си да “скочим” в потока на времето и така се оказваме... “изхвърлени на брега”, изолирани от дълбинния живот на своята субективност, така вкарваме движението й в лабиринт или в “омагьосани кръгове”, от които излизане няма. Нерешителният човек не умее да синхронизира своя автентичен аз с неговата времева проекция (наричана от нас “поток на времето”): “самите ние, доколкото живеем, сме времето”. Следователно нерешителността е израз на неспособност да се открива живата връзка на живот и време, тя поставя човека извън живота и го обрича на някакво скучно безвремие. Това е така, защото нима може да се нарече живот съществуването в постоянната “прегръдка” на една самоизмъчваща се нерешителност, която отдава всеки миг на нищото, за която всеки миг с всичките му възможности, шансове, перспективи заради нея се оказва едно празно, кухо нещо? Коренът на всяка нерешителност е фаталната неспособност да се улови и овладее живота на своята субективност и оттук - пулса на времето, в който (и в което) този живот достига до самия себе си. Нерешителността превръща

живота на нерешителния, неинициативен човек

в никога неудовлетворено желание за живот, но не в живот, с който “аз сега и тук разполагам”, от който непрекъснато се възползвам, който “наистина и просто живея”. Нерешителността ни изолира от нашето бъдеще, тя е неспособна да улавя и настоящето, тя се оказва пленена от собствената си инертност и от миналото си, тя е неспособна също “да се ползва” от поредицата от предлагащи ни се, но пропускани тъкмо поради нерешителност мигове. Тази злокобна нерешителност в своята крайност вещае тотален провал на личността, тъй като съдържа в себе си отказ от “проектиране” на себе си в своите възможности, на своето бъдеще и на живота си. Другояче казано, в степента, в която сме станали нерешителни, в същата степен не ни се удава да сътворяваме проекта на бъдещия си живот, т.е. в същата степен сме се отказали от живот и от бъдеще. Нека да се опрем на Бергсон, търсейки разбиране относно човешкото отношение към миналото, настоящето и бъдещето. Тук е “нещото”, от което трябва да изходим при изявяването на т. нар. “проектиране”:

“Съзнанието означава преди всичко памет. Паметта може и да не притежава широта, може да обхваща само мъничка част от миналото, може да задържа само току-що станалото, но тя е налице; в противен случай няма и съзнание. Съзнание, което не е запазило нищо от миналото си, което непрестанно би забравяло самото себе си, би умирало и би се възраждало отново всеки миг: как по друг начин да определим несъзнанието? ...Следователно всяко съзнание е паметсъхраняване и натрупване на миналото в настоящето.

Но всяко съзнание е и изпреварване на бъдещето. Проследете направлението на вашия дух в който и да е момент: ще откриете, че той се занимава с това, което е, но най-вече с оглед на това, което ще бъде. Вниманието е очакване и не съществува съзнание без определено внимание към живота. Бъдещето е там, то ни зове или, по-скоро, ни привлича към себе си: това неспирно притегляне, което ни кара да напредваме по пътя на времето е причината, поради която непрестанно сме в действие. Всяко действие е завоюване на част от бъдещето.

Следователно първата функция на съзнанието е да задържи отминалото, да изпревари настоящето. Ако настоящето се свеждаше до математически момент, то не би съществувало за съзнанието. Този момент е само една чисто теоретична граница, разделяща миналото от бъдещето; той може да бъде разбран, ако се наложи, но никога не е бил долавян; когато вярваме, че го улавяме, той вече е далеч от нас. Това, което в действителност възприемаме, е известна плътност на траенето, състояща се от две части: непосредственото ни минало и близкото ни бъдеще. На това минало сме опряни, към това бъдеще - устремени; за едно съзнателно същество е присъщо да се опира и устремява по този начин. Прочее нека да отбележим, ако желаете, че съзнанието е връзка между отминалото и предстоящото, мост, прехвърлен между миналото и бъдещето...”

Този изключително ясен и лаконичен анализ поставя “всяко нещо на неговото място” и затова е добра основа за задълбочаване в трудната материя, свеждаща се до разбиране на това

“прехвърляне на мост към бъдещето”

за което говори Бергсон. Как става така, че всеки от нас е в състояние “да се пренася в бъдещето” и единствено по този начин да го изпреварва?

Само човекът е в състояние да създава проект за нещо, което в момента не е, но въпреки това (и благодарение на съответни действия) може, трябва и в края на краищата ще бъде в един следващ и близък (или по-отдалечен) във времето момент. Всичко останало извън човека се задоволява с това, което е, и не може да “надскочи” рамката на заложената му същност, предопределяща съществуването му. За човека обаче такова съществуване е провал именно на човека у него, то е добиване на превес на “вещното” и безличното, което няма съзнание и в още по-голяма степен дори и чувство за себе си. Човекът не може да се затвори в кръга на прословутото “което е” и така да се изолира от своето “да бъде”, ако това обаче стане, то провалът на такъв човек (именно като човек!) вече е наближил. Всеки един от нас на почвата на своята свобода е изцяло отговорен за себе си: тази отговорност се ражда в акта, в който човек поема в свои ръце бъдещето си. Това става на основата на създаването и движението към своя проект, на проекта за моето “да бъде”, с което съм ангажиран така, че то наистина ще бъде, ще стане мое бъдеще. Ако вътре в мен самия “не се получава” раждането на проект за предстоящото (за “бъдещото”, за това, което “ще бъде”, за това какъв аз ще бъда в него, при това сега, в този ден, месец и т.н.), то оттук възниква пълно объркване пред бъдещето, което предизвиква непрекъснато възобновяваща се нерешителност или апатия. Решителният, изпълненият с решимост спрямо бъдещето си човек прекрачва уверено напред в битието си защото това “бъдеще” или “ще-бъде” вече е живо под формата на жизнен проект в дълбините на неговата субективност и душа. На него му остава само, приближавайки се още по-плътно към своята “себестност” - съществуваща засега и все още само като проект - във всеки момент да й придава реалност, да я превръща от възможност в действителност чрез действието, да става това, което иска да бъде, да постига автентичното битие на свободния човек. Проектът касае нещо “съществуващо в бъдещето”, но и нещо, съществуващо вътре в нас самите, в нашата субективност - откъдето, впрочем това бъдеще извира - и оттук чрез

“забягващата напред решимост”

на автентично съществуващия човек получава и придобива битието, сбъдването си; по този начин човек потвърждава и собственото си битие. Затова съвсем не е случайно това, че думата битие има същия корен както и думата бъдеще, битие (бытие в стария славянски израз) идва от “быть”, от да бъда, “бъда”, докато в бъдеще този корен е очевиден. Но човешкото бъде-ще и битието на този човек еднакво не могат да се появят без предварителния проект в душата и съзнанието именно на онова, което ще бъде, което ще се сбъдне, което има бъдещето, гарантирано му да стане, на което в този смисъл е съдено да стане битие. Проектът, или “онова, което съм отсъдил да стане битие”, органично влиза в моята съдба, аз грижовно пораждам и “отглеждам” своя автентичен проект, проекта както на отделните “времеви отрязъци” на идващото към мен бъдеще, така и на живота ми изобщо и като цяло. Всъщност като човек аз не съм нищо друго освен реалност от проекти, по естествен път зараждащи се в моята субективност и душа, откъдето се направлява в еднаква степен бъдещето, битието и съдбата ми. Така се постига и власт над времето, времето, което съвпада с мен самия - доколкото живея аз съм времето, не нещо друго...

И така, на основата на изказването на Бергсон, подкрепено от по-горния анализ, можем да изведем като принцип:

занимаваме се с това, което е, но с оглед на това, което ще бъде

Следователно по някакъв начин аз се “изнасям” и откъсвам от настоящето заради бъдещето: защото “което е” не може да ме задоволи, аз прибавям към него и “което ще бъде” и едва така постигам целостта на битието си, разширяващата се към бъдещето жизнена цялост, без която животът ми може да се свие до една точка и в крайна сметка да изчезне, а аз самият не мога да бъда тогава човек. Понеже не искам това да ми се случи, аз сам се принуждавам да живея и с бъдещето си преди то още да е станало настояще, и само така го правя свое, то вече ми е интимно близко, аз мога да разчитам на него. Това не бива да бъде забравяно, то, струва ми се, е част от едно пълноценно разбиране. Но - и това трябва да се помни -

проектът не е “план” на бъдещето

не е разсъдъчно и мисловно създадена схема, в която по “рационален път” единствено се гони преследването на някакви цели. Проектът е, както казах, жизнена цялост, екзистенциална тоталност, в съществуването на която участва ненакърнената от нищо и пълна субективност на човека, “изливаща” се под формата на проект за бъдещето в актуалното битие на конкретния човек, изхождащ единствено от себе си. Планът е безжизнен, ощетен, изкуствен, “примислен” и непълноценен проект, който точно поради това не засяга и не може да засегне фундаменталните основания на екзистенцията, на съществуването на човека - човекът, който “между другото” е решил и да си направи някакъв план, да измисли определен “график на времето” или дори “жизнена програма”. Нашата субективност и душа ражда смислени и пълноценни проекти само когато живее истински, естествен и автентичен живот, когато влага себе си в тях без никакъв остатък и “излишък”, когато нейното “да бъде” с нищо не е ощетено или накърнено. Планът е създание само на една част от нашата душа - разсъдъка, ума, мисълта - но на тази душевна сила (въпреки всичките й достойнства) навеки е отказано да обхване пълнотата на живота и битието. Това е така, защото тя се опитва да игнорира всички останали душевни сили, да ги “приспи” и така да наложи своята едностранчивост, своята непълна и в този смисъл изкуствена активност. Онова, което с основание може да се нарече проект, възниква на почвата на цялата душа и субективност, в него участваме ние самите като цялост от сили и активности, аз самият като ресурс и потенциал, като “резервоар” от възможности, реалии и перспективи. Но нека да покажа конкретно

различието между проект и план

което е основно; това че в нашият език употребяваме и двете думи (понякога и съвсем безразборно!) е твърде показателно.

Да речем, че един човек е решил да стане “учен” и “образован”, съзнавайки възможните предимства от придобиването на такова качество и правейки си сметка, че един ден ще може да превърне образоваността си - явяваща се добра и дългосрочна инвестиция! - в... много пари и безчет други “благини”. Този човек си прави добре промислен план и дори график на бъдещето, в който са предвидени всички детайли, изобщо всички фактори за успех, с изключение на един: той самият, себе си. С други думи такъв човек забравя “да включи в сметките си” това дали той самият има ресурса, вътрешния потенциал да бъде образован и учен, дали е налице призванието да бъде такъв, дали е роден точно за това. “Предопределеността” е тъкмо в това, тя се основава на истината за това какво съм аз самият, от което пък зависи какво аз ще бъда, мога да бъда и затова ще стана, не мога да не постигна в своето бъдеще. Всеки човек може да иска всичко (и то непременно “най-доброто”!) за себе си, но това не значи, че може да стане всичко (просто защото го е поискал). Вярно е, че “нормалното” е да искаш само това, което можеш, за което си призван, за което имаш дарби и заложби, но има една категория хора, които искат тъкмо това, което съвсем не могат, за което нямат дадеността, т.е. те правят всичко, за да заемат не своето, а някое чуждо, непринадлежащо им място в живота. Тази, впрочем, е една от субективните предпоставки за появата на комунизма: него го желаят точно тези, които са ощетени и по начало са слаби, което пък ги кара да се “борят” да седнат на чуждо място, да ограбят “богатите” (независимо какво е богатството и превъзходството на последните!), да вземат властта, за която нямат никакво право и т.н. Следователно, игнорирайки своята предопределеност, не включвайки я в сметките си - а тъкмо тя прави един проект жизнен и постижим, т.е. е проект в истинския смисъл - “нашият” човек сам осъжда себе си на едно въпреки всичко жалко бъдеще и в крайна сметка на своя провал. Такъв дори и да стане “учен”, то това ще бъде неговата трагедия, той ще бъде некадърен учен защото не е роден за такова бъдеще. (Такъв може би щеще да бъде щастлив ако беше останал верен на автентичното си бъдеще на, да кажем, един бакалин, месар или нещо друго и беше станал такъв, а не нещо коренно разминаващо се със същината му. Спомнете си филма на Т.Колев “Двойникът”, където се разказва подобна история.) Виждаме, че неговият чисто разсъдъчен план го отвежда извън автентичното съществуване, което му е отредено, което отговаря на неговия душевен ресурс, той постига едно бъдеще, което не е неговото и точно поради това страда. (Във филма, за който стана дума, месарят, заел случайно мястото на учения си братовчед, си остана “учен” и беше приет възторжено от комуналната “научна” общност, съставена все от посредствености, което ясно показва, че в несвободното общество - комунизмът - просперират само онези, които не са си на мястото, които с наглост са заели нечие чуждо място; истинският учен беше прогонен като излишен, като внасящ дискомфорт в обществото на некадърниците.) Неговият план го е отклонил от собственото, отреденото му бъдеще, такъв човек живее - ако е поставен в нормално общество - в страшен дисонанс със самия себе си (макар че не иска да го признае и пред себе си!). Ясно е че “искащият да стане човек” не в своята перспектива не е наясно със себе си и с естеството на самия живот, неговите планове затова се разминават с него самия и го водят към бъдеще, при което той се чувства “обиден на живота”, фалшив, неразбран и пр. - дори и да е постигнал целта си да има много пари например. Чрез своеобразното “изкуствено оплождане” се е родил още един псевдоучен, каквито в изобилие можеш да намериш във всеки факултет, във всеки институт. А ако и това не е станало от него, той, разбира се, ще се запише в най-близкия клуб на комунисти, и като такъв ще се стреми поне да пречи и на другите да живеят. (Но най-често е и двете едновременно - и комунист, и псевдоучен, или комунист и някоя друга подобна извратеност!). Псевдоученият може да бъде разпознат по това, че се лута из коридорите за да показва “особата” си и да обира погледите, той непрекъснато бездейства, но за сметка на това злобее, интригантства, пречи на истинските учени; показателно е, че той обикновено странства със своята огромна чанта, а изражението на лицето му е твърде страдалческо поради извънредна, направо непоносима “ученост”, която той се грижи да демонстрира непрекъснато. Ако ви се случи да разговаряте с такова “създание по план”, то непременно ще установите, че разговаряте не с учен, отдаден на знанието и истината, а просто с един “влязъл в кожата” на учен... бакалин, или кръчмар, овчар и пр.: същинското назначение и същност прозират зад безкрайно фалшивото външно лустро, те не могат да се скрият (нямам нищо против бакалите и овчарите, неприятни ми са само онези от тях, които са изневерили на своето предназначение и така са заели едно непринадлежащо им място). В същото време роденият да бъде учен или просто образован с лекота носи своята ученост и при това е запазил човешкия си облик, естествените човешки отношения с другите и със света, тук и дума не може да става за описаната вече природна аномалия на псевдоучеността. Следователно “всеки човек тежи на мястото си”

това е много по-вярно за човека, отколкото за “камъка”, за който е казано; автентичното място, което заемаме в живота, е отредено от нашата “тежест” - и тогава какво ще стане ако сме твърде “леки”? Затова тук може да се изведе общ критерий за това доколко “тежим” на мястото, което сме заели: ако сме запазили своята човечност и тя не се е оказала потисната и извратена, то ние сме точно на мястото си, в противен случай това място не е за нас, то не е наше. За това свидетелствува факта, че под напора на “прекалено тежко бреме” (защото никой не иска да заеме място, което е за “по-леки” от него!) човечността ни се е сгромолясала, от нея са останали жалки останки, нашата жизнена непълноценност е довела до това да загубим човешкия, естествения, жизнеспособния си облик. В този случай ако разговаряме с който и да е (банкер, политик, академичен учен, някакво друго “величие” и пр.), то ние във всеки момент трябва да виждаме и чувстваме човека, неговата цялост и пълнота именно като човек. Ако обаче пред нас е само един банкер, политик и пр., и нищо повече от това, то пред нас се намира един “по план” и затова случайно появил се като такъв “измислен човек”, който неизбежно страда - и затова само това прави да крие страданието си, разминаването със себе си и със своето назначение, поради което като компенсация е загубил и човечността си. Разбира се, под човечност всички разбират естественост, жизненост, “неизвратеност”, здрава, неболезнена емоционалност, пълнота на проявите, живи, енергични действия и движения на тялото (“нескованост”), чисто, неизмъчвано от комплекси и скривани страдания изражение на лицето, открит поглед, искрени очи и т.н. Затова ако се живее и навлиза в бъдещето по дълбоко субективен и естествено раждащ се проект (в който влагаме тъкмо себе си, своята цялост) - а не по програма или по план - то това означава да вървим право към самите себе си, при това с настроение и вдъхновение; противното е “разминаване” със себе си и затова е самоизмъчване, потайна мъка от живота и битието. Затова трябва да знаем, че

всяко фалшиво развитие обезчовечава човека

извежда го някъде далеч от него самия - там, където той вече не прилича на себе си, т.е. завежда го в пустинята на празната суетност, на безжизненото, лишеното от живец и патос съществуване, в лабиринта на болните капризи, на непризнаващото самото себе си страдание, което непрекъснато изражда човека и го превръща в края на краищата в жалък дегенерат (т.н. “парвенюта” в нашенската политика са ярък пример за това!). Опитвайки се да открием своя жизнен проект и като влагаме всичко от себе си в него, ние се предпазваме от възможността да ни постигне такава нежелана участ.

И така, темпът на живота ни всъщност е израз на

вътрешната проецивна способност на душата

която с лекота ражда и осъществява жизнени проекти за бъдещето на човека, за това, което той може и трябва да бъде - и затова го иска с цялото си същество, съвсем съкровено. (Докато когато нещо се иска само с една “част” на душата - ума, разсъдъка, претенциозното чувство и пр. - то това не е и не може да бъде съкровено желание, то е просто каприз, нямащ бъдеще, нямащ сбъдване.) И ако това е така, ако човекът с цялата си душа желае и се стреми към нещо в един пълноценен проект на живота си, то на този свят няма сила, която да може да противостои и да спре реализацията на дълбоко потребното, на екзистенциално необходимото в неговото естествено и непринудено, основаващо се на свободата развитие. Всяко външно противодействие не засяга и не може да засегне

субстанциалната мощ на дълбоко субективното

на истински значимото за този субект, което непреодолимо извира от неговите недра. Затова всяка външна сила, насочена против осъществяването на проекта на “живата себестност” на един човек, активира и задвижва - без да си даваме сметка за това - огромния енергиен ресурс на неговата всеотдайна субективност, която самоотвержено отстоява самата себе си, своя живот и съдба, своето бъдеще и битие. Външното вмешателство - което така или иначе идва от страна на социума - няма тази всеотдайна ангажираност, поради което неизбежно отстъпва и се примирява, оставайки в пределите на своята безсилна озлобеност. Но това съвсем не значи, че нищо външно не може да ни помогне или да ни съдейства; ние обаче трябва да го принудим да служи на нашите проекти, да го използваме според своите цели - разчитайки в главното единствено на себе си.

Но да вървим по-нататък. Индивидът, за да постигне себе си, своята неповторима индивидуалност, най-напред трябва да е наясно със себе си, да се е отказал от илюзиите, които го отклоняват по пътища, водещи далече и встрани от дълбоката вътрешност на него самия, от сърцевината му - там, където извира животът и бъдещето му.

Яснотата относно себе си

основаваща се на самопознание и себеразбиране - е условието, благодарение на което възниква ритмичен и естествен темп на живота. Един такъв хармонизиран, вътрешно балансиран и естествен темп на живота съвсем не ни притеснява, че трябва да бързаме занякъде, че винаги “изоставаме”, че “времето ми убягва”, че “изпускам своя час”, че “вече е късно” и пр. Нормалното е - ако владеем темпа на своя живот - във всеки момент да чувстваме

т.е. точността спрямо времето, изпълваща ни с въодушевление и вдъхновение. (Но, разбира се, това не е онази самоизмъчваща се педантичност, която безсмислено разхищава времето ни.) В такъв случай извиращата от собствените ни дълбини и “кипяща” динамика на времето не може да ни бъде чужда, независимо от нас осъществяваща се, напротив, постига се пълна уравновесеност между човек и време - между човека, разбиращ себе си и времето, което го разбира, което е благосклонно към неговия живот и съдба, времето, което изцяло разкрива предимствата си пред него. Затова измъчващите се от “бързане”, вечно забързаните хора (които, външно погледнато, се представят като упорити преследвачи на времето, точно затова непременно постигащи успех) всъщност са отчуждени от времето си хора, те по този начин се издават, че не разполагат с времето си, а то се е превърнало във външна сила, която ги тормози и тероризира, непрекъснато ги притеснява и ограничава, прави ги несвободни. Бързащият човек съществува неавтентично: “неавтентичното съществуване е такъв модус на съществуване, в който човекът загубва фундаменталното съзнание за него, като бяга от проблемите му или се стреми да ги забрави”(М. Хайдегер). Бягането от (или: след) проблемите на съществуването, прибързаното, вечно забързано съществуване на модерния човек е израз на загубването на вътрешното, органично единение с времето, което пък е признак на автентично съществуващия човек, на чувството и съзнанието му за свобода и живот. Онзи, който съществува автентично, всъщност съществува в мир с времето, сиреч със самия себе си - тази е кратката формула, към която досега се стремяхме. “Заетият” с бързането си човек е забравил за живото съществуване в единство с

ритмично и свободно пулсиращото време

и на негово място е поставил своята ограниченост, своята отдаденост на “бързането”, на паническата и спешна забързаност, която с нищо друго не се съобразява и затова се е превърнала в “инструмент, който винаги ни е под ръка”. Паниката, обсебила такъв човек, паническото съществуване, което той си е избрал (до което, по-точно казано, “се е свлякъл”!), означава загуба на

смелостта “да се нагърбиш с истината на своето съществуване”

и да “осъзнаеш неговия факт” (Хайдегер). Подобно съществуване също е израз и на малодушие, което вместо с времето се опитва само да разполага със своето... “бързане”, със своята абсурдна забързаност. Какво толкова “гонят” забързаните около нас сериозни хора? Дали тяхното съществуване е всеотдайна ангажираност с битието и живота? Трябва ли да им завиждаме? Нужно ли е да искаме да сме като тях? Това “далече”, където ще ги изведе тяхното бързане, не е ли всъщност “далече от тях самите”? Бързането не е ли едно своеобразно бягство от самите себе си и от живота, от живия живот, който не признава, вероятно, такава измъчена и болезнена забързаност? Нима часовниците, които в бързането си поглеждаме за миг, за да ускорим още повече крачката си, не издават отчуждеността ни от времето, което не е другаде, а вътре в нас - времето, от което не можем да се скрием като го “локализираме” в... часовник на ръката си? Както отбелязва още Освалд Шпенглер в “Залезът на Запада” (писан в първото десетилетие на ХХ век!) от момента, в който се появява джобният, а след това и ръчният часовник, е започнало онова отчуждено от времето съществуване на модерния човек, в което са били забравени “субстанциалните извори на времето”. От този момент времето е било откъснато от неговите дълбини (дълбините на субекта) и е било локализирано в “гротеската на джобния часовник”, който постоянно придружава отделния човек; но точно затова този човек да не живее в синхрон с истинското, с екзистенциалното и живо време. Парадоксално е (за ума, иначе е съвсем разбираемо!), че слагайки си най-напред джобен часовник - и с това като че ли иска да покаже, че... “времето му е в джоба”! - модерният човек от този момент е започнал да бърза, да закъснява и пр.; в предишните времена “тези неща” не са били така критично “изострени”, а хората за сметка на това са живели в непосредствено единение с времето, намиращо се не в часовника, а в тях самите. Цени ли всъщност времето забързаният човек, какво точно цени този човек на “динамичните модерни времена”, към какво точно той така бърза - след като всичко ценно така или иначе носим в себе си, “със” себе си?

Ясно е, че всеки човек сам определя темпа на своя живот, тук всичко е неповторимо и индивидуално; затова казаното по тази тема като че ли е “достатъчно”. Останалото зависи от всеки един от нас поотделно и то решава успеха в преследването на времето - а понякога подготвя и нашия провал в тази най-значима насока на съществуването. Ще си позволя да приведа в заключение две мисли, които по мое мнение се намират в тясна връзка с казаното. Едната принадлежи на Достоевски и е написана през 70-те години на ХІХ век, а другата е изречена от Албер Камю и принадлежи, така да се каже, към нашата съвременност. Струва ми се, че в тях е казано всичко:

“Без ясната представа за какво живее човек не би се съгласил да живее и по-скоро би се самоунищожил, отколкото да остане на земята.”

Това твърди Достоевски във времето, в което джобните часовници не са били кой знае колко разпространени.

“Сега, напротив, изглежда, че може да се живее по-леко и по-добре, ако животът се окаже изпразнен откъм смисъл.”

- добавя Камю в средата на ХХ век, когато вече съществува цяла мощна индустрия за производство на часовници, когато ръчният часовник “краси” ръката практически на всеки. Дали съществува връзка между смисъл на живота и време едва ли някой се съмнява. Нещо повече, тъкмо смисълът на живота е в пряка зависимост от времето. Но дали

часовникът - “този тайнствен, никога неразбран знак”

(Шпенглер), привързвайки ни към едно друго, извън нас съществуващо и затова безлично време, не е причина за това, че ние, модерните хора, загубихме и забравихме смисъла?

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. София: Изд. A&G, 2000.