Част III: ВРЕМЕ И ИСТИНА

12. НЕУДОВЛЕТВОРЕНОСТ ОТ НАСТОЯЩЕТО

Ангел Грънчаров

web | Преследване на времето. Изкуството на свободата

12.1. “Не аз, а времето е виновно”. 12.2. “Всяко нещо си иска своето време”. 12.3. Времето на младостта е любовта. 12.4. “На всяко нещо му идва времето когато душата го пожелае”. 12.5. Екзистенциалната динамика и психология. 12.6. Времето е тайнство, непризнаващо разсъдъчно третиране. 12.7. “Блажени са искащите невъзможното”. 12.8.Ограничаването е предпоставка за смисленото разпростиране. 12.9. Непроницаемостта за промени и различия. 12.10. “Прогонването” на вечната неудовлетвореност. 12.11. Дължимата широта на жизнения хоризонт. 12.12. “Тържеството на човека над времето”. 12. 13. Драмата на живота ни се разиграва “пред”декорите на времето.

На времето дължим всичко, в това число и... неудовлетвореността си от него. Тя има много измерения и разновидности: от непрекъснатите оплаквания че “времето не стига за нищо” или че “прекалено бързо тече”, през неутолимото ни желание и копнеж да живеем в някакво друго, “прекрасно време на блаженство и спокойствие”, та се стигне чак до смътната надежда “да живея още веднъж” някога или - ако това е невъзможно - поне “да се преродя в друго същество и в друго време”, теорията, която пребиваващият в недейно и като че ли небудно състояние Изток (Индия особено) е подарил на света. Изглежда неудовлетвореността от времето е особен заместител на неудобната за признаване неудовлетвореност от самия себе си - поради което демонстрацията на неудобствата, свързани с времето, е така разпространена сред човешките същества. На онези, които за свое оправдание понякога заявяват:

“не аз, а времето е... виновно”

трябва да припомним, че време извън нас не съществува, че ние сме “във” времето дотолкова, доколкото сме “при” самите себе си, т.е. пребиваваме единствено в своята субективност и че, следователно, с горните думи те без да искат и по обиколен път признават тъкмо собствената вина, мислейки си, че се... “отървават” от нея. Времето е такова, каквото си го направил сам, то е неотделима част на избраното от теб съществуване, то не може да бъде различно ако не си му “помогнал” да стане различно, следователно честността изисква да признаем пълната си отговорност за това в какво време живеем, какво време е наше (мое, негово...); какво е “направило времето с мен” се определя единствено от това какво съм направил аз с него и т.н. Укорите към времето са признак на лицемерие и безчестие, те показват само колко струва оня, който си ги позволява...

Времето не е “галопиращ конник”, още по-малко пък е див и буен кон, с който ездачът никога не може да се справи, то не е и “летящ влак” без разписание, който поради това често изпускаме (заради това, че ни се налага да го чакаме в пълна неизвестност!) или на който дори никога не можем да се качим; не бива да смятаме така, защото по този начин само демонстрираме упоменатата склонност към оневиняване. “Неистовият бяг на времето” - ако наистина ни се струва, че времето непрекъснато ни бяга - всъщност се определя от нашата собствена пасивност и инертност, от неспособността ни да овладеем и да използваме безценните мигове на деня, от това, че съвсем не успяваме да променим живота си - независимо от все по-засилващото се чувство, че съществуването ни се изплъзва и че не разполагаме с него. Поради това своите “сметки” с времето ние уреждаме най-добре когато сме наясно най-напред със себе си - и оттук със своето бъдеще, което органично трябва да съвпада с него самия. Това е условието за да не ни се случва времето да ни отмъщава за това, че не го “забелязваме”, че сме се оказали извън него и дори отдалечили, всъщност изостанали твърде назад от него. Тук ще опитам да представя основното на нашата никога непреставаща неудовлетвореност от времето - и от живота ни във времето - и ще посоча нейните непресъхващи извори. Защото ако е вярно, че

“всяко нещо си иска своето време”

или си има благодатното време, то как става така, че много рядко го намира, а в повечето случаи направо се разминава с него?

Може би защото едно и също време е отредено не само за едно, а за много неща едновременно, поради което ние се “разкъсваме” между тях и не съумяваме да ги вместим в бързотечното време? Тъй като липсва “общодостъпно разписание” за това кое е времето на всяко нещо, то всеки от нас непрекъснато трябва да се опитва да разпознава на всяко нещо неговото време - и в същото време да се отказва от всичко останало, на което, значи, не му е дошло още времето и затова то трябва спокойно да го дочака. Например по всеобщо мнение

времето на любовта е младостта

но същата тази младост е време и на толкова много други неща: учене, психическо и физическо съзряване, социализиране, професионално определяне и начало (най-трудното понякога!) на една успешна кариера и пр. Как всичко това да бъде безпроблемно “натикано” в едно все пак ограничено време, как на всяко от тях да отредим “неговото”, при това решаващото и неповторимо време, как да избегнем “застъпването” по време на взаимно несъвместими, изключващи се неща (които “взаимно си пречат”, да речем учене и любов!) , как да не допуснем прекаленото ощетяване на едни за сметка на други “неща от живота”, как, накрая, да отмерваме и “дозираме” ограниченото си време за да стигне то за всичко? Ето го извора на нашата загриженост около “настоящето на моето време”, оттук иде неудовлетвореността, с която здравият човек непрекъснато се сражава - за да не се остави да бъде овладян от нея.

Разсъдъкът и разсъдъчното отношение към времето и към живота никога не може да проумее как е възможно в едно и също време да стават много неща. На него му се струва, че или едното, или другото може да стане и да става в едно и също време, но не и двете едновременно. Разсъдъкът разпорежда: ако искаме да преуспеем в нещо, то това може да стане само ако се откажем от всичко останало. Доколко вредно е това разсъдъчно отношение към живота може да се разбере ако вникнем по-добре в смисъла на предлаганото. Например ако искаме да сме добри в ученето, то трябва да се съсредоточим само върху него, а всичко останало трябва да бъде изоставено и пожертвано, т.е. да не му се отделя никакво време. Много хора всъщност само това правят: жертват заради едно всичко друго и останало, “лишават” се за да придобият напълно и истински поне едно достижение, опитват се да проявяват и да бъдат настойчиви в една такава едностранчива и чисто разсъдъчна “мъдрост” (наричат го “здрав смисъл”, “здрав разум” и пр., докато то си е просто един болезнено разраснал се разсъдък, задушаващ всичко друго за сметка на капризите си), а след това се чудят защо въпреки “рационалността” си са били наказани, а не възнаградени. Защото, оказва се, печалбите от достигнатото съвсем не могат да покрият загубите от онова, от което сме се отказали - особено ако заради едно сме се отказали от всичко останало. По някакъв начин е станало така, че вместо концентрация на жизнената сила в една посока се е получило абсолютно неефикасно разпиляване на същата - и затова сме постигнали трохи вместо... “несметни богатства”. В едно такова по същество “бакалско” или поне “аритметическо” отношение към времето (имам днес пет свободни часа: вместо два да отидат за това, един за нещо друго и т.н. аз пресметливо, воден от мисълта да “надхитря” съществуването, отреждам всичките пет часа само за едно, правейки си сметката, че “и утре е ден” и тогава пак ще мога да проявя своя произвол) не отчита нещо изключително важно и решаващо: дали душата ми, а не само разсъдъкът, иска в своята цялост това, което съм си “наумил”. Ако всички други душевни сили са настроени враждебно към решението на ума (който именно прави подобни “сметки без кръчмаря”), то те разполагат с възможността да го провалят и така да отмъстят на ума, който си е позволил да ги пренебрегне без дори да се посъветва с тях. В крайна сметка се оказва, че съпротивата на душата (а тя е една цялост, никой поотделно не може да решава от нейно име - без да се е допитал до непрекъснато заседаващия “симпозиум” на всички душевни сили) неминуемо води до неефикасност на “изпълнението”, до липса на желаната концентрация, а значи и до провал на замисленото, до липсата на някаква особена полза от моето “съзнателно решение”. Това означава, че аз - ако съм решил да уча през всичките тези пет часа, но душата ми не го иска и затова се съпротивлява - просто ще си “проседя” над учебника или книгата без да науча нищо. Следователно можем да кажем, че

на всяко нещо му “идва времето” когато душата го пожелае

като под това последното разбираме, че решението е получило благоразположението на всички без никакво изключение душевни сили, успяло е да ги убеди в своята навременност и неминуемост, “душевният симпозиум” е гласувал “да” и така е открил пътя към осъществяването на онова, което цялата душа вече желае (а не само една нейна своеволна “част”!), зад което застава душата с всичките си сили. В един по-практически план може да се каже, че “измъчените” решения (в които е налице съпротива на останалите душевни сили, т.е. получават се едностранчиви “хрумвания без признание”, което именно поражда “мъката”) точно затова са осъдени на провал или поне на неефикасност при осъществяването. Докато решенията, зад които стои една жива спонтанност (израз тъкмо на целостта на душевното!) няма как да не успеят - защото зад тях стои всеобхватния потенциал на душата и човека, цялата й мощ, на тях нищо не е противопоставено, липсва раздор и раздвоение вътре в човека, а всичко това е предпоставка за пълноценност на реализацията, за сбъдване на желаното в едно близко бъдеще. С други думи казано, полезни и успешни са ония действия и дела, които са израз на свобода в пределите на душата (и затова зад тях застава цялата душа), докато действията, в корена на които стои принудата и насилието над самия себе си, т.е. несвободата и “тиранията” на някоя душевна сила над другите, неминуемо водят до провал - независимо дали сега го осъзнаваме, или пък ще го разпознаем по-късно, когато вече се е стигнало до нетърпимост, до очевидна криза на съществуването. Изводът се налага сам по себе си: не бива да се насилваме да правим нещо, което душата ни не го желае всеотдайно и свободно. Вместо външна принуда към някоя душевна сила трябва да прилагаме “убеждаването” й, т.е. приемането на законността на нейните искания; иска се една своеобразна вътрешна “либералност”, без която сме обречени нищо значимо да не постигаме; да пропиляваме възможностите си - и времето, откриващо ни ги във всеки миг. Несвободният човек не разбира себе си и разчита на насилието, отправяно и насочвано - съвсем неразумно, впрочем - тъкмо към самия себе си, и за оправдание нарича това “дисциплина”, т.е. налагането на капризната воля на един спрямо всички останали. Ефектът от това е временен, само до известно време, в един миг неизбежно идва бунтът на душевните и жизнените сили, който може да помете всичко, а в крайна сметка - ако неразбирателството между тях се засили и стане трайно - ще опропасти и живота. Разумността (не едностранчивата разсъдливост!), опираща се на свободата, дава на всяко нещо неговото (включително и неговото време), признава исканията на душевните сили, на тази основа се опитва да ги хармонизира и да им отделя длъжното (според характера и същината на индивида), да балансира между взаимно отричащите се и несъвместими желания и едва според постигнатото в тази главна насока на развитие на жизнеността да решава (според конкретната ситуация и временното разположение в рамките на душата) и определя кога е “дошло времето” на всяко нещо, т.е. неговото време. Ясно е, че не можем да живеем според една повърхностна “житейска аритметика” (каквато иска да ни натрапи голият разсъдък), за да се “оправим” във времето и живота се налага да се ползваме от

екзистенциалната динамика и психология

която разбира нашето собствено естество, животът, който пулсира както в тялото, така и в душата - и съобразно него мери и отмерва миговете, времето и тяхната “запълненост” с потребните ни “неща”. Нейната истинска почва е свободата, която се заражда най-напред в отношението към самия себе си; несвободният спрямо себе си човек е тотално несвободен - и точно на такива хора времето “непрекъснато им бяга”, те никога няма да го настигнат. Следователно

времето е тайнство, непризнаващо разсъдъчно третиране

чудото на времето се основава на чудото на свободата; разгадаването им е свободно разполагащият със себе си и с живота си човек, който, живеейки, разбулва всички тайни. Чудото на времето е в това, че то предоставя на човека безброй възможности за всеки отделен миг, а от нас изцяло зависи избора коя от тях да бъде осъществена, превърната в непосредствен живот - ето този е лостът, благодарение на който управляваме своя живот. Избирайки съобразно казания по-горе начин - т.е. в съответствие с дълбоко желаното и потребното на душата и човека, а значи напълно свободно - човек органично и безусловно влиза в единение с вътрешния темп на времето, задаван от човешкото сърце. Изборът на една възможност за този “отрязък” от време (миг, минута, час или ден) означава свободен отказ от всички останали, но не по принцип, и не завинаги, а само за този миг, тази минута, час, ден. Така всички останали, пренебрегнати за момента възможности остават на разположение на субекта, те са набор от нереализирани насоки на живот, които съставляват “жизнен резерв” и потенциал; към него човек може да прибегне и да се възползва когато поиска, този “неизразходван запас” от възможности е в основата на това, че бъдещето ни никога не е предопределено, а зависи само от нас. Отложеното свободно (по своя воля и желание, по свое убеждение), а не по принуда, насила или поради външна необходимост, ни дава нови възможности да правим живота си, които винаги са ни на разположение, но към които ще прибегнем едва когато “им дойде времето”, сиреч когато ние самите решим в съответствие с живота и силата на живота, напираща в гърдите ни. Следователно единствено от нашата собствена мобилност, динамичност, активност, инициатива и пр. Зависи богатството от възможности, на които сме дали живот, на които сме се наслаждавали пълноценно, а също и тези, които ни предстоят, които ни “чакат” и дори “зреят” в гърдите ни, бидейки непрекъснато в наше разположение. В този смисъл

ограничаването е предпоставка за “смисленото” разпростиране

на човека в неговия живот, а неограниченото отдаване само на една възможност неизбежно ни лишава от всички останали. Това второто - съвсем неразумно, впрочем, като “избор”, който ни е “избрал” нас, не ние него - не означава друго, а жизнена непълноценност, скука, сиво монотонно всекидневие, нетърпимо бавно и еднообразно течащо време, неврози, пропиляване на безброй значими възможности, които биха могли да се вместят (да намерят своя “ниша” във времевия поток), но “не им е било съдено или отсъдено” това, непростима ограниченост на едно човешко същество, опитало се да надхитри времето и живота, но точно затова оказало се тяхна жертва. В същото време първата философия на живота, изхождаща и опираща се на разумното самоограничаване заради богатството на самия живот, което не бива да ни се изплъзне (понеже е корен на свободата ни!), всъщност нищо не пренебрегва и от нищо не се отказва или пък ограничава, но всичко (актуално, сега, и потенциално - в бъдещето) й принадлежи, което именно поражда усещането за пълнота и всеобхватна жизеност, лежащо в основата на здравото и автентично наслаждение от живота, от съществуването, което аз искам. Затова не си струва да се отказваме (поради “разсъдъчни съображения”) от всичко останало само заради едно нещо, преценено прибързано като “доминираща възможност”, например заради ученето - от любовта, приятелството, развлеченията и пр. Така не спестяваме време - както си мислим - а глупаво го пропиляваме в едно насилие над самите себе си, което няма особен смисъл и затова няма да остане ненаказано. От гледна точка на казаното може да се приеме, че “невъзможност” и “невъзможно” за човека не съществува - ако самият той не е “стеснил” до невъзможност своите възможности и перспективи, ако не се е отказал безброй пъти от тях и така сам не ги е направил “невъзможни”, непостижими никога. Това ни дава право да повторим казаното от великия Гьоте, което съдържа една дълбока истина на живота:

“блажени са искащите невъзможното”

и дори да прибавим поне това: защото свободата дава на човека всичко, прави го богоподобен и причастен на висше блаженство, но нашата ограниченост (по собствена “заслуга” придобита!) “произвежда” непрекъснато толкова повече невъзможности, колкото повече сме се отказали от свободата. За свободния човек невъзможност не съществува, за несвободния, значи, във всеки момент се откриват не възможности, а само невъзможности тъкмо затова, че е предал своята свобода, отказал се е от нея.

Следователно отсрочването на някои възможности за друго, бъдещо време не е окончателното им елиминиране (“погребване”) и отстраняване от живота ни, напротив, в акта на отлагането (което също е субективна ангажираност с тях) те вече получават особен битиен статус, оказват се въвлечени в нашето битие като проект, като бъдеще, на което е съдено да се случи в едно предстоящо време, като жизнена перспектива и потенция, като наша задълженост по отношение на тяхното реализиране някога - когато решим да ги извадим от “небитието”, да ги превърнем в действителност, да им придадем актуално, истинско битие. Този жизнен резерв на субекта, тази “колекция” от възможности и перспективи, които вече е невъзможно да не се случат някога в бъдещето (заради нашата ангажираност с тяхното бъдеще), е всъщност истинското богатство на всеки човек. Този, който свободно избира бъдещето си е истински богат, той разполага с най-големи богатства: свобода, живот, бъдеще; “бедният” е беден най-вече заради бедност на възможностите, заради загубата на перспективи, заради обречеността си да е несвободен и безжизнен; човек е богат в истинския смисъл когато има и съзнава бъдещето пред себе си с всичките му възможности, това е истинското богатство; когато загубим бъдеще, тогава всичко сме загубили, едва тогава истински сме обеднели и осиротели.

От друга страна избор изобщо не може да съществува ако сме се ограничили и ангажирали твърдо с една възможност, превърната от нас в единствен модус на живота, който всъщност владее нас, но не ние него. Избор не съществува ако не разполагаме във всеки миг с много възможности, съществуващи за нас “в запас” и в резерв, между които можем да избираме, да решаваме и така сами да определяме бъдещето си. Ако не сме способни във всеки момент да променим решително живота си, ако не виждаме пред себе си нови алтернативи, ако сме се лишили от различни и смислени перспективи, ако сме се отказали от способността си да избираме сами (изхождайки единствено от себе си), то това означава, че сме се оказали в “хватката” на едно съществуване, което по нищо не се различава от това на вещите, на мъртвите предмети. (Защото именно те наистина са само това, което са - и съвсем не могат да бъдат нещо различно от предварително заложената в тях същност.) Подобна инертност на човешкото същество, непроницаемостта му за промени и различия е поставяне на това същество в примката на едно изцяло безинтересно време, то е превръщането му в “остров”, завинаги заобикалян от времевия поток с всичките му възможности. Казахме, че основата на такава неблагополучна съдба на един човек е кардиналният му отказ от свободата, от усещането за човешка самобитност, а също така - като последица - и от надеждата за едно бъдеще, което не е индиферентно към мен,а е именно мое бъдеще. В този случай хоризонтът на бъдещето се свива в една точка, строго предопределеното и единствено бъдеще, което такъв човек без да иска е избрал (или е избрал без да съзнава какво точно иска, т.е. то е избрало него), неминуемо води до обезличаване на човека, до включването му в безличния поток на вървящите в една посока, до кухото съществуване, до което се свежда “животът” на тълпата и “комуната”, непознаваща и самоотвержено враждебна на свободата. В нашия пример (за учещите и за учените!) това означава пагубна нагласа, която може да се изрази със следните думи: “Аз съм учещ, аз съм учене, аз съм учен и аз не съм - и не искам да бъда - нищо друго. Нищо друго не отклонява моето внимание. Аз съм отдаден “всецяло” и без остатък на ученето и на моята непрекъснато увеличаваща се ученост. Аз не мога да бъда нещо различно от това, което съм; това, което съм, ми стига, всичко останало не е моя възможност и пр.”. Подобна отдаденост на нещо абстрактно - независимо какво е то: учене, политика, “идеал”, “правене на пари” и т.н. - и откъснато от всичко останало (което се разглежда през тази призма като “излишно”, “ненужно”, “лукс, който не мога да си позволя”, “губене на време”) води до появата на едноизмерен човек, който в никакъв случай не може да се нарече личност заради прекалената си жизнена непълноценност и “сухота”. Такива хора в един момент направо обезумяват, показвайки способност към всякакви ексцесии - понеже са овладяни от див бяс и от желание за разрушаване, което е непонятно за естествено живеещите хора; това е отмъщението на живота за това, че са му обърнали гръб. Историята на комунизма дава обилен материал за такъв край на “победителите на природата” и... човечността. Съвсем друго е обаче човек да си запазва възможността във всеки миг да става различен, да се преобразява чрез избора на някаква друга, държана досега в запас възможност, да живее в различни модуси на човешкото съществуване, черпейки “с пълни шепи” от неговата многоликост и намирайки им “тяхното време”, да изпълва времето си със свободно избрани и разнообразни дела, интереси, постижения, изяви, развитие на способности, задоволяване на желания, реализации на своята също така многоизмерна и динамична човешка същност и пр. Едва в този случай човек започва да улавя и разполага с времето си, да се прониква от все по-засилваща се се удовлетвореност от него (времето е животът в нас самите!), едва тогава човек започва да усеща непрекъснато, че се “справя” със съществуването си, свободно го владее и на тази почва се ползва от плодовете на своята ангажираност с битието, с автентичния живот. Затова

“прогонването” на вечната неудовлетвореност

от времето - каквато ни се струва тя до момента, в който сме я разбрали - е възможно само ако сами не си отрязваме пътя към различните форми на живот, които нашата многоизмерна човешка същност ни дава, т.е. само чрез добиването на

дължимата широта на жизнения ни хоризонт

и чрез вглъбяването, пълноценното изживяване на всяка една от посоките, които ни водят към живота като пълнота и изпълненост с богатства, потенции, цели, възможности за изява и реализация на самите себе си. Основното тук е да съчетаваме умело лишаването с отдаването, самоограничаването с разпростирането в различни посоки, отказът от живота заради самия него (от някоя възможност заради други, на които им е дошло времето) и въвличането ни - като цялост - в неговото неизразимо многообразие и многоликост, при това единствено заради самите себе си и защото чувстваме дълбоко в себе си, че “така трябва” или “защото аз иначе не мога”. Това е възможно и постижимо само ако се откажем решително от това да сме “повърхностни” (да гледаме повърхностно на живота си) и ако също толкова решително се опитаме да бъдем “вглъбени”, “задълбочени” в неговото тайнство, ако се “просмукаме” от мощните му дълбини - които при това съвпадат с нашите собствени, с “дълбините на човека”, с неговата сърцевина и дух. Ясно е, че в съответствие с казаното “оправянето” в и “със” своя живот без философия, отговаряща на неговото естество, е безкрайно хипотетично; доколкото се справят с живота си, хората го дължат на това, че в неговите изпитания са успели да достигнат до своя философия, до някакво - ясно или “едва-едва мъждукащо” - разбиране на това какво иска от нас този живот и особено какво следва да искаме ние от него. Това е така, защото

“тържеството на човека над времето”

всъщност се корени в овладяването на самия себе си и на ресурсите за живот, заложени във всеки един от нас, в разполагането една до друга на отделните жизнени сили, които усещаме в себе си, в “композирането” им в ограниченото време, отредено ни за живот на този свят - без пренебрегването на нито една от тях (защото тя е в състояние жестоко да ни отмъсти) и без “предоверяването” само на една (за сметка на останалите), защото това неизбежно води до едноизмерност, извратеност, непълнота на съществуването и съответстваща му трагичност, страдание. Това последното - толерирането на някоя жизнена, телесна или душевна сила - е твърде разпространето, макар че малцина си дават отчет за неговата “опака страна”, за фаталността на мнимата му “безобидност”. Защото ако животът ни свършва едва когато силата на живота у нас е на “привършване” и е изчерпана, то изправянето на отделни жизнени сили една срещу друга в една безполезна борба и война, вражда и неразрешим конфликт, е предпоставка за преждевременното им изчерпване, за взаимното им “неутрализиране” (също както докосването на “плюса” и “минуса” на батерията води до мигновеното й разреждане), вещаещо същевременно съвсем неблагополучен край на индивида, който е допуснал да се “затрие” без смисъл енергията, вкоренена изначално у него. Та нали ако животът ни е “река”, пълноводна и буйно течаща, разпенена от от ударите на водата в скали и подводни камъни в горното си течение, то ние не бива да допускаме разпиляването й в низината чрез образуването на блата и тресавища, или пък чрез възникването на водовъртежи, безкрайно поглъщащи енергията на водната маса? Нали е ясно, че задачата ни се свежда до това да й осигурим достатъчно широко и дълбоко русло, което да е в състояние да поеме водите й без загуба на нито една капка,без опропастяване на смелия й устрем - постигнат при спускането й от планината (съвпадащо, впрочем, с нашата “буйна” и дръзновена младост!)? Само по този начин ще можем да доведем цялото пълноводие на “реката на живота” - а това сме самите ние, индивидът като такъв, индивидуалността в неизмеримото й своеобразие! - до “океана на вечността”, съвпадащ с праизвора на всички “енергии и сили”, на всяка жизненост, на “онова, което живее”, дори това да не е човек, а и най-малката “буболечка”. (А да не се окаже, че пред този необятен и велик океан на вечния живот сме довели жалък и смешно малък ручей, чийто води са били изгубени някъде без смисъл и полза, изцяло безцелно?!) Затова блаженство (и благодат още приживе) постигат само ония, които не са изчерпали докрай вложената в тях жизнена сила, а са я запазили и “преумножили” - чрез ефективното й използване и “трансформиране” по най-добър начин. В този смисъл трябва да гледаме на живота във всичките му възможности - и на себе си във всичките ни способности - като на безкрайно драгоценно достояние, което трябва да бъде съхранено и умножено, а не безвъзвратно пропиляно и погубено...

И понеже се оказа, че в някои случаи метафорите са необходими за изразяване на неизразимото, то нека да завърша със следната:

драмата на живота ни се разиграва “пред” декорите на времето

на неговия фон, които трябва да са съответстващи, достойни за “пиесата”, а не стари, окъсани, взети назаем от реквизита на друга пиеса, съвсем неподходящи и затова изцяло провалящи замисъла и идеята. Автор на тази драма на моя живот съм аз самият, аз съм “главното действащо лице”, водещият актьор, аз също неуморно “режисирам”, аз при това правя “декорите” (те не са просто...украшение!), които пряко са свързани с жизнената пълнота и достоверност на сътвореното. Има ли тогава смисъл да се оплаквам някому за възможен провал на “представлението”, да се опитвам да се оневинявам? Още повече, че тази драма на моя собствен живот има само една “репетиция”, която точно затова е и “премиера”, а и други “представления”... изобщо не се предвиждат!

Дали обаче времето е само “декор”? Дали то не е тъкмо “сценария”? Или пък е всичко онова, което съм аз самият - като жив и живеещ?

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. София: Изд. A&G, 2000.