Част III: ВРЕМЕ И ИСТИНА

11. НЕСЪСТОЯЛАТА СЕ ВЕЧНОСТ

Ангел Грънчаров

web | Преследване на времето. Изкуството на свободата

11.1. “Живеейки не с времето, от времето не се боиш”. 11.2. Праизворът, от който изтича “сега”. 11.3. “Времето е трагичното”, “необратимо и прекалено късно”, “вечната отминалост”. 11.4. Непресекващата никога времевост. 11.5. Екзистенциалните неудобства. 11.6. Времевите стереотипи и съзнание. 11.7. “Обвеяната от хлад вечност”. 11.7. Битийна преизпълненост на живота в измеренията на вечността. 11.8. Какво е човекът без неговото “да бъде”? 11.9. Бъдещето ни сродява с битието. 11.10. Преследвайки бъдещето. 11.11. Животът, преживян само като време, е несъвършен. 11.12. Човекът не може да се откаже от бъдещето. 11.13. “Стълбицата на времето”, водеща към вечността. 11.14. Съдбоносният избор. 11.15. Пагубният нагон към разрушението и смъртта.

“Времето! То се простира във всички съществувания. То шествува като първи бог... От времето е изпратено и съществува всичко, което е било и което трябва да бъде.”

Това е мисъл от Атхарвавада, в която се възхвалява времето именно като първи бог, сътворяващ всичко съществуващо; на времето дължим всичко - което е било, е и ще бъде. Да се поставя времето на най-висок пиедестал е обичайна склонност на човешките същества, имащи предимството, че могат да си дадат отчет за неговия жизнен смисъл. Но Луций Аней Сенека, великият римски философ и възпитателят на Нерон (символа на неограниченото от нищо зло, искащо да бъде безсмъртно), е погледнал от друга страна на “проблема”:

“Всичко, което виждаме наоколо, ще бъде изядено от ненаситното време...”

Излиза, че времето поражда или дава съществуването, но то и безмилостно го “изяжда” и унищожава - как е възможно това? Какъв е смисълът: разхитително да дава живот, но също така жадно да отнема и убива?! Ако е така, времето следователно ни държи в абсолютната си власт - как тогава можем да се освободим от неговите “лапи”, да се “изхлузим” от безмилостната му прегръдка? Това, че сме времеви същества (същества, чиято същност е “времевостта”, чистото траене у нас самите) значи ли, че сме обречени единствено на времето? Тази обреченост на човека на неумолимия ход на времето може ли да бъде победена - или поне смекчена? Времето ли разполага с нас или ние разполагаме с времето - можем ли да поставим и така въпроса?

Руската поетеса Марина Цветаева (на поетите е дадено най-ясно да разбират живота) е написала в спомените си по повод на среща с познат човек:

“Срещнахме се с него като че ли се бяхме разделили вчера.

Живеейки не с времето, от времето не се боиш

Времето не влиза в сметките ми; ето го цялото ми отношение към времето.” Какво означава това, как се постига - да бъдеш независим от времето, да не се боиш от него? Как да изключим от сметките си тъкмо времето, какво тогава ще дойде на негово място? Може ли изобщо да се живее “не във времето” - или това е някакъв абсурд? Ако живеем не във времето - къде живеем тогава и живеем ли изобщо? И, накрая, времето,

праизворът, от който изтича “сега”

(по думите на Едмунд Хусерл) - случва ли му се някога да спре, ако спре, как тогава ще съществува това някога, в което времето е спряло? Може ли нещо съществуващо, едно “аз” или съзнание да съществува никога - и все пак да съществува, макар и по крайно особен начин? Ако “премахнем”, успеем да елиминираме времето с всичките му моменти “сега”, то какво ще дойде на тяхното място: нищото или “нещо друго”? Човекът е живата връзка на поредицата от мигове, всеки миг се преживява като такъв само от нечие съзнание; без последното мигове не съществуват, не могат да съществуват (ако го нямаше окото, което миг-ва, няма го и мига. Моето съзнание партикулизира, “накъсва” и разделя на дискретни части (мигове, моменти, периоди) потока на времето, и същевременно ги свързва в последователност, насочена към посоката, която аз самият определям: към моето бъдеще, по-скоро към онова, което аз ще бъда (защото силно съм го искал - до степента да му придам битие, да се ангажирам с него така, че да го сътворя). Следователно ако “времето не ме интересува” или пък ако “бъдещето не влиза в сметките ми”, то това значи, че аз имам абсолютната увереност, която ясно ми говори, че вече съм в автентичното бъдеще, което изобщо мога да искам - при това не само в едно, а във всяко бъдеще. Това означава, че аз вече съм в бъдещето, което съдържа всичките ми перспективи, с други думи казано, “аз вече съм постигнал себе си”, “аз за себе си повече не съм загадка” и пр. Тази коренна промяна на отношението към времето, носеща в себе си кардинално различно отношение към самия себе си - което именно ме “извежда” извън времето и ме “слага” в някакво друго измерение на съвършено различното съществуване в сравнение с това, което изобщо познавам - се налага да бъде изследвана. Надеждата е, че едва когато погледнем на времето от позиция, поставяща ни извън самото време, то едва тогава ще ни се удаде да разберем автентичния му смисъл: бидейки “във” времето, на нас не ни се открива дълбоката му същина, гледната точка не позволява, хоризонтът е прекалено стеснен. По същия начин в гората, сред дърветата, ни се удава да видим само дървета, но не и “гората”; когато излезем от “гмежта от дървета” или пък се качим на по-високото, то едва тогава гората изпъква в цялата си пъстрота; същото трябва да направим и във връзка с налагащата ни се сега смяна на ориентацията ни във “така и така течащото време”. Налага ни се да стъпим на място, от което можем да погледнем на времето в действителната му същност, в цялостния му смисъл.

Освалд Шпенглер пише така:

“Времето е трагичното: необратимо и “прекалено късно”, вечната

отминалост”

Значи ли това, че “надмогвайки” времето, едва тогава се откъсваме от вечната трагичност на съществуването? Нашата времевост ли ражда непрекъснато страданието и неудовлетвореността от “битието-сега”, от което не можем да се откъснем? Ето по този път от проблема за времето неизбежно се стига до темата за вечността. Докато се плъзгаме по повърхността на времето, ние сме времеви, т.е. “временни” и смъртни, а също и преходни, тленни същества - значи ли това, че когато се “гмурнем” в неговите дълбини, едва тогава ще открием вечността, а заедно с нея и безсмъртието, усещането за непреходност? Може ли живият и затова смъртен човек да постигне вечност и безсмъртие - ето го главният въпрос, съпровождан от един друг: как следва да съществуваме извън дадената ни непосредствено фатална обвързаност с времето? Казано накратко: как съществува неподвластният на времето,т.е. причастният на вечността човек? Има ли “сред нас” такива хора?

Нека да започнем с нещо просто, но също така и... фантастично. Да си представим човек, който иска да живее вечно, по-точно казано - да живее един практически безкраен земен живот в някаква чудна, но и парадоксална

непресекваща никога времевост

(все едно че е станал свидетел на цялата история!). Това, което казвам, може да се осъзнае лесно с помощта на представи; да речем, че по някакво чудо е станало така, че “продължителността на живота” вече не е 70 , а...7 000 години! Един такъв хипотетичен живот от седем хилядолетия (достигнат, да предположим, в резултат на фантастични постижения на модерната медицина!) е практически вечен, нали съзнаваната история на човечеството е малко повече от тези седем хилядолетия, какво може да се желае повече от това да живееш... 70 века?! (Говоря за една абстрактна вероятност, в която е безумие да се вярва - и затова на този пример не гледам така сериозно както някому може да се стори!) В нашия изцяло условен пример става дума обаче за живот от 7 000 години, протичащ в “толкова много време” (който поради това ни изглежда вечен), а не за вечност в собствения смисъл, която - това поне е сигурно - няма нищо общо с живота във времето - такъв, какъвто го знаем, преживяваме, чувстваме. Но нека след тези уточнения да се опитаме да разберем смисъла на един такъв почти безкраен човешки живот - желае ли го изобщо някой?

Нека да поразсъждаваме. Една трета от живота си човек е млад, друга трета отива за така наречената зрялост (която, впрочем, някои никога не достигат: понеже и през “средната възраст” си остават “зелени”!), а последната третина е време на “напредналата възраст”, сиреч на старостта. Излиза, че този, на който е отреден 7 000 години живот - и той го знае, той го е пожелал съзнателно! - ще бъде млад и младеж цели 2 333 години (равно на нашите 23 години, но понеже 10 години са “загубени” за детството, то стават 33!), толкова се пада да бъде сериозен и деен човек на средна възраст (разполагаща се в нашите от 28 до 50 години), а годините на неговия “залез” също няма да бъдат по-малко от 2 333! Блазни ли го някой такава перспектива - да бъде младеж, зрял и старец по 2 333 години, т.е.цели 23 века?! Да се опитаме да разберем, пак “разсъждавайки”...

Всички ние, оплакващите се от “бързо отминалата младост”, ще завидим ли на една младост, разпростряла се в чудовищен период от 2 333 години?! Добре, най-прекрасната възраст, младостта, нека бъде 23 века (+ още 33 години!), вероятно можем да я понесем: та това е една практически несвършваща младост, която затова така ни мами! Но в един... “много отдалечен ден”, който неминуемо все пак ще дойде (когато вече сме се изтощили от безкрайното си “младеене”!), идва още по-трудното: на 2 333-тата година вече си станал или по-скоро “останал” все още млад човек, приблизително на нашата 30-та година, на който предстои “средна възраст” от още 2 333 години! В тях всяка сутрин трябва да ставаш рано, да бързаш за работа, да стоиш на бюрото си (или на някое друго поле за професионална изява) безкрайно много скучни следобеди, да се връщаш вечер уморен и “пребит”, да гледаш милиони вечери телевизия, да преживееш (да пресметнем: 2 333 х 50 = 116 650!) тъкмо 116 650 уикенда, които при това не трябва да са абсолютно едни и същи, еднообразни и т.н. Дали подобна перспектива може да се оцени като “несвършващо щастие”, като висш идеал за живеещия човек - идеал, за който всеки смъртен мечтае, на който всеки от нас завижда. Добре, да приемем, че макар и “грохнали” от... трудови и житейски подвизи през тези нескончаеми 2 333 години, ние се довличаме до възрастта за пенсия (равна на нашите 50-55, дори да са 60-65 г.), до възрастта на “заслужилия отдих”, който обаче трябва да продължи - в болести, неразположения, в очакване на нищото, на смъртта! - цели 2 333 години! Да “залязваме” толкова много време, да остаряваме (да сме стари!) цели 23 века - това вече е непоносимо, какъв жесток край, каква агония, която ще помрачи всички радости на предишния “завидно продължителен” и щастлив живот в невъобразимите 46 века! Ясно е, че тук вече никой не завижда на такава безкрайна старост, разпростряла се хилядолетия и затова немислимо жестока, нечовешка. Какво се получи в края на краищата - нашият приличен живот от около 70 години като че ли е за предпочитане?!!

Но пожеланият от някой абсурден човек живот от 7 000 години, сто пъти по-дълъг от нормалния, носи в себе си и други, съвсем нови

екзистенциални неудобства

(понеже всичко тук се умножава по сто!): ще трябва да бъдем деца поне 1 000 години, ще отглеждаме децата си цели векове, жените ще бъдат бременни всеки път не повече и не по-малко от 75 години (9 мес.х 100: 12 = 75 години!), всичко друго и останало се увеличава до абсурд, например обядването и засищането, продължаващо сега около 30 минути, тогава ще бъде, трябва да бъде дълго цели 50 часа, две денонощия “всеки ден” (и три пъти “дневно”!), огладняването, времето между две хранения ще бъде 500 часа (20 денонощия), по 50 часа ще отделяме и за облекчаване в тоалетната, повтарям, “всекидневно”, иначе всичко продължава десетки и стотици години, например бръсненето сумирано за цял живот, обличането, къпането, рязането на ноктите, лъскането на обувки, да не говорим за гледането на телевизия, почистването на дома, прането, готвенето и т.н. Това,че сме се преместили във вечността със всичките си навици и потребности, взети от временното съществуване, поражда абсурда, за който тук става дума - и с който трудно можем да се примирим. Вярно е, че от гледна точка на казаното има и утешителни неща, например това, че в абсурдния живот от 7 000 години цели 2 333 ще отидат за сън, ще проспим цели епохи, включващи времето от Платон до Хайдегер (колкото, всъщност, е съществувала нашата европейска цивилизация и история!), няма да участваме и няма да видим - понеже сме заспали - войни и световни катаклизми, които ще бъдат иначе, от друга страна погледнато, нищожно кратки, колкото обръщането ни от едната страна на другата в леглото (ако са продължили колкото са продължили!), но за сметка на това ще учим в училище и в университета непоносим период от 1 400 години (една пета от живота, пропорцията сега и тогава се запазва) - и това вероятно вече е достатъчно за да се откаже огромната част от човечеството от абсурдното безсмъртно живеене, при това решително и без уговорки, а останалите ще го намразят и няма да го пожелаят на други основания, значи всички ще въстанем безрезервно против ужасяващата продължителност, в която сме се пренесли с всичките си грижи, дела, занимания, потребности и суетности - и така сме ги превърнали в непоносими, в страшна тежест и в коварна, абсолютно непосилна за човека мъка. Затова от гледна точка на казаното трябва наистина да сме благодарни на Твореца, на нашия Създател, който е направил животът ни да продължава не дори и ония 900 години (както според Библията първоначално е бил определен), а само 70 - което ни е напълно достатъчно за да го направим прекрасен и да го изживеем истински. Наистина нашият живот от около 70 години - стига понякога да не свършва преждевременно и неестествено, макар че, казват, Бог обичал най-силно ония, които вземал по-рано! - е напълно достатъчен, нито прекалено кратък, нито прекалено дълъг, а от нас зависи как ще се възползваме от него и за какво ще го употребим. Едва сега може да се разбере истинската значимост на факта, че сме времеви и “временни” същества, че винаги живеем и правим нещо “от-и-до”, че разполагаме с ограничено, но затова пък безкрайно ценно време, което още повече ни принуждава да бъдем адекватни на него и на самите себе си и пр. Но нека да погледнем на проблема от друга, по-смислена страна (въпреки че в него, така както го поставих дотук, са скрити и много други значими моменти, които за съжаление не мога да обсъждам - заради “липса на време”!)...

Ако животът ни стане безкрайно дълъг, ужасяващо продължителен, един вид “вечен”, и ние се пренесем в него с

времевите стереотипи и съзнание

(характерни за сегашния ни живот), то тогава нищо няма да спечелим, а само ще умножим всичко, което и сега имаме, в една непоносимо тъжна степен. Затова е безсмислено да искаме да живеем “много” - като под това разбираме много години, дори векове. Не в това е същината на работата, да “живееш повече” или “много” означава съвсем друго - и това се разбира прекрасно от всеки. Простата продължителност във времето нищо не значи, напротив, тя, както видяхме, може да се обърне против нас, важното е как живееш, доколко интензивно (не обаче “екстензивно!) си във времето - като преживяване, като действие,правещо живота. Автентичната и действителна стойност на един живот не се мери с количеството преживяни години, а с пълнотата и пълноценността на ония изяви на жизнеността, които правят живота ни, придават му стойност и смисъл. Другояче казано, смисълът на живота ни иде от свободата на “себеосъществяването” и реализирането на своите жизнени сили, благодарение на която изпълваме живота си със значими преживявания, постижения, дела, успехи, “завоевания”, сбъднати надежди и достигнати възможности и проявени способности...

Затова изглежда вечността няма нищо общо с времето, не бива да се пренася характерното за времевото съществуване във вечното, безкрайното, неограниченото, безначалното. Времето - знаем вече това - е свързано с протичането, с траенето, със ставането на нещо, с динамиката на преминаването от едно състояние в друго, с движението, с живота какъвто го имаме сега, с тленността, преходността, изменчивостта. Времето е мащаб и мярка на съществуването-сега-и-тук, с време мерим всичко ставащо в земния живот, то е ориентир и посока, с която сме принудени да се съобразяваме всеки миг и непрестанно. Времето е пътуване, следване на своя жизнен път, пътешествие и изпитание на човека, стремеж към посоката и целта, която предварително не знаем и сами търсим, то е трагично и възвишено преживяване на себе си, на своята самоценност, от която не можем да се откажем никога. Във вечността няма пътуване и търсене, вървене и лутане, няма движение и посока, няма изпитание и динамика, в нея не може да има траене като преживяване на своя цялостен (душевен и телесен, духовен и практически) живот и на своята човешка ангажираност с битието си. Вечността е само един миг, разпрострял се безкрайно, едно сега, което трае вечно, една “замръзналост” и “вкамененост”, чиято агонична гримаса е непонятна и чужда на пристрастения към живота земен и смъртен човек. Съществуването във вечността - ако изхождаме от представата за съществуването си във връмето, но не я пренасяме механично, а само се “оттласкваме” предпазливо от нея - е коренно различно от животът-тук-и-сега, с който сме свикнали и който обичаме, то е една изпълнена с тайни реалност, която никога няма да проумеем (още повече че не можем да проумеем и живота-сега, въпреки че е при нас!). Щом като и животът-сега, който уж живеем всекидневно,е за нас, живеещите, една “тайна, която трябва да бъде разгадана” (също както и човекът е такава тайна, по думите на Достоевски), то тогава какво можем да кажем за съществуването в немислимите и непредставими пространства на

“обвеяната от хлад вечност”

от която можем да очакваме и предполагаме абсолютна мистерия и тайнственост, непроницаема по никакъв начин и “чудноватост”, чудо, но и “чудесност”. Това, “в което се вижда живот”, е времево, негов принцип и начало е тленността, съществуването обаче, което е причастно на вечността, или вечното съществуване е пребиваване, което не може по никой начин да бъде уподобено на текущото, изменчиво и преходно съществуване на “идващи и отиващи си” същества и неща - изпълващи живота и проникнати от него. Тази идея, обвързваща времето с живота и преходността, а вечността с неизменното пребиваване като съвършено друг вид битие, дължим на Плотин, философ на късната, но проникната от могъщо влечение към вечността гръцка античност. Същият този Плотин пише, че “вечно е това, което пребивава по един и същ начин и непрекъснато е такова, каквото е”, вечното е неделимо съвършенство, което “към нищо не се стреми” - защото е преизпълнено с битие и потенции без никакъв пропуск или недостатък. Що се отнася до парадоксалния “времеви аспект” на вечността, то за него може да се каже, че вечно съществуващото “пребивава в тъждество със самото себе си и не се променя, а е постоянно в настоящето - тъй като нищо от него не е отминало, нито тепърва може да възникне, а винаги е такова, каквото е” (Плотин). Другояче казано, “за вечността остава да бъде в своето битие това, което е” (Плотин) докато, очевидно, във времето съществуват същества и неща, които (поради непълнотата на битието си) могат да бъдат и това, което не са - и това е особено изразително при човека, който, по думите на Ж.-П. Сартр “не е това, което е, и е това, което не е”. Времевият живот или животът, поставен в реалността на времето, от гледна точка на казаното непълноценен, неистински, той е живот, на който толкова много неща липсват за достигането на цялост и абсолютна битийност, изпълненост с битие, пълнота. Затова животът, който живеем, е устремен към някаква цел и посока, към някаква жизнена перспектива, която мами в далечината със своето съвършенство, “себепостигнатост”, хармонична достатъчност за самия себе си. Тук се вижда най-добре основанието за така познатите ни “елементи” на собствената ни жизненост като стремеж, копнеж, желание, влечение, страстно привличане, искане, надежда, увлеченост по идеята и пр. Неудовлетвореността, без която не можем да си представим съществуването на човека, определяна от безсъзнателното влечение към пълнота, е “движеща сила”, ядро на порива към “себеосъществяване” и към постигане на живота като самоцел, “цел на самия себе си” и самоценност. Нашата неудовлетвореност в този смисъл е онтично предопределена и в този смисъл е неотстранима, неизбежна, от нея може да се “спаси” само оня, който се откаже от битието си на човек. Цялото движение и текливост на земния живот, цялата му динамика и неустойчивост вероятно се дължат на дълбоко вкоренения копнеж по изначалната, съществуващата само в пределите на вечността пълнота и “преизпълненост с битие”, на стремежа към завършеност и цялост, без който животът наистина е заплашен да си остане само търсене, лутане, ограничено във времето вървене нанякъде, страдание, подбуждано от усещането за съдбовния недостиг на битие, мъка и винаги неудовлетворено желание за живот. Затова Плотин с основание прибавя към казаното по-горе: “Животът при и в битието, цялостният и непрекъснатият в универсалната си пълнота живот, става очевидно това, което търсим - вечността; когато види това, човек е съзрял вечността.” Недостижимата в този живот на земята вечност, неуловимата, “чезнещата на хоризонта”

битийна преизпълненост на живота в измеренията на вечността

страстта на човека към съвършенство и цялост, подтикваща го към това да бъде вечно неудовлетворен от времевото си съществуване във всекидневието, неизразимата с думи носталгия на смъртните по “истинското, доброто, красивото и святото”, накрая, неуморното преследване на времето в търсенето на нещо неведомо и непонятно - всичко това може да бъде разбрано на основата на смисленото съотнасяне на “екзистирането тук-и-сега” (в което е потопен човекът в своето всекидневие) с реалността на автентичното битие (животът като “такъв”, като живот във вечността), което така фатално не достига на живия, на пристрастения към живота човек. Във вечността и във вечния живот не съществува прекалено човешкото “да бъде”, даващо смисъл на земния ни живот, на тях нищо не липсва за да бъде желано и искано, в тях няма бъдеще, а само едно изпълнило всичко със себе си сега със съответстващата му удовлетвореност от съществуването, които ние не познаваме, но по които всеотдайно копнеем. (Но и това последното на мнозина е непознато поради прекалената им привързаност към временното, изменчивото, тленното, земното и телесното, която е заглушила и най-малкото предчувствие, че може да има нещо повече от тях.) Времето вътре в нас, времево-човешкото съществуване, тоталността човек-време или “битие-като-недостиг-на-пълнота”, е търсене на своето отрицание и надмогване чрез безкрайни опити за пренасяне в измеренията на застиналата вечност с нейната пълнота и пълноценност, които ние имаме като безсъзнателен, но точно затова така дълбок идеал за живот. В този смисъл с право е казано, че “човекът е нещо, което трябва да бъде надмогнато” и дори победено, за което обаче предпоставката е преди това “самото то да достигне предела на своите възможности” - за да има какво след това да отрича, надмогва и побеждава. Затова човекът, създаващ себе си, своята личност и същност - основана единствено на свободата - е едновременно колкото “строител”, толкова и... “разрушител”; за да се строи е потребно “празно място”, освободено чрез разрушаване на вече съграденото и чрез разчистване на останките; и в това двойнствено и с противоположни посоки действие остава само онова, което не може да се разруши, следователно е вечно, съдържа “искри от вечността”. Човекът като “възникнало и преминаващо същество”, тоест като времево и смъртно същество, ако загуби своето да бъде, губи заедно с това и надеждата да постигне живота - пълнотата на битието си. На непълноценно живеещото, но копнеещото по пълнотата същество неговото “да бъде” и неговото “ще бъде” (“бъдеще”) е единствен шанс да срещне някога живота, а заедно с него и себе си, истината за самия себе си.

Какво е човекът без неговото “да бъде”?

нима не е ясно? Той е: нищо, копнеещо по “всичкото” чрез своето “да бъде”...

Причината за движението на времевия поток и на неотделимата от него субективност, за това никога не прекъсващо и направлявано от дълбок порив за пълнота влечение е непобедимият стремеж към вечното битие (битието винаги е вечно!) чрез бъдещето, чрез чисто човешкото (но в някакъв смисъл и божественото) да бъде, което преодолява неудовлетвореността от настоящето и миналото. Вечност (на гръцки “айон”) произлиза от вечно съществуващо (“аей он”), което в екзистенциален план е безсмъртие, а в онтологически - Бог (“постоянно пребиваващ в живота” по определението на Плотин). Затова “изначалните и блажени същности”, както твърди Плотин, “вече са цялото и имат всичко, което като че ли са длъжни да изживеят; те не търсят нищо, вследствие на което за тях не съществува бъдещето”. Човекът, явяващ се по начало екзистенциална непълнота (което именно го кара, екзистирайки, да осъществява прорив към нещо друго и повече), непрекъснато изпитва нужда от допълване на миналото от настоящето, а на настоящето от бъдещето. Това може да стане и става само като - опирайки се на божественото у себе си, на следите от своя Божествен Творец - се стреми към вечното и висшето, към пълноценния живот, осветяван от неговата първооснова - Битието на Бога. Но, от друга страна погледнато, човекът е времево битие, т.е. битие, съдържащо в себе си небитие (“нищото”), а значи е несамотъждествено, обремено с различия вътре в себе си, лишено от пълнота битие - и това е основата на усещането за “чуждост”, за захвърленост-в-света, за отчужде-ност от “своята родина” (автентичното битие, вечността, не-времевостта), което причинява и насочва споменатата екзистенциална носталгия, неотменно съпътстваща съществуването ни като “минали, ненастоящи”, особено като “настоящи-мигом-отминаващи”, “още не бъдещи”, “настоящи, но отдадени на бъдещето” и отказващи се от себе си - за да имат шанса да отидат наистина при... себе си. Човекът, оказва се, е “лишеност от простото е, което е най-истинното по отношение на вечността”, на Бога (Плотин) - и затова за нас остава единствено добре познатото да бъде, от което зависи животът ни, насочен от своя страна към битието (“битие” идва тъкмо от “быть”, “да бъде”, бъдеще и битие имат един и същ корен!). Затова нека запомним:

Бъдещето ни сродява с битието

без бъдеще за човека няма битие, когато изчерпим бъдещето си или “изцяло умираме”, потъваме в нищото, или пък се сливаме с вечността: в зависимост от това как сме живели, как сме “използвали” бъдещето си, в съответствие с това разбирали ли сме бъдещето си като нишката, която може да ни свърже с вечността и Бога, или пък сме се отказали от своето бъдеще заради мимолетното като проста времевост. Затова, впрочем, тези безумци, които питат: “А съществува ли Бог?”, всъщност не знаят какво казват - и затова би било по-добре просто да мълчат. Изхождайки от собственото си несъществуване и нищожност, те се опитват да го пренесат и върху Бога, тоест върху единственото Битие, което изобщо съществува като такова. Чрез съмнението си в истинското битие те мнимо се утешават, че - по обиколен път - са получили все пак съществуване, изпадайки в илюзията че съществуват. Налице е тук една явна извратеност: вместо да черпят битието си от Битието на Бога като истинно битие, те се опитват да го почерпят от... “небитието на Бога”, т.е. от явния абсурд на едно абсолютно несъстоятелно съмнение, което, впрочем, нищо не струва. Битие не може да се получи за сметка на “небитието на Бога”, т.е. от явния абсурд, с “отричането” на Бога всъщност се признава единствено собствената нищожност и нищета, това, че всъщност си само едно нищо (прекалено претенциозно при това!), което демонстрира нищожността си, питайки: “А има ли Бог?”. Но това че подобна извратеност все пак е възможна (като сама смята, че чрез питането си... утвърждава своето битие!), е косвен път за признание на съществуването на Битието, а с това и на Бога. Казвайки - а такива точно това казват, нищо че не го съзнават - “А съществува ли Съществуващият?” (сам Бог е казъл: “Аз съм този, който съм!” - понеже само той има право да заяви това, бидейки единственото самодостатъчно Битие!) и мислейки си, че с това казват “Той не, но аз съществувам!”, такива хора поставят в ранг на битие своята нищожност - и така само показват, че за тях нищото е... “битие”, а Битието е... нищо (подобна нелепица напълно ги задоволява, т.е. “засища” тяхната нищожност!). Затова, ако все пак искат нещо да кажат, такива самозабравили се индивиди могат да промълвят само това: “Бог не може да не съществува щом като аз, непълноценно съществуващият, аз, нещастникът и нищожеството, все пак някак си съществувам!”; впрочем те наистина като че ли точно това казват, тъй като така или иначе по превратен начин извеждат своето съществуване от съществуването на Бога - само че суетно са им разменили местата, обявявайки своята нищожност за свой... бог (и тя наистина е това за тях!). Но - да подемем пак нишката на разсъждението си -

преследвайки бъдещето

и подчинявайки настоящето на бъдещето си (което е същност на човешкото преследване на времето), търсейки в бъдещето си значимото, без което животът ни нищо не струва, ние неусетно ставаме причастни на вечността: пътят към вечността води нагоре. Всички наши усилия във всекидневието са именно търсене на пълнотата на живота, преследване на убягващото ни в него, стремеж за преодоляване на недостига, уравновесяване, избягване на дисонансите, побеждаване на неудовлетвореността и пр., т.е. са израз на онази чисто човешка жажда за вечност, която ни прави в известен смисъл богоподобни. Това е онази именно вечност, към която само в отделни незабравими мигове ни се открива “пролаз”, процеп” или пролука и затова тогава искрено възкликваме: “О, миг, поспри, ти си тъй...”! Ние съществуваме времево и исторично, съществуването ни е история на причастяването ни към живота и вечността, определяно от неразбираемата иначе влюбеност на смъртните в живота, отдадеността им на неговата неизразима магия. Затова така наречената воля за живот си остава неразгадана ако не бъде разбрана като порив към вечното чрез преодоляването на само временното и преходното. Човекът иска да пребивава в средоточието на живота, не просто и само да живее, външно подражавайки му, докосвайки се до бледата му повърхност, предчувствайки и жадувайки недостижимите му богатства, а отдавайки му се непосредствено, наслаждавайки се на живота в достижимата за нас, смъртните, негова пълнота. Това влечение към блаженството, което може да ни даде единствено животът в неговата истина, е категорично свидетелство за печата на Божественото и Вечното върху човешкото и човека. Времето обаче прекалено бавно и частично ни приобщава към живота, вечността - никога несбъдналата се, несъстоялата се тук-и-сега вечност - единствена може пряко да ни “въведе” в жизнената цялост, за която копнеем. Затова безкрайно продължителното време (прословутите 7 000 години живот!) е отдалечаване до безкрайност от вечността. В същото време краткият ни земен живот - един миг в пределите на несвършващото никога време - тъкмо поради своята нищожна продължителност ни дава изключителния шанс да “надникнем” във вечността и (ако сме достойни за нея!) да останем там, постигнали неземно блаженство. Във вечността се “отива” в един миг - блажен, прекрасен, чист, велик - за който си заслужава да се пожертва цял един безсмислен и нищожен живот, живот, който не заслужава името си. (И затова е само бреме и тежест за живеещия, нищо повече от това!)

И така,

животът, преживяван само като време, е несъвършен

непълен, дори неистински: на него му липсва нещо безкрайно значимо, на него се изплъзва нещо изключително голямо, неоценимо, такъв живот във времето затова се съпровожда с неудовлетвореност, той е търсене, пътуване към живота, история, която не знае своята цел. Такъв живот във времето се свързва със съзнание за начало, развитие, преминаване, край, с изгрев, зенит и залез, той е изпълнен с очакване, нетърпение, изживяване на винаги свършващото сегашно, със спомняне на миналото (което никога не може да се върне), със страха да не се изпусне решаващия миг, да не стане “прекалено късно”, “да не замине влакът”, с неочакваност, трепети, и ангажименти за толкова много неотложни и спешни неща, със съжаления за отминалото и за пропилени шансове, но и с надежди за бъдещето, от което трябва да се вземе пропуснатото досега. Земният и преходен живот е нескончаемо преследване и упорита гонитба на времето и на неговите само веднъж дадени и неповторими мигове, от които всичко може да се получи, но, уви, получаваме само малко - и точно затова то трябва да е най-доброто. Ясно е, че не бива да допускаме да живеем “както дойде”, “както се случи”, “ден за ден” или пък “както ми скимне”, в тъмнина и непрогледност: времето не трябва да се “убива”, а да се използва по възможност най-пълноценно. Такъв живот “във” и “с” времето е динамичен, той изисква отдаденост, спонтанна привързаност към неповторимия миг, интуитивно влагане на своята жизнена цялост, негова “душа” е активността, целесъобразността, свободата и всичко онова “прекалено човешко”, което едновременно ненавиждаме и обожаваме, на което държим, но и от което страдаме, от една страна се чувстваме обременени, но от друга точно затова като че ли сме дълбоко пристрастени. Нашата човечност, естеството ни да сме човешки същества, се дължи на “поставеността” ни във времето, от него произлиза нашето несъвършенство, но благодарение на него ние достигаме и до своето величие, т.е. до “най-голямото” и “най-високото”, до достижимото в пределите на човешкото, в границите на човека. Затова

човекът не може да се откаже от бъдещето

т.е. от себе си, от човешкото у себе си, единствено в надмогването, в отрицанието на своето несъвършенство и “недостатъци” човекът достига до ново, свръхвремево екзистенциално измерение, а значи и до пълноценния живот, до съществуване един вид във вечността: като дух, като по-висше в своята богоподобност същество, озарено от неземна светлина и святост. Този живот сега-и-тук, във времето, ни е даден вероятно за да почувстваме поне отчасти, а също и в несъвършена форма вечността и - ако ни достигнат “потенциите”, душевните и телесни сили - да се опитаме да останем “там”: в пълния, съвършения, изцяло хармоничен живот (който обаче тогава няма да е вече човешки, а нещо много повече, но само като идеал). Именно затова е така фатално важно да се отправим уверено по

“стълбицата на времето”, водеща към вечността

а това означава да се проникнем от едно автентично разбиране на времето, на неговия жизнен смисъл. Разполагайки свободно с времето и със себе си и съзнавайки неговата и нашата недостатъчност, у нас се засилва копнежа по пълнотата на живота, т.е. просветват и се зараждат първите искри на вечността, на небесната, сияйно светла вечност. Щом като тук, на земята, познаваме и мрак, но и светлина, разсейваща мрака, побеждаваща го, то вероятно съществуват “места”, осветени от ослепителна за несвикналите ни очи, безкрайно чиста, непримесена с нищо тъмно светлина, в която самоотвержените отрицатели на мрака ще пребъдат: за тази светлина и за този истински свят е говорил още Платон, определил “тукашното” като една осветена от огън, но не и от духовното слънце тъмница.

От друга страна, казаното дотук вече е достатъчно за едно елементарно, достатъчно за живота, просто и пригодно за практическото всекидневие разбиране на вечността, даваща по непонятен докрай начин смисъла на нашия живот във времето. Човекът не е ограден с непробиваеми стени от вечността - макар че тя не му е дадена непосредствено, а до нея трябва да се издигнем. Непосредствено дадено ни е само времето, но и свободата да не се задоволяваме с него, с единствено времевия и временен живот - в този смисъл свободата е тази, която “разцепва” всички стени и “черупки”, откривайки ни излаз към вечността и вечното във времевите мигове. Вярно е, че живеейки по определен начин, всеки от нас е способен сам да изгради такива стени, убивайки свободата - човешкия път към вечността - а по този начин и божественото у себе си. Това значи, че такъв човек е изгубил посоката и пътя, водещ до Бога - вечния извор на живота. Трябва да събираме внимателно “частичките вечност”, разпилени в живота ни, а също и сътворявани от нас самите, не бива да ги погубваме безвъзвратно - обричайки се глупаво на вечна смърт, в която завинаги оставаме извън живота. Този живот ни е даден като шанс или да останем при живота, или да го погубим и загубим завинаги - “трети път” не се предвижда. Дилемата на човешкото съществуване затова е: или да избереш живота, или да се откажеш от него, този е

съдбоносният избор

пред който сме изправени, трета възможност тук няма. Разбирането на живота във времето, разбирането на живота и на времето затова е жизнено необходимо на онези, които са твърдо решени да изберат живота - и само така ще останат завинаги в него. Впрочем, ако сме силно привързани и дори влюбени в живота, нима ще обърнем внимание на “нищото-смърт”; смъртта за такива не съществува, смъртта значи е специално “изобретение” на враждебно настроените, на силно мразещите живота хора, чието съществуване затова е истинска трагедия - нищо че засега не я усещат, не могат да я разпознаят и я... вземат за нещо друго. Нищото и смъртта не могат да бъдат избор на живия и обичащ живота човек, в живота си трябва да се учим да живеем, а не да умираме. При умира-нето (т.е. напускането на света) ние просто отиваме в свят, който сме създали сами, приживе и според нагласата си спрямо времето: светът е “само един” за ония, които не разбират живота, разбиращите го в неговата многоликост живеят в много и то най-прекрасни светове. В нищото отиват ония, за които и животът приживе е бил просто едно нищо...

Изглежда животът щеше да бъде прекрасен ако у смъртните (такива обаче не трябва да искаме да бъдем!) не беше вкоренен

пагубният нагон към разрушението и смъртта

който те са склонни да насочват най-вече към себе си. Тази ирационална стихия се опитва да обсеби човешкото време, да го превърне в своя територия - противопоставяйки го на вечността. Точно тя ни нашепва непрекъснато: “Времето, мигът е единственото, друго няма, лови мига, вечността е фикция, единственият живот, с който разполагаме тук-и-сега, трябва да бъде изразходван без никакъв остатък - защото след него остава само прах и пр.”. Можем ли да отвърнем нещо на тези “привлекателни” думи, от които мнозина са били съблазнени?

Раздвоен между тези две могъщи сили - животът и смъртта, нищото и битието - човек се чувства слаб, изоставен, захвърлен в съществуването, в края на което ни се струва, че стои единствено “озъбеното нищо”, смъртта. Можем ли да си помогнем, можем ли да променим все пак своята човешка орис, нима раздвоението ще ни терзае до последната минута?

Нека да се вслушаме в простите думи на гения, в тях е отговорът, който ни е потребен:

“Единствено от себе си зависим
където и да сме, във всеки час.
И щастието можем да намерим
единствено в самите нас.” (Гьоте)

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. София: Изд. A&G, 2000.