Част I: ВРЕМЕТО, АЗ САМИЯТ

1. ПОРИВЪТ КЪМ ЯСНОТА

Ангел Грънчаров

web | Преследване на времето. Изкуството на свободата

1.1. Яснота спрямо живота. 1.2. “Обикновената” представа за живот. 1.3. Кардинален отказ от свободата. 1.4. Проясняването на живота. 1.5. “Живее, а не съзнава, че живее”. 1.5. Смисълът на моя живот. 1.6. Животът трябва да служи на живота. 1.7. Да живея както аз искам. 1.8. Ясният могъщ импулс за живот. 1.9. Философията на живота.

Този порив е “вкоренен” дълбоко във всеки един от нас. Разбираме ли го обаче? Дали нашият усет към яснотата неизбежно води до ясно разбиране на определящия го порив? Може ли поривът да придобие измеренията на страст, на която винаги сме верни? Към какво насочваме най-напред пробудилото се чувство и дори влечение към яснота? Нека да започнем търсенията си с отговора на последния въпрос.

Всяко човешко същество, доколкото живее, трябва да се стреми към

яснота спрямо живота

без която трудно се живее. Трудността иде оттам, че “потъналото в мрак” и “лишеното от светлина” съществуване - което точно затова не е ясно - ни принуждава да живеем, подобно на слепците, “опипвайки”, “налучквайки” ориентирите, около които се крепи животът ни. Живеейки по този начин, гарантирано се “объркваме”, смесваме посоките и предизвикваме сами ужасен хаос. Ясно е поне това, че единствено... яснотата - дължаща се на “осветеност” - побеждава хаоса и разбива мрака. Това е така, но...

Едва ли обаче на всеки човек животът е ясен “сам по себе си”. Макар че е възможно всяко живо същество да притежава някаква непосредствена и интуитивна яснота, която - подобно на сила - стои в основата на увереността му в живота. Не може живото да е напълно “оградено” от живота, защото той, така или иначе, е в него. Разбирането на живота е истинската потребност на

живота - и, оттук, на живеещите. За човека това разбиране е сурова необходимост и непрекъснато стояща пред погледа непосредствена задача. Яснотата относно живота предполага светлина, осветеност, прогонване на сенките и мрака, които като че ли плътно обвиват

“обикновената” представа за живот

с която на човека е така удобно да живее. Как живеем с нея обаче?

Липсва ни упоритост и усърдие в разбиването и разсейването на мрака. Свикнали сме и ни е удобно да продължаваме да пребиваваме в своята половинчата ангажираност с живота, която не задава въпроси, не пита и сякаш не иска да разбере основанията, на които дължим своята все пак могъща пристрастеност към живота. Не разбираме и като че ли не искаме да разберем в крайна сметка благо или пък “прокоба” е животът за всеки един от нас - и най-вече защо е така. Въобразяваме си, че “всичко е ясно”, макар че усещаме, че не е така, че не може да е точно така. Задоволяваме се и не търсим нещо повече от плоските, банални и изтъркани от употреба “псевдомъдрости”, изплували - подобно на пяна - на повърхността, под която гъмжи “водовъртежът на живота”. Всекидневието, заето единствено със себе си и с поддържането на своята убийствена монотонност, не ни позволява да спрем и да се вгледаме в истинските измерения на “ставащото с нас самите”. Заети с правенето на всевъзможни неща, ние се поддаваме на илюзията, че “правенето” е истинската самоцел - и затова не се опитваме да погледнем на него, бидейки “встрани” и независими от една такава “къртовска” отдаденост на “безсмисленото дълбаене върху... повърхността”. Заслепението, че животът е тъкмо това - “да правиш нещо” и да не бъдеш бездеен - ни е обзело дотолкова, че забравяме простото, но затова пък фатално изискване: изборът е изцяло мой, аз самият съм резултат на собствения си избор и, следователно, моят живот произлиза от моето автентично разбиране на живота. Лутането и случайният “избор” на някакви “неща за правене” (каквито и да са, най-често като подражание на правеното от другите, също като нас в здрача лутащи се хора!) само и само за да се демонстрира някаква привидна ангажираност с битието и живота, всъщност се явява тотално откъсване от естеството на битието, от неговите извори. Обичаме например да играем карти в приятна компания, увличаме се от футбола (но не като играем сами, а само като го “наблюдаваме” от телевизор!), развличаме се по възможност “както това се прави от хората”, не се притесняваме много-много от неумолимия ход на времето и сме загрижени най-често за това как да не го забелязваме - незначителни ли са тези наши “малки слабости” - или пък са изцяло “в реда на нещата”? Питаме ли се обаче какво всъщност и наистина те означават? Можем ли да се откъснем поне малко от тях и да погледнем “от друг ъгъл” на техния истински смисъл - за нас самите? Разбираме ли накъде води пътят, по който вървим - и който едва ли сме избирали: защото сме се оставили ... “той нас да избере”? Всъщност всичко това е знак за пълно “фактическо” дезангажиране спрямо собствения живот, затваряне в празния формализъм на това “и аз също като че ли живея нормално”, който се опитва да ни завладее изцяло и, накрая, категоричен,

кардинален отказ от свободата

който е особено пагубен - нищо, че не съзнаваме това. Не е естествено, разбира се, да не притежавам и да не разполагам със собствения си живот - и то така, както само аз наистина искам; това е особено важното: истински да искам живота, който ми е дълбоко потребен. (Макар че, от друга страна погледнато, е съмнително дали той е само мой, след като не съм си го дал аз самият, а съм го получил... “незнайно откъде”!). “Общоприетите” стереотипи, които внимателно спазвам и за които стана дума по-горе, ме владеят без остатък, а аз не разполагам - това поне е ясно - със себе си и особено със свободата си: щом като съм позволил нещо безлично да стои над мен и да ме направлява. Следователно когато съм уверен че съм “като другите” и “нормален” (обикновен човек!), аз съм най-далеч от своята свобода, а когато почувствам неувереност и се “обезпокоя”, то тогава - може би - започвам да се приближавам малко по малко към нея. Не бива същевременно вечно да налучквам, опитвайки се да постигна и да се “впиша” в исконното вътрешно естество на живота, което така или иначе ме владее - независимо дали съм склонен да призная това. Не бива да пропилявам живота си, да го проигравам и да го залагам, подобно на хазартния играч, овладян от глупава и жадна страст. Дали играта обаче не е в основата на едно дълбоко разбиране на живота; дали играта винаги води до “проиграване”? - ето над какво също следва да се замисля. Но коя и каква игра? Ако има безкрайно много игри, то как ще намеря за себе си оная, която животът ми заслужава - и не се чувства обиден?

Животът, изглежда, се превръща в страхотно изпитание, жестока проверка и ходене из лабиринт, когато живея “ден за ден” и като “жертва, просто обречена на живот” - и затова не искаща да разбере неговия смисъл. Не бива също да се оставям на предубеждението,че

животът е вечна тайна за човека

- макар че то съдържа идея, която може да ми даде вярна посока, вместо да поражда отчаяние и скептицизъм. Безразличието към живота е изключение, а не правило за живеещите, което ни подсказва, че животът сам по себе си е изначална ценност. От нас се иска просто да се проникнем от основанията на влечението към живота, което намираме у себе си и усещаме у другите. Но най-вече

проясняването на живота

е проблем пред живеещия - и особено пред искащия да живее пълноценно. Животът сам по себе си е проблем, нещо повече, той е корен на всички други проблеми, “беди”, колебания. Безсмислието на живота се дължи на липсата на

яснота у оня, който се оставя да бъде завладян от едно такова безсмислие. Но това съвсем не значи, че “внасяме” смисъла в живота - или пък го “даваме” на живота; нямаме никакво право да се поставяме над живота (той “носи” в себе си всичко друго и затова е начало!). Тук, разбира се, не става дума за рефлексия (мислене), достигнала до това безсмислие в резултат на вглъбяването си в проблема “живот”, а за безсмислието, пронизващо всички жизнени дела на даден човек (доколкото това изобщо е възможно!) или пък стоящо “зад” тях, което значи, че той е убил автентичния смисъл на живота - такъв, какъвто ни е даден изначално.

“Живее, а не съзнава, че живее” -

това е идеал на живота според Ж.-Ж.Русо, но не и за тази непосредственост тук става дума. Безсмислието като “рефлексия” и като “логически извод” не е така коварно като безсмислието, прозиращо в един живот, защото рефлексията всъщност е уловила смисъла на живота в... безсмислието - и така по парадоксален начин му придава един абсурден смисъл. Но непосредственото и не знаещото за себе си безсмислие на един живот е самата безнадеждност, е самата пустота. Тук не помагат никакви “увъртания”, фалшивата демонстрираща ангажираност, за която стана дума, не скрива, а разкрива и изявява това отвсякъде прозиращо безсмислие. “Не зная защо живея!” - това категорично не се казва от никой (защото едно такова саморазкриване не е присъщо за модерния човек, привикнал да се крие непрекъснато зад маски и покривала). Но разбулването на тази обреченост на пустота спрямо живота е непосредствена задача за онзи, който органически не понася такъв гибелен фалш. Защото

смисълът на моя живот

въпреки всичко се определя от моето разбиране на живота, от степента, до която съм проникнал в неговото неведомо тайнство. Живеейки, човек така или иначе си прояснява живота и достига до някакви прозрения (казваме: “Животът учи!”), но как можем да бъдем сигурни, че нашите открития и увереността ни в тях не са самоизмама? И най-вече не разчитаме ли само на това, че животът сам разрешава своите противоречия и дисонанси, “сам по себе си”, без участието и поне съпричастността на живеещото? Не означава ли това, че се поставяме в позицията на наблюдател, който от брега съзерцава течението на “реката на живота”, не дръзвайки да се потопи и смело да плува в посоката, избрана от него самия? Нашата отдаденост (“потопеност”) на живота не е ли - без да си даваме сметка за това - отстраненост от него, основаваща се на неразбирането му? Илюзията, че “все пак живея”, може да изпъкне именно като илюзия едва когато неизбежният илюзионизъм, разпръснат в живота, бъде наистина разбран и така из основи подкопан.

Аз не твърдя, че този така наречен илюзионизъм на всеки живот (усещането, че “все пак” живея) трябва да бъде разбит и отстранен, защото не съм сигурен, че това би довело до истинско очарование от живота. Аз не вярвам в “планирания” и в “рационално подредения” живот и в някаква външна на живота цел, на която животът “трябвало” да служи (спомнете си “неспирния поток от блага” и “всеобщото организирано щастие” на комунизма!). Напротив, смятам, че

животът трябва да служи на живота,

тоест в неговото естество се съдържат всичките му цели. Тук просто стана дума за онова измамно усещане, че живея (“все пак” и “между другото”), с което скриваме даже и от себе си напиращата от най-съкровените ни дълбини и все по-засилваща се неудовлетвореност от този живот и съответстващото на нея чувство за празнота и абсурд на това, което “става с мен” - и което едва ли заслужава да бъде считано за живот. Този илюзионизъм, особено когато подхранва успокоението и сляпата увереност, че “всъщност това и е животът”, трябва да бъде прогонван без жалост. Защото живеещият трябва да бъде наясно с живота - и няма как да избягаме от тази отговорност. Тя ни преследва, макар че ние трябва да сме преследващите я неуморно. Дори и любовта към живота, за която всички твърдят, че я “притежават”, трябва да разбере самата себе си и своя извор.

Моето право

да живея, както аз искам

и както намирам за добре, не може да бъде основание за примирението ми пред така наречената “неразгадана от никого” тайна на живота, както и за отказа ми да преценя дали това, което искам и “намирам за добро”, е истинско - и дали то не ме обрича на това да пропилея и да не успея да намеря за себе си всичко онова, което животът може да ми даде. Спонтанно поисканото от живота няма как да не е истинско, но нали хората все така спонтанно искат толкова много кардинално несъвместими и отричащи се неща? Нали аз не приемам (за себе си, разбира се!) толкова много цели и “спонтанно желани” неща на хората около мен, а и те не пропускат да ми отговорят със същото? Как да разбера хаоса, може ли да бъде разбран този свят на човешките стойности и цели? Дълбокомисленото обяснение, че в “тази сфера” всичко е относително, успокоява част от философите, но тревожи останалите - и, да се надяваме, повечето от тях. А също - което е по-важното - с нищо не може да помогне на човешките същества, искащи да живеят и така страстно стремящи се към живота. “Няма истина под това небе” и “Един свят, лишен от ценности” - такава префинена мъдрост не е нужна никому, а и е съмнително дали ни казва нещо истинно и дълбоко. Бягството от истинската велика проблематичност на живота не е достойна философска позиция; защото за човека, който иска да живее автентично, това бягство е непостижим блян: не може да се избяга от “проблема живот” и тук дори и смъртта не е спасение...

Страстта към живота се дължи вероятно на

ясния могъщ импулс към живота,

който напира у силните индивиди. За тях животът не е тайна или проблем, а непосредствена реалност и наслаждение, което ... “никога не свършва”. Вроденото интуитивно разбиране на живота, което подобни индивиди притежават, ги прави адекватни спрямо него, те не познават неудовлетвореността, не се питат как да живеят,а “просто живеят”; и това по някакъв магичен начин е пълноценен живот (не “все пак” и “някак си”, “като че ли”, а действително). Малцина са обаче тези индивиди, чиято жизненост и жизнеспособност е така непосредствена, силна и ясна. Затова аз тук питам: постижима ли е тази истина на живота или тя е само дар за малцина избрани? Имаме ли право да се стремим към подобен идеал - но не като безсилен копнеж, а като даденост и постижение, от което се възползваме тук и сега? Дали мнозинството не е просто обречено на безстрастно живеене, което не познава живота и затова се крие от него? Едва ли, защото и тук, и там животът като възможност ( “потенция”!) е един и същ - и следователно задачата е просто да бъдем адекватни спрямо него. Което значи: на основата на автентично разбиране, прозряло неговата същина, да живеем пълноценно, без илюзии, без маски, без фалш, без преструвки. (Но защо едни са предразположени към пълноценен живот, а други трябва себе си да предразполагат - трудно, мъчително, ”изкуствено”, “постфактум” - към такъв живот? Защо инстинктът към едни е благоразположен, а към други - като че ли “злотворен”?)

Аз не се стремя към някакво ефимерно “знание за живота” и не се опитвам да строя наука или дори някакво изкуство, които да ни “учат” на живот.

Убеден съм, че подобни усилия по принцип са напразни: животът не се поддава на “техническо” усвояване и научаване - напук на писанията на толкова много психолози, пишещи дебели книги върху “правилното живеене”. Но една

философия на живота,

съобразена с неговото естество и изразяваща го в дълбините му, е най-висшето, което човекът може да притежава - и което му е потребно на този свят. Философията е сравнима по своята мощ и достолепие с религията и затова на нея също може да се разчита - когато се стремим към яснота на разбирането. Но не професионалната и школска философия, занимаваща се и заета единствено със себе си, а живата философия, която разговаря с човека и го насърчава да постигне със собствени сили своята лична истина. Тя разчита на заложеното у самия човек и на човека като “всеобхватна даденост” (“сбор от потенции”) когато търси значимото за самия човек. Но какво изобщо може да бъде по-значимо за живия човек от живота и истината за него?

Една истинска философия на живота е тази, която обича живота и е привикнала да се вслушва в неговото тайнство. Тя не “измисля” из самата себе си (и “в самата себе си”) някаква премъдрост и не се опитва да се дистанцира, да се постави “извън” и “над” живота, да го превърне в прост “обект за познание”, външно противопоставен й. Едно такова отдалечаване от естеството на живота не й е присъщо, тя се стреми към пределното приближаване, сливане и дори “претопяване” в него, тя иска да се проникне от извиращата от

него жизненост и да стане жива философия, с други думи: философия на живота в истинския смисъл. Тя се опитва да застане в средоточието на самия живот, да стане слово и говор на живота, тя иска чрез думите да изрази неговите естествени и вътрешни пулсации, неговия ритъм и патос, неговите протуберанси и трептения. Философия, която съдържа в себе си “живота на живота”, която е живот, изразен в слово - ето го мамещия в далечината идеал на тази философия. Органическото сливане и отъждествяване с живота до степента, на която можеш да кажеш “Да, ето това е животът!” или поне “Това е душата на живота!”, е онова, с което иска да се гордее тази философия на живота, в това се заключава нейната суетност. Слово, което съдържа в себе си “първичната тръпка” на живота, което е силно и могъщо като самия живот, което привързва човека към живота и го причастява към неговото дълбоко изначално тайнство - ето я задачата, отговорността и мисията на тази философия. Дошло е времето, в което се зазорява възраждането на тази автентична философия; затова нека приветстваме завръщането й.

Има ли край пътуването на човека към естеството на живота - и към самия себе си? Мистерия ли е животът, може ли неговата тайна да проговори?

Може би да зависи от нашата преданост спрямо него. Животът е вътре в нас - това поне е сигурното. Но - казахме вече - и времето е неделимо от нас самите. Срещата на живот и време в недрата на влюбения в живота човек е нишката, която ще следвам в своята книга. Тая надежда, че тази нишка, подобно на Ариаднината, ще ни изведе из лабиринтите, в които всекидневно се лутаме...

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Преследване на времето. Изкуството на свободата. София: Изд. A&G, 2000.