ИДЕЯТА ЗА УНИВЕРСИТЕТ И... УНИВЕРСИТЕТИТЕ В БЪЛГАРИЯ: АКАДЕМИЧНИЯТ ДУХ

Ангел Грънчаров

web

Академия, или Άκαδήμεια - тази дума води началото си от Академията на Платон, или философската школа, която великият мислител основал в свое имение-градина наблизо до Атина, посветено на митичния герой Академ. В нея той разговарял с учениците си и отчасти ги “наставлявал” за живота, но най-вече с тяхна помощ търсел истината за човека и за ...света на човека. “Студентите” в тази първа академия са имали право на избор, сиреч могли са да останат при Платон - или пък да идат при софистите, при киниците, при стоиците и пр.

Платон и... Пантев

Впрочем не е ли и сега така, та и днешните студенти могат да учат кеф им при софисти - а с такива е пълно в нашите сегашни... “вузове”! - кеф им да учат при днешните киници, или циници - и много такива се подвизават из нашите родни “академии”! - кеф им пък да останат при Платон. Ала обаче, пита се, има ли “платоновци” сред днешните наши “академични величия”, които ходят из коридорите на академиите ни с така гордо вдигнат нос, че човек веднага разбира, че в тяхната психология на кухи фукльовци няма нищо “научно”, или пък, опази Боже, “академично”?!

Но да не избързвам. Ето нещо важно: методът на Платон не е бил “дидактически” - тия идиотизми са “постижение” на по-новото време и са цъфнали като плевели в нивата на родната ни... нàука! - сиреч усвояване на някаква “сума знания”, а бил сократически, което значи изследователски. Те съвместно, с общи усилия търсели истината. Истината трябвало да се... роди, а преди това трябвало да бъде... “зачената”, после пък младите трябвало да се чувстват... “бременни” с нея, и такива млади, вдъхновени от потребността и от великата мисия да родят истината, водели най-боговдъхновени разговори, та да дойде денят, в който истината да се появи на белия свят. И тъкмо си мислели, че тя вече е “хваната” и “покорена”, се оказва, че тя - понеже е нещо твърде фино и... хвъркато! - пак отлита някъде, а пък младите наново и наново започват да я търсят, подтиквани от провокациите на своя учител. Дипломи пък тогава хептен не “раздавали”, нито пък давали “нàучни титли”, както е сега у нас: достатъчно било на възпитаника да каже: “Аз съм ученик на Платон!”, и това е било предостатъчно всички да му завидят с една благородна обаче завист, а също и те да се овладеят от страст по знанието, по истината и по мъдростта. Може ли сега някой у нас да каже нещо подобно? Как ще ви прозвучи някой, примерно, гордо да каже: “Аз съм възпитаник на... проф. Юлиян Вучков!”, дали пък няма директно и него да го заблъскат към психиатрията?! Или пък да каже: “Аз съм ученик на...”, впрочем, всеки, който е учил някаква сегашна “академия”, си има в съзнанието такива куриози на претенциозна простащина и самонадеяна куха горделивост, че сам може да довърши горното изречение, като прибави името им. А пък след това да се посмее с горчиви сълзи: защото този смях не е много весел, хич даже...

Но са минали векове, академичният дух, така да се каже, се е развивал и дори... “мутирал”, та да стигнем в днешно време, и то у нас. Много по-късно възникнали вече университетите, модерните академии, и тия университети имали години на възход, величие и триумфи: такова, примерно, е било времето на Св. Тома от Аквино, когато той е бил преподавател в парижката Сорбона, или в Германия, когато най-знаменити професори са били Имануел Кант, Фр. Шелинг, Георг Хегел, по-късно пък времето на Едмунд Хусерл, на Мартин Хайдегер и т.н. В България и ние сме имали възход на академичния дух във времената на проф. Ал. Балабанов, на проф. М. Арнаудов, на проф. Гьоргов, на проф. Богдан Филов, на проф. Димитър Михалчев. Но после у нас се възцарила съветската нàука и от този момент почва наудържимо израждането и падението на нашето университетско образование, та да се стигне до жалката му участ днес, в наши дни. Казвам това, щото на някои им се иска да ни внушат, че падението почнало... в годините на демокрацията: да имат много здраве, много по-отрано е започнало.

Аз искам най-напред да направя опит да опиша и представя самия “академичен дух”, сиреч да се добера до същината, до онова, което наистина одухотворява “академиите”-университети, и без което те наистина си остават нещо мъртво, превръщат се в грамада от камъни и тухли, обитавани от призраци и сенки. А с него те са преизпълнени с живот, преизобилни са на живот, и даряват живот, “палят” и пръскат искрите на духовното, овладяват душите, изпълват ги с ентусиазъм и преклонение пред истински великото и величавото на този свят. Драги ми днешни студенти, познато ли ви е това чувство? Ако не ви е познато, наистина положението у нас е съвсем трагично...

Академичният дух е общочовешка ценност, той е грандиозно завоевание на културата. Той е пропит от едно искрено свободомислие и свободолюбие, от страстен копнеж по истината, също така той се свежда до неуморно търсене на смисъла. Смисълът, без който всичко на този свят губи ценността си, всичко се превръща в отломки, всичко пропада, понеже е загубило устоите си. Академичният дух се основава на истинско партньорство (диалог, общуване, дори приятелство, но не в нашенския смисъл на тази иначе прекрасна дума!) между студенти и професори, които заедно изследват, търсят, творят. Професорът от академичен тип винаги има съзнанието, че геният е някъде сред неговите студенти и затова прави всичко, та да го открие и насърчи. Той не може да понася “кухарите-горделивци”, празнодумците, нагаждачите, подмазвачите, фукльовците и цялата тази измет, която се шляе и или “студентства”, или пък се опитва да “поакадемичествува” малко. Вдъхновеният от академичния дух професор търси тъкмо нестандартните, “лудите глави”, “несретниците”, “гледащите критично под вежди” и вечно недоволните, защото знае, че само от такива може да се чака нещо значимо и голямо.

Студентът пък от академичен тип сам себе си учи, много пита, задава най-често съвсем неудобни въпроси, не се съгласява, не кима утвърдително с глава. Всъщност студентите са носителите на решаващото условие за да има изобщо академичен дух, те обаче със своята младост - а тя е свежест най-вече на съзнанията! - са винаги наличният негов фактор, който обаче може да попадне в такива отвратителни условия на средата, че да им пресекне съвсем желанието за полет във висините на духовното, в безбрежните хоризонти на знанието и на науката. Това бях длъжен специално да го отбележа. Професорът от такива търсещи студенти само е “използван”, той е консултант, дава някакви съвети, но не налага мнението си, подпомага, насърчава, подтиква, нищо повече. Той не “чете лекции” от пожълтели листи, останали от годините на неговото славно студентстване в средата на миналия век, а просто разговаря със студентите. “Академичният професор” е просто по-опитният съветник в общото изследователско дело, той отчасти дава нещо от богатствата на своята душа на своя възпитаник, нищо друго. Но представете си, моля ви се, какво може да даде един нашенски днешен професор или доцент (студентският фолклор неслучайно ги нарича... “профанесори” и... “босенти”, иде от... “бос”!), след като той просто няма нищо в себе си - как тогава да дава някому нещо?! Няма как... уви, пълно е у нас с университетски преподаватели, които, понеже няма какво да дадат, просто се гаврят със студентите и направо им губят времето: продават единственото простотията си, кухото си високомерие, надутата си пуяшка “ученост”, от която на нормалните хора просто им се повръща...

А иначе истинският академичен деец се занимава с това, че прави наука, не... нàука, и то в най-живо и пълноценно личностно общуване със своите студенти. Той не “преподава” науката, ами я прави с и пред студентите си, разликата е колкото от небето до земята. От тази гледна точка, кажете ми, моля, какво изобщо е останало от академичния дух в нашите многобройни и така многолюдни “академии” и “университети”?!

Е, може и да е останало нещичко, но то е към “външната форма”, не е обаче в “субстанцията на нещата”. Защо е прокуден така жестоко академичният дух от нашите “академии”? Това, струва ми се, е първото, което трябва да се запитаме...

Аз писах вече по тия въпроси в статията си "Не наливайте ново вино във вехти мехове..." (2007а), в която давам своето обяснение. В статията си "Крайъгълният камък на образованието" (2007б) също съм мислил по тази неблагоприятна, дори критична ситуация в българското образование. В тия две статии съм казал най-главното. Сега обаче искам да добавя още нещо.

Прекалената и едностранчива “рационалност”, която идва у нас с комунизма, е виновна за много неща, както и криворазбраните интереси. Сметката е била проста, когато са били правени днешните университети - и старите, и новите, понеже и тия, и другите са носители общо взето на все един и същ неизменен манталитет и стереотип. Сметнало се е, когато са били поставяни “темелите” на системата, останала непокътната до ден-днешен, че някъде трябва да се прави нàука (не наука, а тъкмо... нàука!), това е БАН, с мрежа от институти към нея. Другаде тази рафинирана нàука се “преподава”. Професорът “чете” лекции, сиреч “дава” знанията, студентите прилежно си записват, четат, заучават, зазубрят, запаметяват тази “смляна” и предъвкана “духовна храница”, а след това ги... изпитват. Е, те може и малко да се поупражняват в мислене, но затова си имаме семинари, упражнения, но общо взето и там работата се свежда до препо-даване, “учене” и изпитване. Там се прави... контрол кой колко учи и какво е “научил”. И всички са доволни, защото за професора е къде-къде по-лесно просто да препо-дава (да “чете лекции”), вместо да прави наука, за студента е много по-лесно да чете тия лекции преди изпита (те са именно “сдъвкана нàука”!) и да ги... “храносмила”. И така нататък, да не се задълбавам в тази смрад, щото наистина от системата отдавна вее дъх на трупно разложение, на нищо друго. Няма кой обаче просто да вдигне и да изнесе трупа...

Мина доста време, докато тази система бъде внедрена (около 45 години!), после пък беше “реформирана” (уж де, наужким, не истински!), после пък беше мултиплицирана в никнещите като гъби “най-нови академии” все на базата на прочутото АОНСУ на ЦК на БКП. А сега, когато всичко вече е втвърдено, когато огромните камъни на системата са прилепнали така плътно, че и... косъмче не можеш да мушнеш през тях, камо ли пък някакво... острие (това са думи на мой познат, който е професор в един от елитните ни университети, и дори е началство там!), всички с учудване откриха... какво откриха ли?

Ами ето какво: професорите лошо “четат”, и дори, ако са по-модерни, изобщо не четат нищо, ами се правят само на велики и оригинални; студентите пък съвсем не четат и не учат; а ние всички сме някъде страшно назад в науката, на космически разстояния от напредналите нации, а в много области сме дори направо извън нея. Всичко в нашата “система” е обърнато с главата надолу.

Защото не се разбират някои много прости, съвсем елементарни, драги ми Уотсъне, неща: студентът не е прост “обект на педагогическо въздействие”, а е истински и пълноценен негов субект; професорът не е някакъв си там ограничен и несамостоен (от инстанциите и началството!) фалшив “субект” на това въздействие, а също е пълноценен субект на науката, намирайки се в най-тясно партньорство с младите хора, които въвежда в храма на науката. Глупаво е професорите “да четат” лекции, ами от тях се иска нещо много по-значимо: да излъчват духовност, дух, свобода, страст към истината, копнеж по знанието. Колцина из нашите университетски преподаватели са обаче на това ниво?!

Другояче казано, студента не го “учат” какво да мисли, а той сам себе си учи и се стреми да привикне - с помощта и насърченията на професора! - как да мисли. И ако се чудим сега защо толкова ни липсват мислещи хора, личности и творци с нужната дръзновеност, то сигурно е и затова, че академичният дух отдавна е прокуден от нашите академии. Как може да се завърне ли? Не знам, много е трудно. Трябва да се мисли и най-вече трябва да се действа в тази насока. И то тихо и безмълвно. Тук-там ако има наистина академични труженици на истинската наука и носители на пресветлия духовен академизъм, то това значи, че не всичко още е загубено...

ЛИТЕРАТУРА

Грънчаров 2007а: Грънчаров, Ангел. Не наливайте ново вино във вехти мехове... // HUMANUS: философия, психология, политика. Блог на Ангел Грънчаров, 24.06.2007 <http://aigg.wordpress.com/2007/06/24> (11.09.2007).

Грънчаров 2007б: Грънчаров, Ангел. Крайъгълният камък на образованието. // HUMANUS: философия, психология, политика. Блог на Ангел Грънчаров, 18.01.2007 <http://angeligdb.wordpress.com> (11.09.2007).

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2007, № 9 (94)