УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА

ЧАСТ І: ИЗВОРИ НА СВОБОДАТА

Ангел Грънчаров

web | Универсумът на свободата

4. Различност и общност

Видяхме, че собствеността, пазарът и конкуренцията не са "презрени" и "нечисти"... "измишльотини, без които може да се живее" - както се опитват да ни убеждават (не обаче толкова настойчиво, след провала на техния експеримент!) привържениците на колективно-комунистическото морализаторстване - а че са необходими форми на реализиране на човека като битие на свободата. Чрез тези форми човешката активност практически налага себе си, създава си свое пространство, свой жизнен свят и така въвежда един субстанциално определен социален ред, от който не може да има "по-добър". (Защото "по-доброто" може да е само плод на "разсъдъка" и на една плоска рационалност, която си е въобразила, че стои над самия живот!) Оказа се, че на основата на действените механизми, възникващи около собствеността, пазара, договарянето и съперничеството, по естествен и спонтанен начин (без едностранчивата намеса на схематизиращия разсъдък) се поражда здравото общество, което успява да постигне органична цялост, ефективно съществуващо единство, съответстващо на живота. В този смисъл свободата и собствеността задават "матрицата", по която се уреждат всички останали човешко-личностни и надиндивидуални (социални) отношения; това е кардинално значимото, базисното и неоспоримо великото постижение на модерната цивилизация. Стъпили върху твърда почва - почвата на необходимото, на исторически и екзистенциално неотвратимото, съответстващото на естеството на човека и живота - индивидите пораждат свой социален космос, в който може да се открие удивителна целесъобразност и съгласуваност - но удивително е само онова, което е живо и жизнено, което носи в себе си живот! Тази жизненост се явява тема на настоящето изследване; само постигайки я неотклонно, ще се доближим до смисъла, ще проясним разбирането си - разбирането, без което животът губи голяма част от привлекателността си. Затова, каже ли някой, че е объркан, че "не вярва в нищо", че е разочарован или пък отчаян, че не вижда перспектива, че е изпаднал в безнадеждност и в "черен песимизъм" и пр. трябва да сме си сигурни, че пред нас стои един неразбиращ и точно затова страдащ човек. Животът е прекалено ценен и може да бъде прекрасен, но той за всеки е такъв, какъвто си го е направил сам - това свободните хора разбират добре; точно затова не си позволяват да гледат на него като на... "кърпа", която след като е измачкана и изцапана, може да бъде захвърлена като нещо ненужно.

4.1. "Съвместяването" на различните

Индивидът е индивид, доколкото носи в себе си различия, а също и доколкото държи на тях. От безусловния факт на раз-личността на индивидите зависи всичко останало в техните многообразни прояви: нашето съществуване е в рамките на раз-личността ни, ако бяхме "еднакви", то щяхме да съществуваме по коренно противоположен начин. При това съществуването както на индивида, така и на общностите, към които той може да бъде отнесен, еднакво се базира на своеобразната раз-личност, на самобитността, от която зависи той самият и животът му. Отнасяйки се към самия себе си, индивидът се "занимава" с раз-личността си; отнасяйки се към другите, той всъщност е зает със съпоставянето на своята и тяхната раз-личност, раз-личността задава всички модуси на човешкото съществуване и сама се поддържа от избрания в съответствие с нея начин на съществуване. Единствено на основата на богатството на индивидуалности могат да се открият възможности за "покритие" и за единение, за сближаване, общуване и пораждане на общност: еднаквите неща не могат да се "взаимопроникват", те вечно са откъснати едно от друго подобно на бобените зърна в чувал, тяхната общност е механична, нестабилна и несъществена. Ние можем да бъдем близки и "далечни" точно затова, че сме различни, ние се свързваме и отдалечаваме един от друг само на основата на това, че можем да го правим благодарение на различията си. Ето защото раз-личността или просто личността - та личността не може да бъде друга освен различна от останалите! - е извор както на индивидуалния, така и на социалния живот, тя е и предпоставката за многоликите отношения между двете.

Ако в някакъв смисъл е вярно, че индивидите не могат без "обществото", то това, че обществото не може без индивидите е вярно съвсем безусловно - и във всеки един смисъл. Индивидите чрез своя спонтанен или пък съзнателен живот са самият този социум, той не е нещо отделно от тях, а е само пространството, полето и дори "обвивката" на индивидуалната активност на самостоятелните човешки същества, заети с "правенето" на своя живот - всеки за себе си и при това съвсем отговорно. Признанието на ценността на индивида означава да сме наясно, че дори това, че този конкретен индивид е тук, в това конкретно общество, вече прави обществото друго, не същото, ако го нямаше. Следователно индивидът най-малкото е съотносим в ценността си с обществото, това последното пък не е "голям индивид", безкрайно превъзхождащ индивида в неговата конкретност, а е проекция на "индивидността", нейна завършеност във всестранните й изяви и реализации, в практическото й осъществяване. Това е така, защото, ако признаем на общността качеството да е самостоен "индивид", стоящ над конкретната действителност на индивидите, то това е вече неоправдано постулиране на някакви особени права на "грамадния индивид" (държавата, "партията" с главно "п" и пр.) над неизчислимото множество от "малки индивиди", индивидите в тяхната "заменимост" и "несъщественост". Обратно на това, признанието на самостойната ценност, на уникалността на свободния индивид по този начин засилва ценността и на общността от индивиди: богато е обществото, съставено от индивиди с богата индивидуалност, от индивиди, чиято раз-личност твори всекидневно блага и богатства, изразявайки самата себе си. Впрочем това, че индивидите са ценни дотолкова, доколкото са различни (всеки има свое лице, не повтаря и не прилича на друг и пр.), а също и това, че щяхме да губим паралелно на отказа ни от нашата раз-личност - "еднаквостта" е така скучна и сива, без-личността така силно отвращава! - е нещо, което, струва ми се, се разбира от само себе си.

И така, раз-личността, носена от конкретните индивиди, е безсъмнената предпоставка за естественото пораждане на всяка общност (групи, сдружения, кооперации, асоциации, връзки от всякакъв род, зависимост и отхвърляне на зависимостите), а също и на "обществото като цяло", стига зад тези думи да стои някаква реалност. Казвам това, защото думата "общност" и думата "общество" също трябва да се схващат конкретно: дадена общност възниква на основата на общото между индивидите, които я съставят. Няма общност a priori и in abstracto, защото не съществува такова общо, което да обединява всички и... "във всички случаи". Дори и това, че "всички ние" сме човешки същества, не ни обединява безусловно, тъй като и "човешката същност" съществува индивидуално и конкретно, т.е. е раз-личност, зависима от свободата. Абстрактната "общност на всички", напр. "българското общество", всъщност не е друго, а конгломерат от много общности, функциониращи ефективно, доколкото са самостоятелни, а не са принудени да се откажат от своеобразията и да ги претопят в "пещта" на абстрактния социум. Трябва да се предпазваме от опасната тенденция на унификацията, изразяваща същността на комунистическото мислене с всичките му непростими дефекти. Общността не е "комуна на безличните" - "обществото-мравуняк" на Достоевски - обществото също не е аморфна безлична и бездушна комуна, а е единство на различни и многолики общности, носещи печата на човечността и на индивидуалността. Общността, обединявайки в някаква насока, в същото време и разединява, дава възможност за запазване на различията - и така предпоставя влизането в други общности; общността не е "инкубатор" на безличността - бездушния колектив на комунизма - а е общност, доколкото запазва своеобразието и му дава нов мощен импулс. Общността, която не дава простор за развитие на индивидуалността, а я потиска и унищожава, е мъртвородена и изцяло безперспективна, тя се е лишила от импулси за живот и затова неизбежно ще умре, осъдена е да умре. Това са по принцип нездрави общности - комуни - тъй като автентичното общо е общо тъкмо на фона на различията, както и различното изпъква едва чрез надмогването на опитващата се да го задуши стерилна общност. Индивидът съобразно несъзнавано или съзнателно избран начин на съществуване и на основата на раз-личността си сам си открива възможността да се "сродява" и свързва с подобни на него индивиди - независимо дали това става принудено или пък непринудено, по необходимост или от свобода. Индивидът е свят и "микрокосмос", който по принцип е самодостатъчен, но също така индивидът засилва своята достатъчност и свобода, встъпвайки в общности, които го сродяват с други индивиди и така увеличават собствените му ресурси, дават му увереността и признанието, че е значим. Общността обаче не е точно "като него самия", тя също не е изпълнена с негови "двойници", напротив, в общността той се свързва с индивиди, които, независимо от общността, родството и близостта, са други, олицетворяват другостта; ако общността "дублираше" индивида или съдържаше негови "точни копия", то смисъл от приобщаването нямаше изобщо да има. В общността същевременно индивидът черпи от раз-личността на другите, обогатява себе си от нея, сам чрез своята раз-личност е признат като значим за съществуването на общността; ние влизаме в общности не за да загубим себе си, а за да намерим себе си. Затова тук е особено важно да се подчертае, че не общността е изворът на търсената и потребната на индивидите сила, а че тъкмо индивидите, които я съставят, са този извор, раз-личността им е пораждащото силата. Аз например мога да принадлежа на общностите (групите) на "гражданите", на лекарите, на философите, на производителите, собствениците, купувачите, пътниците и т.н., но не това е определящото за моето съществуване в едно или друго качество, а онова, че тук е налице моят Аз, зад който стои цялата ми индивидуалност в нейната многоликост - която задава възможностите да съм един или друг, "този" или "онзи", но преди това трябва да съм най-вече себе си. Встъпвайки в дадена общност (група), аз в известен смисъл отстъпвам от себе си в моята цялост, но не я губя и не я пренебрегвам; с встъпването си в някаква група не съм се отказал от себе си, а само съм се опитал да се възползвам от известни права, които общността може да ми даде. Влизайки в общността, аз с това само подчертавам, че мога да бъда и това, което значи обаче, че аз съм и много други "неща", които пазя като свой резерв и ресурс, като нови възможности, към които мога във всеки момент да прибягна. Групирането ми дава увереността, че и самата група е възможна и благодарение на мен, че без мен тя няма да е същата; влизайки в нея, аз я обогатявам, а и тя ме обогатява с раз-личността на индивидите, от които се състои - и с които мога да общувам, да се договарям, да партнирам, да се състезавам, да си сътруднича за постигането на нещо, което сам по себе си ще ми бъде по-трудно да придобия и пр. В групата индивидите обединяват силите си, от което всеки увеличава своята индивидуална сила, а също и защищава по-добре интереса си. Групите, към които принадлежа в някое свое качество, са просто "съвместност" и съвместимост на индивиди, цели и ресурси, при което раз-личностите се допълват - и така всеки в известен смисъл вече е поне малко по-различен (чрез усвояването на частици от раз-личността на другите!), а с това и по-богат. Ясно е, че в групата едновременно даваш, но в замяна получаваш, като между двете трябва да съществува съответствие, който повече дава, повече и ще получи, който се щади, малко ще получи (някои нищо не получават, понеже нищо не дават). Оказва се, че в еднаква степен и индивидът е потребен на групата (без съставляващите я индивиди групата всъщност е нищо), и групата е потребна на индивида, като, разбира се, "вторичното" и "производното" е не индивидът, а групата. (Не лекарското съсловие прави лекарите лекари, не простата принадлежност към него е онова, което те прави лекар, а лекарите, бидейки именно такива, "произвеждат" в асоциирането си лекарското съсловие. Принадлежността към дадена група е възможна на основата на вече съществуващи раз-личности, в рамките на които се открояват и "родствата", общностното.) Неразвитостта на раз-личността неимоверно стеснява възможностите за асоциация с други различни индивиди в различните групи, доколкото си личност, дотолкова и хоризонтът на твоите възможни връзки с други индивиди е по-широк, дотолкова и битието ти ще бъде многолико, дотолкова и съществуването ти ще се стреми към пълнота, към автентичност, към достойното и подобаващото за човека. Разбира ли се сега какво именно са загубили ония, които пренебрегват и потискат раз-личността и индивидуалността си, личностното у себе си? Какво ли пък са спечелили "залагащите" на общността (обществото), от субстанциалната принадлежност към което предварително са се самолишили - защото не са държали на раз-личността си? Как да си ценен за другите, като си загубил ценността пред самия себе си, ценността "в себе си и за себе си"? Ясно ли е сега защо са бедни и скучни "обществата", съставени от "комунални безличности", от същества, които сами себе си наричат "не човек, а желязо", всъщност просто... дърво? Разбра ли се защо тезата "личността е социалното у човека" е такава безсмислица, каквато и разсъдъкът се затруднява да проумее? Понятно ли е защо комунизмът - поставил си за цел обезличаването на човешките същества, превръщането им в комуна, в маса от неразличими нули - е нездрав в основата си, а "идеята" му по принцип е безчовечна, е несъвместима с човечността? Видно ли е какво точно загубиха "лагерните общества" на комунизма в десетилетното насилие над индивидуалността, над човешкото у човека, в пълното игнориране на свободата? Проумява ли сега всеки от нас каква ще е неизбежната съдба на обществата, все още не разбиращи огромния смисъл на индивидуалността, на раз-личността "във всичко" - и държащи на колективността, на "стадността", на без-личността? Как човекът да е "обществено същество" и "политическо животно", преди да е станал индивидуално същество, т.е. човек, а не... животно? Въпросите тук нямат край, но отговорът е един и същ: индивидът е разгадаването на всички загадки пред човека.

4.2. "Искрата" на инициативата и "факела" на новото

"Искра" запалва "факела": тук ще проследим ставащото от проблясването на искрите до "разгарянето", лумването на "огъня"; огънят тук е символ само на динамиката, характерна за съществуването. Аз не го мисля като унищожителна стихия: пожарите в социалния свят се палят от съвсем други искри.

Обществото е динамична цялост, съставена от групи, а групата (малката общност) по идея е среда, в която свободните индивиди, спазвайки определени правила, сами осъществяват своята жизнена дейност. В групата индивидът проявява инициатива, ползва се достъпната, но пречупена през индивидуалността му информация, предвижда някои по-близки и желани цели (макар че се оказва в невъзможност да определи далечните резултати и ефекта върху цялото, последиците, проявяващи се при сблъсъка и преплитането на инициативите), опитва се да постигне успех или поне "да въведе ред" в собственото си съществуване. Оказва се, че индивидът по този начин действа рационално-и-нерационално, а значи с една човешка спонтанност, която именно привнася автентичност в съществуването му: нищо в живота не става изцяло "програмирано", но тъкмо затова животът е така интересен, пълен с изненади, нови възможности, рискове, перспективи. Така пазарното общество - обществото на различията в собствеността, обществото на договарянето - погледнато отвън, не е нищо друго освен "стихийна реалност", постигаща обаче точно благодарение на това един естествен "разширяващ се ред", една удивителна и пълноценна ефективност, дори благотворност на системата; в такова общество печелят дори и тези, които "нямат нищо", т.е. не разполагат с произвеждаща собственост, но все пак "имат" себе си. Обществото следователно е "море", чиито вълнения и движения не се предизвикват или насочват от една воля, а всичко е предоставено на спонтанността и активността на "молекулите" (индивидите), поради което "морето" (предоставящо само условия и възможности) въпреки цялата си стихийност и динамика, запазва общата си продуктивност и затова "гъмжи от живот". Оттук следва, че работата се свежда до това да се запази и подхранва жизнеността на "обществения организъм", сиреч да се постигне такова ниво на вътрешната самоорганизация, при което обществото да е преизпълнено с живот, да се явява точен образ на великото естество на живота. Животът обаче не се поддава на разсъдъчно "регулиране" и "насочване", на един външен "свръхрационален" контрол, животът е естествена и спонтанна активност и саморегулация, която превъзхожда - защото в нея животът изхожда от живота - всяка друга регулация, естественото трябва да бъде оставено да се развива по естествен начин и само тогава то ще продължи да ражда живот. Тук имаме покритие между двете реалности - свобода и живот - в най-дълбокото им естество, което означава, че само свободата притежава онтологичния ресурс да се съотнася с живота, докато всяко друго, пък било то и така претенциозния разсъдък, е крайно непълноценно в сравнение с живота. В този смисъл, "давайки" свобода на индивидите в пределите на тяхното жизнено пространство (собствеността), ние ги "правим" адекватни спрямо техния живот, в резултат на което и жизнеността на цялото ("системата") се запазва и възпроизвежда. (Друг е въпросът, че свобода не се "дава", а трябва да бъде "присвоена" от индивида!) Затова допускането на елементи, които по естеството си са несъвместими със спонтанността, с автентичността на социалната жизнена цялост, подкопава устойчивостта на последната, а в крайна сметка води до разрушаването й. Такива безжизнени елементи са, например, "планирането" на живота в обществото, съсредоточаването на ресурсите в ръцете на един "изцяло предвидлив" център или "свръхмозък" (централизация и "национализация"), държавното регулиране на икономиката до степента да се изземе даже самата възможност за инициатива от страна на индивидите, "предпазването" на индивидите от "изкушенията на свободата", "общото дело", заместващо индивидуалното, колективното "правене" на някакво абстрактно "всеобщо щастие" и пр. Всички тези "изкуствености" и "фалшивости" на комунистическото безсмислие убиват безвъзвратно живота в социалния организъм, довеждат го до пълно изтощение. Оставен на самия себе си, индивидът твори своя живот съобразно естеството на самия живот и принадлежащата му свобода, обществото на такива индивиди точно на това основание е жизнено, ефективно, продуктивно, в него именно се ражда новото на арената на жизнените предизвикателства и изпитания, то не познава застоя и инертността, в него всичко е живот. В този смисъл адекватни на социалния живот са само "механизмите" (правилата), сътворени от самия живот, от живата история, от традицията, а такива са само механизмите и правилата на различието в индивидите и собствеността, на свободното договаряне, асоцииране, коопериране и конкуриране, институциите на демокрацията, т.е. "балансите" и "противотежестите" както на анархията (пълната, несвободната и затова безсмислена спонтанност, стихията, която само руши, а не създава), така и на тоталния държавен контрол, лишаващ индивидите от инициатива и застрашаващ, по-скоро опропастяващ жизнеността на човешката общност. Обществото не търпи външно наложения му абстрактен "ред" на един "всичко планиращ център", който не може да предвиди и подреди целите, а също и крайния резултат, докато свободната инициатива на милиони и милиарди индивиди чрез колосалното "преплитане" на целите спонтанно ражда превъзходен и разширяващ се ред (Хайек), който нищо друго не може да замени. Това, разбира се, не означава, че "държавата става излишна", но нейната автентична роля може да се разбере само на почвата на признанието, че държавата не може да замени двигателната сила на индивидуалната свобода и на частната собственост, признание, произлязло от едно истинно разбиране на живота, човека и човешкото.

Нека тук да приведа поне главното от знаменитите анализи на Фр.-А. фон Хайек, с които с възторг се запознах съвсем наскоро във великолепния превод на философа Л. Сивилов. Едва ли има нещо удивително в това родство на разбирания, израсли върху две наистина различни основи - икономиката и философията - напротив, подобно съвпадение е знак за истинността на споделяните идеи. Щом като по различни пътища се е достигнало до едни и същи резултати, то резултатите стават толкова по-твърди, което е белег за истинност.

Ето как Хайек изразява принципната си позиция (произлизаща от веруюто му, че "индивидите е трябвало да станат различни, преди да могат да бъдат свободни, за да се съчетават в сложни структури на сътрудничество"!):

"Адаптацията към непознатото е ключът към цялата еволюция и тоталността от събития, към която съвременният пазар непрекъснато се нагажда, е наистина неизвестна за когото и да било. Информацията, която индивидите или организациите могат да използват, за да се нагодят към непознатото, по необходимост е частична и се съпровожда от сигнали (т.е. от цени) през дълга верига от индивиди - и всеки от тях препредава в модифицирана форма комбинация, състояща се от потоци абстрактни сигнали. Въпреки това чрез тези частични и фрагментарни сигнали цялата система от дейности клони към приспособяване, към условия, непредвидими и непознати за никой индивид, дори ако тази адаптация никога не е съвършена. Тъкмо затова структурата оцелява, а тези, които я използват, също оцеляват и преуспяват. Не може да има съзнателно планирани заместители на такъв самоорганизиращ се процес на приспособяване към непознатото. Нито разумът, нито вродената "природна доброта" насочват човека по този път, а само горчивата необходимост да се подчини на правила, въпреки че не ги харесва, за да се защити от конкуриращите го групи, които вече са започнали да се разширяват, тъй като са се натъкнали на такива правила по-рано."

В този смисъл съвременното общество наистина е едно "традиционно общество", което използва традицията чрез непрекъснатото й обновяване - без обаче да се променят принципите, конститутивните начала, а именно: раз-личност на индивидите, различия в собствеността, специфична "даденост" на свободата съобразно индивидуалната откритост към нейните предимства, безкрайно динамична, кипяща от активност общност, в която всеки, преследвайки своето, така или иначе допринася за развитието и на другите, конкуренция и т.н. Но "наивното съзнание" (Хайек), което е "способно да си представи реда само като резултат от съзнателно подреждане", никога няма да проумее, че "ред и приспособяване към неизвестното се постигат по-успешно чрез децентрализирани решения и че разпределянето на властта ще разшири всъщност възможността за всеобхватен ред". И още, че "децентрализацията наистина води до взимане под внимание на повече информация", също че "променящото се разпределяне на властта да се разполага с отделните ресурси между множество индивиди, които са в състояние да вземат решения за използването им - разпределение, придобито благодарение на индивидуалната собственост и на различието в собствеността - прави възможно пълното използване на разпръснатото знание" (цит. по "Фаталната самонадеяност", с. 103-104). Тук се засягат значими методологични въпроси, които не можем да обсъждаме, и нека затова да кажем поне това: онези, които милеят най-вече за "разпределянето на благата" според някаква абстрактна "справедливост", би трябвало най-сетне да проумеят, че преди това трябва да се разпределят усилията за създаването на тези блага, което е възможно единствено на почвата на различията в собствеността; различие, задаващо иначе непостижимата автентична справедливост. Затова, както отбелязва Фр.-А. фон Хайек, "институцията на индивидуалната собственост не е себична, нито пък е била "изобретена", за да наложи волята на притежателите на собственост върху останалите"; но благодарение на частната собственост възниква "процес, максимално използващ знанието на всички - и поради това облагодетелствуващ почти толкова онези, които нямат собственост, колкото и другите, които имат" (с. 105). В зависимост от казаното е съвсем разбираемо твърдението на фон Хайек, към което се присъединявам и аз (към което едва ли някой не би се присъединил - стига мисленето му да не е безвъзвратно повредено от проказата на комунизма):

"Свободата на всички в рамките на закона не изисква всички, а само много хора да са в състояние да притежават индивидуална собственост. Аз лично бих предпочел да нямам собственост в страна, в която много други притежават по нещо, отколкото да живея там, където цялата собственост е "притежание на колектива" и властите определят конкретните начини за нейното използване" (с. 106). Всъщност трансформацията от комунизъм към здраво общество, която в някои страни тече твърде болезнено (България), се свежда до това много хора да станат собственици и така да поемат съдбата си в собствените ръце: защото "свободата без собственост" не може да се нарече свобода, тя си остава само жажда за свобода, копнеж по свободата, абстрактна възможност да си свободен, реализираща се само благодарение на собствеността. Ненавиждащите свободата затова толкова силно мразят... чуждата собственост (но дори и те не се отказват от това да имат нещо свое: аз не съм чул това някъде комунист да е раздал собствеността си на бедните, комунистът обаче обича да граби чуждото!), това се дължи на усета им, че само собствеността е в състояние да разбие несвободата, към която са се пристрастили. Обществата, в които ненавиждащите свободата са мнозинство, да не чакат скорошното си оздравяване, да не чакат края на бедите си. (А какво ли ни чака нас, след като тъкмо те в България владеят... огромна заграбена собственост: тук комунистите станаха... капиталисти?!!) Такива общества новото няма да ги оцени, защото в тях малцина са ония, които са разбрали, че

4.3. "Свободата означава свобода да бъдеш различен"

по думите на Хайек, т.е. "да имаш собствени цели и собствена област". Редът пък в здравото и свободно общество е "желан не за да се държи всяко нещо на мястото му, а за създаването на нови сили, които иначе не биха съществували" (с.107).

И така, отново стигнахме до основната си тема - раз-личността - но на друго, в някакъв смисъл по-високо ниво. В отношенията между и вътре в групите различността (и свободата!) не трябва да бъде загубена, а трябва да бъде потвърдена - и така да стане действителна. Нека да се запитаме как става това.

Влизайки в някаква група - например, ставайки търговец сред търговците - индивидът прави това на основата на доброволно приетото от него общо, което става за сметка на също така съзнателния отказ от раз-личното, от свободата. В групата, разбира се, различното е "приглушено", потиснато, оставено на втори план, докато "отпред" изпъква сродяващото групата общо. Индивидът притежава възможности да принадлежи и към други групи (общности), към някои от тях той наистина принадлежи в друго свое качество, но в дадената група той се приобщава на основата на "това", а не на всяко друго общностно качество, и най-малко пък на основата на различията си. Индивидът усвоява в нашия случай специфичното "търговско отношение към нещата", той се приучава да гледа на ставащото през призмата на задаващата възприятията му търговия, която по-нататък предопределя в някакъв смисъл действията и поведението му, дори и "жизнения хоризонт", жизненото пространство в конкретността на неговото съществуване. Механизмите на ситуацията, в която индивидът попада, ставайки "част от групата", са изключително показателни, те имат значение както за неговия статус, така и за "груповия живот", в който е попаднал нов индивид.

Както и да погледнем на ставащото, "вместването" на нов индивид в дадената група внася нещо ново, пък дори това да е само количественото увеличение на членовете й. В някакъв смисъл групата вече не е същата, като това се засилва особено когато индивидът не се задоволява с простото възпроизвеждане на груповите норми, а ги "преобразува" активно, "пропускайки" ги през своята субективност, през неповторимостта си. Индивидът винаги разполага с възможността както "конформистично" да се подчини на групата, така и "неконформистично" да се съпротивлява на груповото единство, което въпреки рисковете си е израз на активността на една действена индивидуална същност. Групите, които изискват пълно подчинение от "новопридошлите", в крайна сметка губят, те загубват най-напред възможността за развитие на своя живот, на самите себе си. Това е така, защото подобни групи потискат импулсите за раз-личност, индивидуалността в проявите, активността по посока на новото и нестандартното, порива към непознатото и необичайното. Противно на това групите, които не са "закостенели" в една прекалено консервативна групова солидарност и инертност, а държат на динамиката, на жизнеността си - и затова са търпими към индивидуалния подход, към изявяването на различия - са по-приспособими към непрекъснато изменящите се ситуации на пазара, в който се сблъскват множество групови интереси и затова ефективно трябва да се отговори на предизвикателствата на конкуриращите групи. (В нашия случай "търговското съсловие" е съставено от толкова много конкуриращи се групи, че общото между тях е почти несъществено!) Всяка група не е нещо безусловно единно на почвата на общностната сплотеност, всяка група се състои от "групички", обединения на индивиди, които се конкурират за своя просперитет и за завладяването както на "политиката" на голямата група, така и на пазара; казах, че съсловието на търговците не е "монолитно", в него съществува и "вътрешно-групова" борба за налагане на превъзходство, за заемане на предни позиции. Двигателната сила на всички тези противоречия е живата индивидуалност на партньорите и конкурентите, импулсите към налагане и себедоказване, стремежът към превъзходство: печелят групите (фирмите, предприятията, кооперациите и пр.), които не се страхуват от многообразието вътре в себе си, от индивидуалната инициатива, от "непокорството" и дързостта на съставящите ги индивиди, от предприемането на рискове и дори авантюри, от които изходът не е ясен - и точно затова може да е изключително позитивен. Другояче казано, групите, които насърчават свободата на индивидите вътре в самите себе си, се развиват успешно - независимо от това, че влизането в една група е частичен отказ от свобода, от "пълната свобода". (Но истински свободният е свободен и затова, че умее да се самоограничава, неговата свобода няма нищо общо с произвола!) Противно на това, външното ограничаване на свободата на индивидите в дадена група чрез строгите предписания за действие, които "изземват" възможността за инициатива, неумолимо води до регрес, до пресекване на импулсите за развитие, до "втвърдяване" на почвата на пренебрегването на различията. Всъщност потискането на различията между съставящите групата индивиди (раз-личности) неизбежно се съпровожда от налагането на контрол от страна на една "изключителна" воля и индивидуалност, която, щом си позволява да прави това, унижава и самата себе си чрез потискането на индивидуалното, затова тя губи свойството си да е автентична индивидуалност. (За последната насърчаването на различията е свещен принцип!) "Началникът", искащ да бъде "вожд" и да притежава безусловна власт над съставляващите групата индивиди, сам отрязва корените, подхранващи развитието и просперитета на групата: не за да бъдат прости изпълнители, са създадени индивидите. Централизирането на груповия живот налага външна регламентация и изкуствен, фалшив ред, поради което отнема жизненост, в такива групи започва да господства едноизмерният разсъдък, а не целостта на живота. Следователно свободата на раз-личностите води до спонтанното възникване на естествен и жизнен ред в групата, който е предпоставка за достижения, за успех; това е т.н. творческа атмосфера на инициативност и иновации, която нищо не може да замени по плодотворност. Опирането на свободата, доверието в нея (независимо от безпокойствата на разсъдъка, които я съпровождат) стимулира развитието както на индивидите в групата, така и самата група като цялост от индивидуалности, единство от индивидуални свободи и раз-личности.

Погледнато глобално, т.е. спрямо цялата човешка общност като изключително разнообразие и динамика от групи и групови сблъсъци, същият принцип изцяло запазва силата си: малката група (с отношенията в нея, опиращи се на свободата и раз-личността) е образец и модел на всяка друга общност; това, което е видимо в нея, действа по скрит и завоалиран начин в общностите, "необхватни с просто око". За живота на общността централизацията е противопоказна, тя отнема жизнени сили, обезсърчава съставящите я индивиди, лишава ги от перспективи, опитва се да ги обезличи и да ги направи слепи изпълнители на недобри, откъснати от жизнената даденост, решения. (Добри са решенията, които се вземат не "отгоре", в някакъв откъснат от проблемите и "непогрешим" център, а тези, които израстват от потребностите на самия живот, които се налагат с необходимостта, която може да бъде забелязана само ако си "потопен", ако си "част" от самата жизнена динамика.) Ясно е също, че свободата и раз-личността в една общност винаги са благотворни, въпреки че "на повърхността" създават видим хаос и "неуправляема" спонтанност; но само в стихията на живота си проправят път и се налагат жизнени решения (на основата на противоборството, на сблъсъка на алтернативи, проекти, предложения за решения). Тази ситуация на творчество способства за разцвета и просперитета на самата общност, а също и на индивидите, които я съставят - тъкмо защото вътре в нея "всичко е живот". Богати са обществата, които не се страхуват от "коварствата на свободата" - от изпитанията, свързани с нея, от "проблемите", които тя създава, от безпокойствата, предизвикателствата, рисковете, от видимата "хаотичност", които я съпровождат - бедни и безжизнени са обществата, заложили на схематизиращия разсъдък с неговия външен и стерилен ред, който нищо значимо не може да роди; такива общества страдат именно защото се страхуват от свободата, защото не изпитват доверие към индивида, към раз-личността, която е нашето истинско богатство. Абстрактното "общо", на което те се основават ("народното единство", "монолитната общност", "несъкрушимостта на въвеждащата ред партия, която не знае снизхождение" и пр.) ги влече към гибел, към неотвратимо унищожение заради пресекването на извиращата от индивидуалностите жизненост: комунизмът беше сполетян от една такава заслужена все пак участ. Но обществата, заложили на разнообразието, пораждано от свободата и от творящата чудеса раз-личност на дръзновените индивиди, постигат всеобщ успех и просперитет - защото са подхранвани от могъщи корени в дълбините на човешкото. Такива общества държат открити перспективите пред себе си, защото не замърсяват своите извори.

А що се отнася до нашия пример с "търговеца, влизащ в търговското съсловие", от който тръгнах в своето разсъждение, то можем да завършим с това: онези, които, влизайки в някаква група, я "разтърсват" из основи и така разбиват разяждащото я спокойствие, с това самото й правят благодеяние: защото така внасят живот в нея, защото тяхната сила не е малка, щом така видимо е била усетена. (Ако никой не забележи, че някой се е присъединил към групата, то такъв е само товар, тежест за нея; такива изпълняват, но не могат да инициират нещо ново и затова само й помагат да се провали.) Ако някоя група е склонна да си търси "послушни изпълнители", вписващи се "прекрасно" в съществуващия ред и затова чувстващи се така уютно в нея, то такава група няма да преуспее: групата не е за това да ни "носи", напротив, индивидът е този, на чиято двигателна сила разчита всяка общност. Ясно е, че ако индивидите не дават, а само потребяват енергия, то групата скоро изчерпва ресурсите си, тя всекидневно затъва в гибелна инертност. По същия начин комунизмът успя за няколко десетилетия да изсмуче жизнената сила на цели народи и на милиони индивиди, а след това ги захвърли бездиханни, едва поемащи си дъх; сатанинският му танц обаче - тъй като комунизмът все още не е история, той продължава да съществува като "съзнание" и "мислене" - ще престане само когато душите се прочистят окончателно от неговата проказа, която ги разяждаше през всичките тези десетилетия.

4.4. Концентрирането на силата

"Обществената природа" на човека не е просто в това, че индивидът "не може да съществува сам по себе си" - ние, бидейки в общности, така или иначе съществуваме точно по този начин, не се "разтваряме" без остатък в тях - а в това, че социумът е "среда" за разгръщане на "същностните сили" на индивидите, за потвърждаване на свободата и раз-личността им. Индивидите влизат в свободно "общение", в свободно избрани общности, преследвайки свои цели; в този смисъл общността не е самоцел, тя е само средството, докато индивидът е истинската самоцел: не индивидът съществува заради общността, а общността съществува заради индивидите, които са я създали, общностите служат на индивида (а ако не му служат, биват заставени да му служат - тъй като само индивидът може да инициира промяната в някоя общност!). По същият начин, впрочем, стои и въпросът с държавата: индивидите-граждани изискват държавата да обслужва техните общи потребности и да не им се меси в частните, т.е. да създава условия за развитието им по пътищата на свободата, а не да ги използва за свои цели. По аналогия и групите са "пространства" на индивидуалната инициатива, в които индивидите се срещат, обменят информация и усилия, сътрудничат си или се конкурират, обединяват се при запазването на различията си, концентрират силите си за постигането на по-значими цели, но не с цената на загубване на своята самобитност. Групата не е и не трябва да бъде "бреме", най-малкото пък "ясла", която да ни храни наготово (комунистите точно така си представяха обществото и държавата!), нейните въздействия върху индивидуалното съществуване не трябва да тегнат, не трябва да смущават лекотата, с която сами осъществяваме живота си, а само трябва да ни облекчават и насърчават за нови постижения. Групата е "условност" и "условие", а не императив и съдбовна обреченост да й служим, напротив, съставящите я индивиди трябва да я заставят тя да им служи. Групите, впрочем, затова и съществуват: да помагат, не да пречат или "гасят" индивидуалните инициативи, от които зависи животът ни в перспективата на бъдещето - и съобразно свободата, която сме постигнали.

Цялата работа е в това да намерим начин да ставаме по-силни, т.е. да намерим "механизми", чрез които да побеждаваме слабостта, да надмогваме нерешителността си. Съпоставяйки се с другите в групата, които, макар че са "като нас", все пак са различни, ние или се изпълваме с увереност в своето превъзходство, или пък установяваме онова, което ни липсва - за да бъдем себе си по най-добрия за нас самите и възможен начин. С това и в двата случая групата вече е изиграла ролята си, а индивидът само е спечелил, с нищо не е бил ощетен. Станали сме по-силни - вече сами по себе си, а не "заради" или "за" общността. Така всяка от двете страни на това наистина съдбовно отношение - индивидът и общността, групата - си е намерила своето място, подмените тук са опасни...

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2002, № 10 (35)

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Универсумът на свободата. Пловдив: Изд. АНИМА, 2001.