УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА

ЧАСТ І: ИЗВОРИ НА СВОБОДАТА

Ангел Грънчаров

web | Универсумът на свободата

3. Собствеността, наличната свобода

Свободата се оказа истинския principium individuationis в един двояк смисъл - като основание на човешкото съществуване (на индивидите) и като начало, носещо в себе си тяхната индивидуация (самоопределяне, само-стойност, самобитност, раз-личност, неповторимост, уникалност). Това означава, че на свободата си дължим всичко, тя е корен на човешкото именно като наше собствено постижение.

Но свободата не е само чувство или самосъзнание, лежащо във "вътрешността" на индивида, "спотаено" в неговото сърце и душа. Свободата трябва да разпростре себе си и да обхване целостта на човешкото битие, да стане именно "душа" на съществуването във всичките му измерения. Ако свободата си остане само "вътрешна", ако тя няма силата да потвърди себе си "навън", в делата, постъпките, действията на искащия да бъде свободен, то такава свобода само в пределите на субективността се оказва безсилна, недействителна, измамна, ограничена, дори суетна. Свободата не заслужава такава неблаговидна участ, тя не е и не трябва да бъде самоизмъчващо се и безсилно чувство, ограничаващо индивида в собствените му граници. Вярно е, че "по начало" свободата е именно чувство и самосъзнание, но тя не трябва да си остане само това, а трябва да разгърне своята мощ и реалността си във всичко, до което индивидът се докосне; свободата трябва да потвърждава себе си всекидневно, да налага себе си и така да преобразява съществуването ни. Светът не може да остане нещо чуждо на индивида и неговата свобода, човекът трябва да преоткрие себе си в него, т.е. да го направи свободен и свой свят. Но човекът като конкретен индивид не може да владее... целия свят (макар че в някакъв смисъл автентично съществуващият индивид иска и дори постига точно това: светът, в който живея, е моят свят!), той е господар само в онзи "отрязък" от големия свят, който може да нарече собствен, истински свой - тъй като само в него свободата му постига своята действителност. Ето че собствеността е второто условие на истински човешкото съществуване наред със самата свобода, а собственост и свобода се намират в най-дълбоко единение, неделимост, дори пълно покритие. Още от момента, в който индивидът се почувства овладян от дълбокото чувство за свобода и усети силата му, той вече е собственик на неоценими богатства - първото от които е превъзходството, което му дава самата свобода. Оказва се, че истинското и първично богатство е онова, което е скрито в нашите гърди, него именно "молци не го ядат", то е извора, от който "изтичат" всички други богатства, на него най-вече трябва да сме собственици във най-възвишения смисъл на тази дума. (Някои се чувстват длъжни да се представят за скромни и затова непрекъснато се преструват, че се "гнусят" от думи като богатство или собственост, собственик и пр. От какво всъщност тези "чисти души" се гнусят?!) Щом като човек разбере това, на него му остава само чрез действия да превърне предимствата си (основаващи се на неговата раз-личност!) в нещо налично, от възможно да го направи действително, "зримо", "реално", като власт и господство в своя свят.

3.1. "Свое" и "чуждо"

Онова, което оценяваме и съзнаваме като свое, в някакъв смисъл е "продължение" на собственото тяло, в него тялото намира себе си чрез осъществяването на изцяло свободни действия. "Своето" е онова, в което индивидът е "при себе си", тук той притежава властта да се налага и да прави онова, което смята за нужно; тук никой друг не може да му се меси и да се разпорежда. Свое е онова, което владея и спрямо което упражнявам своята власт, то е полето, необходимо за разгръщането на моята свобода. Свободният индивид налага себе си в придобитото и наследено свое, то е сфера на реализация на неговото битие, то е "пространството", без което свободата му е само кухо пожелание. В този смисъл собствеността е "налично битие" на свободата и условие за нейната реализация, без собственост свободата си остава мнима и фиктивна, недействителна, само порив към свобода, но не и свободно съществуване. Отказът от своето е отказ от свободата (той е поне накърняване на собствената свобода), в крайна сметка е отказ от себе си, нанасяне на ущърб на самостойността и самобитността на човека. Своето изпълва индивида с усещане на собствената значимост, в него той постига потвърждение на свободата и оттук - на ценността си, която иначе може да си остане само илюзия. Умножаващият своето свободен индивид всъщност умножава възможностите за автентично съществуване, засилва своя потенциал и неговите прояви под формата на активност, дела, постижения. На свободата затова не е присъща скромността в нейния унижаващ човека смисъл: задоволяващият се с "малко" в действителност показва невисокото мнение за самия себе си, а автентично свободният човек съзнава неограничените възможности на свободата, даваща на човека всичко, което той има дързостта да поиска. Свободата е воля за битие, страстен копнеж по битието, но този порив не може да се побере в една тясна сфера на по просешки скромната невзискателност към самия себе си: не бива да таим към битието прекалено мизерни очаквания, защото тогава има опасност то да ни даде точно това, мизерия най-вече като личност, а оттук и спрямо всичко останало. Свободният човек иска за себе си необходимото, но тази необходимост се определя от неизчерпаемия ресурс на битието, отредено за човека, съответстващо на достойнството да бъдеш човек; в този смисъл човек трябва да иска от битието всичко, а да се задоволява с онова, което е успял да постигне сам. Ето защо "мизерната скромност" спрямо битието означава принизяване на човека и на неговото достойнство, идещо от неразбирането на свободата: свободата може да ни даде, повтарям, всичко - стига обаче да можем да си го вземем сами, а преди това да сме го поискали достатъчно силно, със страстта, на която нищо не може да устои. (Впрочем, "долни" страсти няма; този израз е измислен за оправдание от ония, които нищо особено не искат и затова нищо особено не постигат; ако нещо е "страст", то винаги е възвишено!)

"Чуждото" е тъкмо "не-своето" ("не моето") и разбирането му като такова означава признание на свободата на другия, нейната ненакърнимост в същата степен, която ние изискваме за себе си. На основата на ясното разграничаване на "свое" и "чуждо" се поражда взаимното признание на човешкото право на свобода, очертава се границата на всяка индивидуална свобода и оттук се определя възникването на една човешка общност на свободни хора, поставена на здрав фундамент. Разпространението на това съзнание, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на собственост, е окончателно преодоляване на варварството, на неадекватното разбиране (на неразбирането) на свободата, то поставя началото на една цивилизация на свободата, на чиито плодове се радва модерният човек (макар че пътят към нейното съвременно състояние е бил дълъг!). Затова и престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу личността и посегателство върху нейното битие. Затова комунизмът, осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на милиони човешки същества, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни поражения на човечността. А комунизмът ("излюпил" се най-първо в главата на жадния за чужди богатства Маркс!) започна своята вакханалия на произвола тъкмо със заличаване на границата между "свое" и "чуждо", той се определяше от един низък ламтеж към чуждото, прикриван зад фразите за "съвършеното щастие" и "всеобщото равенство". Този ламтеж обаче издаваше само неспособността на адептите на комунизма да постигнат със свободен труд нещо свое - и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха към чуждото и "общото". Именно това абстрактно "общо", в което се заличават без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки най-напред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. (А на тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр.) "Общото" на комунизма, което поглъща своето и чуждото, заличава границата между тях, тук най-ясно се изявява като предпоставка на несвободата, докато същност на свободата е адекватно разбираното "раз-лично", в пределите на което възникват своето и чуждото (тези последните не могат да бъдат мислени извън личното, те са негова проекция така както негов израз е самото раз-лично, сиреч раз-личността). Индивидуалната личност постига своето битие чрез признаването на нейните различия, чрез приемането им за нещо естествено и необходимо, за постижения на нейната свобода. Ние сме свободни, доколкото сме различни и държим на различията си (уважаваме ги!), общото между нас може да бъде допускано само в смисъл на "пристрастеност към свободата", която ни сродява, но не ни прави еднакви и без-лични - тъй като самата тя, доколкото е изразена при отделните индивиди, сама "подклажда" различията помежду ни. Противно на това грубо натрапваното "общо", което е убийствено за естествените различия между индивидите, е агресия на несвободата срещу индивидуалната самостойност, то е пагубно за всяко различие, за личността, нейната свобода, за човешкото достойнство, за човещината и бъдещето на човека. Ние сме различни и за това, че всеки притежава само своето (безразлично какво е то: капитали, способности, добродетели, дарби, развитост на личностното), което пък от своя страна не е друго, освен натрупана или "кондензирана" ("изкристализирала", "концентрирана" и пр.) свобода. В същия смисъл и собствеността може да се определи като "изкристализирала свобода", свобода в нейната наличност, фактичност и пр. Затова който иска да ни прави "еднакви" и "равни", той посяга най-напред върху собствеността (комунистите наричали собствеността "своещина" и виждали в нея своя главен враг!), собствеността, явяваща се твърдата почва на свободата, а след това без особени усилия потъпква и всяка друга проява на свобода, самата възможност за такива прояви, т.е. за едно битие, достойно за човека.

А иначе свободният човек е горд със своето и не завижда на чуждото - тъй като разчита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно да разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и собствеността и виждат в тях коренни предпоставки на своето, на човешкото битие. Там, където липсва такова развито съзнание, а животът не се основава на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички предпоставки за болест на обществения организъм, болест, която периодично разтърсва социалния живот чрез съответните симптоми-проявления. Обществата пък, които са преживели комунистическата агресия спрямо личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насоките, за които стана дума.

3.2. Корените на справедливостта

Като собственик индивидът е суверен в своето жизнено пространство, той владее "прилежащото" към неговия жизнен свят, разпорежда се, изхождайки единствено от себе си (и от рационални правила, от закона, създаден за да осигури условията за свободната инициатива на суверенните собственици), и така се преизпълва с усещането за власт, включително и на власт над своя живот и своето бъдеще, власт над съдбата, оказала се точен израз на свободата му. Неравните по принцип (индивидите са неравни във всичко: способности, жизнен усет, жизнена сила, степен на разбиране на свободата и начин на отношение към нея, склонност към инициативи и рискове, откритост към бъдещето и пр.) намират в задълбочаването на различията автентичния хоризонт на съществуването си като индивиди, които искат и държат да бъдат при себе си, тъждествени със свободата си. Придържайки се към жизнената стратегия на свободата, самостоятелните индивиди виждат в отстояването на различията гаранция на своята самобитност, т.е. на това, че никой няма да бъде ощетен, а всеки ще получи това, което си е негово, което е плод на неговата активност и инициатива. Жизнената стратегия на свободата въвежда здрав ред в личния (частния) и обществен живот, в който всеки е при себе си, а никой не се осмелява да претендира за чуждото (ако си го позволи, мигом става престъпник, т.е. лице, което си е позволило да наруши нечия автономия, да престъпи границите на нечия свобода!) Възниква естествен (от гледна точка на разумността, човечността и признаването на достойнството, т.е. на духовната природа и превъзходството според субстанциалната му определеност като раз-личност) социален ред, чиято необходимост се крепи на неотменни предпоставки - и затова той е толкова здрав, затова е основа на здравото общество. Норма за здравината на спонтанно възникналата социална структура и за индивидуалния просперитет е основаването им върху защитата на раз-личността, на това, че индивидите са неравнопоставени и неравни - в зависимост от това къде всеки сам себе си е поставил, какво място си е завоювал или постигнал. В този смисъл "нормалните" общества са такива, защото не потискат индивидуалността и различията, а ги насърчават - откъдето те черпят здравината си. Съответно на това аномалия е изкуствената "равнопоставеност", която ощетява способните и със заграбеното от тях облагодетелства ония, които не са се погрижили за себе си. (Подобна унификация и залагането на нея развращава съзнанията и засилва апетитите към чуждото, което води до пълна обърканост, произвол - мислят си, че могат да живеят само от заграбване на чуждото, по възможност безнаказано - и до престъпност, понякога вземаща и политическа форма - комунизмът, явяващ се по същество престъпна доктрина.)

Естествените и придобитите различия между индивидите, разрастващи се на почвата на свободата до тяхната същностна определеност, по необходимост лягат в основата на субективните права, на които свободният индивид - собственик - особено държи, от които лесно не се отказва. Субективно е онова право, което самостоятелният индивид по необходимост (вътрешна, осъзната, като естествена форма на разгръщане на индивидуалността му) изисква - защото усеща, че без тях животът му губи пълнотата си. Такова право е най-напред желание за защитеност на личния суверенитет, а след това е потребност от признание както на неговата свобода (свободата трябва чрез признанието да бъде гарантирана), така и на всички ония възможности и перспективи, от които индивидът не може да се откаже. Онзи индивид, който изисква подобни субективни права за себе си, в свое лице ги изисква за всички, т.е. за човека, стремящ се да живее в общество, признаващо неговата човечност. Следователно онова отношение към държащия на свободата си индивид, което се съобразява с правото му на така разбраната свобода, е с-праведливо, е израз на с-праведливост, докато разминаващото се с него е проява на не-с-праведливост, е несправедливост. Справедливостта значи е съобразеност със субективното право на свободния индивид, тя се ражда в пряко единство с потребното на неговия естествен и човешки живот, тя не е нещо, което му се налага отвън (подобно на изобретена някъде мярка, "калъп", обща и безотносителна - без-раз-лична - към различията между индивидите норма), а е неотделима от неговата субективност и свобода. Индивидът, който с право (и с основание!) иска нещо за себе си, всъщност иска с-праведливост, това, че другите са ония, към които предявява искането (и значи от тях се иска само да зачетат правото му, да проявят към него тъкмо с-праведливост!), е второстепенен и производен момент. Водещото тук е активно държащия на правата си самостоен индивид, който с решимостта си в някакъв смисъл "заставя" другите да зачетат правото му, да се съобразяват с него, да бъдат справедливи. Разбира се, подобна публична справедливост - като отношение към някакви несъществено "субективни права" - не може да изисква онзи самозабравил се индивид, който не се основава на нещо субстанциално свое, и затова няма основания да иска да бъде признато "правото" му. Напротив, такъв един индивид, допускащ произвол, прави нещо нередно или не-право-мерно, т.е. ощетяващо правата на други хора, тяхната свобода, суверенност, самостоятелност. Справедливостта се основава на признание на субективни права в тяхната необходимост, същественост и о-правданост, следователно не е достатъчно просто да са субективни, а да са именно права, докато несправедливостта потъпква и не зачита основателните права - или пък толерира налаганите със сила (защото не таят в себе си съществено съдържание!) "прекалено субективни права", явяващи се израз на самозабравеност, дори на позволяваща си произвол и насилие наглост. В този смисъл се разрешава загадката на възстановяващата правото справедливост, т.е. на наказващата справедливост, която обуздава произвола на несправедливите и самозабравилите се чрез вторично зачитане на потъпкани по-рано значими субективни права, а значи наново установява границите на индивидуалната свобода, потвърждава тяхната ненарушимост. Да повторя: тъкмо защото индивидите са различни то всеки от тях има възможността да изисква за себе си свои субективни права, т.е. да търси справедливост; но автентично субективното не навлиза в пространството на нечия чужда свобода, напротив, то търси такива гаранции за своята свобода, които необходимо стават "мащаб" и мярка на всяка друга свобода; в същото време неразбиращият и неуважаващият свободата си позволява грубото "присвояване" на някакви "чисто субективни права", на които той всъщност не може да има никакво право, т.е. правото му не може да бъде признато от никой; никой няма правото да нарушава справедливостта, такова право не може да му бъде признато, то не може да бъде публично защитено, то няма своите "субстанциални основания" - тъкмо защото е в "раздор" със свободата, защото е израз на несвобода, защото е израз на груб произвол и т.н.

От изложеното дотук принципно разбиране произлизат важни следствия. Първо, неравните индивиди имат различни основания да издигат (за публично признание) нееднакви субективни права, а справедливостта към всеки - тя затова не е и не може да бъде обща! - изисква всяко от тях да бъде признато конкретно, съобразно необходимостта и разумността (основателността) на предявените мотиви-основания. Значи справедливостта не изравнява, а подчертава различията, и затова тя отдава на всеки "длъжното", на всеки "неговото", не... "на всички еднакво", "едно и също", "поравно". По-нататък неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна "справедливост", приложима за всички индивиди, а още повече пък за "всички случаи", всъщност е отказ от справедливостта и защита на произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват само ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо - и затова искат да се "възнаградят" със създадени от други хора блага (един вид "да се почерпят за чужда сметка, без дори и да питат "кръчмаря" или "клиентите", които са решили да ощетят!). Справедливостта следователно е нещо "крехко" и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права (съобразно случая и основанията за искане на признание), неин корен е автентично разбраната свобода, свободата, изискваща за себе си признание и реализация. Тъкмо затова подобна автентична справедливост е истинската, действителната здрава основа на органично организираното (тавтологията тук е умишлена и подчертана!) общество, обществото, стремящо се да защити своите свещени ценности: индивидът, свободата, собствеността. Именно затова "равенството на неравните" (Хегел) е най-крещящата несправедливост, която взривява всяко, дори и най-здравото общество; подобна мисъл е успяла да разложи съзнанията на искащите "справедливост" низини (лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и пр.), увлекли след себе си неориентираните и слабите, станали техен "авангард" и така повели ги към "сияйното бъдеще на комунизма". Искащите абстрактно равенство с това само искат несправедливост, оттук значи искат несвобода, не искат да са индивиди, те искат нещо съвсем друго ("материални благини", създадени обаче от труда и инициативата на други!), такива също искат - отказвайки се от индивидуалността, която "ги пари като горещ картоф пръстите"! - да бъдат "маси", "пролетариат", гладни "санкюлоти", при това така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е "тяхно". Това е дълбоката основа на онова, с което комунизмът ще бъде запомнен (освен с произлезлите от него страшни кръвопролития!), а именно така скъпата на "горещите комунистически сърца" "експроприация", с която те започнаха и в наши дни завършиха безславната си история; "експроприация" не е нещо друго, а грабеж; затова и техният "идеен баща" Маркс издигна лозунга "Граби награбеното!"; сиреч - понеже е срамно да се изрече така - "Експроприация на експроприаторите!"; за тях, вижда се, чуждото им се струва свое, то било "награбено" от... тях, нямащите нищо! В наше време същите тези успяха за сетен път да ограбят - особено у нас, в България - цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната "приватизация" да присвоят всичко, което беше останало след техните безчинства - продължили половин век.

И така, справедливост не може да има извън ценностите на индивида, свободата и собствеността, а несправедливостта не е друго, освен отношение към човека, което го ощетява както откъм неговата индивидуалност и свобода, така и от собствеността му - като условие за реализация на индивидуалната свобода. Ясното разбиране на свободата и собствеността като естествени форми на съществуване на индивидите прави невъзможно спекулирането със справедливостта, извращаването на нейния възвишен смисъл - заради прекалено низки и пошли групови и "индивидуални" цели. Тази идея, свързана с нашата човечност, поставя всяко нещо на мястото му, прочиства съзнанията от коварните наслоения, свързани с безразделното господство на комунизма и паразитирането му почти век, и така създава предпоставките за възстановяване на здравото и "нормалното" общество, за което са жадни душите ни, "невидели" автентичната свобода. Това последното - длъжен съм да подчертая - важи и в случаите, в които подобна потребност не се съзнава: защото душата е завладяна от рудиментите на "разпределящата справедливост"; парадоксално съществуващата и затова с изкривено съзнание душа настоява на своята парадоксалност тъкмо защото в дълбините си е прекалено неудовлетворена, а затова и болна. (В много от случаите болните са болни и затова, защото по парадоксален начин здравето им се струва... неизгодно: със свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно!)

3.3. Разширяващият се ред на пазара

Това е израз на Фридрих Август фон Хайек, ярък привърженик на пазарния строй и последователен противник на комуно-социалистическите спекулации около собствеността, справедливостта и "равенството". Той твърди, че

"... нашата цивилизация зависи не само по отношение на възникването си, но и на запазването си от онова, което прецизно може да се опише само като разрастващия се ред на човешкото коопериране, ред, който обикновено, макар и в известна степен подвеждащо, е известен като капитализъм".

За Хайек "спонтанно разширяващият се обществен ред" е "създаден от конкурентния пазар" (който, от своя страна, е немислим извън общността на свободни собственици). Ние тук, опирайки се на своя вече очертан подход (който с философски средства търси смисъла, фундаменталната човешка значимост на съществуващото в едно здраво общество), ще се опитаме да хвърлим светлина върху пълнотата на либералния базисен възглед, т.е. на разбирането, изхождащо от безусловната за човека ценност на свободата.

Естествен начин на съществуване на собствеността е пространството на пазара, където свободните и различни индивиди встъпват в отношение и "общение", от което зависи реализацията им като носители на активност и инициативи. Онова, което индивидът е и иска да бъде, може да се съотнесе със същността на другия индивид само в непринуденото взаимоотношение на пазара - разбиран в най-общия смисъл, а именно като поле на реализацията на "същностните сили" и инициативи на субекта (на индивида, възползвал се от свободата си). Всеки е собственик на нещо, особено на самия себе си като извор на всичко останало: от това какво съм и какво искам да бъда се определя по-нататък моето битие в неговата цялост, аз сам определям битието си в зависимост от възможностите, които съм избрал - за себе си, за онова, което съм и ще бъда (бъде-ще произлиза от ще бъда!), което ще имам и което е в моята власт. Ето го "началният капитал" на човешката субективност, в който са заложени безценни за свободния човек перспективи, достижения и завоевания, за онова, което той собствено е и особено ще бъде, т.е. на което е актуален или потенциален собственик. Това неоценимо богатство, скрито в гърдите на уверено поелия по пътя си индивид, опиращ се само на свободата, е опорната точка, от която зависи неговата реализация в непрекъснато и спонтанно възникващото пространство на пазара. На този автентичен "пазар" по необходимост всичко може и трябва да бъде показано, изявено, "изложено", демонстрирано, инициирано, подложено на оценка, тук ставащото подтиква към обмен, споразумения, сътрудничество, обединяване на силите (коопериране), към общуване и всестранни взаимодействия и т.н. На този всекидневно функциониращ пазар на човешката активност може да се "изнесе" всичко онова, което си и което имаш, което е твое, е твоя собственост и достояние: способности, качества, проекти, идеи, инициативи, същностни цели, форми на "по-силната" активност, изрази на личностния потенциал, на неукротимата енергия (на която сме само крехък "съд", но която насочва живота и бъдещето ни!), възможности за себеосъществяване и разширяващи се на почвата на свободата граници на нашето съществуване, коригирано само от бдителния контрол на знаещия какво иска индивид и т.н. В този смисъл пазарът е начина за възникване на мярата на достойнството на индивидите (достойнство, т.е. това каква е стойността, "кой колко струва", каква е "цената" му, дори какви "лихви" може да очаква в близкото и далечно бъдеще...), при това на едно действено и реализиращо се в дела достойнство, а не едно мнимо, скрито и "мислимо", а значи и само желано, недействително достойнство-копнеж-и-блян. Удостоверяващият себе си във формите на свободния пазар индивид всъщност удостоверява своята стойност (достойнство), твърдо застава до нея, пази я от външни посегателства и всекидневно я потвърждава. Пазарът е мястото, в което всеки може да разбере своята практическа стойност и действения смисъл на битието си - на него един "продава" идеи, неоценим личностен и духовен потенциал и капитал (обогатяващ не само него, но и човечеството в един по-висш смисъл!), докато друг продава... кокошки, свине и говеда, един открива предприятие, в което влага изключителна дързост, рискове, предприемчивост, а друг се задоволява с (примерно) откриване на... сергия за гребени, ластици, вестници и други такива боклуци. Следователно това какво правим на пазара е точен показател на това какво всъщност сме, едни продават само своята мускулна сила, а други просто хитростта си, някой се осмелява да приложи умственото или духовното си превъзходство (било като продуцираща ценностите способност, било като практическа предприемчивост), а друг без опасения и срам излага само своята нищета и нищожност, ограничеността и малоценността си, необходимо пораждащи мизерия и ужасяваща бедност - пазарът е многолик в същата степен, в която е многолик животът, в която е многоизмерен самият човек. Някакъв се оплакал на Сократ, че бил беден и че нямал какво да яде. Сократ го погледнал с изумление и му казал, че не разбира: как така, та нали притежава себе си, нима това е малко?! Оня съвсем не го разбрал и продължил да плаче, че няма какво да яде; Сократ проумял с какъв си има работа и затова му се наложило да каже: "Тогава вземи заем от себе си!"; другият онемял от изненада и промълвил само: "Как така?", а Сократ отвърнал: "Като поне по-малко ядеш!". Това не е било подигравка, подобна на онази, която Мария Антоанета си позволила векове по-късно: самият Сократ не се считал за беден, въпреки че притежавал само прокъсаната дреха на гърба си - ако не броим свободата и мъдростта, заради която го смятали за най-богат!

И тъй като, както видяхме, пазарът поставя всеки на мястото му на основата на това какво той самият прави (съобразно с което сам себе си поставя на заслуженото място!), то без преувеличение можем да кажем, че самият пазар е постоянно действащото екзистенциално условие на човешкото съществуване, условието, което, наред със свободата и собствеността, съставя пълнотата на автентичната човешка екзистенция. На основата на пазара се заражда именно един естествен и разпростиращ се навсякъде ред на човешкото общуване и съвместен живот ("общежитие", съвсем различно обаче от общежитията и комуналките на комунизма!), който по друг начин не може да бъде достигнат: няма такава всемогъща, рационална и "предвидлива" воля, стояща над индивидите, която да може да наложи такъв здрав и субстанциално определен - тъкмо чрез самоопределянето на индивидите! - социален ред. Затова силата на спонтанната активност на пазара превъзхожда всяка друга сила, дори и силата на бруталната агресия на комунистическия произвол спрямо индивидите; пазарът по естеството си е аналогичен на самия живот, а животът стои над всичко друго, дори и над претенциозния разсъдък, който обикновено съвсем не разбира живота.

В свободното пазарно общество, обществото на свободните собственици, всичко се "продава" и "купува", всеки купува това, което му липсва или недостига, и продава от онова, което има в излишък, обменът на сили, ценности и капитал от всякакъв род обхваща всички жизнени сфери, няма такъв род съществуване, което да може да остане извън регулиращата функция на пазара. Въвлечеността в пазарните отношения е мярка за активността на индивидите, тя гарантира, че няма да останеш встрани от "пиршеството на живота" - колкото повече ресурс успееш да подчиниш на своята власт, толкова по-значим ставаш за самия себе си. Обществото на богатите (във всестранния смисъл на думата) индивиди е именно едно богато общество, което при това може да изрази своята пълнота и човечност чрез отделянето на средства за съществуване на ония, които сами не са успели да решат задачата на живота, чиито живот е застрашен и затова трябва да бъде подпомогнат. Такова едно общество е общество на здрав морал, тъй като здрави са ценностите, върху които то израства, подобно общество не развращава индивидуалните съзнания (да чакаш наготово милост, да се молиш и унижаваш, да се опитваш да живееш паразитирайки, както беше при комунизма!), а ги импулсира към самостоятелно и отговорно съществуване и развитие, към това да вземеш своя живот в ръцете си, да овладееш съдбата и бъдещето, оказали се единствено в твоя власт. Затова пазарът, който ни дава всичко това, който поражда в определен аспект смисъла на реализиращата се индивидуална свобода, не е "изобретение" на разсъдъка, преобразило историята и цивилизацията, а естествена необходимост на живота, без която човешкото съществуване е непостижимо, немислимо, непредставимо. Онези, които претендират да имат някакъв тънък, "изискан" нюх и затова си позволяват да се... "гнусят", когато чуят думата пазар (тя се асоциирала с нещо "мръсно", "търгашеско", "нечистиво" и пр.!), изглежда правят това, защото обикновено нямат какво особено да предложат на него - и затова им остава единствено кухото високомерие, което като "стока" не върви много-много и не се цени. Такива хора изглежда - защото подобен род високомерие съдържа в себе си нещо слугинско - принадлежат към човешкия тип на родените да слугуват, не да бъдат господари: човекът, възползващ се непрекъснато от свободата си, е обаче наистина господар, в никакъв случай не слуга, още по-малко пък роб. Същите тези се хвалят с това, че презирали господарите, а били милостиви към слугите: какво тогава презират и към какво точно изпитват сълзливата си милостивост?!

Нека накрая да кажем и това: пазарът ни обвързва в постепенно уреждаща се човешка общност, в която все пак сме зависими както в постиженията, така и в бедите, както в успехите си, така и във винаги съществуващата опасност от провал. Пазарът никой не носи на "крилете" си, на никой нищо не дава наготово, той изостря усета ни към предизвикателствата, свързани с неизмерими рискове, изпитания, изкушения, държи ни будни и открити към всякакво бъдеще: ние едва благодарение на него разбираме, че нашето бъдеще е в нашата власт. Пазарното общество затова е едно солидарно общество, т.е. общество, споделящо отговорността чрез пълното й поемане от всеки един поотделно. Само такава отговорност, неотделима от индивидуалната свобода, може да породи автентичната солидарност, свободните индивиди са солидарни най-вече в предаността си към свободата, в отдадеността си на нейното велико тайнство, а това е корен на всичко останало, което може да се нарече човешко, израз на човечност. Затова комунистическите и социалистически утопии за някаква абстрактна "солидарност без свобода" ("солидарност" на основата на диктата на социума и държавата над индивидите), солидарност на обезверените и слабите, на неразбиращите свободата, не са нищо друго освен съвсем плосък опит за изкривяване на истината както за свободата, така и за солидарността. Тяхната "солидарност" е само воденичен камък върху шията на подвелите се, който ги тласка в бездната на отчаянието, на пълната екзистенциална безперспективност - "опивайки" ги все пак с голи обещания за "ефективно паразитиране", за съществуване на гърба на другите, за живот под "грижите на майката-държава" или в рамките на разбойническото "братство" на една изначално престъпна партия, комунистическата.

3.4. Договорите и конкуренцията

Човешкото битие е битие на свободата и индивидуалността, битие на раз-личността и раз-личеността. Да съществуваш автентично човешки, означава да изхождаш от себе си и да държиш на различията си - и едва на тази почва са възможни здравите, пълноценни и многообразни човешки отношения. Организацията на човешката общност, възникнала по естествен (спонтанен, непринуден, свободно и по своя воля избран, "самоорганизиращ" се и пр.) път, е жизнена и жизнеспособна, тъй като съответства на естеството на човека и живота. (Тук не става дума за това, че, погледнато от друга страна, тя е културен - "неприроден", свръхприроден, "изкуствен" - феномен.) Неестествена е онази човешка общност, която потиска индивидуалните свободни изяви на човешките същества, т.е. организира ги външно, принудително, насилствено, грубо, потъпквайки волята и инициативата им; такава общност затова е и безжизнена и нежизнеспособна, тя създава фалшиви и нездрави отношения, които я тласкат към тоталния й провал. Историята и крахът на комунизма - единствената в историята изцяло неестествена, чисто разсъдъчна, фалшива и безжизнена организация, крепяща се само на насилието, на тоталния произвол, на безличността - е пример за несъвместимостта му с естеството на човека, от което произлиза обречеността на такива безчовечни проекти и експерименти, пълната им безперспективност, антижизнената и антиморалната им потенция, водеща до пълна разруха. Ето защо аз тук ще се опитам да очертая "механизмите", лежащи в основата на жизнената организация на човешката общност.

Тази жизнеспособна организация на общността всъщност е организъм, възникнал и функциониращ на основата на "спойка" на "клетките" - индивидите, всеки от които е незаменим - образуващи спонтанно жизнени "тъкани" и "органи" (групите), при което цялото (организмът-общество) се съдържа във всяка своя "част" по същия начин, по който "частта" е незаменима и значима за съществуването на самата цялост. ("Изваждането" на орган от един жив организъм води до смъртта и на двете, те не могат да съществуват един без друг: "присаждането" на органи от организъм в организъм е неефективна даже... медицинска технология - а какво остава да е успешна социална такава!) Подобни органични и организирани спонтанно цялости (те не са "правени" по план, а самият живот ги е родил, те съответстват на естеството на живота и човека) постигат своята здравина по същия начин, по който един жив организъм крепи здравето си - и се съпротивлява на болестта, на разпада, на тенденциите към объркване, смесване и произволна смяна на функциите и местата. В него, в социалния организъм, "всяко нещо си знае мястото" и, грижейки се за своята възобновяваща се жизненост, твори и живота на "общото", на общностната цялост. Такива наистина човешки общности не разпиляват безсмислено ресурсите си, а ги възобновяват непрекъснато, така те осъществяват и гарантират своя безспирен подем на жизнеността си. Здрава и жизнена е организмичната цялост на човешкото, в която здрав и жизнен е индивидът като нейно ядро, т.е. в която индивидът живее, за да засилва своята жизненост, а не за да я разпилява ("потребява", изразходва, унищожава). Нездрава, слаба и безжизнена е социалната организация, в която дадени органи заболяват, опитвайки се да паразитират, да "смучат" жизненост за сметка на други "части" (органи) или на организма като цяло, да не създават енергия, а само да я употребяват. Комунизмът е пример за такава паразитираща обществена "организация" (организация, построена на принципа на паразитирането, на "паразитизма"), той е организация, която живее за сметка на "тялото", т.е. на все повече намаляващите сили на индивидите, нещо повече, комунизмът е пример за социална организация, устроена по принципа на вампиризма (понеже паразитите все пак съ-съществуват с "носителя" си, докато вампирът изсмуква силата и го умъртвява). По този начин комунизмът вегетира десетилетия, изпивайки жизнеността на цели поколения и на милиони индивиди, включително и в буквалния смисъл, изпивайки кръвта им: комунизмът изби милиони човешки същества, за което никога не трябва, не може да му бъде простено. В същото време здравите общества, човешките организмични цялости, осигурили простор на индивидуалната инициатива, все повече засилваха своята жизненост и на нейна основа сътвориха удивителни постижения. Как ставаше и става това? - това е важен въпрос особено за обществата, изтощени от вампиризъм и паразитизъм, за обществата, изтощени от комунизъм.

Индивидите-собственици (казахме, че всеки е собственик най-вече на себе си, т.е. на източника на всички други ресурси и богатства; в този смисъл не може да си индивид, а да не си собственик!) встъпват в многообразни отношения помежду си на основата на договора. Договорността конституира пазарната форма на съществуване на свободните собственици, в нея индивидите съотнасят волите си и постигат удовлетворително и за двете страни съгласие (или пък съгласие за всички: обществен договор). По същия начин договорът е "матрицата", механизмът, който урежда всички други отношения в социалния живот, също и надиндивидуалните (напр. изборите за органите на властта са процедура за сключване на договор между управляващи и управлявани). Онова, което не е договорено, в свободното общество не съществува, никой няма възможността си да налага волята си на други без да е поискал и получил съгласието им, фиксирано в договор. Договорът затова е адекватният начин за реализиране на свободата, той гарантира запазването на индивидуалността и на различията между договарящите си - съгласувайки волите им на почвата на признанието. В договора съперничествата "угасват", а конкуриращите се (и взаимно зависими) страни стават партньори, сътрудници в преследването на взаимно изгодни цели. Чрез договора се споделя изгодата, тя не се присвоява от едната страна чрез пълното ощетяване на другата (както това ставаше в условията на комунизъм при отношенията "партия" - народ и "партия" - граждани; за комунизма обществен договор никога не е имало, никога комунизмът не е бил наложен на власт по народна воля, чрез избори!). Договорите винаги са конкретни, в тях субективните права получават обективност и признание от другата страна (но не "всички наведнъж", а всяко поотделно и в зависимост от случая: "всички" не могат да решават вместо този или онзи!). Договорът е онова, което у-режда, внася ред в отношенията, той е основата на все по-засилващия се и обхващащ всички сфери на живота спонтанен ред и закон, описан превъзходно от В.-А. Фон Хайек.

Единственият начин на смислено сътрудничество е този, който се реализира чрез договора, индивидите постигат солидарност в правата и възможностите си, а също и суверенитет само чрез и на почвата на договорността. (Казват, че пруският крал не могъл да наложи волята си над собственика на парче земя, през което се налагало да мине държавна железница: съдът, до който се стигнало, защитил правата на собственика, а кралят се примирил!) Договорните отношения поставят на твърда почва човешките отношения, а индивидите привикват да се облягат на гаранциите, които им дава договорността. Възниква автентично съзнание за правата, породени от договарянето, и недостижими по друг начин, индивидите не се "размекват" и дезактивират, а се концентрират в преследването на жизненоважни за тях самите цели. Никой не чака да бъде "носен" от други и подпомаган без да даде нещо в замяна, такава куха "солидарност", изкривяваща съзнанията, е невъзможна в царството на договорността и свободата, а само в престъпните "братства", не признаващи никакъв договор, а ориентирани към измамата и лъжата (комунизмът). Там, където конкуренцията се заменя от една абстрактна "солидарност" без ясни задължения и заслуги на страните, справедливо трябва да бъде подозирана измамата, дори долнопробното мошеничество: някой е заинтересован да бъде "носен" от другите, апелирайки към "солидарността" или пък към "братството между хората", както правеха тъкмо комунистите. Здравото индивидуално съществуване обаче се основава на коректното съперничество и на конкуренцията, човешките същества се стремят към надмощие - и това трябва да бъде приветствано: съперничеството поражда импулси за развитие както на индивидите, така и на общността като цяло. В конкуренцията - чиито коренен залог е увеличаване на жизнеспособността, на пространството на свободата и на самобитността - надделяват инициативните, предприемчивите, обичащите риска, откритите към многоликите перспективи на бъдещето, изцяло преданите на свободата. В добре разбраната свобода никой не разчита на незаслужена подкрепа и на съжаления, а разчита преди всичко друго на себе си, на своята самодостатъчност - индивидът е свят и дори вселена, стига обаче да разбира свободата си, да се ползва от нея. По този начин възниква атмосфера на благородно - раждащо блага! - съперничество, покълнало на почвата на автентично разбраната свобода, в такова общество никой не разглежда другия индивид като средство за постигане свои цели, а е длъжен да се отнася към него единствено като към цел сама по себе си (Кант), изисква и към себе си такова отношение, и така се приучава да бъде пълноправен член на постепенно увличащата всичко към себе си общност на достойнството, която е душата на "разширяващия се ред" на Фр.-А.фон Хайек. Ето защо последният, описвайки неговите преимущества, справедливо отбелязва:

"Конкуренцията е процедура за откриването на новото, процедура, присъща на цялата еволюция и караща хората несъзнателно да се вписват в новите обстоятелства; и за сметка на по-голямата конкуренция, а не на солидарността, постепенно се повишава нашата ефективност" (Хайек, Фаталната самонадеяност, с.30).

По-нататък той посочва, че "за да води до благоприятни резултати, конкуренцията изисква участващите в нея по-скоро да съблюдават правилата, отколкото да прибягват до физическа сила", т.е. да се облягат на създаваната от договорността правовост и регламентация, пораждаща около себе си една органична система (пропита от единство, от здрава хармоничност в самата спонтанност) от разгърнати правила. Това е един порядък, който "формира сам себе си" (Хайек), т.е. порядък, съотносим с вътрешното и дълбоко естество на живота и човечността. Оттук иде и на това се дължи жизнеспособността на свободното пазарно и договорно общество, несполучливо наричано "капитализъм". Непрекъснатото съперничество е двигател на обществото на индивидуалния просперитет, то е господарят в "царството на свободата", тази конкуренция е оста, около която всичко останало се върти, тя е изворът на непреодолимата динамика в човешката общност, на импулсите към живот, които доведоха до разцвета на модерната цивилизация на свободата. В този смисъл "непрекъснатото съперничество е необходимо дори за да се запазят съществуващите постижения" (Хайек), но и най-вече затова да е непрекъснато открит пътя към нови постижения, пътят, по който устремът към преуспяване и към единение с естеството на живота всекидневно потвърждава себе си, осъществява се неспирно в хоризонта на истински човешкото съществуване.

Накратко казано, от нас като човешки същества се изисква да не се "размекваме" и отпускаме, а да се "втвърдяваме" и "стягаме", да се концентрираме. Силата, която ни държи в постоянна готовност да отговорим на тайнството на битието, е благородното съперничество, поривът към превъзходство, на който силният не може да устои. А слабите и "отпусналите" се, те с това само подготвят своя провал - "нещото", което трябва да бъде непрекъснато отхвърляна възможност на свободния човек.

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2002, № 10 (35)

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Универсумът на свободата. Пловдив: Изд. АНИМА, 2001.