УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА

ЧАСТ І: ИЗВОРИ НА СВОБОДАТА

Ангел Грънчаров

web | Универсумът на свободата

2. Готовността за свобода

Дотук открихме, че индивидът по начало не е друго, а първична жизненост, средоточие на могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме длъжни да осигурим простор за разгръщане. Индивидуалната жизненост след това трябва да придобие човешка или субективна форма на проявление, което може да стане едва чрез съответното "вместване" в потока на времето, явяващо се естественото поле за разгръщане на човешката субективност, на активността на индивида. Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима човешка форма, да "изпълниш" отреденото ти време с дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена индивидуална същност, сиреч, накратко казано, да сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога. Бог дава на всички нас едно и също "природно наследство" - живот и време - а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност, своята уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно, искрено, съкровено, с "пълна душа" и сърце, с абсолютната си цялост на човешко същество - и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че "нещо е така", но и се иска да се разбере "защо е така", то сега съм изправен пред задачата да разкрия идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата човечност.

2.1. Кога свободата е желана?

Свободата не е факт на живота, който ни е "даден" в пълния му обем и непременно... "на всички еднакво"; свободата е завоевание или постижение на конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е отговорен най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни е дал живота - и ни е "отпуснал" и този отделен ден с всичките му възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на свободния живот, и затова страстно се стремят към "битие, определяно от свободата", а други "не искат точно това", то това ни дава основание да говорим за степени на отдаденост на свободата (валидни за индивиди и за групи от индивиди), които се определят от различия в "желателността" на същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно разбирана и използвана. Така например някои като че ли си "присвояват" свободата с всичките й предимства (и правят това тъкмо защото силно са я желали!), а други, вероятно защото не са уверени в това, доколко тя им е потребна, непрекъснато се "разминават" с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя може да даде на човека, трети пък като че ли прекалено много се страхуват от тежестите, свързани със свободата, и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и "губители" на свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е най-показателния пример за това). Как да разберем тези базисни различия, които по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на индивидите и тяхната съдба - както индивидуалната, така и общностната?

Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина старателно подготвят. Такива хора не са, разбира се, "ампутирани" ("осакатени") откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на това както всички ние се раждаме здрави (в "медицинския смисъл"), но след това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни, дори и предразположеността към свобода (усета, интуицията, чувството, първичния порив за свобода), но след това погубваме началната си даденост или готовност и се оставяме да бъдем завладени от коварна нерешителност, от безсилие пред високите (за индивида) изисквания на свободния живот, които при това сами трябва да си поставим. Хората, на които се случва това ("сполетява" ги, но не без тяхно участие!), по някакъв начин са разбрали, че "без свобода по-лесно се живее" и затова са предпочели друго, само не свободата - и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода (независимо дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо) не е израз на свобода и на свободна воля, той е оставяне на във властта на "природната несвобода" - и точно от това се определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на усета за свобода, с който той не потвърждава себе си, а го "зачерква" или го погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той носи в себе си. Отказът от свобода (ние тук не можем да се вглъбяваме в пълнотата на неговите екзистенциални основания) е корен на постепенно пораждаща се (и все по-засилваща се) ненавист към свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо попада - а след това само завижда на ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота, определян от свободата. Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според отношението си към свободата - на влюбени в нея и на из-пълнени със злоба към нея, а между тях, между тези два полюса, се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с "невисоко мнение" за свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към тайнството на свободата. Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо (независимо дали го съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а оплакванията тук наистина са съвсем неуместни. Ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да предположим, че въпросът към всеки ще бъде един (защото в него се съдържа всичко!), а именно: "Ти какво направи със своята свобода?!".

2.2. Достойнството да бъдеш свободен

Автентичното човешко съществуване е немислимо и непредставимо "извън" свободата, живот и свобода за човека са неотделими, те съставляват цялост, която може да се нарече "живот-и-свобода". Това, разбира се, не променя с нещо винаги откритата пред човека възможност да съществува неавтентично, т.е. в "раздор със свободата", а значи и с живота-за-човека. Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една "човешка същност", която по-нататък просто да "проявяваме" без никакво усилие или заслуга, в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо съществуване, в което нищо не зависи от нас; ние сами създаваме себе си, но и... не ни е закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото у себе си, да "дегенерираме" и пр. Да живееш по човешки начин - след като сам си избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго (човекът може да бъде всичко!) - означава да бъдеш свободен. Достойнството е точно в това: да бъдеш човек, т.е. свободно същество, загрижено за себе си и отговорно в пълния обем за своя живот. Едва тогава ставаме достойни, с избора си - благодарение на свободата - на битието-на-човек, не на нещо друго. Трябва да живеем така, че в наше лице човекът и човешкото да получават непрекъснато своето потвърждение, чрез нашето съществуване да постигат битието си. И тъй като човекът сам твори своето битие на човек (и само така постига високото достойнство да си човек!) "във" свободата, то тази наша свобода категорично потвърждава и божественото у човека: Бог ни е дал възможността да постигнем сами свободата си и с това ни е направил подобни на себе си, т.е. достойни, заслужаващи подобно достойнство.

Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я усещаме в гърдите си, да не се отказваме от нея, да не изменяме на този велик порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-високо от всичко друго (по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си да се живее животът без свобода!), да се вслушваме внимателно в "битието-на-свободата", благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно за човека. В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр), написал: "Човекът е свободен, човекът е свобода... Човекът е осъден да бъде свободен", а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното: "Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен". И непосредствено след тези забележителни думи добавя: "Философите доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят". Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред този поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки отделен индивид - или поне на най-добрите. Колкото повече хора са "заразени" с божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно за човека (повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен), толкова повече и светът става човечен и човешки, става свят, достоен, от своя страна, за човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно съзнание ни е жизнено необходимо: "Човекът е по-голям от катедрала, човекът освещава действието или го лишава от святост"(Хегел). И ако трябва да вникнем в непосредствените измерения на човешкото достойнство и в неговите основания, то това може да стане най-добре чрез напомняне на казаното от Блез Паскал в неговата "Апология на християнството":

"Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а не измет на вселената... Ако се унижи, ще го възхваля. Ако се хвали, ще продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е брат на ангела."

И още поне това, пак от него:

"Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо Вселената да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна, за да го запази. Дори и Вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от онова, което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че Вселената има начало. Вселената не знае нищо: човекът е в краен случай мислеща тръстика."

Най-проникновените думи и истини се разбират най-добре от сърцето, не с ума. Думите на Паскал са точно от този род: много често глупаците и извратените ги напушва смях, когато чуят току-що приведените думи. Други пък съвсем не могат да схванат смисъла на думите на М. Хайдегер, които ще приведа по-долу, или пък все им се струва, че този смисъл "не е кой знае какъв":

"Същността на истината е свободата... Свободата се определяше досега като свобода за откриването на нещо открито. Как може да се мисли тази същност на свободата? Откритото, по което се реди едно представящо изказване като правилно, е винаги откритото в една открито стояща нагласа съществуващо. Свободата за откриване на нещо открито оставя всяко съществуващо да бъде съществуващото, което самото е. Сега свободата се разкрива като оставяне на нещо съществуващо да бъде... "Оставяме нещо" ще рече: не го докосваме повече и не смятаме да правим нищо с него... Но "да-оставиш-нещо-да-бъде" значи и "да-се-предоставиш-на-съществуващото". Това отново не се разбира като просто действие, запазване, грижа или план относно срещаното или търсено съществуващо. "Да-оставиш-да-бъде" - именно съществуващото като съществуващото, което то е - означава да се отпуснеш в откритото и в неговата откритост, в която пребивава всяко съществуващо, сякаш носещо я със себе си. Това открито западното мислене в своето начало е схващало като ta alhueia, нескритото. Когато ние превеждаме alhueia с "нескритост" вместо с "истина", то този превод не е само "по-буквален"... Вкоренената в истината като свобода екзистенция е изоставянето в откритостта на съществуващото като такова... Щом обаче ек-зистентното присъствие като оставяне-на-съществуващото-да-бъде освобождава човека за "свободата" му, предоставяйки възможността (съществуващото) изобщо да избира и вменявайки необходимото (съществуващото), то тогава човешкото благоволение не разполага със свободата. Човекът "притежава" свободата не като свойство, във висша степен истина е тъкмо обратното: свободата, ек-зистентното, разкриващото присъствие притежава човека и то така изначално... Така разбраната свобода като оставяне-на-съществуващото-да-бъде изпълва и осъществява същността на истината в смисъл на разкриване на съществуващото... Една нагласеност, т.е. ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само "преживяна" и "почувствана", тъй като "преживяващият човек", без да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа... Свободата като оставяне-на-съществуващото-да-бъде в себе си е решително откритото, т.е. нескриващото се отношение..." Нима има тук нещо неразбираемо?! - пита се обаче човекът, в чиито гърди тази идея за свобода, нейната истина, е непосредствено жив импулс...

2.3. "А що е свобода?"

Преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите на Христос ("Аз съм пътят, и истината, и животът..."), си позволил с насмешка да запита: "А що е истина?". С тези думи римският консул, "преситен от живота", всъщност искал да каже, че "няма истина", че "лично той не вярва в никаква истина". Често и днес може да съзре подобно отношение не само към истината, но и към свободата: че тази последната е просто "куха дума", зад която "нищо не стои", в която "не си струва да се вярва", понеже "трябвало да бъдем здравомислещи и реалисти" и пр. Тези, които мислят така, всъщност правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без които човекът едва ли може да живее.

Автентичното съществуване на човека (щом можем да се изразяваме така, то значи в случая се опираме на неговата истина) не е друго, а битие на свободата. Това означава, че "извън" свободата ние съществуваме неавтентично, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не съществува, те не подозират за нея, не я познават - и затова не я... "признават". Отношението към свободата затова е определител за това как съществува този или онзи човек; според това как разбираш свободата ти по съответния начин и живееш, а живееш така както разбираш свободата - другояче не е възможно да бъде. Оттук всеки лесно може да си представи какво представляват и колко струват "истините" на подобни неавтентично съществуващи хора: тяхната "неавтентичност" ("неистинност") е основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да говорим за нея - и в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени, те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд. Но - един момент! - щом като истина на свободата (като "глобална", основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и всяка друга истина, значи по този начин тези хора фактически признават и несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на "истината", че... истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: "Няма истина!"(подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в собствения си капан - защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че казаното от него е истина; един вид по-добре би било да каже: "Няма никаква друга истина освен истината, че истина на съществува!", но малцина са способни на смелостта да кажат такъв абсурд. От това "най-леко" разсъждение, което току-що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички "истини" на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата - с всички ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем, съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки "Аз съм истината, и пътя, и живота", е провокирал "забележката" на Пилат, разочарованият от свободата римски чиновник, който по-скоро от свободата се дразни, а не толкова от истината; точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата истина, е тъкмо универсум на свободата. Но ето че установихме, че истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината, също както и без истина не може да се живее свободно.

Следователно доколкото сме близки и открити към "по-силната за човека автентичност" на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в цялото си тайнство, а ние без особени "доказателства" разбираме както едното, така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат от двете най-значими положения. Още тук може да се каже, че свободата се разбира непосредствено и в някакъв смисъл "със сърцето", че разбиращите я не се нуждаят от "обяснения", "доказателства" и "убеждаване", че за тях безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата - и дори с мъдростта на свободата - може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на "съществуващото, наречено човек". Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи: думите като посредник са негодни за изразяване на естеството й, на думите свободата се "изплъзва", чрез тях тя е неуловима, те в някакъв смисъл се разминават с естеството й ("естество" съвпада с истина!) и затова не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се "обясни по-понятно" свободата, с това всъщност признава, че съвсем не я разбира; който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства всичко със сърцето, с цялата си душа и дух. По същия начин не е възможно да се разкаже "понятно" и за живота, не само за свободата, "понятността" изисква животът и свободата да станат в най-съкровеното си естество "общодостъпни" чрез някаква чудновата "всеобяснимост", "общопонятност", достижимост само чрез думите, теориите, разсъдъка. Свободата по същината си е субективна и само на тази основа дори "свръхсубективна", докато теорията и науката се задоволяват с една плоска "обективност", в която субективното е елиминирано без остатък, изведено е "извън скобите". Ако можеше да се изобрети "наука за свободата" (подобно на "наука за живота", "наука за щастието", "наука за доброто", красотата и пр.), подходяща за "учене" и механично усвояване, то това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило "всички до един знаещи"... свободни (включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е... "самоунищожаване" на идеята за свобода). Защо това би било така, всеки трябва да разбира: "подръчно-техническото използване" на свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност, която позволява "мултиплицирането" й. Другояче казано, "науката за свободата" неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от нас съществуваща действителност, докато свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия начин. От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става "нещо" и "действителност" само чрез лежащото в основата им действие (конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност!), докато допускането на една извън действието съществуваща действителност, касаеща човека, е абсурд. (Ако можеше да бъде така, то Бог просто би "вградил" свободата в човека като независещ от него механизъм - подобно на пружината на часовника! - което би лишило човека от лична заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр.; ако хората бяха "по природа" и "по инстинкт" свободни, то свобода ли би било това?!) Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава и убива - както като възможност на "сега ставащото", така и като "постоянна действителност", като гола обреченост на "механизма-човек" да бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако "си бяхме свободни по начало или по същност" (подобно на това както "предметът" е просто и само "предметен", а "животното" - изцяло "вживотнено"!), то тази "свобода", от която не можеш да избягаш и която ни преследва и владее "без остатък" (подобно на "хомота", стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се стремили, напротив, тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята свобода, превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да отхвърлим - и по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим.

За да завърша проблема за това "какво свободата не е" или "не може да бъде", ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума, "рамка", "схема" и пр.), което науката и теорията предполагат (без което не могат, което е тяхната "хранителна среда"), напротив, тя е раждащото се в конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост - която обаче не е механична и "принудена", а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е даденост, а възможност, "която може и да не се случи" - и това дали ще се случи зависи само от искащия да бъде свободен аз, при това искащ го "не как да е", а истински, автентично, съкровено.

Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната тайна. Със свободата се живее - и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не могат да помогнат на объркания, на ненамерилия "нишката" към нея. Който веднъж намери тази "нишка", той вече няма да изпусне или загуби, гаранция за това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от което не можем да бъдем изтръгнати дори насила. Оказва се - съобразно с вече казаното - че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид, помага му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или "заложено", а като откритост, към която сами сме се открили, като предразположеност, към която непрекъснато сами себе си предразполагаме, при това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в "магията на съществуването" - в очарованието, което животът ни дава и от което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили). Свободата значи е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост, тя в някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота, тя е пълната отдаденост на наслаждението от него, тя е "включеност" в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух. Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на духа и Бога (истинската родина на живия човек), причастяване към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от който сме "неотделима и важна част", не е противен или противоречащ на свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено при човека (от човека!) може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност. Светът е "проекция" или "измерение" на духа, чийто творчески потенциал не знае умора или изчерпване, и ако в някакъв смисъл и някога ни се струва, че светът е "инертен", "неподатлив" за свободата, дори "враждебен" на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали себе си върху него: светът на свободния и светът на несвободния са различни, между тях има пропаст, свободният и несвободният живеят в различни светове, светове, между които няма нищо общо. Накрая, фактът на свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я "правим" и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа - битието на божественото у човека, на духа, носен и "поносим" от човека, на човешкия дух. (Ние не творим духа у себе си - това не е по силите на слабия човек - ние само сме "проводници" и носители на един изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека, в това число и на свободата.) Трябва ли да бъде "доказвано" това? Иска ли някой "по-понятно" и "по-силно", "по-ясно" и "категорично" доказателство? Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това?

2.4. Самосъзнанието за свобода

От всичко казано по-горе следва, че свободата е самобитие, битие, което само себе си създава, или - което е същото - свободният човек е самобитност, самостоятелност, "самост", личност и раз-личност, сама себе си постигаща, т.е. човекът сам себе си - като човек, не като "живо същество"! - непрекъснато прави и създава. За да прави това, за да върви ефективно към себе си, и при това да съхранява и потвърждава свободата си, човек най-напред избира себе си, а след това непрекъснато остава верен на своя избор - поне до момента, в който не е разбрал провала си и затова не е изправен пред потребността от промяна, от нов кардинален избор на себе си. Ние можем "безкрайно" или поне "много пъти" да избираме себе си, макар че едва ли тази възможност е нещо, от което често се възползваме; но свободата изисква винаги да я виждаме пред себе си, т.е. да не сме проникнати от чувството за обреченост и безсилие - за да не се окажем в примката на абсолютната власт и на неспособността си да бъдем други. Избрал в свое лице "този човек", индивидът постига увереност в избора си чрез непрекъснато осъществяваните "моментни" или "частни" избори, в които неизбежно личи кой е този, който ги прави, какво той наистина иска, какво този човек в резултат ще бъде, т.е. какво бъдеще той заслужава. Затова първичният избор на себе си, за който тук става дума, е избор на проект за едно битие, което искаме да бъдем, а другояче казано, е избор на бъдеще, което ще бъде само ако ние "го извикаме тук при нас" от небитието, "придадем" му битие и така "придърпаме" желаното бъдеще при себе си - или пък "сами отиваме при него" (от друга страна погледнато). Във всяка постъпка или действие човек (дори и да не го иска или съзнава!) показва себе си, но той показва не друго, а своята вярност към себе си, към решението си да бъде "той", а не "някой друг". (Макар че във всеки момент и във всяко действие човек може и да изневери на себе си, да се откаже от себе си, да се промени, да се опита да стане друг и пр.) Усещането за откритост към всяко бъдеще е тъкмо усещане за свобода, човек е свободен само когато може да бъде друг, но въпреки това не иска да стане такъв и затова остава верен на себе си, а значи и потвърждава първичния избор на себе си, избора, благодарение на който е това, което е - и иска да бъде. Ако липсва подобна откритост и съзнание за нея, то на тяхно място идва усещането за обреченост, което само потвърждава невъзможността да бъдеш друг, неспособността да се променяш, да постигаш или поне да искаш друго бъдеще, да искаш нещо по-добро от това, което си и т.н., т.е. с това само демонстрираш несвободата си.

Говорейки за "избор", "искане", дори "съзнание" за свобода, аз нямам предвид, че свободата е мислене и разсъдливо "съпоставяне на възможности", чрез които ние изявяваме някаква своеобразна "прозорлива пресметливост". На всеки е ясно, че предимствата на свободата не могат да се "изчислят", тук дори и перфектното знание на "висшата математика" на никой не може да помогне. Подобни "сложни реалности" от типа на реалността, свързвана със свободата, не се поддават нито на изчисления, нито на "вериги от логически изводи", нито на обмислящо всичко извеждане, нито на пресмятане или пък на някаква претенциозна, но гола разсъдливост. Не е открит и няма да бъде изобретен "алгоритъм на свободата" и е безсмислено да го очакваме, да се надяваме на него. Онези, които се опитват да "надхитрят" свободата, скоро са разочаровани: те пресмятат "плюсове" и "минуси", но скоро разбират, че сметките им съвсем не излизат. Това е така, защото свободата не може да се постигне само на основата на една човешка и душевна сила (разсъдък, ум, интелект), напротив, тя израства на почвата на човешко-душевната и субективна цялост на индивида, на всички сили и на целия потенциал на душата и човека (чувствителност, въображение, съзнание, интуиране, усет, импулсивност, памет и пр.). В кардиналния избор "да бъдеш или да не бъдеш" свободният човек залага и се опира тъкмо на себе си, на своята цялост, на своята индивидуалност и уникалност - и само тогава наистина е свободен. "Вътрешната", постиганата само в пределите на душата свобода, става искрата, от която лумва нейната светлина, светлината на автентичната и сама себе си потвърждаваща във всичко свобода, свободата на пълноценно живеещия човек. Свидетелство дали е налице подобна автентичност е именно импулсивността, другояче казано, спонтанността на свободното съществуване (и на стоящия в корена му избор!), неговата непринуденост и "желаност" от всички душевни сили на човека - без съпротивата на нито една от тях. Следователно трябва да се вземе предвид настроеността на душевно-личностната цялост на човека да приеме и да поддържа неговия първичен избор, да му дава импулси за живот, "здравина" и "твърдост". Това съвсем не означава, че свободният не познава колебанията, съмненията, безпокойствата, нерешителността и пр., напротив, познава ги, и то много добре, нещо повече, истинското безпокойство и автентичната нерешителност са възможни само на почвата на автентичната свобода (извън нея всичко е коренно различно!). Но свободният човек умее да се "справя" с тях в позитивна насока, не да ги "побеждава", а да се импулсира от тях, да черпи вдъхновение и нови сили; той е постигнал умението да извлича от тях сила, да не им позволява да го заразяват със слабост. Оказва се, че свободата е човешка способност за концентриране на енергията на индивида в една точка, способност за натрупване, а не за разпиляване, тя акумулира жизнена сила, а не я изразходва без остатък. В този смисъл свободата е изкуство, таланта за което си го даваме сами, сами себе си надаряваме с умението си да бъдем свободни (или се лишаваме от нея, т.е. стигнали сме дотам да предпочитаме несвободата си пред свободата.) "По рождение" сме еднакво несвободни, но в същото време сме и свободни: пред нас са еднакво открити както перспективата на свободата, така и тази на самолишеността от нея, ние сами избираме какво да станем или да бъдем. Впрочем, ние всеки ден наново се раждаме за свободата си, пробуждаме се за нея - или пък във всеки миг й обръщаме гръб, проспиваме всичките й възможности. Оказва се, че свободата е категоричния отговор на загадката на съдбата: "всеки сам е ковач на съдбата си" (Клавдий) - опирайки се на своята свобода, на свободата си, която е успял да завоюва или постигне. Оплакванията срещу "зла съдба" не се приемат: защото те не са друго, а самоокайване, незнаещо какво прави, самооправдание, което цели да прехвърли на нещо друго собствената вина, а значи в крайна сметка е опит за подмяна на смисъла, опит за подмяна, който е в основата на винаги неуспешните (в очите на свободните хора) попълзновения да прехвърлиш другиму собствената вина - явяващи се отличителен признак на несвободните, на отказалите се от свободата.

Но свободата е и разгадаване на тайната на всички човешки реалности: живот, битие, достойнство, справедливост, добро, успех и провали, достижения, дела, смисъл на "ставащото с мен самия" и пр. - ако погледнем от гледната точка на индивида - и власт, история, политика, законност, човешки права, институции, държава, групова и народностна психология, "стадност", прогрес, създаване и рушене, престъпление и наказание, ценности и оценка, история, "пазарен строй", трагичност, оптимизъм и пр. - ако се вгледаме в човешкото от гледна точка на общността, на "всички ние", на "другите", на народностния живот. Всяко явление, произлизащо или дължащо се на човешка активност, е белязано със знака на свободата, то, следователно, носи в себе си смисъл, който е непостижим извън разбирането на свободата, без съотнасянето с нейното дълбоко естество. Точно заради свободата човешките реалности са времеви и затова - исторични, затова те представляват история, която може да бъде автентично разбрана единствено на почвата на свободата, от гледна точка на свободата. Размишлявайки върху подобни "човешки тоталности", ние проясняваме истината на свободата, т.е. изпълваме се с автентично самосъзнание за нея: самосъзнание е тъкмо свободно отнасящата се към себе си човешка цялост, изпълнеността с тази последната. Тъй като свободата живее в историята (лична или "всеобща"), то представата за нея става "плътна" само чрез задълбочаването в историята като "шествие на свободата" и на свободния дух у човека. За свободата обаче не се иска просто да знаем или пък да сме "информирани" (това е почти нищо, при това е невъзможно просто да се знае, потребно ни е нещо много повече от това!), смисълът тук е да живеем с нея, да сме отдадени на мъдростта на живота, която само свободата може да ни даде. Разбиращият свободата човек я разбира тъкмо защото той практически живее с нея, единствено в нея се чувства човек, затова на никаква цена няма да се откаже от нея или пък да я "подари" на някой друг в нейната жизнена пълнота. Такъв човек е носител на смисъл и творец на ценностите на свободата, с които е "пропит" живота му - живот, единствено заслужаващ името човешки.

На изследването на тези ценности и на "улавянето" на смисъла, всекидневно раждан от свободата, е посветена тази книга. Тръгнахме точно оттам, откъдето трябваше да се тръгне - индивидът, свободата, единството на двете - и ще преминем навсякъде, където трябва да се мине, през всички области и сфери на човешкото битие, в които то постига своята истина.

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2002, № 10 (35)

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Универсумът на свободата. Пловдив: Изд. АНИМА, 2001.