УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА

ЧАСТ І: ИЗВОРИ НА СВОБОДАТА

Ангел Грънчаров

web | Универсумът на свободата

Всяко изразяване на определено разбиране (разбиране, касаещо някаква реалност в нейната истина, автентичност) се сблъсква с една като че ли непреодолима трудност: откъде да се тръгне, кое е началото, първото, с което трябва да се започне? Подминаването без внимание на тази основна трудност поражда след това безброй други, при това неразрешими проблеми. Ясно е, че не всеки път е добър при вървенето към някаква цел, някои пътища водят не към онова, към което се стремим, а тъкмо към противоположното: посоката решава всичко и затова именно от "не" трябва да се тръгне. Но, от друга страна погледнато, ако е налице имплицитното разбиране в неговата цялост (идеята за него "зрее" в душата дълго време - докато дойде моментът за "раждането" й!), то това вече е достатъчно, за да се поеме във вярната посока; тогава не е така важно откъде сме тръгнали, щом носим посоката в себе си. Проблемът значи се свежда до следното: не трябва да се самозаблуждаваме, че можем да постигнем разбирането "във" и "посредством" анализа (това едва ли е възможно: от "омлет" не могат да се правят "яйца"!), напротив, всеки анализ така или иначе е израз на едно предварително дадено интуитивно разбиране (или: неразбиране!), което оставя своя отпечатък върху анализа, формира го съобразно себе си, бидейки негова "душа" или средоточие. Ако не си даваш сметка какво точно искаш, то едва ли някога ще го намериш: да искаш "някакво" разбиране чрез "някакъв" анализ означава, че ти е все едно какво искаш, т.е. това е признак, че нищо особено не искаш, или поне си се отказал от всеки стремеж към "същината на работата" (Хегел) - и затова се задоволяваш с всичко, което е встрани от нея. Много често именно така пишат и говорят по "големите теми", опитвайки се да покажат поне някаква ерудиция (куха и самозвана при това!); затова, естествено е, че тъкмо същината на работата винаги и съвсем заслужено им се изплъзва, а в резултат получават само трохи. Ето защо аз тръгвам от едно съвсем определено и ясно разбиране и моята задача се свежда до също така ясното му изразяване; тук моментът на "извеждането" и "обосноваването" не е решаващ, тъй като именно разбирането, което е постигнало самото себе си в своята пълнота и цялост, само на себе си е основание, при това най-съвършеното, най-доброто. Впрочем, самата яснота на разбирането, която е признак на неговото съвършенство, налага себе си в ясното изразяване, и затова моята задача е само в това да ги съхраня в най-подходящата словесна форма, оставяйки ги да се подкрепят и допълват. Не трябва да си мислим, че сме "господари" на смисъла, стоящ "на дъното" на съответното разбиране, т.е. че можем да го създаваме според своя каприз или пък да го "насилваме" според своята ограниченост. Напротив, смисълът е онова, което ни владее (когато се опитваме да се преизпълним с него, оставяйки душата и съзнанието си открити към нахлуващото в тях разбиране, търсещо своята яснота), а ние сме изцяло подчинени и сме само "проводници" и "носители" на един смисъл, пробиващ си път към своята цялостност. Само така може да бъде постигнато субстанциалното, идещото от дълбоката същност на предмета, а всичко останало е празен звук, удряне върху барабан, обвил една претенциозна суетност, която не струва нищо.

В съответствие с казаното аз тръгвам от нещо, което е разбираемо за всеки, който само се опитва да се проникне от търсещото смисъла разбиране; на останалите просто не може да се помогне.

1. Животът и индивидът

Отделното човешко същество - индивидът - е отправната точка на моя анализ, тъй като същия този индивид е опората, върху която всичко в едно общество се крепи. Семейството, институциите, партиите, организациите, групите и т.н. не са нищо друго освен "продължение", "израстък", особена проява на естеството и съществуването на отделния индивид. Това е така ясно, че бих си позволил да кажа и нещо повече: дори животът в една общност е невъзможен без индивида, явяващ се "съд", изпълнен с живот, "кипящ" от живот, "средство" на вечния живот. Щом като индивидът е фундамент на всичко, особено пък на социалния живот във всичките му разнообразни явления и прояви, то от нас се иска да вникнем в същината на човешката реалност, скрита "в" и "зад" индивида, което пък е предпоставка за стъпването върху здрава основа. А ето и първото, от което следва да се тръгне в един опит за намиране на началата, и то е

1.1. Съществуването на човека

Индивидът е "носител" на живот, той е "съд", изпълнен с жизненост и активност, с жизнена сила и енергия, която не знае покой. Това, че индивидът е "нещо живо", което не си е дало само живота, а го е получило "незнайно откъде" (както изглежда на повърхността) или пък животът му е даден от Вечния Извор на всяка жизненост, т.е. Бог (както ще разберем ако погледнем в дълбините на тайнството на живота), е саморазбиращо се положение, което не се нуждае от извеждане, тъй като, бидейки нещо първо, самото то е основа на всички други положения и моменти на търсената цялостна представа. "Ние" - а всеки от нас е жив индивид - сме живи, обичаме живота и затова се стремим към него, преизпълнени сме с живот - нима това е нещо, което не се разбира непосредствено и затова се нуждае от "обосноваване"? Едва ли, това е най-простата истина, която тъкмо заради простотата си е истина - и затова не се нуждае от някакво особено остроумие за доказването й. Заложената в човека жизнена сила или жизненост е единственото, което "ни е дадено наготово", а всичко останало ние придобиваме сами, то е наше завоевание и заслуга. Всъщност дадено ни е достатъчно, за да можем на негова основа да получим останалото, да го постигнем сами. Отредената на отделния индивид жизнена сила, която търси своята адекватна проява "навън", се обособява като воля, а същност на волята (Шопенхауер я нарича "воля за живот"!) е неспиращата се пред нищо активност, желанието, страстта, стремежа към удовлетворение посредством действието. Затова тук можем да кажем, че човекът е същество, способно на активност от всякакъв род, т.е. човекът е искащо и затова действащо същество. В добавка към това, че сме живи, ние ставаме активни чрез действието, явяващо се реализация на волята за живот. Нима това не е толкова ясно? Нима това не е също едно разбиращо се от самото себе си положение? Нуждае ли се от "доказване" онова, което всички разбират, т.е. което е ясно само по себе си?

Но ето че още оттук ще се появят следствия, които едва ли ще се "харесат" на всички (или пък ще се окажат толкова приемливи и привлекателни именно за "всички"). Индивидът е "конкретна форма", своеобразен "съд", изпълнен с жизненост и с активност - която обаче ни е отредена "по природа", на всеки неговото, в никакъв случай не на "всички поравно" или пък "еднакво". Ние най-напред се различаваме (преди всички друго различия, неизбежно произлизащи от първото) по "количеството" или "степента" на жизнена сила, която притежаваме и която ни е "отмерена". (Тук съвсем не става дума за това, че всеки е могъл да "вземе" толкова жизненост, колкото... "може да носи" или "понесе"; трябва да се задоволим с това, което ни е... "отпуснато" без да ни питат!) Този е корена на индивидуалността на човешките същества, това е основанието, което имаме, за да можем да говорим за индивиди. Индивидът не е просто "екземпляр", а нещо много по-значимо и многозначно: животните не са индивиди, а са просто "екземпляри", подобно на това както екземпляри са и вещите, но само човекът може да бъде разглеждан като индивид. Индивидът е "отделност" и "своеобразност", нещо своеобразно, което може да развива своето своеобразие, своята самобитност. Щом като не сме еднакви ("този" е в някакво отношение... ощетен, но в друго е, вероятно, надарен и богат, същото е и с "онзи там" и пр.; ние сме "бедни" и "богати", надарени и ощетени още по рождение: като качества, дарби, способности и пр.), то тъкмо затова сме индивиди, а по-нататък на тази основа и съобразно положените усилия ставаме (или: не ставаме - в случай че се боим от притежаваните различия и затова ги потискаме!) индивидуалности, т.е. самобитни същества, които държат на различията си и ги възприемат като нещо естествено, но точно затова съдбовно.

Вероятно някои са повече ощетени, а други - преди всичко надарени богато. Може би това може да се определи като "несправедливост по природа", но ако се вземе предвид, че "на които повече е дадено, от тях повече и ще се иска" (Свещеното писание), т.е. че надареността задължава, че за "даденото ни в заем" ще трябва да плащаме даже с лихвите, то това възстановява справедливостта. Впрочем, ние не знаем какво печелим, когато си мислим, че губим или сме ощетени, също както не знаем какво губим, когато ни се струва, че изначално нещо сме спечелили. Оттук следва, че в крайна сметка и с наше участие "балансът на живота" се постига непременно, тези, които малко са получили, малко и ще дават, но тези, които "много са взели", много ще трябва и да връщат - и затова тук оплакванията са излишни и дори неуместни.

Констатираните различия в "по природа отредената ни жизненост" и сила на волята за живот са факт, който (независимо дали ни харесва и ни е "изгоден" или пък не ни харесва, когато ни изглежда, че лично ни е неизгоден) сме длъжни да приемем без спорове. Нещо повече, оттук можем да изведем и пълнотата на съдържащия се в казаното значим смисъл, така потребен на живота. Щом като "изначално" и "по природа", един вид самото битие ни е направило различни, то това означава, че и по-нататък битието иска да ни вижда различни, т.е. задачата на живота е да умножим наследеното, да постигнем на негова почва онова, на което сме способни и за което сме родени, но при това да не искаме да ставаме... "еднакви". Това е така, защото еднаквостта на индивидите е насилие спрямо техните природни различия, който се стреми да стане "като другите", той всъщност себе си, своята "себестност" иска да елиминира и унищожи, т.е. "другостта" е по принцип враждебна на упоменатата "себестност", на откритостта спрямо индивидуалността, спрямо самия себе си. Опитващите се да елиминират различията между човешките същества могат да направят това само чрез груба външна сила, постигната чрез обединяването на ощетените от битието и концентрирана в една точка чрез ярост и озлобеност. Ясно е, от друга страна, че богато надарените по начало са великодушни, те не познават озлобеността, те нямат интерес от прилагането спрямо някой на насилие, на тази почва покълва и се разпространява сред човешките същества идеята за свобода, която, впрочем, е прекалено "неизгодна" за другите, ощетените от живота и неразбиращите защо това е така. Всички социални конфликти имат за свой източник това кардинално противоречие: щом като не сме еднакви, то това за една част от човечеството е благо, но за другата е "злина", която трябвало да се поправи. Ние не сме еднакви по начало - и точно затова оставаме такива докрая, независимо от старанията; но това е смисъл на съществуването, който е неприемлив за ония, които искат да "надраснат" самите себе си, но за сметка на другите, които трябвало да бъдат "смалени" по техния калъп. Но понеже е невъзможно да "надраснат" себе си, то те се опитват да постигнат "равенство" и "еднаквост" не чрез издигането на себе си, но чрез принизяване на превъзхождащите ги поне до тяхното ниво, което щяло да намали усещането им, че са "онеправдани". Следователно, пагубната идея за "равенство" винаги се осъществява (по замисъл и по осъществяване, действено и практически) "за чужда сметка", докато това може да стане само - щом толкова го искат - единствено за своя сметка. (Нека ощетените откъм сила и дарби да си устроят равенство помежду си, но да не се опитват да "примъкнат" към своето равенство и ония, които нямат нужда от него и съвсем не го искат! Пита се: защо първите не обичат "да са равни само помежду си"? Ами, вероятно, защото тяхното равенство е невъзможно без паразитирането от телата и енергията на ония, за чиято сметка те искат да бъде тяхното равенство!) "Всеобщото равенство" между индивидите - ако изобщо можем да си го представим - несправедливо ощетява тъкмо надарените със способности чрез принизяването им до нивото на ония, които по начало са много под тях; същевременно другите, завиждащите на превъзхождащите ги, незаконно получават нещо, на което нямат право, което не им принадлежи. Това е така, защото "ощетените" (или само въобразилите си, че са ощетени!) се "възвисяват" фалшиво и мнимо, реално обаче ощетявайки ония, които по начало ги превъзхождат. Но нека засега оставим това, и да се върнем към констатирането и на другите очевидности, разбираеми за всеки трезв ум.

Съществуването на човека е "голяма тема", която тук не можем да обсъждаме детайлно, но поне сме длъжни да кажем нещо потребно за по-нататъшния ни анализ.

Ако човешките същества са (изначално) "нищо", на основата на което в съществуването си сами създават себе си, своята същност, то това означава допускането на абсолютно равенство в самия корен на човешкото. Появяващите се след това в съществуването различия се оказват случайни, което в никакъв случай няма да намали настървението на някои хора да искат равенство и да правят всичко за незаслужено заграбване на непринадлежащото им. Човекът не се е направил сам от... нищото, това е невъзможно, по-скоро мнозина "от нещо правят нищо", но обратното не е по силите им. Допускането, че "човекът сам прави себе си от нищото" е неоснователен реверанс към пагубната идея за равенство, която в ХХ век е била широко разпространена, включително и сред част от сериозните философи. Аз обаче правя невъзможно по-нататъшното й разпространение и разлагащото й влияние върху съзнанията чрез приемането на положението, че ние сме неравни и различни още по начало: всеки получава някакъв ресурс жизнена сила, жизненост и енергия, която трябва да употреби, за да постигне себе си и да задълбочи различията си с другите, т.е. индивидуалността си. Не е вярно и приемането, че свободата на човека става "неизмеримо по-голяма" и "автентична", ако хората "правят себе си от нищото" - без никаква опора, без да са задължени никому и пр.; напротив, това приемане само засилва абсурда на съществуването, в което се настанява завинаги елемента на абстрактната и куха "вътрешна необходимост", т.е. на произвола, от който всичко може да се очаква (включително и това хората да възжелаят да живеят в комуна, сиреч: отказвайки се от свободата си!).

Здраво е съществуването, което се основава на една естествена жизненост и необходимост - и което я разпростира върху всички жизнени дела, опитвайки се да постигне едно заслужено превъзходство. (В никакъв случай обаче не потискане на себе си в едни безсмислени усилия "да бъдеш като другите"!) Респективно нездраво или болно е съществуването, което се основава на пренебрегване на самия себе си в преследването на илюзорно равенство чрез обезличаване. Здравето на обществото произлиза и се дължи на доминираща тенденция на здравите съществувания чрез свобода, които са станали преобладаващо мнозинство. Когато искащите да бъдат равни станат мнозинство или поне се приближават към мнозинството, то това е признак за болест, която постепенно заплашва да овладее социалния организъм. Тотално болно е обществото, опитващо се да прокара принципа на комуната ("комунизъм" е искането за господство на безличната комуна на "равните" и еднакво некадърните!), обществото, стремящо се на елиминира принципа на индивида, явяващ се корен на общественото здраве.

И така, здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от обществото било "неизгодно" прокарването без уговорки на принципа на индивидуацията - но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способства за растежа, цъфтежа и за постигането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните тялом и духом, докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила - защото и последните губят и онова малко, което иначе са могли да имат. (Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че "всички са равни единствено в нищетата си", в своята безличност и онеправданост, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са "по-равни" от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр. Има ли след станалото в ХХ век - реки и морета от кръв бяха пролени заради чудовищната идея за "равенството" на комунизма! - хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?!)

След като щрихирах главното, от което трябва да изхождаме, нека сега да се опитаме да вникнем по-дълбоко в основанията, които правят индивидите здрави и още по-жизнеспособни, радващи се на живота и богати от него.

1.2. Първичната жизненост

Бидейки живи, ние трябва да се опрем на своята жизненост и да й осигурим простор. Но какво е естеството на тази първична жизненост, от която зависи всичко?

Жизнено е онова, което иска, в което са налице и затова "бушуват" толкова много желания, първото от които е желанието за живот. Колкото повече искаме, толкова по-силна е жизнеността, вкоренена в недрата ни: силни-те желания са белег на жизненост и воля, слабите желания обозначават една слаба, постепенно отказваща се от тайнството на живота безжизненост, която като че ли повече се "впечатлява" не от живота, а от смъртта. Първичната жизненост не може да бъде "скромна", на нея скромността е непозната, автентичната жизнена сила е "алчна" и "жадна" и тя друга не може да бъде: жизнеността се доказва и пред самата себе си чрез силата на желанието, тя намира единствено в самата себе си своя предел и закон. Волята за живот (по популярния израз на Шопенхауер) сама на себе си е закон, тя се ограничава единствено от собствените си потенции, от заложеното в себе си като потенциал и сила. На тази основа се проявява по-късно неоценимата роля на свободата като "вътрешен ограничител" на безкрайно жадната за живот воля.

Човекът, по общото признание, има душа и тяло, а волята за живот владее и двете, тя е тяхна същност или субстанция. Жизнеността, виталността, за която тук става дума, не е нещо "биологично", тя не е и "животинското у човека", както на пръв поглед изглежда. Първичната жизненост у човека има за извор неизмерната сила на Духа и Бога, затова в нея е вложена толкова много мъдрост, чистота и автентична разумност. Жизнената сила е страст и копнеж по "истината на битието на съществуващото" (Хайдегер), тя е не-уморен порив към съвършенство и изпълненост с възможности, тя не се свежда до никоя инертност и е в състояние да надмогне всяка съпротива. Жизнената сила, отпусната от Бога на човека, е тъкмо оживотворяващото и одухотворяващото в неговото битие, тя открива всички хоризонти пред него, тя го тласка към перспективи, които той, опрян на нея, може да овладее и само така да постигне себе си. Към Оня, който ни е "отпуснал" и "измерил" потенциала на жизнената сила, с която разполагаме, можем да се отнасяме само с благодарност, в никакъв случай не с озлобеност; ето и този сияен ден, на който всички се наслаждаваме (Слънцето грее еднакво за всички!), ни е подарен от Него! Работата не е в това да си завиждаме взаимно за онова, което всеки е получил (защото то не е наша заслуга, а е само дълг, който поставя единствено изисквания!), от всеки от нас се иска да стъпи здраво върху собствената си почва и едва така да направим нужното да "изровим" богатствата, скрити в нея - в нас самите, в мен самия, в моята душа и тяло. Това означава да признаем факта, че сме индивиди, в който е заложена възможността да станем индивидуалности и личности с подчертано своеобразие. Отричането на индивида е знак, че се отрича и човека, чиято същност е да бъде индивид, а това води неизбежно и до развихрянето на всяка бъдеща безчовечност - комунизмът демонстрира най-красноречиво и практически границите на безчовечността, нейната унищожителна стихия, пагубността й спрямо хуманността и спрямо живота като такъв.

Жизнеността, вкоренена в телата и в душите ни, иска простор за разгръщане, възможности за проявление. Движението затова е формата на съществуване на напиращата от недрата ни жизненост, и то е същност на телесния, но също и на душевния живот (които, впрочем, са неразделни!). Инертността не е "нещото", което иска силата на живота вътре в нас самите: бездейният индивид се подлага на риска да се... "пръсне" щом не й е осигурил простор, "място" за излаз и изява. (Това много често се случва - когато, например, иначе силният индивид се отдава на безсмислени "буйства", водещи го в крайна сметка до разпад на личността; също така може да се стигне и до "тъпото линеене" на бездейната воля за живот, принудена по този начин да се обърне срещу самата себе си - а това, ясно е, поражда страшната психическа деградация на индивида.) Напротив на това, волята за живот обича динамиката, безпокойството, движението, полагането на усилия, изтощението (явяващо се предпоставка за "здравата отмора"!), гъвкавостта, силата да не се "щадиш", да се "изразходваш докрай" - за да придобиеш себе си. Ако общо казано индивидите са два типа - пасивни и активни по отношение на употребата на своята жизнена сила - то това означава, че две са и възможните съдби пред тях: да успееш или пък да се провалиш в задачата на живота, с която уж всички сме се заели. Пасивният, недействащият индивид сам си определя една неблаговидна съдба, той така или иначе страда, докато активният, чувстващият своята сила и опиращият се на нея в дръзките си дела, увереният в себе си индивид няма да изневери на своето бъдеще, ще го... "улови", което е предпоставка за изживяването на неописуемото щастие от добре изпълнения дълг пред себе си и пред живота. Излиза, че това дали се радваме или страдаме зависи от нас самите и се определя от това по какъв начин "изразходваме" дадената ни жизнена сила, дали я "прахосваме" без смисъл или пък я акумулираме и така умножаваме възможностите си. Бездейният индивид скоро става развалина - не за покой е създаден човекът! - докато активно действащият не се "амортизира", напротив, пред него хоризонтите се разширяват и затова той непрекъснато чувства толкова много нереализирани и желани възможности - примамливи точно заради това, че са в състояние да активират нови жизнени сили в индивида. (Най-пагубен е страха да не се "изтощиш" в полаганите усилия; напротив, колкото повече се "изразходваме", толкова повече имаме: човекът е неизчерпаем извор на възможности и сили!)

Чрез тялото си човекът (индивидът) неотделимо принадлежи на "обективно-материалния" свят, състоящ се именно само от тела (вещи): като тяло човекът участва в битието на този свят и може да съдейства за промяната или подобряването му. Материалните структури обаче не са всичко, което изобщо може да съществува - и затова съществува. Онзи, който си мисли, че "това, което виждам или "пипам" е единственото, което изобщо съществува, е изпаднал в непростимо заблуждение, от което също ще страда - дори и да не го осъзнае никога. Паралелно на това, което наричаме "свят", съществува и невидима духовна реалност, към която човекът е причастен чрез своята субективност, чрез душата си. Тук е излишно да обосноваваме кое от тях е "първото" и кое - "второто", тъй като всеки индивид съобразно себе си дава определен отговор на такъв един въпрос - даже и да не съзнава, че залогът тук е не друго, а самият живот. Благодарение на субективната за човека душевно-духовна реалност "наличният", видимият свят получава своя смисъл, своята ценност, става "нещо", докато преди това наистина е едно "нищо", лишено от смисъл, мисъл и идея. Именно затова душевно-духовното абсолютно превъзхожда по своя битиен статус външно-материалния свят, "ръководи" го и го направлява съобразно заложените в него възможности. "Вещите" и "нещата" стават свят обаче с решаващото участие на човешката субективност и сила, която е "вградена" в основите му; без човека свят изобщо нямаше да съществува, а вероятно би съществувало нещо друго, но не свят, т.е. огряното от светлината на духа, от силата на душата и човека. Следователно индивидът е "двойнственост", обединяваща в себе си две могъщи реалности, две взаимно проникващи се субстанции. Доколкото човекът разбира своята двойнственост, дотолкова той реализира себе си в двете възможни направления: в побеждаването на инертния външен свят, в заставянето му да служи на човека, и в гарантирането на превъзходството на идеалния свят на духа и душата, който продуцира и генерира в себе си толкова много ценности, потенции, сили, възможности, перспективи и т.н.

Индивидите, даже и несъзнаващи своята "кръстопътност" - нали в нас се пресичат тези два пътя, на "обективно-материалното" и на душевно-духовната висша реалност! - в крайна сметка, а дори и по начало, са задължени да примиряват двата свята, да им осигуряват баланс или равновесие. (И, естествено, по този начин да внасят и мир в душите си: "здраво е тялото само ако и духът е здрав"!) Въпросът е обаче как става това и дали някои не се подхлъзват към по-лесното: да жертват едното, оставяйки се в безразделната власт на другото (най-често да се откажат от "абстракцията на духа" заради "очебийната действителност" на... материалното!). Много често наричат това последното "реализъм", дори "прагматизъм", а понякога и "действеност", което обаче се дължи на основно объркване на посоките. Казах, че материалното само по себе си е абсолютно лишено от смисъл и дори живот: доколкото нещо живее и затова има ценност, то това се дължи на непрекъснати приливи на жизненост в него от страна на мощната действителност на душата, духа и Бога, а без тях е абсолютна нищожност, мъртва инертност, гола възможност без... действителност. Какво означава тогава (от гледна точка на казаното) да служиш на "материята", пренебрегвайки изцяло духа, душата си, е ясно само по себе си: означава да се изпълваш с... "празнота", безсмислие и абсурд, да ставаш все по-кух, да потъваш в нищета, да убиваш своята човечност, да изпадаш все по-ниско в битийните си измерения, да се отказваш от себе си заради нищото. Точно това се случи на "войнстващия материализъм" на комунизма, чувстващ своето безсилие и задавящ се постепенно от злобата си, породена от стоящата в основите му жизнена непълнота, и засилваща се от усещането за нищожност, битийна непълноценност, фалшивост и пр. Човек докато е жив и насърчава живота у себе си, не може да се откъсне от изворите на живота, разположени в царството на Духа и Бога, но може само да пилее своята жизненост, прахосвайки я в абсолютно безсмислени или пък бесовски посоки. Да цениш само, например, парите, не разбирайки всичко онова, на което те са знак и символ, и благодарение на което те имат придаваните им "вълшебни свойства", означава да пренебрегнеш основно "душевно-духовната същност", поради което... и да имаш пари - ако изобщо е възможно да ги придобиеш поради споменатата ощетеност! - няма да можеш да им се насладиш пълноценно и човешки (а по-скоро ще направиш нещо с тях, например да се "наплюскаш" или редовно да преяждаш - което е лишено от особен смисъл и затова повече ще ти навреди, отколкото да те обогати!). Да бъдеш автентично богат (богат в истинския смисъл!) е твърде различно от това да бъдеш "прост дегенерат с пари", нищожество, което не знае как да употреби със смисъл силата на парите - която впрочем, е "преобърната форма" на жизненост, на възможност за придобиване на нова жизненост. Затова пълноценно съществуващият индивид хармонизира двете измерения на съществуването и на съществуващото (на духа и нещата, постигащи единството си в естествения живот) и така си осигурява възможността за несравними с нищо друго наслаждения, за преживяването на пълнота и прилив на неизмерима мощ.

1.3. "Очовечаването" на света

Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа - и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на духа, о-светеното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки живот и на всички възможни светове. Светът е "бляскав", но не за тази външна "сияйност" става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения индивид. В "зримото", бляскавото за очите, човекът - ако е верен на себе си, на собствената си възможност да бъде автентично съществуващ - съзира бъдното, "нестаналото" все още състояние на света, което може да бъде постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи индивиди, опитващи се да "надраснат" както себе си (своите прозаични възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на "заварения" и затова винаги несъвършен свят. Именно тук се проявява или проличава "божественото у човека": човекът, подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да "подобрява" Божественото Творение - каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята намеса в "природния ред на нещата" човекът като че ли повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието (при което, както личи от думата, само се преформира "природно даденото", "строи" се нещо друго чрез използването на природен или на получен от природата материал. Неудовлетвореността от "наличния свят" по някакви причини се оказва движеща сила на човешката активност, тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за "действената човечност" и като нейно начало. Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си, той сам поставя прекалено тесни граници на съществуването си, а на тази основа е тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с "така-и-така-съществуващото", сам себе си принизява до нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други; в този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди (индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си - ползвайки се от свободата си и от своята самоценност; от друга страна погледнато, индивидът е носителят на различия, той е личност, докато "приличащото" на нещо друго не може да бъде индивид!). Най-коварната форма на човешка принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови възможности, то тогава и всичко друго ти "харесва" и ти се вижда "достатъчно добро". Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си: когато се огледат и видят как други индивиди постигат всекидневно много незабележими за "самодоволните" неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба, а на тази основа в крайна сметка стават... борци за "преразпределяне" на добитите от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните (те често сами себе си са направили неспособни за нищо!), "лумпените", "паразитите", на "вайкащите" се и вечно оправдаващи се "бедняци" (запитали ли са се поне веднъж къде е корена на тяхната бедност, която те в своята наглост си приписват за... добродетел?!), на завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н. Съвсем закономерно е, че този нисш слой започва да жадува "идеала на комуната", т.е. техния "елит" бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм, мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях "всеобщо равенство" и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия - и народностния - живот. Това, че днес в България комунистите са "богаташи" и дори "капиталисти" е колосална аномалия, явяваща се плод на почти едновековното им паразитиране върху обществения организъм и резултат главно на разбойническите им подвизи през последните десетилетия - когато многократно окрадоха цялата нация и съсипаха бъдещето й за десетилетия напред. А иначе мястото им е най-долу в обществената йерархия, и те ще го заемат неминуемо когато бъдат лишени от възможността да крадат: едно здраво и нормално общество поставя всеки на мястото му, по-скоро той сам себе си ще постави на мястото, което наистина заслужава. Някои от тях заслужават и да изкупят престъпленията си по затворите, мястото за ония, които нанесли вреди на невинни жертви. Впрочем, към комунизма световната общност е крайно време да прояви същата непримиримост, каквато беше проявена към национал-социализма и фашизма: тези последните не успяха да нанесат толкова поражения и да извършат такива зверства - каквито за близо век нанесе на човечеството комунизмът.

А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне своя потенциал и да се опита да промени неудовлетворяващия го "в подробностите", а не по принцип свят - светът друг не може и не трябва да бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти (да стоиш, нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист), а е изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си, прилагайки рационални действия, той създава нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и социален живот (производството, техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н.) Накрая, това е територията на опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят; в процеса на "очовечаването" на света човек впряга цялата си изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник.

На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на свободата и на отговорното "правене" на своя живот - създавайки оставащи след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за човека съществуване на нова степен - е посветено това изследване, опитващо се да постигне удовлетворително за навечерието на Третото хилядолетие разбиране. Ще се опра на вечно значимите ценности - индивидът беше първата от тях - без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо, което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега, след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него. Живеем все пак в едно вдъхновено време, в което само от нас зависи нашето бъдеще - и като индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в своите ръце. Заех се с прилагането на философията към проясняването на съществуващия свят-и-човек, защото ни е крайно необходимо ясното разбиране за онова, което правим - и което "става" с нас (но нали ще стане само онова, което сами направим със и от себе си?!). Смятам, че само по силите на философията е да реши тази задача; едно знание и разбиране, което обаче е безсилно да повлияе за промяната на своя "предмет" към по-добро, неимоверно много е загубило от достойнството си. Но мъдростта, по-силната за човека мъдрост - философията е поне любов към мъдростта - не само е ефективна, тя е в състояние из основи да преобрази съществуването на отделно взетия индивид, разбрал благодарение на нея най-важното в живота ни: истинската ценност на свободата. Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян; но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че "индивидът е нищо, а обществото е... всичко"? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на... "резервите" си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им?

© Ангел Грънчаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2002, № 10 (35)

Други публикации:
Ангел Грънчаров. Универсумът на свободата. Пловдив: Изд. АНИМА, 2001.